Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chasing Harry Winston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Лорън Уайзбъргър. Да преследваш пръстен с диамант

ИК „Intense“, София, 2008

ISBN: 978-954-783-079-0

История

  1. — Добавяне

„Гащички“ е кофти дума

Когато на вратата на Леа се позвъни неочаквано в девет часа една понеделнишка вечер, тя не си помисли: „Хей, питам се кой ли може да е това“. Помисли си: „Да му се не види!“ Предполагаше, че някои хора наистина посрещаха с радост неочаквани посетители, които просто се отбиваха „да кажат едно здрасти“ или „да видят как е хавата“. Онези, живеещи като отшелници, може би. Или онези жители на Средния запад, имащи навика да носят ябълков пай на новите си съседи, които беше виждала изобразявани в „Голяма любов“, но никога не беше срещала в действителност — да, те вероятно нямаха нищо против. Но това! Това беше истинско нарушение. Понеделнишките вечери бяха свещени и напълно изключващи достъпа до нея на останалата част от света, време, изключващо Всякакъв Контакт с Други Човешки Същества, през което Леа можеше да се мотае по памучен анцуг и да гледа един след друг прекрасни епизоди на „Проект Беглец“ по TVO. Това беше единственото време през цялата седмица, когато беше сама, и макар да беше нужна известна усилена „дресировка“ от нейна страна, беше успяла да накара приятелите, семейството си и гаджето си, Ръсел, да се съобразяват с това. Момичетата бяха престанали да питат Леа дали има планове за понеделник вечер още през деветдесетте; Ръсел, който в началото на връзката им открито бе възразявал, сега мълчаливо сдържаше раздразнението си (а по време на футболния сезон се наслаждаваше на свободните си понеделнишки вечери); майка й с усилие успяваше да издържи една вечер седмично без да вдигне телефона, най-сетне приемайки след всичките тези години, че няма да получи отговор на обаждането си до вторник сутринта, независимо колко пъти натиска бутона за повторно набиране. Дори шефът й вече се беше научил да не й възлага четене на ръкописи за понеделник вечер… или, пази боже, да й звъни по телефона и да попадне на телефонния секретар. И именно затова беше толкова невероятно, че на вратата й току-що се беше позвънило — невероятно и пораждащо паника.

Предполагайки, че звъни портиерът, дошъл да смени филтъра на климатичната инсталация, или някой разносвач от „Хот Енчиладас“, отбил се да остави меню, или най-вероятно някой просто объркал вратата й с тази на съседите, тя натисна копчето за изключване на звука на дистанционното и не смееше да помръдне дори едно мускулче. Наклони глава настрани като лабрадор, напрягайки слух да чуе някакво потвърждение, че посетителят си е отишъл, но единственото, което чу, беше приглушено, постоянно потупване от горния етаж. Тъй като страдаше от нещо, което предишният й психоаналитик наричаше „чувствителност към шум“, а всички останали описваха като „шибана невротичност“, Леа, разбира се, щателно беше проучила съседката си от горния етаж, преди да вложи в закупуването на апартамента всичките си спестявания. Апартаментът може и да беше най-съвършеното попадение след година и половина търсене, но не смяташе да поема никакви рискове.

Леа беше попитала Адриана за някакви подробности относно съседката си от горния етаж, апартамент 17Д, но приятелката й само беше присвила нацупените си устни и беше вдигнала рамене. Нямаше значение, че живееше в заемащия целия етаж мезонет още от деня, когато родителите й се преместили от Сао Пауло в Ню Йорк преди близо две десетилетия: Адриана изцяло бе възприела типичното за нюйоркчаните отношение от типа: „Обещавам да не ти се меся в живота, ако и ти си достатъчно любезен да направиш същото“ спрямо съседите си. И така, една бурна декемврийска събота точно преди Коледа Леа мушна под вратата на портиера на сградата двайсет долара, точно в стила на Джеймс Бонд, и зачака във фоайето, като се преструваше, че чете някакъв ръкопис. След три часа, след като прегледа някакъв анекдот стотина пъти, портиерът се прокашля високо и я погледна многозначително над очилата си. Когато вдигна очи, Леа мигновено почувства вълна на облекчение. Пред нея, изваждайки каталог за пазаруване на рекламирани по телевизията продукти, стоеше облечена в домашна рокля на точки жена с наднормено тегло. Най-малко осемдесетгодишна, помисли си Леа и въздъхна с облекчение: нямаше да има тънки токчета, тракащи по паркета, продължаващи до късно през нощта партита, нито безкрайно трополящо нашествие от посетители.

Още на другия ден Леа написа чек за началната вноска и два месеца по-късно развълнувано се нанесе в намиращия се в идеално състояние, разполагащ с една спалня апартамент на мечтите си. С ремонтирана кухня. И огромна вана. И повече от приличен изглед от северната страна към Емпайър Стейт Билдинг. Това може и да беше един от най-малките апартаменти в сградата — добре де, най-малкият, — но от мига, в който Адриана спомена, че единственият готин тип в сградата й се изнася, преди да е успяла да го прелъсти, Леа почувства, че е предопределена да получи апартамента му. „Креди Сюис“ беше прехвърлила готиния тип в Лондон и нетърпелив да замине с възможно най-малко суетене и утешен от отпуснатата щедра сума за преместването, той моментално беше приел първоначалното предложение на Леа за сума, значително по-ниска от пазарната цена. Жилището беше истинска мечта — малка, красива, щастливо осъществена мечта в сграда, която никога не беше мислила, че може да си позволи, и тя беше платила за всеки неприлично скъп квадратен метър със собствения си упорит труд и спестявания.

Как можеше да предвиди, че привидно безобидната й съседка от горния етаж упорито отказва да носи други обувки, освен масивни, дървени ортопедични обувки? Леа редовно се упрекваше за невежеството да смята, че високите токчета са единственият потенциален риск от шум. Естествено, преди да види как съседката й отива за пореден път до пощенската кутия, обута във въпросните обувки, Леа си съчини някакво сложно обяснение за неспирния тропот отгоре. Реши, че жената е холандка (понеже всички знаеха, че холандците носят налъми), и че най-вероятно е начело на матриархат — голям, гордеещ се с холандския си произход род и е постоянно посещавана от безброй деца, внуци, племенници, племеннички, братя и сестри, братовчеди и изобщо хора, търсещи съветите й… които вероятно също до един носеха холандски дървени обувки. Сега знаеше (след като се престори на заинтригувана един ден във фоайето, когато я видя да носи позволяваща проветряване на кожата превръзка), че жената страда от всевъзможни отвратително звучащи заболявания на краката, включващи (но не ограничаващи се с това) увреждане на фасцията на ходилото, враснали нокти на краката, невроми и подуване на първата става на палеца на крака. Леа беше цъкала с език по възможно най-състрадателния начин, който успя да докара, а след това бе изтичала светкавично горе да погледне в своя екземпляр от наръчника с правила за съкооператорите. Разбира се, според тях собствениците се задължаваха да покрият с килими осемдесет процента от дървените си подове — нещо, което се беше оказало напълно неподлежащо на разискване, когато още на следващата страница откри, че съседката й от горния етаж е председател на асоциацията на живущите.

Леа беше търпяла близо четири месеца денонощното тропане — нещо, което може би щеше да е забавно, ако се случваше на някой друг. Нервите й функционираха в пряка зависимост от силата и честотата на тропота: многократно си повтаряше, че това е безумна мисъл, може би дори леко параноична, но усещането продължаваше. Непрестанното ритмично потропване — троп-троп-троп — тъкмо се беше усилило до постоянно повтарящ се мотив троп-троп-троп-троп-троп, когато сърцето на Леа започна да бие силно в същия ритъм. Опита се да диша бавно, но издишванията й бяха къси и дрезгави, накъсани от леки задъхвания, от които се почувства като аквариумна рибка. Докато оглеждаше набързо бледия цвят на лицето си (който майка й описваше като „благороден“, а всички останали описваха като „болезнено блед“) в огледалната врата на дрешника в коридора, тънък слой пот навлажни челото й.

Това с потенето и дишането, изглежда, се случваше по-често — и то не само когато чуеше тропота на дърво по дървена повърхност. Понякога Леа се събуждаше от толкова дълбок сън, че почти беше болезнен само за да открие, че сърцето й бие бясно, а чаршафите й са подгизнали от пот. Миналата седмица точно докато изпълняваше една иначе напълно отпускаща шавасана[1] — макар че по времето, докато я правеха, инструкторът се беше почувствал длъжен да пусне по високоговорителите акапелна версия на „Удивителна милост“ — Леа почувства как при всяко добре премерено вдишване я пронизва болка в гърдите. А точно тази сутрин, докато гледаше как човешката приливна вълна от пътници се блъска да се натъпче във влакчето — тя се насилваше да ползва метрото, но мразеше всяка секунда от пътуването — Леа почувства как гърлото и започва да се свива, а пулсът й да се учестява. Изглежда, имаше само две правдоподобни обяснения, и макар понякога Леа да се държеше като хипохондричка, дори тя не смяташе, че е вероятно да има проблеми с коронарната артерия; това си беше чисто и просто паническа атака.

В неуспешен опит да възпре паниката, обхванала тялото й, Леа притисна върховете на пръстите си към слепоочията и изопна врата си първо на една страна, после на друга: нито едно от двете ни най-малко не подейства. Дробовете й сякаш можеха да работят с капацитет само от десет процента, и точно когато си мислеше кой ли ще намери тялото й и кога, чу тих, сподавен хлип и ново позвъняване на вратата.

Отиде на пръсти до вратата и надникна през шпионката, но видя само пуст коридор. Няма да се хвана на това, помисли си тя, докато изоставяше всякакви опити да пази тишина и набираше номера на портиера си. Точно по този начин жителите на Ню Йорк Сити накрая се оказваха ограбени и изнасилени — след като някой хитър престъпник ги подмамеше да отворят вратата. Нямаше значение, че охраната на жилищната сграда можеше да съперничи на тази на Обединените нации или че за осем години живот в града не познаваше лично никой, преживял нещо повече от обикновено пребъркване на джобовете, или че шансовете някой убиец-психопат да избере точно нейния апартамент от общо двеста и двайсет в сградата бяха неправдоподобни… Така започна всичко.

Портиерът отговори след четири, проточили се цяла вечност, позвънявания.

— Джерард, обажда се Леа Айзнър от апартамент 16Д. Пред вратата ми има някой. Мисля, че се опитва да влезе с взлом. Може ли да се качиш тук веднага? Да се обадя ли на 911? — Думите се изливаха в шеметна бъркотия, докато Леа крачеше из малкото фоайе и пъхаше в устата си късчета никотинови дражета направо от целофанената опаковка.

— Госпожице Айзнър, разбира се, че веднага ще изпратя някой горе, но може би бъркате госпожица Соломон с някой друг? Тя пристигна преди няколко минути и тръгна направо към апартамента ви… което е позволено за човек, включен в посочения от вас постоянен списък на лица, имащи достъп до апартамента ви.

— Еми е тук? — попита Леа. Тя забрави напълно за приближаващата се смърт от болест или убийство, и когато дръпна вратата и я отвори, намери Еми да се люлее напред-назад на пода в коридора, с притиснати към гърдите колене и следи от сълзи по страните.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, госпожице? Все още ли настоявате да…

— Благодаря ти за помощта, Джерард. Всичко вече е наред — каза Леа, като затвори рязко капачето на мобилния си телефон и го пъхна в големия горен джоб на суичъра си. Без да мисли, застана на колене и обви ръце около Еми.

— Миличка, какво има? — тихо и напевно попита тя, като отмести мократа от сълзи коса на Еми от лицето й и я събра на конска опашка. — Какво се е случило?

Тази проява на загриженост предизвика нов поток от сълзи: след броени секунди Еми ридаеше толкова силно, че дребничкото й тяло трепереше. Леа прекара през ума си всички възможни причини за подобно страдание и се сети само за три: смърт и семейството, предстояща смърт в семейството, или мъж.

— Скъпа, нещо с родителите ти ли? Да не се е случило нещо с тях? С Изи?

Еми поклати глава.

— Говори ми, Еми. Всичко ли е наред с Дънкан?

Това предизвика такъв жален вой, че Леа я заболя само като го чу. Бинго.

— Всичко свърши — изплака Еми: гласът й беше задавен. — Свърши окончателно.

Еми бе правила това изявление поне осем пъти през петте години, откакто двамата с Дънкан излизаха заедно, но нещо в изреченото тази вечер изглеждаше различно.

— Скъпа, сигурна съм, че всичко е само…

— Запознал се е с някаква жена.

— Той какво? — Леа отпусна ръце и се отпусна назад върху глезените си.

— Съжалявам, нека се изразя по друг начин: Аз му купих някаква жена.

— За какво говориш, по дяволите?

— Помниш ли, когато му подарих за трийсет и първия рожден ден членска карта за Клей, защото отчаяно искаше да влезе отново във форма? А после той така и не отиде — нито един шибан път за цели две години, — защото, според него, „не било полезно използване на времето“ просто да отиде и да застане на бягащата пътечка във фитнес залата. Така че вместо да се откажа от цялото проклето нещо и да забравя за това, аз, изключителният гений, решавам да му платя курс с личен треньор, така че да не му се налага да губи и една-единствена скъпоценна секунда да тренира като другите.

— Май разбирам накъде отива тази история.

— Какво? Мислиш, че я е изчукал ли? — Еми се засмя безрадостно. Понякога хората се изненадваха, чувайки Еми да говори мръсотии така ожесточено — тя, в края на краищата, беше висока само метър и петдесет и изглеждаше почти като тийнейджърка, — но Леа вече почти не се впечатляваше. — И аз така си мислех. Много по-лошо е от това.

— Това звучи достатъчно лошо, миличка. — Леа смяташе, че пълното и неподправено съчувствие и подкрепа бяха най-доброто, което можеше да предложи, но Еми не изглеждаше утешена.

— Вероятно се питаш как може да стане още по-лошо, нали? Е, нека ти кажа как. Той не просто я е изчукал — може би щях да успея да преглътна това. Нееее, не и моят Дънкан. Той се „влюбил“ в нея. — Еми стрелна показалците и средните пръсти на двете си ръце във въздуха и извъртя кървясалите си очи. — Той „смята да я чака“, край на цитата, докато стане „готова“. Та тя е ДЕВСТВЕНА, за Бога! Пет години се примирявах с изневерите и лъжите му и с идиотския секс, та да може да СЕ ВЛЮБИ В ДЕВСТВЕНА ТРЕНЬОРКА, НАЕТА ОТ МЕН ВЪВ ФИТНЕС ЗАЛАТА, ЗА КОЯТО АЗ ПЛАЩАМ? Да се влюби? Леа, какво ще правя?

Леа, изпълнена с облекчение, че най-после може да направи нещо осезаемо, хвана Еми за ръката и й помогна да се изправи на крака.

— Ела вътре, скъпа. Хайде да влезем вътре. Ще направя чай и можеш да ми разкажеш какво се е случило.

Еми подсмръкна:

— О, боже, забравих… днес е понеделник. Не искам да ти преча. Ще се оправя…

— Не ставай смешна. Дори не правех нещо — излъга Леа. — Влизай веднага.

Леа отведе Еми до дивана и след като потупа издутата от твърде много пълнеж облегалка, за да покаже на Еми къде да облегне главата си, се промъкна зад стената, която отделяше дневната от кухнята. С покритите си с пъстра мозайка гранитни плотове и нови електроуреди от неръждаема стомана, кухнята беше най-любимото помещение на Леа от целия апартамент. Всичките й тенджери и тигани висяха от окачени под шкафовете куки, подредени по големина, а всичките й кухненски прибори и подправките бяха педантично отделени в еднакви съдове от стъкло и неръждаема стомана. Трохи, петна от разсипани течности, опаковки, мръсни съдове — от подобни неща нямаше и помен. Хладилникът имаше вид, сякаш беше изчистен с прахосмукачка, а по повърхността на плотовете не се виждаше и петънце мръсотия. Ако беше възможно едно помещение да олицетворява невротичния характер на собственика си, то кухнята и Леа можеха да са еднояйчни близнаци.

Тя напълни чайника (купен миналата седмица по време на електронна разпродажба на „Блумингдейлс“ — защото кой казваше, че ти се полагат нови неща само когато се регистрираш?), отрупа един поднос със сирене и корнфлейкс „Уийт Финс“ и надникна през прозореца да се увери, че Еми си почива удобно. Когато я видя, че лежи просната по гръб, закрила очите си с ръка, Леа измъкна мобилния си телефон и избра името на Адриана от телефонния указател. Написа: „SOS. Е&Д са скъсали. Идвай веднага. Отговори възможно най-бързо“.

— Имаш ли „Адвил“? — обади се Еми от дивана. А после по-тихо: — Дънкан винаги носеше „Адвил“.

Леа отвори уста да добави, че Дънкан винаги носеше много неща — визитна картичка на любимата му агенция за компаньонки, своя детска снимка толкова голяма, че да се побира в портфейла му и от време на време по една-две генитални брадавици, за които се кълнеше, че били просто „кожни израстъци“, но се овладя. Освен че беше ненужно, тъй като Еми и без това вече страдаше достатъчно, щеше да бъде и лицемерно: противно на онова, което смятаха всички, връзката на Леа също не беше най-съвършената на света. Но тя изгони мисълта за Ръсел от ума си.

— Разбира се. Ще ти донеса след минутка — каза тя и изключи свистящия чайник. — Чаят е готов.

Момичетата тъкмо бяха отпили първите си глътки, когато на вратата се звънна. Еми погледна Леа, която просто каза:

— Адриана.

— Отворено е! — провикна се Леа към входната врата, но Адриана вече беше разбрала. Тя нахълта в дневната и застана с ръце на хълбоците, оглеждайки сцената.

— Какво става тук? — настойчиво попита тя. Лекият бразилски акцент на Адриана, малко повече от меко, сексапилно напевно звучене, когато беше спокойна, правеше речта й почти неразбираема, ако се чувстваше по собствените й думи, обзета от страстни чувства към някого или нещо. Което означаваше, кажи-речи, винаги. — Къде са питиетата?

Леа посочи към кухнята:

— Водата още е гореща. Погледни в шкафа над микровълновата. Имам цял куп различни аромати в…

— Никакъв чай! — изпищя Адриана и посочи Еми. — Не виждаш ли, че е в окаяно състояние? Имаме нужда от истински питиета. Ще направя „Кайпириня“.

— Нямам мента. Нито зелени лимони. Всъщност дори не съм сигурна дали имам подходящия алкохол — каза Леа.

— Донесла съм всичко. — Адриана вдигна над главата си голяма книжна торба и се ухили.

Леа често намираше рязкото държание на Адриана за дразнещо, понякога малко вбесяващо, но тази вечер й беше признателна, че е овладяла положението. Бяха минали почти дванайсет години, откакто Леа за пръв път видя тази усмивка, и тя все още оставяше у нея чувството на страхопочитание и лека нервност. Как беше възможно някой да е толкова красив? — запита се тя за хиляден път. — Коя ли висша сила беше създала подобно съчетание на гени? Кой решаваше, че една-единствена душа на света заслужава такава кожа? Беше толкова изначално несправедливо.

Минаха още няколко минути, преди напитките да бъдат приготвени и раздадени и всички да се настанят: Еми и Адриана се проснаха на дивана, Леа седна с кръстосани крака на пода.

— Е, разкажи ни какво се е случило — каза Леа, като сложи ръка върху глезена на Еми. — Просто ни разкажи всичко, без да бързаш.

Еми въздъхна и за пръв път откакто беше дошла придоби вид, сякаш за момента сълзите й са пресъхнали.

— Всъщност няма чак толкова много за разказване. Тя е абсолютно възхитителна — искам да кажа, отвратително мила и сладичка. И млада. Наистина адски млада.

— Какво ще рече „наистина адски млада“? — попита Леа.

— На двайсет и три.

— Не е чак толкова млада.

— Има профил в MySpace — каза Еми.

Леа направи гримаса.

— И е включена във Facebook.

— Мили боже — промърмори Адриана.

— Да, знам. Любимият й цвят е светлолилавият, любимата й книга е „Диетата на Саут Бийч“ и просто обожава тестото и сладкиши, лагерните огньове и гледането на анимационните филмчета, излъчвани в събота сутрин. О, и просто трябва да спи по девет часа, иначе е наистина разнебитена.

— Какво друго? — попита Леа, макар че можеше да предвиди какъв ще е отговорът.

— Какво друго искаш да знаеш?

Адриана започна подобната на викторина поредица от въпроси.

— Име?

— Бриана Шелдън.

— Колеж?

— Университетът на Санта Моника, основен предмет комуникации, членувала е в Капа Капа Гама. — Еми наблегна на последните три думи, имитирайки до съвършенство интонацията на момиче от Долината на Санта Моника.

— Роден град?

— Родена в Ричмънд, израснала в предградие на Чарлстън.

— Любима музика?

— Все едно има нужда да питаш. Кени Чесни.

— Гимназиален спорт?

— Нека просто всички да го кажем в един глас… — подхвана Еми.

— … Водачка на мажоретките — изрекоха едновременно Адриана и Леа.

— Именно въздъхна Еми, но се усмихна за миг. — Намерих няколко нейни снимки от уебсайта на фотографа, снимал сватбата на сестра й тя съумява да изглежда добре даже в рокля от сива тафта. Цялата работа е абсолютно отвратителна.

Всички се засмяха, до едно свикнали с тази най-стара от всички обединяващи жените традиции. Когато животът ти беше скапан, а името на бившето ти гадже се появи в сайта със сватбените обявления, нищо не е толкова утешително, колкото оплюването на новата му приятелка. Всъщност именно така се бяха сприятелили. Леа и Еми се срещнаха за пръв път в часовете по астрономия — предмет, който всяка от тях беше записала, за да покрие будещото ужас изискване за един предмет в сферата на науките. Вече беше твърде късно, когато и двете си дадоха сметка, че астрономията всъщност представлява заплашителна смесица от химия, висша математика и физика — а не възможност да научат всички съзвездия и да гледат красивите звезди, както всяка от тях първоначално се надявала. Съветникът им по учебната част бе усвоил достатъчно английски думи, за да им даде да разберат, че като двете най-зле усвояващи материала и най-слабо представящи се от цялата лабораторна група, за тях ще е по-добре да започнат да подобряват представянето си, иначе рискуват да пропаднат по този предмет. Това подтикна Леа и Еми да се срещат три пъти седмично в занималнята в спалното помещение на Еми — малко остъклено помещение с флуоресцентно осветление, сбутано между кухнята и общата баня. Момичетата тъкмо започваха да преглеждат бележките за преговора за наближаващия междусрочен изпит, когато чуха трясък, последван от отчетливи женски крясъци. Еми и Леа се спогледаха, докато слушаха гневните думи, разменяни надолу по коридора в нещо, което със сигурност беше поредният спор между някое отхвърлено момиче от женския клуб в университета и пияния тип, който не се беше обадил на другия ден. Посоката на крясъците обаче се измести и след броени секунди Еми и Леа гледаха как пищна медноруса блондинка със секси акцент бе подложена на словесна атака от изпаднала в истерия, зачервена, значително по-неатрактивна блондинка точно пред занималнята.

— Не мога да повярвам, че гласувах за теб! — изпищя момичето със зачервеното лице. — На практика се изправих пред цялото управително тяло на колежа да говоря в твоя подкрепа, и това ли е начинът ти да ми покажеш признателността си? Като спиш с гаджето ми?

Зашеметяващата блондинка с акцента въздъхна. Когато затвори, в гласа й имаше тихо примирение.

— Ани, казах, че съжалявам. Никога нямаше да го направя, ако знаех, че ти е гадже.

Това не успокои момичето, което крещеше.

— Как е възможно да не си знаела? Та ние сме заедно вече от месеци!

— Не знаех, защото той заговори мен снощи, флиртува с мен, носеше питиета на мен, и покани мен на официалното събиране на братството, в което членува. Съжалявам, ако не ми е дошло на ума, че този тип си има приятелка. Уверявам те, че ако ми беше хрумнало, нямаше да се заинтересувам. — Момичето протегна ръка в жест на сдобряване и извинение. — Моля те. Мъжете не са толкова важни. Да забравим за това, става ли?

— Да забравим за това ли? — изсъска и почти се озъби момичето през стиснати зъби. — Ти не си нищо повече от една малка развратна първокурсничка, която спи с момчетата от горните курсове, защото си мислиш, че наистина те харесват. Стой далече от мен, стой далече от него и дръж развратната си първокурсническа особа далеч от живота ми. Ясно? — Гласът на момичето се бе извисил още повече, когато попита Адриана дали й е ясно, вече отново крещеше.

Еми и Леа наблюдаваха как Адриана измери момичето с продължителен поглед, сякаш обмисляше някакво възражение, а после след като реши да не го изрича гласно, просто каза: „Съвсем ясно“. Разгневената блондинка моментално се завъртя на едната си маратонка „Пума“ и ядосано се отдалечи. Адриана най-после си позволи да се усмихне, преди да забележи, че Еми и Леа я наблюдават от стаята.

— Видяхте ли това? — попита Адриана, като застана на прага.

Еми се прокашля, а Леа се изчерви и кимна:

— Наистина беше бясна.

Адриана се засмя:

— Както тя любезно изтъкна, аз съм просто някаква си глупава първокурсничка. Откъде да знам кой с кого излиза тук? Особено след като въпросният младеж прекара половината вечер да ми обяснява колко страхотно било отново да е сам, след като бил обвързан през последните четири месеца. С детектор на лъжата ли трябваше да го разпитвам?

Леа се облегна назад в стола си и отпи дълга глътка от диетичната си кока-кола.

— Може би трябва да започнеш да носиш списък на всички по-големи момичета в кампуса и телефонните им номера. Така всеки път, когато срещнеш някое момче, можеш да се обадиш на всяко от тези момичета, за да си сигурна, че никое от тях няма претенции, за която и да е част от тялото му.

Лицето на Адриана разцъфна в широка усмивка, и Леа моментално беше очарована: веднага разбра защо момчето от предната вечер бе забравило напълно за приятелката си в присъствието на Адриана.

— Аз съм Адриана — каза тя и помаха леко първо на Леа, а после на Еми. — Очевидно известна също като Кралицата на курвите на випуск 2000.

Леа се представи:

— Привет. Аз съм Леа. Мислех си да кандидатствам за членство през втория семестър, докато току-що срещнах твоята „сестра“. Така че благодаря за поучителния урок.

Еми прегъна ъгълчето на страницата на учебника си, за да отбележи докъде е стигнала, и се усмихна на Адриана.

— Казвам се Еми. Знаят ме още като Последната останала девица във випуск 2000 в случай, че не си чула. Удоволствие е да се запозная с теб.

Онази вечер момичетата си бяха говорили в продължение на три часа, а когато свършиха, бяха съставили план за действие за следващите няколко седмици: Адриана щеше да се отпише от женския клуб, в който се беше включила единствено по настояване на майка си; Леа щеше да оттегли кандидатурата си за членство през пролетта, а Еми щеше да загуби девствеността си в мига щом срещнеше подходящ кандидат.

През дванайсетте години, последвали онази нощ, момичетата почти не си бяха поемали дъх.

— А освен това случайно прочетох на страницата й във Friendster — като използвах паролата на Дънкан, разбира се, — че си мечтае да има две момчета и момиче и иска да стане млада майка. Не е ли просто знаменито? Не изглежда тази част да е притеснила Дънкан.

Леа и Адриана се спогледаха и двете заедно погледнаха Еми, която беше напълно погълната да отстранява кожичката около единия си палец с нокътя на другия в очевидно усилие да не се разплаче.

Значи това беше. Възрастта на новото момиче, фактът, че беше мажоретка, дори възхитителното й име може и да бяха вбесяващи, но не бяха непоносими: истински неоспоримият проблем беше фактът, че тя също копнееше да стане майка толкова скоро, колкото е в рамките на човешките възможности. Откакто се помнеха всички, Еми непрекъснато оповестяваше на всеослушание желанието си да има деца. Беше обсебена от тази мисъл. Разказваше на всички, готови да я слушат, че иска голямо семейство и то възможно най-скоро. Четири, пет, шест деца — момчета, момичета, по цял куп и от двете — за Еми това нямаше значение, стига да се случеше… скоро. И макар Дънкан със сигурност да знаеше по-добре от всеки колко силно Еми иска да стане майка, беше успял ловко да се измъкне от всякакви сериозни обсъждания по темата. През първите две години от връзката им Еми беше таила точно това свое желание в себе си. В края на краищата, бяха само по на двайсет и пет години и дори тя знаеше, че в бъдеще има много време за всичко това. Но когато прекараните заедно години започнаха да се изтърколват със скорост, която й се струваше зашеметяваща и Еми стана по-настойчива, Дънкан само стана по-уклончив. Понякога казваше неща от рода на: „Статистически погледнато, вероятно някой ден ще имам деца“, а Еми пренебрегваше липсата на ентусиазъм в подобно изказване и издайнически избраното местоимение, като вместо това се съсредоточаваше върху факта, че Дънкан беше изрекъл трите вълшебни думи: „ще имам деца“. Именно заради тези три вълшебни думички, независимо колко изцяло бяха лишени от контекст или намерение, Еми прощаваше на Дънкан късните му прибирания вечер и отсъствията заради „работа“ до късно вечерта, а веднъж — бог знае защо — едно необяснимо заразяване с хламиди. В крайна сметка, той се беше съгласил да стане баща на бъдещите й деца.

Адриана първа наруши мълчанието, като направи каквото правеше винаги, щом се почувстваше неудобно: смени изцяло темата.

— Леа, querida[2], навън е почти трийсет градуса. Защо си облечена като посред зима?

Леа сведе поглед към дебелите си панталони от мъхест плат и суичър от същата материя и сви рамене.

— Не се ли чувстваш добре? Студено ли ти е?

— Не знам, просто това се мотаеше наоколо. Какво значение има?

— Не че има някакво значение, просто е странно, че някой толкова, как да кажа, чувствителен към температурните промени, не е започнал буквално да се топи точно сега.

Леа не възнамеряваше да признава, че наистина й беше топло — прекалено топло, но че освен това имаше смекчаващи обстоятелства. Адриана можеше да попита, но определено не искаше да чува, че Леа се опакова с дрехи, защото мразеше задните части на ръцете или бедрата й да залепват за кожената тапицерия на дивана. Че, разбира се, би предпочела да си седи вкъщи по късо потниче и боксерки, но лепкавият допир на кожата на тялото й до кожената тапицерия на дивана — да не говорим пък за дразнещите шумове като от раздиране на тъкан всеки път, щом сменеше позата си — правеше това невъзможно. Леа знаеше, че ще я помислят за луда, ако обяснеше, че всъщност вече беше носила всичките си леки, дълги долнища на пижами (и дори всичките панталони, с които ходеше на йога) и че тъй като предпочиташе да ги носи всичките без долно бельо, те всъщност бяха само долнища за еднократно носене и в крайна сметка бързо се озоваваха в коша за пране. Така че тя всъщност носеше дебелия вълнен костюм само защото беше единственото чисто облекло в дрешника й, което бе в състояние да я предпази от омразния кожен диван, за който и майка й, и Еми бяха настоявали, че ще бъде правилният избор, макар че Леа всъщност искаше по-модерния диван с платнена тапицерия, който нямаше през цялото време да й създава усещането, че седи в кофа с каучукова замазка. Да не говорим за факта, че само след няколко месеца, (шест) щеше да е зима, и пак щеше да й се налага да се облича като ескимос, защото независимо колко топъл е апартаментът, допирът на голата й кожа до дивана щеше да бъде като лед, вместо уютен и топъл приятен изкуствената велурена тапицерия, върху която всички останали бяха наложили вето. Не, щеше да е по-добре просто да не обяснява.

— Хмм — промърмори Леа, с надеждата да приключи разговора, като не казва нищо. — Мисля, че сме готови за още една серия питиета.

Второто питие си проправи път надолу по-лесно от първото, всъщност толкова лесно, че дори все по-силният тропот от горния етаж вече не караше Леа да се чувства чак толкова… разстроена. Време беше да подкрепи приятелката си.

— И така, изброй ни трите най-важни неща за Дънкан, които няма да зарадват водачката на мажоретките — каза Леа, като събра ходилата си и оттласна колене към пода, усещайки разтягането от вътрешната страна на бедрото си.

— Да, да, това е добра идея — кимна Адриана.

Кичур от естествено тъмната коса на Еми — тя беше единствената сред трите момичета и вероятно в цял Манхатън, която никога не беше боядисвала, къдрила, изсветлявала, изправяла или дори пръскала с лимонов сок дългата си до раменете грива — се измъкна от конската й опашка, закривайки наполовина челото й и цялото й ляво око. Леа копнееше да вдигне ръка и да втъкне кичура зад ухото на Еми, но устоя на порива. Вместо това пъхна в устата си второ никотиново драже.

Еми вдигна очи:

— Какво имате предвид?

— Ами какви са недостатъците му? Отвратителните навици? Нещата, които ти развалят удоволствието? — попита Леа.

Адриана раздразнено вдигна ръце.

— Хайде, Еми. Каквото и да е. Странности, емоционални проблеми, натрапчиви идеи, порочни наклонности, тайни… от това ще се почувстваш по-добре. Кажи ни какво не му е наред.

Еми подсмръкна:

— Нямаше нищ…

— Не смей да казваш, че не е имало нищо, което да не му е наред — прекъсна я Леа. — Разбира се, вземам предвид факта, че Дънкан беше много… — тук Леа направи пауза, обзета от желание да каже „склонен да манипулира хората“ или „непочтен“ или „коварен“, но се спря точно навреме — … чаровен, но трябва да е имал някакъв недостатък, за който никога не си ни казвала. Някаква поверителна информация, която ще накара наперената малка Бриана да окачи на пирона зад вратата всичките си пискюли и украшения.

— Нарцистично разстройство на личността? — подсказа Адриана.

Леа веднага се впусна в размяната на въпроси:

— Проблем с ерекцията?

— Пристрастеност към хазарта?

— Плачеше повече от теб?

— Прекаляваше с алкохола?

— Проблеми с майка му?

— Хайде, признай си, Еми — настоя Леа.

— Ами имаше нещо, което винаги ми се е струвало малко странно… — подхвана Еми.

Момичетата я погледнаха нетърпеливо.

— Не че всъщност беше кой знае какво. Не го правеше по време на секс или нещо от този род — каза тя бързо.

— Тази история става все по-сочна, по дяволите — рече Адриана.

— Изплюй камъчето, Еми — каза Леа.

— Той, ъъ — тя се прокашля и си прочисти гърлото. — Всъщност не говорехме затова, но той, ъъ, понякога ходеше на работа с моите гащички.

Това разкритие беше достатъчно да накара да замлъкнат двете жени, които смятаха говоренето за своя професия. С говорене успяваха да се справят със сеансите при психоаналитика, да се измъкнат от глоби за неправилно шофиране и да влязат в ресторанти, в които всички маси бяха запазени, но в продължение на много секунди — може би цяла минута — нито една от тях не можа да реагира поне малко логично или разумно на тази нова информация.

Адриана се съвзе първа.

— „Гащички“ е кофти дума — каза тя. Намръщи се и изпразни каната с коктейла в чашата си.

Леа се втренчи в нея:

— Не мога да повярвам, че проявяваш педантизъм точно сега. Една от най-добрите ти приятелки току-що ти каза, че приятелят й, с когото е от близо пет години, обича да носи гащичките й и най-големият ти проблем е коя дума е използвана?

— Просто изтъквам, че е относително противна. Всички жени мразят тази дума. Гащички. Само го кажи — „гащички“. Тръпки ме побиват.

— Адриана! Той е носел долното й бельо!

— Знам, повярвай ми. Чух я. Коментарът ми означаваше — като странична забележка, имай предвид — че според мен в бъдеще не бива да използваме тази дума. „Гащички“. Ъх. Не намираш ли, че е отвратителна?

Леа замълча за миг.

— Да, предполагам, че да. Но всъщност не това е важното в случая.

Адриана отпи от питието си и остро погледна Леа:

— А кое?

— Фактът, че приятелят й — Леа посочи към Еми, която наблюдаваше размяната на реплики с широко отворени очи и непроницаемо изражение — всеки ден е обличал костюм и е отивал на работа. Че под въпросния костюм е носел чифт сладки малки дантелени бикини. Това не те ли вбесява мъничко повече от думата „гащички“?

Едва когато Еми ахна високо, Леа осъзна, че е стигнала твърде далече.

— О, боже мой, съжалявам, миличка. Не исках това да прозвучи толкова ужасно, колкото…

Еми вдигна ръка, с издадена навън длан и разперени пръсти:

— Спри, моля те.

— Това беше толкова безчувствено от моя страна. Кълна се, че дори не…

— Просто работата е там, че сте схванали погрешно всичко. Дънкан всъщност никога не е проявявал интерес към дантелените ми бикини. Нито пък към кюлотите или момчешките ми шорти, като стана въпрос. — Еми се усмихна дяволито. — Но със сигурност изглежда, че харесваше прашките ми…

 

 

— Хей, блуднице, готов съм за теб. — Жил плесна Адриана по ръката, докато минаваше покрай него, и едва не изби клетъчния телефон, който тя беше закрепила между брадичката и лявото си рамо. — И се поразмърдай. Имам по-добри неща за вършене, отколкото цял ден да те слушам как правиш телефонен секс.

Няколко от по-възрастните дами вдигнаха погледи от списанията си „Вог“ и „Таун енд Кънтри“ с очи, широко отворени от неодобрение спрямо това нарушение на приличието и пълно пренебрегване на елементарните общоприети правила за вежливост. Всъщност вдигнаха погледи точно навреме да видят как Адриана сложи порцелановата си чаша върху чинийката и след като едната й ръка вече беше свободни, вдигна дясната си ръка над главата и изпъна среден пръст. Направи го без самата тя да вдига поглед, все още изцяло вглъбена в телефонния разговор.

— Да, querido, да, да, да. Ще бъде идеално. Идеално! Ще се видим тогава. — Гласът й затихна, но едва доловимо. — Нямам търпение. Звучи съблазнително. Ммм. Целувки, целувки. — Тя почука с лакиран в червено нокът по чувствителния екран на телефона си и го пусна в широко отворената си чанта „Ботега Венета“.

— Коя е щастливата жертва тази седмици? — попита Жил, когато Адриана се приближи. Той обърни своя въртящ се стол към Адриана, която, давайки си сметка, че вниманието на целия салон е насочено към нея, се наведе съвсем леко напред, позволявайки на копринената си блуза да се смъкне с няколко сантиметра от гърдите й, и на задника си — не особено малък, но заоблен и стегнат по начина, който мъжете, изглежда, обичаха — да увисне във въздуха за секунда, преди да го положи небрежно върху кожената тапицерия.

— О, моля те, наистина ли те интересува? Отегчително е дори да се спи с него, какво остава пък да се говори за него.

— Днес някой е в добро настроение. — Той застана зад нея, като разресваше къдравата й коса с гребен с широки зъбци и й говореше през огледалото. — Обичайното, предполагам?

— Може би малко по-светла около лицето? — Тя млъкна, за да допие кафето си, а после отново отметна глава назад на гърдите му. Въздъхна. — Отегчена съм, Жил. Писна ми от всички мъже, от всички имена и лица, които трябва да помня. Да не говорим за козметичните продукти! Банята ми прилича на аптека с козметични продукти. Има толкова много най-различни кутии с крем за бръснене и калъпи сапун, че мога да започна търговия.

— Ади, скъпа… — Знаеше, че тя мрази това галено име, затова го използваше с наслада всеки път, щом му се удадеше възможност. — Звучиш като неблагодарница. Даваш ли си сметка колко момичета на мига биха се сменили с теб? Да прекарат само една нощ в това твое тяло? По дяволите, та дори тази сутрин тук бяха две прохождащи в светския живот момичета, които непрекъснато бъбреха колко страхотен бил животът ти.

— Сериозно? — тя изгримасничи пред огледалото, но не откри ни искрица задоволство.

Вярно, че името й редовно присъстваше в значимите клюкарски рубрики. Нима можеше да спре тълпящите се около нея светски хроникьори и фотографи? А и естествено получаваше покани за всяко парти, промоция на нов продукт, откриване на магазин или важен коктейл. И за да бъде абсолютно честна, трябваше да признае, че е излизала с впечатляващо богати, лъскави и известни мъже, но всеобщото убеждение, че подобна бляскавост бе достатъчна, за да я направи щастлива, я вбесяваше. Не че не си прекарваше страхотно или пък бе склонна да жертва и секунда от този си живот, но с напредването на възрастта (вече наближаваше трийсетте) в Адриана се настаняваше подозрението, че има и още нещо.

— Сериозно. Така че горе главата, маце. Може и да флиртуваш безметежно като ангел, но дълбоко в себе си си една малка мръсница и точно затова те обичам. Освен това миналия път ти дадохме всичко. Сега е мой ред.

Жил изскочи пъргаво и нетърпеливо протегна ръка, докато изящната брюнетка с очи като на Бамби и страховито изражение постави фолио в отворената му длан.

Адриана въздъхна и се приближи до асистентката за поредното капучино.

— Добре. А ти как я караш?

— Колко мило, че се интересуваш! — Жил се наведе и я целуна по бузата. — Ами, какво да ти кажа? Реших да съсредоточа търсенето на съпруг върху вече обвързани мъже. Рано е още да се каже, но вече имам положителни резултати.

Адриана въздъхна.

— Че няма ли достатъчно ергени за теб? Защо трябва да съсипваш семейства?

— Знаеш какво казват те, скъпа — ако не можеш да имаш щастлив дом, разруши нечий друг.

— Кои са тези „те“? — попита тя.

— Ами аз, разбира се. Не си виждала мъж да се наслаждава на свирка, докато не видиш мъж, на който не му се е случвало от десет години.

Адриана се засмя и веднага сведе поглед. Макар че винаги имитираше равнодушие и се преструваше, че запазва небрежно хладнокръвие пред подробните и натуралистични обяснения на Жил относно секса между гейове, това всъщност я караше да се чувства малко неудобно — факт, който сам по себе си я дразнеше. Приписваше вината за тази старомодност на родителите си, макар и щедри с парите си и разточителни в многото начини, по които ги харчеха, не бяха онова, което някой би нарекъл „изтъкнати светски личности“. Не че тя беше точно консервативна, когато ставаше въпрос за собствения й любовен живот, като се имат предвид някои факти — беше изгубила девствеността си на тринайсет и оттогава си беше лягала с десетки мъже.

— Сериозно мисля, че попаднах на нещо — каза Жил, докато умело поставяше ролките във форма на обрамчващ лицето ореол, с небрежно наклонена глава и с чело, сбърчено от усилието да се съсредоточи.

Адриана беше свикнала с неговия непрекъснато променящ се „избор на стил на живот“ и обожаваше да разказва за това на момичетата. По време на предишните й часове при Жил се бяха родили „бисери“ от рода на: „Когато се съмняваш, намажи го с восък“, „Истинските мъже използват декоратори“, и „Няма ли тежести, няма и срещи“ все правила, към които се придържаше с изненадваща отдаденост. Беше му се опряло изпълнението само на едно обещание, дадено на четирийсетия му рожден ден, когато се закле да зареже завинаги проститутките и компаньонките („Номерата са за децата. Оттук нататък — само цивилни граждани“), но едно последвало заричане да зареже дяволския Вегас беше възстановило баланса.

Телефонът на Адриана иззвъня. Надзъртайки през рамото й, Жил пръв видя, че се обажда Леа.

— Кажи й, че ако не може да убеди онзи свой приятел с вид на Адонис скоро да сложи халка на пръста й, ще го отвлека и ще го запозная с прелестите на хомосексуалния живот…

— Ммм, сигурна съм, че е ужасена. — Към телефона: — Чу ли това, Леа? Трябва незабавно да се омъжиш за Ръсел или Жил ще го прелъсти.

Жил втри сместа за къдрене в косата й, като прокара плавно четката по кичур коса, движейки я от горе на долу, а после направи бързо движение с китката си. После зави краищата в корените и отривисто загъна с фолиото цялата навлажнена разбъркана коса с едно внимателно движение на гребена.

— Какво каза тя?

— Че целият е твой. — Жил отвори уста, но Адриана поклати глава и вдигна ръка във възпиращ жест.

— Великолепно! Брой ме и мен. Разбира се, че имам планове за другия уикенд, но отчаяно си търсех повод да ги отменя. Освен това, ако Еми иска да излезе, кои сме ние да й пречим? По кое време? Идеално, querida, ще се срещнем във фоайето в девет. Целувки!

— Какво става с Еми? — попита Жил.

— Дънкан се запознал с някаква двайсет и три годишна, която си умира да има бебета от него.

— Ах, разбира се. Как се справя тя?

— Всъщност не мисля, че е чак толкова съкрушена — рече Адриана, като облиза мехурче млечна пяна от устната си. — Само си мисли, че би трябвало да е. Говори доста неща от рода на: „Никога няма да срещна друг“, но не дава чак толкова много знаци, че Дънкан наистина й липсва. Би трябвало да се оправи.

Жил въздъхна:

— Мечтая си да сложа ръце върху тази коса. Даваш ли си сметка колко рядко се среща недокосната от бои коса в наши дни? Това е като Светия Граал на цветовете.

— Със сигурност ще й предам това. Искаш ли да дойдеш в събота? Ще отидем да пийнем нещо някъде, вероятно в клуба. Нищо кой знае какво, само момичетата.

— Знаеш колко много обичам да прекарвам вечерите си с момичета, обаче имам среща със салонния управител от миналия уикенд. Надявам се, че ще се отправим директно към някоя тиха маса в дъното на спалнята му.

— Ще ти стискам палци — Адриана небрежно насочи вниманието си към високия, широкоплещест мъж в карирана синя официална риза и идеално изгладени памучни панталони, който току-що се приближаваше към рецепцията.

Жил проследи погледа й към вратата, докато пристягаше във фолио последната къдрица и разперваше ръце в широк жест да покаже резултата.

— Свърши, скъпа.

Асистентът с очи като на Бамби хвана Адриана за ръката и я отведе до един сешоар. Жил се провикна от мястото си достатъчно високо да го чуят всички — и със сигурност новодошлият:

— Просто поседи малко там и се съсредоточи върху това, да си държиш краката събрани, скъпа. Знам, че не е лесно, но искам от теб само петнайсет минути.

Адриана драматично забели очи и отново му показа среден пръст, като този път го вдигна достатъчно високо, за да го видят всички в салона. Изпита наслада от шокираните погледи, които й отправиха светските дами, всичките толкова приличащи на майка й. С крайчеца на окото си видя, че мъжът беше наблюдавал нея и Жил и на устните му играеше лека развеселена усмивка. Твърде стара съм за това, помисли си тя, докато хвърляше крадешком още един поглед на красивия непознат. Твърде стара съм да се бунтувам срещу родителите си и да флиртувам с всеки срещнат мъж и да се опитвам да шокирам напълно непознати. Тази мисъл мина през ума й точно когато мъжът мина покрай нея и й се усмихна. Колкото пресметливо, толкова и подтиквана от естествен инстинкт, Адриана погледна към него с широко отворени очи, очи, които казваха: „Кой, аз ли?“, и съвсем лекичко издаде връхчето на езика си в средата на горната си устна. Просто трябваше да спре да се държи така, спор нямаше, но междувременно, просто беше твърде забавно.

 

 

Движейки се тихо из апартамента, за да не събуди Отис, Еми осъзна, че всъщност нямаше кой знае какво за оправяне. Апартаментът беше малък дори за студио в Манхатън и банята беше малко мърлява, а светлината особено в съботните следобеди, когато си свикнала да оставаш в дома на гаджето си — беше на практика несъществуваща, но как иначе би могла да се надява да живее на най-хубавата пресечка с дървета и от двете страни в Уест Вилидж за по-малко от две хиляди и петстотин долара на месец? Беше обзавела жилището толкова внимателно, колкото й позволяваше бюджетът й на току-що завършила студентка по онова време — което не беше много, но поне беше успяла да боядиса стените в бледожълто, да монтира спестяващо пространство легло-шкаф в стената и да разпръсне няколко удобни възглавнички по пухкавия вълнен килим, който беше намерила на една тотална разпродажба в магазин за вълнени платове. Жилището не беше голямо, но беше уютно, и стига да не мислеше за кухнята в апартамента на Изи в Маями или новия апартамент с една спалня на Леа, или за подобния на палат мезонет на Адриана — особено за мезонета на Адриана — можеше дори да го хареса. Просто й се струваше толкова ужасно жестоко човек, който обича храната толкова много, както я обичаше тя, който с радост би прекарвал всяка свободна минута на фермерския пазар или до печката, да няма кухня. Къде другаде по земята за наем от двайсет и три хиляди долара годишно на човек дори не му се полагаше кухненска печка? Тук Еми беше принудена да се задоволи с мивка, микровълнова фурна и хладилник с размерите на спалня, а хазяинът едва след нелеп брой молби и увещания й беше купил чисто нов електрически котлон. През първите няколко години тя храбро се беше борила да измисля ястия, използвайки ограничените си кухненски уреди, но борбата да направи нещо повече от това, просто да претопли храната, я бе изтощила. Сега подобно на повечето нюйоркчани бившата възпитаничка на кулинарното училище си поръчваше само храна за вкъщи или вечеряше навън.

Отказа се от идеята за чистене, тръсна се върху неоправеното си легло и запрелиства страниците ни фотоалбуми с твърди корици, който беше направила в сайта на „Галерия Кодак“, за да ознаменува първите три години от връзката си с Дънкан. Беше прекарала часове в избиране на най-добрите снимки, отстраняването на ефекта с червените очи и изрязването на снимките в различни размери. Щрак, щрак, щрак — щракаше тя с мишката, докато пръстите й изтръпнаха и ръката я заболя, твърдо решена да го направи съвършено. Някои от страниците бяха оформени като колаж, а на други имаше само по една, драматична непринудена снимка. Онази, която беше избрана за изрязаното прозорче на корицата, й беше най-любимата: черно-бяла снимка, която някой беше направил по време на вечерята по случай осемдесет и петия рожден ден на дядото на Дънкан в „Льо Сирк“, откъдето Еми си спомняше най-добре от всичко през въпросната вечер превъзходната треска със сусамена коричка. Дори досега, години по-късно, дори не бе забелязала как ръцете й покровителствено обгръщаха раменете му, или как го гледаше, широко ухилена, докато той се усмихваше по онзи свой овладян начин и се взираше в друга посока. Специалистите по езика на тялото в „Ю Ес Уийкли“ щяха да могат да се упражняват по тази снимка! Да не говорим за факта, че албумът, поднесен като подарък по време на вечерята по случай третата им годишнина, бе предизвикал такова вълнение, което човек може да очаква само при получаването на шал или чифт ръкавици (именно това, между другото, й беше подарил той — комплект еднакви по цвят и материя шал и ръкавици, предварително сложени в торбичка и професионално опаковани). Дънкан разкъса хартията и панделките, старателно подбрани да внушават мъжественост, и ги метна настрани без да си прави труда да отлепи, а какво оставаше пък да прочете — залепената отзад картичка. Благодари й, целуна я по бузата и запрелиства албума, докато се усмихваше с онази своя усмивка с изопнати устни, а после се извини, за да отговори на обаждането на шефа си. Онази вечер я помоли да вземе албума със себе си вкъщи, та на него да не му се налага да го носи в службата, и той си беше останал в дневната й през следващите две години, отварян само от някой и друг случаен посетител, който неизбежно отбелязваше каква хубава двойка са Дънкан и Еми.

Отис изграчи от клетката си в ъгъла на L-образното студио. Закачи клюна си на една от металните решетки, разтърси я решително и изписука:

— Отис иска вън! Отис иска вън!

Минали бяха повече от единайсет години, а Отис още беше в разцвета на силите си. Беше чела някъде, че африканските сиви папагали могат да доживеят до шейсет години, но всеки ден се молеше това да е печатна грешка. Еми не харесваше Отис още когато той принадлежеше на Марк — първото от трите й гаджета — но го харесваше дори още по-малко сега, когато делеше с нея апартамента й и бе усвоил (без никаква дресировка и още по никакво насърчаване) неудобно богат речник, съсредоточаващ се изключително върху искания, критики и обсъждане на собствената му личност в трето лице. Отначало тя беше от казала да го наглежда през трите седмици, когато през юли след дипломирането, Марк замина да усъвършенства испанския сив Гватемала. Но той я бе умолявал и тя отстъпи и остана почти без никакви възможности за избор. Двете седмици на Марк се превърнаха в месец, единият месец се проточи до три, а трите месеца се превърнаха във Фулбрайтова стипендия за изучаване на отражението на гражданската война върху едно поколение гватемалски деца. Марк отдавна се беше оженил за родена в Никарагуа и образована в Америка доброволка Корпуса са на мира и се беше преместил в Буенос Айрес, но Отис беше останал.

Еми откачи резето на клетката и изчака Отис да бутне люлеещата се вратичка и да я отвори. Той подскочи тромаво върху протегнатата й ръка и се втренчи право в очите й.

— Грозде! — изписка той. Тя въздъхна и измъкна едно от купата, сгушено в гънките на долната покривка на леглото й. Като цяло Еми предпочиташе плодове, които можеше да реже или бели, но Отис изглеждаше пристрастен към гроздето. Птицата грабна зърното от пръстите й, глътна го цяло, и веднага поиска ново.

Тя беше такова клише! Зарязана от своето гадже-мерзавец, заменена с по-млада жена, готова да накъса на парченца снимките, символизиращи фалшивата им връзка, и наслаждаваща се единствено на компанията на неблагодарен домашен любимец. Щеше да е смешно, ако това не беше собственият й жалък ад. По дяволите, наистина беше забавно, когато ставаше дума за Рене Зелуегър, играеща ролята на сладко, пълничко момиче, отдаващо се на подхранвано от алкохола самосъжаление, но някак си не беше така безумно забавно, когато самата ти си въпросното сладко, пълничко момиче — добре де, кльощаво, но не по привлекателния начин — и животът ти току-що се е преобърнал само за миг.

Пет години, пропилени на вятъра. Възрастта от двайсет и петата до трийсетата й година беше изцяло посветена на Дънкан, през цялото време, а с какво можеше да се похвали сега? Не и с длъжността, предложена й от главния готвач Маси преди година, която щеше да й даде възможността да пътува по цял свят, проучвайки нови места за отваряне на ресторанти, и да присъства на откриванията — Дънкан я бе умолявал да приеме поста на генерален мениджър в Ню Йорк, за да могат да се срещат по-редовно. Разбира се, не й бе дал годежен пръстен. Не, той щеше да бъде запазен за едва навършилата пълнолетие девствена водачка на мажоретките, на която никога, ама абсолютно никога нямаше да й се наложи да преживява съвсем живи и реалистични кошмари, включващи собствените й спаружени яйчници. На Еми щеше да й се наложи просто да се задоволи с изработеното от чисто сребро сърчице на верижка от „Тифани“, което Дънкан й бе подарил на трийсетия рожден ден, съвсем същото като онези — откри по-късно тя, които беше купил на сестра си и баба си за техните рождени дни. Разбира се, ако Еми се проявеше като истинска мазохистка точно по тази тема, можеше да отбележи, че всъщност майката на Дънкан беше избрала и купила и трите бижута, за да спести на заетия си син времето и усилията, които подобен подарък изискваше.

Кога се беше озлобила толкова? Как всичко се беше развило по този начин? Никой нямаше вина за това, освен тя самата — в това беше абсолютно сигурна. Разбира се, когато бяха започнали да се срещат, Дънкан беше различен с момчешко държание, чаровен, и ако не точно внимателен, то поне малко по-съпричастен — но пък същото важеше и за Еми. Току-що беше напуснала работата си като сервитьорка в Лос Анжелис, за да се върне в института по кулинария — мечтата й още от момичешките години. За пръв път от колежа насам се беше събрала отново с Леа и Адриана, изпълнена с възторг от Манхатън и горда със себе си, задето бе предприела такава решителна стъпка. Трябваше да отбележи, че институтът по кулинария не беше точно какъвто си го беше представяла: часовете често бяха безсмислени и отегчителни, а съучениците й бяха стряскащо решени да се състезават за стажове извън института и други свързани с ресторантьорството възможности. Тъй като мнозина от тях живееха временно в Ню Йорк и се познаваха единствено помежду си, социалният живот бързо се стесни и ограничи. О, и освен това се случи онзи дребен инцидент с гостуващия, посочен като истинска звезда от пътеводителя „Мишлен“, главен готвач, който се беше разчул за по-малко време, отколкото бе нужно за приготвянето на топъл сандвич с шунка и сирене. Еми още беше влюбена в готвенето, но разочарована от кулинарното образование, когато успя да спечели възможност за външен стаж в нюйоркския ресторант на главния готвач Маси, „Уилоу“. Беше се запознала с Дънкан по време на този стаж — лудешко, безсънно време в живота й, когато започваше да осъзнава, че работата сред хора й доставя по-голямо удоволствие от тази в кухнята и работеше денонощно, за да открие къде в сферата на сервирането на храна бе мястото й — ако изобщо там имаше място за нея. Мразеше надменността на главните готвачи и липсата на творческо мислене, нужна за простото пресъздаване на внимателно продиктувани рецепти. Мразеше това, че не бе в състояние наистина да общува с хората, които ядяха храната, за чието приготвяне помагаше. Мразеше да стои затворена по осем или десет часа без прекъсване в задушаващо горещи кухни без прозорци, където единствено виковете на разносвачите на храната и тракането на съдовете й напомняха, че не е в ада. Нищо от това не бе заемало централно място в романтичните й представи какъв щеше да е животът й като световноизвестна готвачка. Това, което я беше изненадало още повече, беше колко много обичаше да сервира по масите и да работи на бара, като се заговаря с клиентите и другите сервитьори и, по-късно като помощник главен мениджър, да помага в грижите всичко да върви гладко. За Еми това беше време на вълнения, на преосмисляне какво всъщност иска от кариерата си и — осъзнаваше го сега, беше узряла да бъде откъсната от някой като Дънкан. Беше почти — почти разбираемо защо се беше влюбила така мигновено в Дънкан онази вечер на малкото парти след благотворителната сбирка на Младите приятели на Нещо-си-там — едно от десетките подобни през онази година, на които я влачеше Адриана.

Еми го беше забелязала часове преди той да се приближи до нея, макар че все още не можеше да каже защо. Може би беше заради измачкания му костюм и разхлабената вратовръзка, и двете изискано консервативни и умело съчетани, толкова различни от торбестите униформи на главните готвачи, с които беше така свикнала. Или може би защото той, изглежда, познаваше всички и раздаваше потупвания по гърба и целувки по бузите и от време на време по някой галантен поклон на приятели и бъдещи приятели. Кой на тази земя беше толкова уверен? Кой можеше да се движи с такава лекота сред толкова много хора, без да изглежда дори малко несигурен? Очите на Еми го проследиха из стаята — отначало прикрито, а после така напрегнато, че тя и сама не разбираше себе си. Едва след като по-голямата част от тълпата млади професионалисти си бяха тръгнали, за да отидат на късна вечеря или да си легнат рано, а Адриана набързо си беше тръгнала заедно със завоеванието си за деня, Дънкан се появи до нея.

— Здрасти, аз съм Дънкан. Той се вмъкна странично между високото й столче и празното до него и се подпря на бара с дясната си ръка.

— О, съжалявам. Ето, тъкмо си тръгвах. — Еми бързо се смъкна назад от високото столче, поставяйки го между тях.

Той се ухили:

— Не ти искам мястото.

— О, хм, съжалявам.

— Искам да те почерпя едно питие.

— Благодаря, но аз тъкмо, ъъ…

— Си тръгваше. Да, това го каза. Надявам се обаче, че мога да те убедя да останеш само още малко.

Барманът се материализира с две чаши мартини, почти миниатюрни в сравнение с онези, големи колкото аквариуми, които повечето заведения сервираха. Течността в едната беше бистра, в другата — мътна, а и в двете бяха забодени огромни зелени маслини.

Дънкан плъзна чашата в лявата си ръка към нея, като я държеше в най-долния край на столчето, притиснал пръсти към сплесканото дъно на чашата.

— И двете са с водка. Това е обикновено, а това — докато протягаше дясната си ръка, тя забеляза колко чисти и бели са ноктите му, колко меки и поддържани изглеждаха кожичките им — е двойно. Кое предпочиташ?

Мили боже! Човек би си помислил, че това би трябвало да е достатъчно, за да задейства сензорите за откриване на противни личности на всеки, но неееее, не и нашата Еми. Тя го бе намерила за абсолютно запленяващ и, когато минути по-късно той я покани, с радост беше отишла с него в дома му. Разбира се, Еми не спа с Дънкан онази нощ или следващия уикенд, нито пък по-следващия. В края на краищата, преди него беше спала само с двама мъже (френският главен готвач не се броеше; смяташе да прави секс с него до момента, в който смъкна адски впитите му бели слипове и откри какво точно имаше предвид Адриана, когато настоятелно твърдеше, че Еми „просто ще разбере“, когато се сблъска с мръснишка ситуация) и с двамата беше имала дълготрайни връзки. Беше нервна. Превзетото й чувство за морал — нещо, с което Дънкан още не се беше сблъсквал у нито едно момиче, засили решителността му, а Еми продължаваше да се придържа, твърде неблагоразумно, към образа на труднодостъпна жена. Колкото повече тя упорстваше, толкова по-упорито я преследваше той и по този начин контактите помежду им започнаха да наподобяват връзка. Имаше романтични вечери навън и вечери на свещи вкъщи и обилни, наподобяващи истинско пиршества, преминаващи в обяд, късни неделни закуски в модни скъпи бистра в центъра на града. Той се обаждаше просто да каже едно „здрасти“, изпращаше й гумени мечета и шейкове с фъстъчено масло в училище, отправяше й покани за излизане няколко дни преди определената дата, за да е сигурен, че тя няма да си направи други планове. Кой можеше да предвиди, че пет години по-късно цялото това щастие рязко щеше да стигне до задънена улица, че тя ще е придобила такава цинична нотка в поведението си, че Дънкан ще е изгубил половината си коса и че те, най-дълго останалата заедно двойка сред всичките им приятели, ще се сринат като пясъчен замък при първия полъх на лек тропически ветрец?

Еми постави този въпрос на сестра си в мига щом тя вдигна телефона. През седмицата, откакто Дънкан бе зарязал Еми, Изи се обаждаше два пъти по-често от обикновено: това беше вече четвъртият път в рамките на двайсет и четири часа.

— Наистина ли току-що оприличи връзката си с пясъчен замък, а водачката на мажоретките с тропически бриз? — попита Изи.

— Хайде, Изи, бъди сериозна поне за секунда. Би ли предвидила някога, че това ще се случи?

Настъпи пауза, докато Изи обмисляше думите си.

— Ами не съм сигурна, че е точно така.

— Как?

— Този разговор се върти в кръг, Ем.

— Тогава бъди пряма и откровена с мен.

— Просто искам да кажа, че това не е напълно неочаквано, не се случва изневиделица — меко каза Изи.

— Не знам какво имаш предвид.

— Става дума просто за това, когато казваш, че всичко рухва при първата поява на, ъъ, друго момиче. Не съм напълно сигурна дали това е съвсем точно казано. Не че точността има някакво значение, разбира се. Той е идиот и глупак независимо от всичко и следователно дори ни най-малко не ти е в категорията.

— Добре, хубаво, значи всъщност не е било при първата поява. Всеки заслужава втори шанс.

— Вярно е. Но шести или седми?

— Олеле. Не се отмятай сега, Изи. Сериозно, кажи ми какво мислиш наистина?

— Знам, че звучи сурово, Ем, но е вярно. Нужно ли е да ти напомням колко удивително добре Дънкан владее английския език? Та той е като ходещ речник.

Не можеше да се отрече, че Дънкан адски го биваше, когато се наложеше да обяснява кръшканията си. Заедно с Леа и Адриана, Изи беше подкрепяла Еми, помагайки й да се справи с повече „грешки“, „ненавременни обаждания“, „недоглеждания“, „произшествия“, „подхлъзвания“ и (любимото на всички) „рецидиви“, отколкото някой можеше да си спомни. Еми знаеше, че сестра й и приятелките й мразеха Дънкан, задето я мами: неодобрението им беше осезаемо и след първата година много ясно изразено. Но това, което не разбираха и им бе невъзможно да разберат, беше чувството, което я обземаше, когато очите му срещнеха нейните по време на многолюдно парти. Или когато я канеше при себе си под душа и натриваше тялото и с масло за вана с аромат на краставица, или се качваше пръв в таксито, та да не й се налага да се плъзга на задната седалки, или се сещаше, че трябва да й поръчва рулцата от риба тон с пикантен сос, но без хрупкава коричка. Подобни дреболии оформяха основата на всяка връзка, разбира се, но Изи или момичетата просто не можеха да знаят какво беше усещаното, когато Дънкан насочеше краткотрайното си внимание към теб и наистина се съсредоточеше дори само за няколко мига. Това караше всички останали драматични неща, които се случваха, да изглеждат като незначителен шум, и Дънкан винаги я уверяваше, че става дума точно за това: невинно флиртуване, нищо повече.

Глупости!

Сега се вбесяваше само като си помислеше за това. Как, по дяволите, беше приемала доводите му, че да се проснеш в несвяст на дивана на някое момиче било разбираемо — по дяволите, било си направо разумно — когато пиеш толкова много уиски, колкото пиеше той? Какво си беше мислила, когато беше поканила Дънкан да се върне в леглото й, без да се сдобие с приемливо обяснение за подслушаното по гласовата поща твърде обезпокоително съобщение от „стара семейна приятелка?“ А дори да не говорим за цялата ужасна история, заради която се наложи спешно посещение при гинеколога, където, за щастие, всичко се оказа наред, ако не броим мнението на гинеколожката й, че „нищо и никаквото изчукване набързо“, споменато от Дънкан, най-вероятно е с някое ново завоевание, а не, както настояваше той, припламнала отново стара любов от дните в колежа?

Гласът на Изи прекъсна мислите й:

— И не казвам това само защото съм ти сестра, каквато наистина съм, или защото съм длъжни да го направя — което определено е така, а защото искрено го вярвам: Дънкан никога няма да се промени и вие двамата няма, не бихте могли, абсолютно никога — да бъдете щастливи заедно.

От простотата и яснотата на изреченото едва не й секна дъхът. Изи, по-малка от Еми с двайсет месеца и почти неин клонинг по външен вид, отново се оказваше безкрайно по-спокойна, по-мъдра и по-зряла. Откога ли Изи се чувстваше така? И защо през всичките безкрайни разговори на момичетата за тогавашното гадже и настоящ съпруг на Изи, Кевин, или за родителите им, или за Дънкан, Изи никога не бе заявявала толкова ясно тази елементарна тривиална истина?

— Само защото никога преди не си го чувала, не значи, че не съм го казвала. Еми, всички го казахме. Казвахме го многократно. Ти сякаш временно си изгуби ума в продължение на пет години.

— Истинска сладурана си. Бас държа, че на всички им се ще да имат сестра като теб.

— Моля те. И двете с теб знаем, че страдаш от серийна моногамия и че ти е трудно да се определиш като личност, кога нямаш връзка. Да ти звучи познато? Защото ако питаш мен ужасно много ми напомня за мама…

— Благодаря ти за блестящото, неосноваващо се на никакъв личен опит прозрение. Навярно можеш да ме просветлиш по въпроса как всичко това ще се отрази на Отис? Сигурна съм, че разделите могат да бъдат съкрушителни и за папагалите. Сега като се замисля за това, вероятно би трябвало да помисля да му потърся консултант. За бога, каква егоцентричка съм. Та птицата страда! — Макар че Изи беше получила назначение като гинеколог в университетската болница в Маями, за кратко се беше занимавала с психиатрия и рядко се въздържаше да не анализира всяко нещо — било то растение, човек или животно, което й попаднеше.

— Шегувай се колкото си искаш, Ем. Винаги си се справяла с всичко, като си го вземала на шега, и не казвам, че това е най-лошият подход. Само бих те насърчила да прекараш известно време сама. Съсредоточи се върху себе си — прави какво то искаш, когато искаш, без да се налага да се съобразяваш с плановете на някой друг.

— Ако дори само започнеш с онези глупави приказки, че две половинки не правят едно цяло, ще повърна.

— Знаеш, че съм права. Отдели малко време само за себе си. Промени центъра на представата си за себе си. Преоткрий коя си ти.

— С други думи, бъди необвързана. — Лесно й е на нея да раздава съвети, докато се гуши в прегръдките на любящия си съпруг, помисли си Ем.

— Наистина ли звучи толкова ужасно? От осемнайсетгодишна имаш близки отношения с мъже. — Онова, което не каза, беше очевидно: „и това не свърши точно идеална работа.“

Еми въздъхна и погледна към часовника.

— Знам, знам. Оценявам съвета, Изи, наистина, но трябва да бягам. Тази вечер Леа и Ади ще ме извеждат на голямата вечеря, на която ще се скъсат да ми обясняват колко по-добре съм си без Дънкан, и трябва да се приготвя. Ще говорим утре.

— Ще ти звънна на мобилния от болницата по-късно довечера, по някое време след полунощ, когато темпото се позабави. Изпий няколко питиета довечера, става ли? Разходи се по клубовете. Целуни някой непознат. Само, моля те, не се запознавай със следващото си гадже.

— Ще опитам — обеща Еми. Точно тогава Отис изпищя една и съща дума четири пъти подред.

— Какво казва? — попита Изи.

— „Гащички“. Непрекъснато повтаря „гащички“.

— Трябва ли изобщо да питам?

— Не, съвсем определено не трябва.

 

 

За първи път, откакто живееха в една и съща сграда, Адриана стигна до фоайето преди Леа. Налагаше се: когато се върна от един отпускащ ден в козметичния салон — срещата с готиния непознат за идния уикенд беше напълно уредена, откри, че родителите й почти бяха превзели апартамента й. Технически погледнато това наистина беше техният апартамент, но предвид факта, че се отбиваха само за по няколко седмици годишно, тя смяташе, че може да мисли за апартамента изключително като за свой дом, в който те бяха гости. Непоносими, всяващи ужас гости. Ако не им харесваха истинските кожи от африкански зебри, които беше избрала, за да замени техните скучни ориенталски килимчета или начинът, по който се беше погрижила всички лампи, щори и електронни устройства да се задействат с дистанционно — е, това не беше неин проблем. И никой, дори родителите й, не можеше да заяви, че всъщност предпочитат своя ръчно изработен от мрамор, специално внесен от Италия душ и старомодна гореща вана пред ултрамодерния душ, разпръскващ струите си като дъжд, сауната и помещението за парни бани, с които тя ги беше сменила в голямата баня. Никой нормален човек, най-малкото. И именно това беше причината, поради която на Адриана й се наложи да се облече и да избяга възможно най-бързо: само за четири часа изисканото й убежище се беше превърнало в раздиран от спорове кръг на ада.

Не че не ги обичаше, разбира се. Баща й остаряваше и на този етап от живота си ставаше много по-отстъпчив, отколкото бе, докато Адриана растеше. Изглеждаше доволен да оставя жена си да командва парада и рядко настояваше за нещо повече от питието си всяка вечер и на традицията всичките му деца — три от първата му съпруга, три от втората, и Адриана от сегашната му и, надяваше се тя, последна съпруга — да се събират на семейни срещи в голямото жилище в Рио де Жанейро за седмиците преди и след Коледа. За майка й се бе оказало вярно обратното. Макар че през тийнейджърските години на Адриана госпожа де Суза се държеше спокойно и приемаше безпроблемно нея и всичките й експерименти със секса и наркотиците, либералното й отношение не се простираше до неомъжените двайсет и девет годишни дъщери — особено онези, чиято пристрастеност към секса и наркотиците вече не можеше да се нарече „експериментална“. Не че не разбираше от добър живот: тя беше бразилка, в края на краищата. Ядене (нискомаслени, нискокалорични храни), пиене (бутилка след бутилка скъпо бяло вино), любене (когато човек не можеше достатъчно успешно да имитира поредното главоболие)… това бяха най-важните неща в живота. Които трябваше да се вършат, разбира се, при подходящите обстоятелства: като безгрижно младо момиче, а после да се повторят едва след като си е намерила и завоювала подходящ съпруг. Самата тя като тийнейджърка беше пътувала, беше работила като модел и беше ходила на партита — истинска Жизел на своето поколение, хората още го казваха. Но Камила де Суза винаги беше предупреждавала Адриана, че мъжете са (малко) по-наблюдателни, отколкото изглежда. Постепенно, докато навърши двайсет и три, тя самата си беше осигурила (баснословно) богат съпруг и красиво малко момиченце. Така трябваше да бъде.

От мисълта да слуша поученията на майка си още две седмици на Адриана й се завиваше свят. Тя се изпъна на леко провисналото канапе във фоайето и обмисли стратегията си. Да бъде непрекъснато заета през деня, да се прибира вкъщи късно или изобщо да не се прибира, и при всяка попаднала й възможност да ги убеждава, че енергията й — да не говорим за солидния й попечителски фонд — е насочена към намирането на подходящ съпруг. Ако внимаваше, те никога нямаше да научат за обличащия се в стил „гръндж“ британски рокер, който живееше в къща без асансьор в Ийст Вилидж, или за сексапилния хирург с практика в Манхатън и съпруга и деца в Гринич. Ако проявеше изключителна предпазливост, можеше дори и да не разберат за фантастичния израелец, който твърдеше, че работи като чиновник в израелското посолство, но за когото Адриана бе сигурна, че работи за Мосад.

Дрезгавият глас на Леа — едно от малкото истински секси неща у това момиче, повтаряше й непрекъснато Адриана, не че Леа някога я слушаше — прекъсна мислите й:

— Ау — ахна Леа, взирайки се в Адриана с широко отворени очи. — Тази вечер изглеждаш особено страхотно, дори за жена като теб.

— Благодаря, querida. Родителите ми пристигнаха в града, затова се наложи да им кажа, че излизам на среща с аржентински бизнесмен. Мама толкова се зарадва да го чуе, че ми зае една от своите рокли на „Валентино“. — Адриана прокара длани надолу по късата си черна рокля и се завъртя. — Не е ли фантастична?

Роклята беше наистина красива — коприната сякаш можеше да мисли, знаейки точно къде да прилепне към някоя извивка на тялото и къде грациозно да покрие друга — но пък и Адриана можеше да изглежда прекрасно дори облечена в покривка за маса на червени и бели карета. Когато мъжете разказваха за Адриана на приятелите си, прибягваха до клишета, които не я описваха правдиво. Говореха за дългите й крака, за стегнатия й задник, заоблените бедра, твърдите гърди, къдравата коса и меката й кожа, но им беше по-трудно да обяснят какво точно я правеше толкова естествено сексапилна. Нито един мъж не беше успял да опише какво беше усещането да гледа как връхчето на езика й докосва сочната й горна устна, или колко еротично беше да се наблюдава как русата коса се докосва до кожа, толкова златиста, че изглеждаше с постоянен тен. Те не бяха в състои ние да опишат как долната част на гърба й и горната част на бедрата й сякаш се вливаха една в друга, или какво изпитваха, когато това меко, чувствено, изначално женствено създание вдигнеше поглед към тях през полузатворени клепки, едновременно уязвимо и хищно.

Което не означаваше, че Адриана не си даваше сметка за въздействието, което им оказваше. Чувстваше с костите си тази власт, тази способност да влияе не само на мъжете, но и на всеки, който се впечатлеше от изискаността й по същия начин, както човек усеща мразовитите температури още преди да излезе навън. Не ставаше дума само за това как я определяха другите, но и как тя определяше себе си: независимо от всички други свои недостатъци, таланти или умения, Адриана беше убийствено великолепна. Онова, което изглежда никой друг не разбираше, беше, че непоколебимата увереност на Адриана в страхотния й външен вид не й предоставяше вълшебен ключ към щастието и едва в колежа тя срещна приятелки, които поне успяха да погледнат отвъд острите й скули и да прозрат съмненията и тревогите, които я терзаеха. Мургавият и плосък корем може и да привличаше отначало мъжете, но изглежда, не излъчваше никаква магия, която да задържи интереса им. Връстниците и преподавателите се възхищаваха на вида й, но той не й осигуряваше близки приятелства, добри оценки или каквото и да било друго, произтичащо от искрените връзки и усилия. И не беше нужно да имаш диплома по психология, за да забележиш, че красотата на Адриана не беше подтикнала родителите й да проявят особено голям искрен интерес към живота й, с изключение на въпроса кога и за кого ще се омъжи.

— Фантастично — каза Леа.

— Хайде, да тръгваме, преди да слязат долу и да видят, че съм с теб, а не с някой южноамерикански играч на поло.

— Предполагах, че става дума за бизнесмен?

— Няма значение.

Таксито се промъкваше по Тринайсета улица със скоростта на топящ се ледник, заклещено във вечерния съботен трафик, заради който изминаването на няколкото пресечки изглеждаше продължително като пътуване с влак от Ню Джърси. На момичетата щяха да са им нужни само петнайсет минути да стигнат пеша от жилищната си сграда в долния край на Пето Авеню до района между Уест Вилидж и Челси, но нито една от тях дори и не помисли да възразява на идеята. Особено Адриана имаше вид, сякаш рискуваше да получи нараняване или дори парализа, дори ако само си помислеше да измине пеша повече от два внимателно преценени метра.

Когато спряха пред „Сохо Хаус“, Еми вече беше изпратила на всяка от тях поне по половин дузина текстови съобщения.

— Къде бяхте? — шепнешком изсъска Еми, докато момичетата влизаха. Беше се подпряла на гишето на рецепционистката и им махаше. — Дори не ме пускат да се кача горе без вас.

— Марио, лошо момче такова! — изгука Адриана, като целуна красив мъж с неопределена етическа принадлежност по двете страни. — Еми е моя приятелка и моя гостенка за вечеря тази вечер. Еми, запознай се с Марио, живата легенда.

Разменени бяха реплики за запознанство и целувки — въздушни, по бузата и целуване на ръка, — след което с махване на ръка момичетата бяха поканени да се качат в асансьора и веднъж вече озовали се в ресторанта на шестия етаж, бяха придружени до маса за трима. Ресторантът не беше толкова претъпкан, колкото обикновено, тъй като мнозина от постоянните му посетители бяха в Хамптънс за уикенда, включващ Деня в памет на загиналите във войните, но въпреки това имаше многобройни прекрасни възможности да наблюдават хората.

— „Живата легенда“ ли? — попита Еми, като завъртя очи. — Сериозно ли говориш?

— Мъжете имат нужда да бъдат ласкани, скъпа. Не знам колко пъти съм се опитвала да науча и двете ви на това. Понякога имат нужда от нежно пипане. Научи се кога да си служиш с твърда хватка и кога да пипаш с кадифени ръкавици, и те са твои завинаги.

Леа пъхна в устата си никотиново драже.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш. — Тя се обърна към Еми. — Тя изобщо на разбираем език ли говори?

Еми сви рамене. Беше свикнала с тайните, в които Адриана се опитваше да ги посвещава година след година. Приличаха на забавни малки вълшебни приказки: забавни за слушане, но привидно безполезни в истинския живот.

Адриана поръча малинови коктейли „Мохито“ за всички на масата, като сграбчи ръката на сервитьора между двете свои и каза: „Ще вземем три чаши от любимото ми питие, Никълъс“ и се облегна назад в стола си да наблюдава тълпата. Още беше рано — щеше да стане истински претъпкано и шумно чак след полунощ или там някъде, щом всички, които бяха вечеряли някъде другаде, се отбиеха тук, за да започнат с истинското пиене и общуване за вечерта — но за момента тълпата от трийсет и няколкогодишни посетители от типа на онези, работещи в медиите и развлекателната индустрия изглеждаха щастливи и привлекателни. Не толкова привлекателни като нея, разбира се, но достатъчно издокарани и поддържани.

— Добре, момичета, защо просто не приключим с това, за да можем да се насладим на храната? — попита Еми в мига, щом Никълъс им донесе напитките.

Адриана отново насочи вниманието си към сътрапезничките си.

— Да приключим с кое?

Еми вдигна чашата си:

— Тостът, който някоя от вас неизбежно ще вдигне, с цел да ми напомни колко по-добре съм си без Дънкан. Нещо за това, как да си необвързан и сам, е страхотно. Или за това, че съм млада и красива и мъжете ще се избият на вратата ми. Хайде, нека просто да го направим и да продължим нататък.

— Не мисля, че има нещо страхотно в това да си необвързан — каза Леа.

— И макар че безспорно си красива, querida, не бих казала, че почти трийсет е чак толкова млада възраст — усмихна се Адриана.

— Сигурна съм, че в крайна сметка ще срещнеш някой прекрасен човек, но напоследък мъжете май не се избиват да тропат по ничия врата — добави Леа.

— Поне не и неженените — каза Адриана.

— Останаха ли такива, които не са женени? — попита Леа.

— Гейовете не са.

— Поне все още не. Но вероятно скоро. И тогава вече няма да остане никой.

Еми въздъхна:

— Благодаря, момичета, винаги знаете точно какво да кажете. Огромната ви подкрепа означава страшно много за мен.

Леа отчупи залък хляб и го топна в зехтина.

— Какво мисли Изи за всичко това?

— Опитва се да не го показва, но знам, че е страшно развълнувана. Тя и Дънкан никога не са изпитвали точно нежни чувства един към друг. Освен това тя е обсебена от идеята, че аз — цитирам — „съм неспособна да се самоопределя, освен ако не съм ангажирана във връзка“, край на цитата. С други думи, обичайните й психологически дрънканици.

Адриана и Леа се спогледаха многозначително.

— Какво? — попита Еми.

Леа заби поглед в чинията си, а Адриана изви съвършено оформените си вежди, но никоя не каза и дума.

— О, хайде! Не ми казвайте, че сте съгласни с Изи. Тя няма представа за какво говори.

Леа се пресегна през масата и потупа Еми по ръката.

— Да, скъпа, разбира се. Тя има обожаващ я съпруг, куп любими занимания извън къщи и диплома по медицина. Забравих ли нещо? О, да, получила е назначение по първата посочена от нея специалност като лекар резидент и е внесла кандидатурата си за старши лекар резидент — година по-рано от очакваното. Абсолютно си права… звучи неимоверно зле подготвена да даде съвет на малката си сестричка.

— Отклоняваме се от темата — намеси се Адриана. Не че искам точно аз да се правя на тактична в този момент, но мисля, че Леа се опитваше да каже, че Изи може би има известно право.

— Известно право ли?

Адриана кимна:

Наистина от доста време не си била сама.

— Да, както винаги? — допълни Леа. — Не че това непременно е лошо. Но по една случайност е вярно.

— Божичко. Нещо друго, което вие двечките просто си умирате да ми кажете? — Еми притисна менюто до гърдите си. — Хайде, не се стеснявайте.

— Ами… — Адриана хвърли поглед към Леа.

— Просто го кажи — кимна Леа.

— Не говорех наистина сериозно — каза Еми, с широко разтворени очи. — Значи наистина има нещо?

— Еми, querida, това е като големия бял носорог в стаята.

— Слон.

Адриана махна с ръка:

— Няма значение. Големия бял слон. Ти си почти на трийсет години…

— Благодаря ти, че го споменаваш отново…

— … и си била само с трима мъже. Трима! Това не е за вярване и все пак е вярно.

Момичетата замълчаха, докато Никълъс поставяше на масата предястията, които щяха да си поделят: продълговат поднос риба тон в сос тартар с авокадо и блюдо с леко запържени калмари. Изглеждаше готов да вземе поръчката им, но Еми сложи двете си ръце върху менюто и го изгледа гневно. Победен, той се отдалечи, като тътреше крака.

— Вие двете сте невероятни. Двайсет минути седите тук и ми приказвате, че не мога да бъда сама, а после сменяте курса — без никакво предупреждение — и казвате, че не съм излизала на срещи с достатъчно мъже. Чувате ли се какви ги говорите?

Леа изстиска резенче лимон върху калмарите и набоде с вилицата две парченца.

— Не с колко си излизала на срещи, а с колко си спала.

— О, хайде сега! Каква е разликата?

Адриана въздъхна.

— Точно това е проблемът, скъпа моя приятелко. Каква е разликата? Между излизането на срещи и произволния секс? Бога ми, предстои ни много работа.

Еми погледна към Леа за помощ, но Леа кимна в знак на съгласие:

— Не мога да повярвам, че казвам точно това, но трябва да се съглася с Адриана. Ти страдаш от серийна моногамия и в резултат от това досега си имала някакви сериозни отношения само с трима мъже. Мисля, че Ади иска да каже — успя поне веднъж да вмъкне омразното галено име, защото вниманието на Адриана беше отклонено в много посоки от храната, питиетата и разговора за секса — е, че би трябвало да останеш за малко необвързана. А да бъдеш необвързана, означава да излизаш на срещи с различни мъже, като преценяваш кой и какво ти върши най-добра работа, и преди всичко — малко да се позабавляваш.

— Значи всъщност искаш да кажеш — нека просто да изясним това — че би трябвало да развратнича повече — каза Еми.

Леа се усмихна като горда майка:

— Да.

— А ти? — Еми се обърна към Адриана, която сключи ръце и се наведе напред.

— Точно това искам да кажа.

Еми въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Съгласна съм.

В един и същи миг, с един и същи невярващ тон, Леа и Адриана попитаха:

— Наистина ли?

— Разбира се. Разполагах с известно време да се вгледам малко в себе си, и стигнах до същия извод. Има само един логичен начин на действие: ще правя секс с когото ми падне. С мъже от всякакъв вид, размер и цвят. И то всякакъв секс като стана въпрос. — Тя замлъкна за миг и погледна Адриана. — Толкова развратно ще го раздавам, че ще те накарам да се гордееш с мен.

В отговор Адриана се втренчи в приятелката си и се запита дали я е чула правилно. Заключи, че отговорът е положителен, но сарказмът сигурно й беше убягнал някъде по пътя — това изявление беше немислимо. Тя каза просто онова, което казваше винаги, когато просто нямаше представа какво друго да каже:

— Фантастично, querida. Просто фантастично. Цялата идея е възхитителна.

С помощта на ножа Леа избута парченце риба тон върху вилицата си и елегантно го поднесе към устата си. Тихо го схруска, сдъвка го няколко пъти и преглътна.

— Еми, миличка. Нали знаеш, че просто се шегувахме. С поред мен е страхотно, че не си била с много мъже. Когато никои те попита с колко мъже си спала, дори не ти се налага да делиш на три! Е, не е ли хубаво? Да не ти се налага да лъжеш?

— Наистина не се шегувам за това — каза Еми. Тя откри с поглед сервитьора, докато той минаваше покрай масата им, и когато той се приближи, поръча три чаши шампанско. — Това е началото на моя нов живот и повярвайте ми, беше крайно време. Първото, което ще направя в понеделник, е да се обадя в „Чийзкейк Фактъри“ и да им кажа, че приемам работата. Може би ще се запитате каква работа? Онази, за която искат да ми плащат купища пари и да ми предоставят огромен бюджет за разходи, за да мога да пътувам по цял свят, да отсядам в най-хубавите хотели и да се храня в най-добрите ресторанти, за да черпя вдъхновение. Вдъхновение! За нови идеи за менюто. Някога чували ли сте нещо толкова смехотворно? И коя е шибаната идиотка, която през последните два месеца отказваше на тези предложения, защото не искаше да изостави горкичкото си самотно гадже? Вашата вярна приятелка. Не исках горкичкият бебчо Дънкан да се почувства зарязан и необичан, докато аз изчезвам на някое фантастично място. Така че да, ще им позвъня и ще приема онази работа, а после ще се чукам с всеки необвързан самотен привлекателен мъж, когото срещна. Чуждестранни, сексапилни, красиви мъже. И наистина имам предвид, с всички до един. Как ви звучи това, момичета? Приемливо? — Сервитьорът се върна с шампанското им. — Затова, моля, нека вдигнем тост.

Адриана издаде звук, който, издаден от всяка друга не така красива жена, можеше да се нарече единствено „сумтене“, но издаден от нея, звучеше еротично и женствено. И двете момичета се обърнаха да я погледнат и тя внезапно се почувства потисната. Адриана не беше сигурни дали причината беше в това, че приятелката й току-що бе обявила плановете за сериозна промяна в живота си, докато самата тя от години се движеше без усилие все по един и същи път? Може би се чувстваше странно, защото ролята й на екстравагантна любителка на партитата в групата бе застрашена, или може би просто беше прекалила с питиетата. Но в изявлението на Еми имаше нещо, което намираше за много обезпокоително. А ако имаше чувство, което Адриана не беше свикнала да изпитва, то беше именно безпокойството. Тя вдигна чашата си и се насили да се усмихне.

Еми се усмихна в отговор и вдигна ръка да я възпре.

— Има само едно условие. Искам компания.

— Компания ли? — попита Леа. Тя загриза долната си устна, улавяйки люспица кожа между предните си зъби. Изглеждаше нервна. Адриана се запита защо ли напоследък това момиче винаги изглеждаше нервно, особено след като всичко в живота й вървеше толкова прекрасно.

— Да. Компания. Изпълнена съм с желание и готовност да ви развратя напълно всичките, ако ти — Еми посочи Адриана — се съгласиш да имаш ангажираща, моногамна връзка. С избран от самата теб мъж, разбира се.

Адриана си пое въздух. Направи един от любимите си жестове, който се състоеше от разсеяно докосване на устните с връхчето на пръста, оставянето му там за миг, а после леко то му прокарване до мястото точно под лявото й ухо. Както беше предвидила, той накара четирима мъже на съседната маса да се втренчат в нея, а Никълъс — да се приближи тичешком. Изпита познатата тръпка на наслада, лекото внезапно вълнение, което изпитваше, когато хората я наблюдаваха.

Момичетата поръчаха основните ястия и още една поредица питиета.

— Е? Какво ще кажете? — попита Еми.

— Майка ми ли те подучи на това?

— Да, скъпа. Беше изцяло идея на майка ти да си лягам с всеки мъж, когото срещна през следващата година само за да се съгласиш ти да излизаш само с един човек. Умница си е тя — каза Еми.

— Хайде, хора, нека бъдем сериозни за минутка — въздъхна Леа. — Нито една от вас няма наистина да доведе това докрай, така че може ли да сменим темата? Еми, ти каза какво мислиш. Ако искаш да се хвърлиш надолу с главата в нова петгодишна връзка, това определено е твое изключително право. А колкото до теб, Адриана, по-вероятно е да станеш астронавтка, отколкото да излизаш само с един мъж. Следващата тема.

— Не е като да съм я предизвикала да направи нещо наистина драстично, например да си намери работа… — ухили се Еми.

Адриана се насили да се усмихна в отговор, макар че й беше трудно да се смее на себе си, особено когато шегите засягаха факта, че не работи. Независимо дали от прекаляването с питиетата или от отекващия в главата й глас на майка й, повтарящ, че десетилетията на невъздържаност си взели своето, Адриана се чувстваше изтощена.

— Оу. Играем твърдо, а, querida? Е, познай какво. Приемам предизвикателството ти.

Изпита наслада при вида на шокираните изражения върху лицата на приятелките си.

— Ти какво? — попита Еми, като ожесточено навиваше на пръста си кичур коса.

Чашата на Леа спря на половината път към устата й.

— Значи ще го направиш?

Смайването им само засили удоволствието й: беше абсолютно сигурна, че прави точно каквото трябва.

— Казах, че ще го направя. Кога започваме?

Еми отхапа крайчето на една аспержа, сдъвка го внимателно и преглътна.

— Предлагам да си дадем две седмици да определим условията. До края на следващия уикенд ще се споразумеем за план.

Адриана кимна.

— Дадено. И това ще ти даде тя размаха чашата си с шампанско към Леа — възможност да определиш какво да бъде собственото ти решение.

— Моето ли? — Наскоро оскубаните вежди на Леа се смръщиха. — Решение? Защо? Дори не е първи януари. Само защото вие двете сте откачени, не значи, че и аз съм.

Еми завъртя очи:

— Леа? Моля те. Какво трябва да променя тя? Съвършена работа, съвършено гадже, съвършен апартамент, съвършено сплотено семейство… — Гласът на Еми стана носов и напевен: — Марша, Марша, Марша — пропя тя. Според нея беше едновременно истерично смешно и изключителен комплимент да сравнява Леа с Марша Брейди, и пренебрегна недоволното изражение на Леа като моментно раздразнение.

— Да, може и така да е — каза Адриана, като гледаше само към Леа. — Но ще трябва да измисли нещо. Можеш да го направиш, нали, Леа? Да помислиш за един-единствен аспект от живота си, който би искала да промениш? По който да поработиш?

— Разбира се, че мога — каза Леа по-надменно, отколкото възнамеряваше. — Сигурна съм, че има милион неща.

Адриана и Еми се спогледаха и всяка знаеше какво си мисли другата: Леа може и да беше организирала идеално живота си, но нямаше да й навреди да се поотпусне и да се забавлява.

— Е, имаш две седмици да направиш избора си, querida — обяви Адриана с дрезгаво властния си тон — онзи, който обикновено запазваше за мъжете. — Междувременно нека вдигнем тост.

Еми вдигна чашата си, сякаш беше оловно преспапие.

— За нас — обяви тя. — До другото лято аз ще съм се предложила като проститутка из половината Манхатън, а Адриана ще е открила радостите на моногамията. А Леа ще е… ще е направила нещо.

— Наздраве! — провикна се Адриана, привличайки отново вниманието на целия ресторант. — За нас.

Леа вяло чукна чашата си с нейната.

— За нас.

— Ние сме напълно, изцяло, великолепно прекарани — наведе се към тях и високо прошепна Еми.

Адриана отметна глава назад, отчасти от наслада, отчасти по навик, за да подсили ефекта. От шампанското онова странно усещане беше изчезнало.

— Сто процента прекарани — засмя се тя. — Играта на думи е умишлена, разбира се.

— Може ли да се махаме оттук, преди да сме се впуснали в безкрайна поредица от самосъжалителни и самоподценяващи определения, каквато никоя от нас досега не е преживявала? Моля ви? — От червеното вино, което Никълъс им беше поднесъл като комплимент от заведението, започваше да я боли главата и тя знаеше, че е само въпрос на време вероятно на минути — приятелките й да преминат от състояние на очарователно леко подпийнали към шумно пиянство.

Адриана и Еми се спогледаха и се разкикотиха.

— Хайде, Марша — каза Адриана, изправяйки се несигурно, докато дърпаше Леа за рамото. — Може би все още можем да те научим да се забавляваш.

Бележки

[1] Вид йогистка поза — Б.пр.

[2] Querida (исп.). — Любима. — Б.пр.