Лорън Уайзбъргър
Да преследваш пръстен с диамант (4)

Мама пие, защото плача

Изи се качи преди нея в асансьора на сградата си и натисна копчето за единайсети етаж.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че някакъв великолепен австралийски жребец те е завел на разходка по плажа, късно през нощта, след цели часове пиене и танци и че въпреки тържествения обет, който си дала пред себе си и приятелките си, извини ме за циничния език, ще се чукаш с всеки мъж, притежаващ чуждестранен паспорт — все пак не си спала с него?

— Да.

— Еми, Еми, Еми.

— Не можах, ясно? Просто не можах! Търкаляхме се по пясъка, държахме се като луди. Той се целуваше толкова добре. Свали си ризата, и, боже мой… — простена силно Еми и затвори очи.

— И? Дотук не чувам нищо лошо.

— И в мига, когато посегна да ми разкопчае джинсите, изперках. Не знам защо, просто изперках. Беше толкова… толкова странно да виждам този тип върху мен, готвещ се да влезе и мен, а дори не му знаех фамилията. Не можах да го направя.

Изи отключи вратата на апартамента и Еми я последва в малкото настлано с мрамор фоайе.

— Наистина ли току-що каза, че той се е готвел „да влезе в теб“?

— Изи… — предупредително проточи Еми. — Може ли да се съсредоточим върху въпроса? Исках да го направя, наистина исках. Бях толкова привлечена от него. Той беше абсолютно сладък и безобиден и на всичкото отгоре австралиец — идеалната краткотрайна любовна връзка за ваканцията. Но когато ножът опря до кокала, аз го накарах да спре.

Кевин вдигна поглед от бюрото в другия край на стаята, където седеше, и се усмихна:

— Този разговор звучи значително по-интересно от моята пациентка, която току-що ми изпрати имейл с описание на консистенцията на изпражненията си. — Той затвори лаптопа и прекоси дневната, като първо целуна Еми по бузата, а след тона обгърна Изи в топла, приветстваща мечешка прегръдка. — Липсваше ми, скъпа — прошепна тихо в ухото й.

Изи притисна устни към неговите и погали лицето му с опакото на ръката си.

— Ммм. И ти ми липсваше. Как ти мина смяната?

— Ъъ, извинете? — прекъсна задушевния им разговор Еми. — Много ми е неприятно, че трябва да разваля това мило събиране, но тъй като вие двамата вече сте женени, а аз си нямам никого, на когото да се доверя, бих искала за малко да се съсредоточите върху мен…

Кевин се засмя и потупа жена си по задника:

— Съвсем честно. Ще метна нещата ти в спалнята за гости и ще донеса нещо за пиене. Вие, момичета, ме изчакайте отвън. — Той се отправи към кухнята, а Изи се загледа с копнеж след него.

— Отвратително възхитителен е — каза Еми.

— Знам — въздъхна Изи с едва сдържана усмивка. — Толкова адски мил е. Вероятно щеше да е непоносимо, ако не го обичах толкова много. Хайде, ела да седнем на балкона.

Еми можеше да си представи и други места, на които би предпочела да седне, вместо на столовете и масичката от ковано желязо на балкона под силното слънце на Южна Флорида, където въздухът бе натежал от влага. Например на килима точно пред централните отдушници на климатичната инсталация, ако оставеха избора само на нея. Потта по гърба и врата й едва беше изсъхнала, а влудяващият сърбеж, който нападаше очите и гърлото й в мига, щом напуснеше Манхатън и се озовеше на което и да е място с дървета, растения, трева, храсти или цветя, най-после беше започнал да затихва. Но би ли си позволила да се оплаче? Разбира се, че не.

— Човек спира ли изобщо някога да се поти тук? — обърна се Еми към Изи, която изглеждаше напълно незасегната от задушаващата горещина.

Изи сви рамене.

— След известно време свикваш. Макар че трябва да кажа, че не са много хората, които избират да дойдат в Маями през август. — Тя извърна лице нагоре, за да улови топлината на слънцето, но едва след като намигна на Еми. — И така, значи тъкмо бяхме на онази част, в която той се е готвел да влезе в теб…

Плъзгащата се остъклена врата се отвори и Кевин, отрупан с напитки и други неща в ръце, поклати удивено глава: — Изглежда, че не мога да избягам от този разговор. Сериозно, Ем, може ли съвсем леко да претупаме това?

Докато Изи скачаше да помогне на Кевин, Еми се запита откъде ли намираше енергия това момиче. Безмилостната горещина и влага я караха да се чувства така, сякаш цялото и тяло се втечняваше: почти несъществуващите й мускули сякаш се разтапяха; пот избиваше и течеше на струйки по всеки сантиметър от плътта й, а цялото ужасно усещане се увенчаваше от влажна, безжизнена гъста коса. Изи някак си все още изглеждаше свежа. Отпочинала.

— Няма кой знае още колко за казване — каза Еми, като сграбчи чепка грозде от подноса на Кевин. Измъкна бутилка вода от кофичка с лед, която той беше оставил на масата, и попита:

— Нима ни да го ударим на пиянство? Мислех си, че никой от вас не е на повикване.

Изи и Кевин се спогледаха бързо.

— Да, след минутка ще отворим нещо. Но първо — Кевин подаде на Изи брезентова плажна чанта — имаме нещо за теб.

— За мен ли? — попита объркана Еми. — Би трябвало аз да ви донеса нещо… аз съм гостенката.

Изи отвори брезентовата чанта и подаде на Еми малка кутия, празнично украсена с жълта хартия и панделки във всички цветове на дъгата. — Заповядай — каза тя.

— Това е наистина мило от страна на двама ви, но мисля, че е честно да ви предупредя, хора: ако това е някакъв талон за подарък за Match.com или наръчник за любовни срещи, или каквато и да е информация от сорта на това как да си замразя яйцеклетките, ще загазите.

Изи сигурно беше разбрала, че тя само се шегува, затова Еми се изненада, когато видя усмивката й да помръква леко.

— Просто го отвори — настоя тя.

Тъй като изобщо не беше от хората, които отварят подаръци деликатно — струваше ли си наистина да складираш използвана опаковъчна хартия и панделки? — Еми с наслада разкъса опаковката. Не се изненада, когато откри сгъната бяла тениска, сгушена сред жълтата шумоляща хартия. Двете с Изи правеха това от години, откакто станаха достатъчно големи да си изкарват собствени пари и достатъчно отговорни, за да си изпращат редовно колети по пощата: изпращаха си една на друга тениски със забавни, противни, остроумни или просто откровено глупави надписи, като всяка винаги се надяваше да надмине последното постижение на другата. Точно предната седмица Еми беше изпратила на Изи по куриер от „Фед Екс“ тениска от нарочно протрита и осеяна с петна от неизвестен произход материя, на която пишеше: „ДОВЕРИ МИ СЕ, A3 СЪМ ДОФТУР“, а Изи беше върнала жеста с изпратена също с „Фед Екс“ дрешка за куче — предназначена за кучета от дребна декоративна порода, но адресирана до Отис, на която пишеше: „ХАПЯ САМО КОГАТО МЕ МИЛВАТ ГРОЗНИ ХОРА“. С истеричен смях Еми насила напъха папагала в тениската и го настани пред камерата на компютъра, за да може Изи да се наслади на гледката. Всичко това правеше точно въпросната тениска още по-дразнеща.

Еми вдигна бебешката тениска.

— „Най-добрата леля на света“? — прочете тя на глас. — Не разбирам. Какво му е толкова остроумното на… — Погледът, който Изи и Кевин си размениха, я накара да млъкне насред изречението. — О, боже мой.

Изи само се ухили и кимна. Кевин стисна ръката й през масата.

— О, боже — промърмори отново Еми.

— Ще имаме бебе! — изкрещя Изи, събаряйки две бутилки с вода, когато скочи да прегърне Еми.

— О, боже мой.

— Ем, сериозно, кажи нещо друго — посъветва я Кевин и челото му се смръщи от загриженост за съпругата му.

Еми си даваше сметка, че е обвила ръце около Изи, че се е вкопчила в сестра си с яростна решителност, но не беше в състояние да формулира никакви думи. Умът й бързо се отнесе към места, които винаги изникнаха в представите й, когато някой за пръв път споменеше нещо, свързано с бременност: към онзи ден, само преди около година, когато за пръв път беше наблюдавала раждане на живо. Изи беше облякла Еми в зелени хирургични дрехи, беше я инструктирала как да се държи като студентка по медицина и я беше въвела в родилната зала да наблюдава съвсем нормално раждане без усложнения. Нищо от показваните в часовете по здравна просвета в шести клас видеозаписи или кървавите истории, които беше чувала от приятелки или от Изи, не я беше подготвило за гледката, на която стана свидетелка в онзи ден, и сега целият спомен я връхлетя обратно. Само че сега непознатата жена върху масата беше сестра й, а тя не можеше да пропъди представата за малка плешива бебешка глава, излизаща от интимните части на сестра й.

Но още преди да започне да осмисля тази представа, умът й се насочи в съвсем различна посока. Сега започна мислено да изброява всички бебешки бутици и уебсайтове, които бе посещавала в продължение на толкова много години, като гукаше възторжено над пухкави обувчици и лигавничета с монограм, пълнейки въображаемата си пазарска количка с възможно най-сладурски неща. Сега щеше да има истински повод да пазарува за собствената си племенница или племенник! — но как щеше да реши? Разбира се, щеше да се наложи да купи някоя от онези малки дрешки с остроумни надписи от рода на „НИКОЙ НЕ СЛАГА БЕБЕТО В ЪГЪЛА“ и „МАМА ПИЕ, ЗАЩОТО ПЛАЧА“, но какво да кажем за онова сладко кашмирено пуловерче с обръщаща се яка или подплатените с овча кожа бебешки ботуши „Уг“, или произведената в ограничени бройки бебешка количка в бледозелено? Всички онези мънички чорапки, приличащи на цигара с марихуана, се подразбираха, както и миниатюрната хавлия за баня. Щеше да прескочи всичко, което беше твърде функционално или скъпо — нека други купуват извитите дунапренови възглавнички, които поддържат главата на бебето изправена, уредите за затопляне на шишетата с мляко или гравираните лъжички от „Тифани“, но щеше да се погрижи бебето на Изи да получи всички съществени за живота в Манхатън принадлежности. Ако не го направеше тя, кой щеше да го стори? Определено не и бъдещите родители на това бебе, които със сигурност щяха да са твърде заети да израждат бебета на другите хора, та да издирват най-новите, най-страхотните и най-сладките неща. Да, наистина нямаше избор. Ако изобщо имаше подходящ момент да докаже, че е на висотата на положението, то този момент беше именно сега. Щеше да изпълни повелята в надписа на мъничката тениска и да бъде най-добрата леля, която човек може да си представи. И кой знае? Може би един ден щеше да използва тези неща за собственото си бебе; нейните деца и децата на Изи можеха да си делят дрехите и играчките, точно както бяха правили майките им цял живот. Щяха да бъдат по-скоро като братя и сестри, отколкото като братовчеди! Всъщност, след като промисли, тя осъзна, че Изи можеше да прецени нещата, така че втората й бременност да съвпадне по време с първата на Еми, и тогава и двете щяха да са бременни по едно и също време. Можеха да ходят на предродилни часове по йога, а Изи можеше да обяснява какво се случва по всяка стъпка от пътя, с онзи спокоен, професионален тон, с който разговаряше с пациентките си, и когато най-после дойдеше време да родят, щяха да го направят с няколко седмици разлика, за да може всяка от сестрите да бъде край другата. Да, това беше наистина добър план, особено като се имаше предвид, че…

— Ем? Добре ли си? Кажи нещо! — възкликна Изи, като се отдръпна.

— О, Изи, толкова се радвам за вас двамата! — възкликна Еми, изправяйки се. Тя прегърна отново сестра си, а после се хвърли в прегръдките на Кевин. — Съжалявам, просто бях толкова шокирана.

— Щуро е, нали? — попита Изи. — Самите ние още не сме свикнали съвсем с мисълта. Мислех си, че няма да е чак толкова вълнуващо, след като бременностите и бебетата са, така да се каже, нашият живот, но е толкова различно, когато се случва на теб, нали знаеш?

Всъщност технически погледнато, тя не знаеше. Ако нещата продължаваха както досега, можеше и никога да не узнае. Но освен това знаеше, че Изи изобщо не беше искала да каже това.

— В кой месец си?

Изи сложи ръка на скута на Еми и хвана двете ръце на сестра си:

— Не се сърди, Ем…

— Какво? Да не би терминът ти да е другият месец? Да не си една от онези откачалки, дето могат да изкарат девет месеца бременност и всички просто да си мислят, че си прекалила с поничките с пълнеж? Сега като се замисля, бях забелязала, че лицето ти изглежда малко по-подпухнало.

— В тринайсетата седмица съм. Току-що започнах второто си тримесечие. Терминът ми е през февруари.

Еми се съсредоточи върху изчисленията. Четири седмици и един месец, четири се съдържа три пъти в тринайсет…

— Бременна си вече повече от три месеца? Та нима Кейти Холмс и Дженифър Гарнър не обявиха това пред американската общественост, когато бяха бременни едва във втория месец? А собствената ми сестра чака, докато влезе във второто тримесечие!

— Ем, беше ни адски мъчително да си мълчим, но ужасно много искахме да ти го кажем лично. Исках всички да сме заедно, лице в лице, с онази сладка тениска… — Изи изглеждаше посърнала от тревога, когато очите й се наляха със сълзи, на самата Еми й се доплака.

— Не, Изи, недей. Само се шегувам, кълна се! Очарована съм от начина, по който ми съобщи. Нямаше да е същото по телефона — побърза да каже тя, докато по лицето на сестра й се стичаха сълзи. Поколебавайки се само за миг заради Кевин, преди да си спомни, че той на практика й е като брат, Еми изхлузи потничето си през главата и облече новата тениска с надписа „Най-добрата леля на света“. — Погледни — каза тя, като се обърна да се покаже на Изи, забелязвайки, че Кевин твърде любезно е извърнал поглед. — Толкова те обичам, Изи. Ела тук, за бога, и ме прегърни отново!

— Съжалявам — подсмръкна Изи, като избърса една сълза от бузата си. — Напоследък съм ужасно нервна и избухлива.

— Наистина е такава — кимна Кевин.

— Няма значение. Да празнуваме! Довечера ще ви заведа в най-добрия ресторант в Маями. Къде е най-добре да отидем? „Каменния рак“ на Дож?

Кевин се изправи:

— Винаги съм навит за малко каменни раци, но сега ще ви оставя за малко да се видите насаме, момичета. Събудете ме, когато сте готови за тръгване, и нито секунда преди това, моля ви. — Той целуна жена си по бузата и стисна рамото на Еми. — Радвам се, че си тук, Ем. И много се радвам, че най-после можахме да ти кажем. Тя се измъчваше заради това…

Момичетата го отпратиха с махване на ръка и се преместиха вътре на дивана, където прекараха близо два часа, прегърнати, предъвквайки всяка подробност от новото развитие на нещата. Да, щяха да разберат пола на бебето независимо дали искаха, или не, защото неминуемо щяха да искат да видят резултатите от прегледа с ултразвук, а и двамата, очевидно, знаеха как да ги разчетат. Не, още не бяха обсъждали никакви имена, макар че Изи обожаваше името Езра за момче и Райли — за момиче. Обсъдиха относително привлекателната идея да се дават момчешки имена на момичета и колко щеше да се подразни майка им, ако бебето не бъде кръстено на собствените й родители. Еми точно беше помолила Изи да опише настоящия етап от развитието на бебето, когато Изи задряма насред изречението. Еми измъкна едно одеяло от дрешника в коридора и зави сестра си. Бедното същество сигурно беше изтощено! Да си бременна и да работиш на трийсет и шест часови смени, а и вълнението от това, да съобщиш на сестра си голямата новина. Докато се сгушваше до Изи и затваряше очи, Еми едва удържаше собствените си мисли. Да, разбира се, беше ужасно развълнувана, че Изи ще има бебе. Малката Изабел, която си смучеше палеца, докато навърши единайсет, и се боеше до смърт от паяци, и беше толкова невероятно, ужасно, безспорно лишена от музикален слух, че цялото семейство я умоляваше да не пее под душа, щеше да стане нечия майка. Малкото момиченце, което винаги подражаваше на изтънчените обноски на Еми и я молеше да я включи в плановете си, скоро щеше да роди свое собствено дете. Беше почти прекалено странно, за да го проумее. А когато в ума й се промъкна, макар и само за миг мисълта, че по-малката й сестра щеше да има бебе, а тя, Еми, си нямаше дори приятел, на когото да обича да пише имейли, ами тя веднага я прогони. Нямаше място за подобни егоистични мисли, не и когато искаш да подкрепяш сестра си и да бъдеш най-добрата леля на света. Не, тя просто нямаше да си позволи да стигне дотам, точка по въпроса.

Еми още си мислеше за същите тези неща, когато Кевин лекичко разтърси и двете, за да ги събуди.

— Не трябваше ли вие двете да ме събудите? — попита той като светна една лампа.

Изи зарови глава под одеялото и простена:

— Колко е часът?

— Почти единайсет, и не знам за сестра ти, но няма начин аз да се навия да изляза на вечеря сега. — Той се наведе и целуна Изи по челото. — Скъпа? Искаш ли да дойдеш в леглото?

— Аарргх — беше всичко, което Изи успя да каже.

— Подкрепям мнението ти — изпъшка Еми. Тя прекарваше в ресторанти по шейсет и пет часа на седмица, и винаги приветстваше идеята да си остане у дома. Просто не й действаше от пускащо да влезе в ресторант, в който и да е ресторант като клиент. Мозъкът й веднага превключваше на мениджърска вълна, и тя не можеше да се сдържи да не изчисли съотношението в броя на персонала и посетителите, да отбележи колко успешно се справя барманът, да определи колко бързо се опитват да се сменят управителите. Беше по-лесно просто да си остане вкъщи и да потърси нещо в хладилника. Но после си спомни: — О, боже мой, ти чакаш бебе!

Изи се засмя и смушка сестра си в ребрата.

— Да, наистина не се шегувахме за това. Какво, да не би да се надяваше, че е просто лош сън?

— Само един поглед към приятно закръглените ти бузи и споменът ме връхлетя като вихър — ухили се Еми.

— Кучка.

— Крава.

Кевин вдигна ръце, сякаш се предава:

— Изчезвам оттук. Изи, само изгаси и затвори хубаво навсякъде, като дойдеш да си легнеш, става ли?

Изи се обърна към Еми:

— Ще ми се разсърдиш ли много, ако сега отида да си легна? Знам, че за теб на практики е обед, обаче нощната смяна снощи направо ме съсипа.

Еми въздъхна театрално и поклати глава с престорено разочарование:

— Само защото си бременна и работиш на денонощни смени, израждайки бебета по цяла нощ, не е извинение, нали знаеш. Чудесно. Предполагам, че ще оцелея и сама през следващите осем часа.

Изи сръга Еми с лакти и я прегърна:

— Утре ще съм по-забавна, обещавам.

Те подхвърлиха на Еми две хавлиени кърпи и изчезнаха секунди, след като й пожелаха лека нощ — постъпка, която Еми не сметна за съвсем неприятна. Още беше малко замаяна от дрямката, но като си спомни за бременността на Изи, се изпълни с трепетна нервна енергия. Като грабна клетъчния си телефон и последния брой на „Ел“, тя слезе с асансьора до сутерена и излезе през задното фоайе до драматично осветения басейн. С изключение на двама мъже на по двайсетина години, които пиеха бира и играеха табла на една от масите, наоколо за щастие беше пусто, затова Еми вдигна нагоре стигащите до коленете й къси панталони и се тръсна на земята до джакузито, издишвайки дълбоко, когато потопи крака във вдигащата пара вода.

Набра номера на Леа.

— Божичко, радвам се да те чуя — каза Леа, след като вдигна на първото позвъняване.

— Защо? Прекрасна петъчна вечер е, а ти си сгодена за един от най-готините мъже, които съм виждала на живо. Нямаш ли по-приятни неща за вършене?

— По-малката сестра на Ръсел плувкинята — е в Ню Йорк за уикенда, затова тази вечер той остана в дома си с нея.

— Ясно. Ти така предпочиташ, нали?

Леа въздъхна:

— Относително казано, да, предполагам. Тя е възхитително сладка и дружелюбна и общителна, и като цяло отвратително съвършена. Доста прилича на другата.

Еми се заслуша в познатия звук, докато Леа пъхаше в устата си никотиново драже от целофанената опаковка и го захапваше. Почти можеше да почувства облекчението на приятелката си.

— По-добре, отколкото някоя пасивно-агресивна кучка, която ще превърне живота ти в истински ад. Можеше да ти се паднат много по-ужасни зълви, отколкото такива, които да са дразнещо вежливи.

— Вярно. Но ми трябва нещо, за което да се оплаквам. — Пауза, дъвчене, пак дъвчене. — Какво мислиш да правиш тачи вечер? О, чакай, забравих — не си ли във Флорида?

— Определено. Тук е горещо като в Сахара.

— Как е Изи? Не съм я виждала от цяла вечност.

— Изи е… — Еми размишляваше как да каже на Леа. Знаеше, че би трябвало да звучи по-развълнувано — по дяволите, наистина беше развълнувана, но нещо в питиетата на вечеря и късния час и горещата вода, в съчетание с шока от новината на Изи беше изтощило Еми. Искрено се радваше за Изи и беше възхитена от мисълта, че ще стане леля, но не можеше да се освободи от чувството, че всеки момент ще се разплаче.

— Еми, добре ли е тя? Наред ли е всичко?

Нотката на загриженост и симпатия в гласа на Леа отключи нещо: след броени мигове сълзите се стичаха по страните й.

— Еми, сериозно, кажи нещо. Какво става с теб?

— О, Леа, аз съм ужасен човек — изхълца тя. — Отвратителен човек. Злобен. Достоен за презрение. Единствената ми сестра, най-добрата ми приятелка на този свят, е бременна, а аз дори не мога да се зарадвам за нея.

— Изи е бременна? — попита Леа със сериозния си тон.

Еми кимна, а после си спомни, че говори по телефона.

— Определено. Терминът й е през февруари. Другия месец ще разберат какво е.

— О, Еми — каза Леа. — Едновременно ми се иска да кажа „честито“ и „съжалявам“, така че мога само да си представя как се чувстваш.

— Не би трябвало да изпитвам друго, освен истински възторг заради тях. Разбира се, знаех, че в края на краищата ще създадат семейство, но просто не мислех, че ще е сега. Беше трудно, като се ожениха, въпреки че бяха излизали заедно по-малко време от нас с Дънкан, но бременна? Леа, та тя е малката ми сестричка!

— Знам, знам успокой се — каза Леа. — Просто и за секунда не си помисляй, че грешиш в което и да е от чувствата си. Разбира се, че се радваш за нея, но е напълно разбираемо, че изпитваш смесени чувства по този въпрос. Всеки би се чувствал така, особено в светлината на всичко, което се случи с Дънкан…

Точно затова Еми се беше обадила на Леа, вместо на Адриана или — пази боже — на майка си.

— Пристигам тук и цели три часа говоря за всички тези мои глупави краткотрайни връзки — буквално каканижа ли, каканижа как не мога да се заставя да спя с непознати, а Изи започва да създава идеално семейство с идеалния си съпруг на идеалната възраст. Какво ми има? — Жалостивата нотка в собствения й глас накара Еми отново да избухне в плач. Този сеанс на самосъжаление й се струваше приятен и ако си позволеше да се поотпусне, заслужен. Реши да проявява единствено готовност за подкрепа и буен ентусиазъм пред Изи, но това не означаваше, че трябва да имитира тези чувства пред Леа.

— Еми, скъпа, нищо ти няма. Вие с Изи просто сте на различни етапи точно сега. Това е чисто и просто въпрос на избор на време — няма нищо общо с това какви сте като хора. И, разбира се, не се съмнявам, че ще бъдеш страхотна леля и сестра, но и нещо повече, просто знам, че ти също ще си намериш някой страхотен мъж. Идеален мъж. Ясно?

— Ясно — въздъхна Еми. Тя измъкна краката си от джакузито, нави джинсите си още по-високо, и отново спусна краката си вътре. — Зарадвай ме. Кажи ми какво става с теб?

Беше ред на Леа да въздъхне.

— Не много. О, чакай, всъщност лъжа. Познай кого срещнах миналата вечер?

— Подскажи ми.

— Адриана си го е набелязала като бъдещия си съпруг.

— Срещнала си Тобиас Барън? О, боже мой! Разкажи ми всичко! Дори не знаех, че й се е обадил.

— Знам, тя се държи малко странно по отношение на тази връзка. Мълчи си. Почти сякаш се бои да не я урочаса. Предполагам, че той си е ходил вкъщи до Ел Ей за две седмици, а сега се е върнал в Ню Йорк. Излязоха за пръв път на вечеря миналата сряда, а после отново с Ръсел и мен снощи и — само чуй това… тя още не е спала с него.

Еми ахна:

— Не!

— Наистина.

— Е, в такъв случай, какво не му е наред? На Адриана никога, ама никога не й се е случвало да излиза с успял, прочут, привлекателен мъж и да не преспи с него — и то още след втората среща. Наистина никога.

— Знам — засмя се Леа. — Мисля, че тя сигурно наистина приема насериозно целия онзи облог, който вие двете сключихте, защото не изглеждаше той да има някакви драстични недостатъци. Беше очарователен по онзи леко угоднически холивудски маниер, но не неприятен. Вежлив, мил, и определено хлътнал по нея.

— А тя? — попита Еми.

— Тя изглеждаше обзета от благоговение пред него. Всички отидохме на късна вечеря в „Харисън“ и не съм сигурна защо си направихме труда. Двамата не можеха да откъснат очи един от друг.

— Това е наистина страхотно — каза автоматично Еми, давайки отговора, която се очакваше от нея. Разбира се, би трябвало да е щастлива, че нейната изпитваща фобия от обвързване приятелка беше намерила истинска любов, точно както би трябвало да е развълнувана, че сестра й чака бебе. Но онова, което би трябвало да стане, не се пренасяше в реалността.

— Да, ами ще видим. Тя заминава за Ел Ей другия уикенд, за да го види, така че това вероятно ще провали сделката. Тогава тя със сигурност ще прецака всичко.

— Леа! Какво стана с нашето доверие в Адриана? С вярата, че тя е съвсем пораснала, променена жена? Това не звучи твърде подобаващо за една най-добра приятелка от твоя страна — престори се на възмутена Еми, но естествено, беше възхитена.

— Да, добре де, убий ме. И двете познаваме това момиче и двете знаем, че тя не може да бъде ничия съпруга. Не и сега, и вероятно никога. Мило е, че иска да опита, но още не съм напълно убедена.

— Така е честно. Ти как си? Как е Ръсел? — Еми забеляза как двамата мъже си прибраха дъската за табла и си пожелаха лека нощ с леки потупвания по гърба. По-светлият с твърде дългата коса, който изглеждаше съвсем млад, прибра двете празни бирени бутилки и дъската и тръгна към фоайето. Онзи с по-тъмната коса, който беше висок към метър и седемдесет или осемдесет и носеше бяла ленена риза с къси ръкави, тръгна към нея.

— Добре. Няма много новини за съобщаване. Майките ни напълно са превключили на режим „планиране на сватбата“, но ние и двамата се опитваме да не им се пречкаме.

— Определено добро решение — промърмори Еми. С раздразнение видя как мъжът метна портфейла и кърпата си на близък шезлонг и започна да си сваля ризата. При положение, че цялото пространство около басейна беше съвсем пусто, защо трябваше да се настанява точно до нея?

— Да, не сме толкова заинтересувани. Положението в службата е достатъчно напечено точно в момента, а току-що разбрах, че следващия уикенд трябва да замина за Лонг Айлънд.

— Хмм — каза Еми, без да чува и думичка. Мъжът си смъкна джинсите и под тях се показаха морскосини шорти от мрежест плат и Еми с интерес забеляза, че без дрехи той всъщност изглеждаше много по-строен и слаб. Някои дори можеха да го определят като кльощав, но Еми предпочиташе да мисли за него като за гъвкав и подвижен. Запита се дали е редно да описваш едно момче като „гъвкаво“. Той имаше съвсем плосък корем и не особено силно развит гръден кош, но въпреки това беше привлекателен по начин, напомнящ за Джон Майър. Меланхоличен и темпераментен. Може би дори секси, ако успееш да се примириш с плътно закопчаната риза с къс ръкав.

Леа говореше нещо за Хамптънс и за някакъв нов автор, но Еми не обръщаше внимание. Беше твърде смутена от младежа, който слушаше нейните реплики от разговора, така че вместо това каза:

— Леа, тъкмо влизам вътре. Мога ли да ти се обадя след ни колко минути от горе?

— Лягам си да спя, затова нека просто да поговорим утре Ръсел…

— Звучи добре, сладурче. Приятни сънища. — Еми затвори с щракване капачето на телефона, без да изчака отговора на Леа.

Младежът й се усмихна — приятна усмивка, реши тя, макар не и особено впечатляваща — и стъпи на най-горното стъпало на джакузито. Излегна се бързо вътре, явно дори не забеляза колко гореща е водата, и подхвърли:

— Ауу. Липсва ти гаджето, а?

Тя почувства как се изчервява, което мразеше.

— Не, ъъ, не беше гаджето ми. Нямам си гадже. Беше приятелката ми, Леа. От Ню Йорк.

Той се ухили, а на нея й се прииска да убие първо него, а после и себе си. Защо винаги говореше така? Какво изобщо му и имаше в работата с кого говори тя по телефона, къде ще прекара нощта, дали си има гадже или не? Знаеше, че има сериозни проблеми с пазенето на тайна, но трябваше ли той да й се присмива за това?

— А, ясно. Как се чувства Леа от Ню Йорк?

Еми не можеше да прецени дали той й се подиграва, или пита сериозно, и намираше това за влудяващо:

— Леа от Ню Йорк се чувства просто прекрасно — заяви тя малко по-надменно, отколкото възнамеряваше. А после, докато люлееше пръстите на краката си в топлата вода и гледаше как това странно момче я наблюдава, изведнъж престана да й пука какво си мисли той. — Тя наистина има много натоварена седмица в службата и не звучи ни най-малко толкова развълнувана от предстоящата си женитба, колкото би трябвало да бъде според мен. Което е странно, защото годеникът й е фантастичен. Тя току-що ми съобщи, че другата ни приятелка се е влюбила до уши в прочут режисьор — и не, няма да ви кажа името му, защото съм си такава дискретна — и това е толкова нетипично за Адриана, защото тя не се отдава на мъжете, тя ги колекционира. И за капак на всичко тази вечер току-що научих, че сестра ми — моята по-малка сестра чака дете.

— Виж ти, звучи сякаш вие с Леа от Ню Йорк сте имали да си говорите за много неща — каза той с развеселено, но не и изненадано изражение.

— Нещо изключително лично или неуместно в някакъв друг смисъл, което да искаш да споделиш с мен? — попита Еми.

Той сви рамене и размаха ръце в жест, който казваше: „всичко е такова, каквото го виждаш“.

— Всъщност не.

— О, добре, това е очарователно — каза Еми. Задник, помисли си тя. Не тя беше човекът, който беше нахлул в личното пространство на някой друг и го беше прекъснал, докато говореше по телефона, а сега подхващаше разговор, нали така? Тогава защо, за бога, той се държеше така идиотски? Твърде уморена и апатична, за да разбере, Еми измъкна крака от водата и понечи да се изправи.

— Добре де, добре. Казвам се Джордж. Уча право в Университета на Маями. Онзи, с когото играех табла, ми е първи братовчед, но всъщност го чувствам повече като брат. И той току-що ми каза, че приятелката му има хламиди… и не ги е хванала от него. Да видим, какво още? Влязох в Университета на Маями само защото баща ми подръпна няколко връзки тук-там и никога не ме оставя да забравя това. А вероятно най-тъпото нещо, което някога съм правил, беше, че се ожених една нощ във Вегас, когато бях наистина адски пиян.

Е, така вече по-можеше! Не можеше да се мери с Пол по отношение на интелекта, но определено беше забавен. Еми се засмя:

— Малко в стила на Бритни.

— Всъщност напълно в стила на Бритни, чак до анулирането на брака. Макар че всъщност може би по-лошо, тъй като се бях запознал с онова момиче едва предната вечер.

— Отлично. — Еми плесна с ръце и отново потопи крака във водата. — Е, кажи ми, Джордж, какво мислиш за…

Тя млъкна на средата на изречението и застина с широко отворени очи и увиснала от почуда отворена уста, когато Джордж се материализира до нея сякаш от нищото. Преди да е имала дори един миг да помисли или да реагира, той плъзни тялото си между краката й, облегна коленете си на пейката на сауната и положи устните си върху нейните. Твърде изненадана, за да направи кой знае какво, Еми отвърна на целувката му. Мигновено почувства как през тялото й премина онзи отдавна забравен шеметен прилив на възбуда, същият, който изпитваше в първите дни с Дънкан, но не беше изпитвала често след първата година. Не го беше почувствала дори с австралиеца, когото успя да съблазни в Кюрасо — безспорно изключително приятно преживяване, но не се беше отдала достатъчно на магията на момента, за да изключи от съзнанието си непрестанния вътрешен монолог. Тук, с Джордж, умът й беше вълшебно, блажено празен, с едно-единствено изключение: смътно, в някакво дълбоко и отдалечено кътче на съзнанието си, тя си даваше сметка, че никога преди не е била целувана така.

Нежното докосване продължи само няколко минути, напълно достатъчно Еми да се забрави напълно и тогава Джордж я обгърна в прегръдките си, притисна голите си гърди към нейните, облечени в тениска, и подръпна долната й устна със зъби. Зарови лице в шията й и за миг само за миг — Еми беше изтръгната от магията на този момент и си помисли: „Боже мой, това е направо като излязло от страниците на лош любовен роман“. В следващата минута обаче отметна глава назад в прилив на удоволствие, захвърлила всякаква изтънченост, и едва ли не започна да го умолява да продължава да целува чувствителната кожа по шията и раменете й. Еми обви крака около кръста му и прокара пръсти през косата му. Джордж дишаше тежко. Само за миг сякаш се поколеба, а после напълно неочаквано повдигна задника й от цимента, притегли цялото й тяло към своето, и събори и двама им във водата.

Това най-сетне се оказа достатъчно да стресне Еми и да я изтръгне от сънливия унес.

— Джордж! О, боже мой. Напълно облечена съм. Какво правиш?

В отговор той притисна уста към нейната. Тя продължи да протестира, докато той отново направи онова нещо с долната й устна. Цялата влага от устните им, издигащата се пара и неповторимото усещане от горещата вода, просмукваща се през дрехите й накараха Еми да се почувства, сякаш се топи. Сякаш се носи нанякъде. Именно затова все пак забеляза, когато Джордж изхлузи подгизналата от вода тениска през главата й — в края на краищата, тя беше натежала от попилата в нея вода — но не можа напълно да осмисли ставащото. Тази вечер, както винаги, тя не носеше сутиен единственото хубаво нещо на това, да нямаш големи гърди затова и двамата веднага изпитаха приятното чувство от допира на гола кожа до друга кожа, и именно този момент на интензивен контакт накара Еми да се запита защо, за бога, никога по-рано не се беше чувствала така. Щеше да е унизително, ако не беше толкова дяволски невероятно да си на трийсет и да не разбираш всъщност за какво е цялата шумотевица. Не че някога се беше чувствала по друг начин, освен изключително приятно, с предишните си три гаджета, но това! На кого му бяха притрябвали приятни усещания, когато съществуваше това?

От този момент нататък Джордж престана да съществува като отделен човек или всъщност като какъвто и да било човек. Той не беше студент по право или младежът, който играеше табла, или някакъв непознат, когото беше срещнала само преди минути: той беше просто тялото, за чиято близост тя отчаяно копнееше. Стори й се като най-естественото нещо на света, когато той умело смъкна дългите й до коленете панталони и памучните прашки и ги остави да се понесат на вятъра, а после като си служеше само с едната ръка, докато с другата поднесе главата й към устните си, смъкна и собствените си шорти. Едва забеляза кога той отново я вдигна и я извади от водата и нежно я положи върху настилката. Хладината на повърхността и въздуха бяха като облекчение от цялата тази горещина. Еми забрави, че е напълно гола в присъствието на напълно непознат и в близостта на бог знае колко апартаменти и дори за секунда не се разтревожи за състоянието на тялото си в долната част на корема, точно над линията на бикините (почти неприемливо), за това как, когато беше развълнувана, лицето й се обливаше в червенина (наситен винен цвят), или колко плоски изглеждаха гърдите й, когато лежеше по гръб (много). Не мислеше за абсолютно нищо, освен за това колко много го желаеше, дори след като той умело се намести върху нея. Почувствала го как се притиска към бедрото й, тя се извъртя по всички възможни начини, за да го накара да се приближи повече, но той изглежда се забавляваше да я дразни. Едва след, както й се стори, безкрайно притискане, целуване и взаимно мачкане, с едва доловимо извъртане на бедрата, Джордж проникна с тласък в нея и Еми разбра именно в този момент, че вече не иска да живее без това.