Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (10)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Сънят на уморения лъв

Издателство „Световит“, София, 2003

Оформление: Йови Николов

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Престъплението ли е единственият мотив за обединение на Балканите? — мислеше Козела, гледайки партньорите си. Сърбинът Моимир Барич и македонецът Константин Дарделев играеха билярд в залата на хотел „Елион“ в Атина, а българинът с молдовска самоличност Йон Марин — Козела пиеше кафе на бара и слушаше английската емисия на радио „Атенеум“. Всичко разделяше балканските народи: история, география, политика; въпреки че езиково, културно и типологически бяха напълно еднакви, единствено престъпността можеше да ги вплете в съюз и те тримата бяха доказателство за подобно на пръв поглед невероятно твърдение.

Моимир и Константин се бяха харесали на мига, като споходени от любов, имаха си доверие и сега, далече от преследвачите си, се забавляваха от сърце. Играеха билярд с високи залози и с цялата страст на темпераментните си натури, напълно забравили своя шеф, наблюдаващ ги от бара с почуда и умиление.

Беше неделя, осми юли, десет и половина сутринта, а на единадесети през нощта трябваше да получат оръжеен товар на пристанището в Пирея от Хауки Исламболи и да го предадат на Виктор Бут или, както се наричаше от няколко години, Булат Варо.

Трудна и извънредно опасна работа, еба мама му! Козела допи кафето, поръча водка „Сталичная“, минерална вода и отново потъна в шибаните си тревоги. Беше се заклел да действа само и единствено от дистанция, но в този екстрен случай не можеше да остави момчетата сами. Фрегатата „Еквус“ на световната организация „Грийн пийс“ трябваше да натовари петдесет сандъка с автомати „Калашников“ на пристанището Порто Нуово в Дахомси, сто гранатомета, сто базуки и десет ракетни установки в Дакар, Сенегал, един тон амуниции в Казабланка, Тунис и да пресече Средиземно море на изток от Малта, на път за Пирея.

Всяка крачка на Исламболи беше смъртоносен риск, но и всяка телефонна връзка също, така че би било и лудост, и глупост да се мисли, че до единадесети през нощта нищо не го заплашва. Гърците, търговци по природа, бяха много чувствителни към всяка контрабанда, която накърнява джоба им, затова и службите „Портконтрол“ и „Харбър мастер“ всяваха ужас в армс- и наркотрафикантите. Козела беше купил някои от тях, но нямаше гаранция, че не са го предали на властта. Мразеше гърците и не забравяше популярната им поговорка: „Всички болести идват от ядове, всички ядове — от гадове!“

Това наистина ще бъде последната акция с мое участие! Залогът беше огромен, рискът не по-малък. Ако оръжията стигнеха до Виктор Бут и дрогата, изпратена от него до Исламболи, Константин Дарделев-Перо Пора и той щяха да си поделят 30 милиона долара, сума, достатъчна за оттегляне в пенсия и за много по-алчни гангстери от тях, „балканските федералисти“.

Козела се усмихна горчиво, когато радиото привлече слуха му. Новините идваха от София.

* * *

— Кой е Сретен Йосич, Моимире?

Сърбинът онемя.

— Сретен… — сграбчи го за ръката. — Откъде знаеш това име, за бога!

— Убиец? Наемен убиец? — остро попита Козела.

— Убиец да, наемен — не. Ние да не би да сме монахини, Козел?

— Аз със сигурност не съм — тихо, но злобно каза Козела. — Вие двамата ще трябва да се изповядате другаде. Познаваш ли Сретен Йосич? Да или не?

— Сигурен ли си, че не е Йозич? — обзет от паника попита Моимир.

— Не, разбира се. Нямам никакви лингвистични претенции. Радио „Атенеум“ съобщи, че известен наемен убиец на Аркан, с присъди в Холандия, Швеция, Сърбия и бог знае къде още, е бил арестуван в София. Готвят екстрадирането му в Хага.

Моимир Барич се отпусна на стола, повече — срина се.

— Той е, Козел — произнесе с крайни усилия сърбинът. — Не само че го познавам, от брат ми е по-близък. Трябва спешно да го измъкнем от софийския пандиз.

Козела махна с ръка, после не хареса жеста си и сложи пръст пред устните си.

— Започвай да пееш, капитане! Твоят брат е в пандиза, не в мисията на Майка Тереза.

* * *

Някъде из дебрите на мозъка си Козела пазеше една мисъл на Чарлз Дарвин. На въпроса: „Кое е най-страшното животно?“, великият, отричаният, презираният, но незабравим баща на еволюцията бе отговорил: „От дивите — клеветникът, от питомните — ласкателят.“ Нужни му бяха дълги години, за да прозре намигването на великия англичанин. Запомни този текст като еталон за глупост и не се свенеше да го цитира с ирония. На човек, пък бил той и медицински идиот, бе трудно да си представи как вълкът се опитва да всее раздор между лъва и тигъра, а още по-невероятно му изглеждаше, че един расов жребец би хвалил неземната красота на двугърбата камила пред някаква си костенурка. С времето обаче проумя думите на Дарвин. По-лошо — изпита логиката им на собствения си гръб.

Моимир го извади от празните мисли.

— Сега е моментът да докажеш, че си генерал от вътрешните войски. Козел — истерично, със сопранов фалцет изкрещя той.

Старият артист почувства нервни тръпки по кожата, учестено дишане, напрежение в очните ябълки, но мълча дълго, брои до сто, преди да каже:

— След пълен доклад, шумадиецо. Не пропускай нищо. И най-дребните детайли могат да се окажат решаващи.

Сретен Йосич се оказа светило в областта на гангстерите. Близък приятел на Аркан, един от „тигрите“, той държеше дрогата в Западна Европа. Беше връстник на Моимир. Ценяха го високо заради безразсъдната му смелост и липсата на милосърдие. Грубата грешка на Сретен беше, че се прочу като показен изтребител на наркоконкуренти, но и на полицаи. „Покорният на съдбата умира като роб!“ — беше мотото на Сретен Йосич, ала гордостта му беше изиграла лоша шега.

— Ще го измъкнеш ли, Козел? — унило попита Моимир.

— Поне ще опитам — каза Козела и набра телефона на Лазар Лазов — Аса.

* * *

В София случаят „Сретен Йосич“ беше шлагерът на деня. Полицията бе натрупала извънредни позитиви заради залавянето на издирвания от десетина години бандит. Арестът беше и сензационен, и шумен; поне три европейски правосъдни системи бяха поискали екстрадирането на „Йоза“, с какъвто бандитски прякор той беше известен в белградския ъндърграунд. Пазеха го като държавен глава в неизвестен арест; не допускаха никого до него, най-малко журналисти, и чакаха Министерството на правосъдието да вземе решение за съдбата му.

— Ще се добера до него — каза Аса. — Симулация… единствено от болницата на МВР може да „хване крака!“

* * *

На 11 юли в 16,30 часа Аса се обади. До акцията в Пирея оставаха няколко часа. Полицията не се бе хванала на пристъпите на мигрена, които Сретен Йосич се бе опитал да разиграе в килията. По личната заповед на младия мачо, генерал Бойко Борисов, сръбският бандит беше прехвърлен в НСлС, охраната удвоена и поверена персонално на шефа на НСБОП. Нищо не им оставаше, освен да чакат разхлабването на полицейската хватка.

* * *

Срещата трябваше да се състои в 23,30 часа на „Петролпорт“, Пирея, но влуден от необяснимо чувство за тревожност, Козела промени и часа, и мястото. Спря фрегатите в открито море, нае яхта в Атина и заобикаляйки Пирея, започна да командва операцията. Нито Дарделев, нито Барич знаеха какво става, още по-малко — къде. Много рискове имаше за преодоляване. На първо място, да открие като прилеп на сонор фрегатата. Тъмнината беше пълна, всеобхватна и всепоглъщаща. На север, зад гърба му, се виждаше градското зарево на Атина, но скоро катранът на нощта щеше да погълне и него. Яхтата имаше достатъчно мощни прожектори, за да разкъса нощта, ала само паникьосан аматьор би ги запалил. Следеше компаса и курса единствено с помощта на алкалния фенер. След един час обаче щеше да започне лутането.

* * *

Беше 4 часът сутринта на 12 юли, когато срещна фрегатата „Еквус“; в 6,30 наркотикът беше на борда, оръжията прехвърлени на йеменската яхта „Пехла“ и всеки пое по пътя си. В 10,30 го прихвана „Харбър мастър“, претърси лодката и го освободи. В 11 излезе на пристанището, мина през стотина полицаи, неговите платени агенти го бяха предали, както можеше да се очаква, в Гърция „честната дума“ не означаваше нищо. В 12 часа влезе в бара на хотел „Емон“ и завари партньорите си в прединфарктно състояние. Козела им намигна и се отпусна на бара до тях.

— Къде беше, Козел? — попита глухо Моимир. — На порт Пирея имаше полицейска засада.

— Още висят там. Ще ме хванат за кура. Не забравяйте, че преди да стана разбойник, бях ченге. И то добро ченге. От най-добрите.

— Не разбирам — каза Коста Македонеца.

Козела поръча водка, запали цигара.

— Купихме капитан Ставрос и бригадата му. Той не знае откъде идват мангизите и кой ги дава. Може само да предполага. Така ли е?

— Да — каза Моимир. — Парите са пари, д’еба мама му. Има ли значение кой ги дава?

— Не, но количеството е решаващо. Ставрос отваря митницата на една цена, а после я затваря на двойна. Загрявате ли?

— Той ли ни изпържи? — попита Коста.

— Естествено. Европол използва фондовете на най-тежките банки в Европа. Достатъчно е един от митничарите на капитана да им светне, че на порта ще се разменя дрога срещу оръжие и да назове каква сума иска срещу часа и мястото.

— Значи онова лайно Ставрос ни изпържи? — попита Моимир, започнал да разбира изметта. Той беше добър войник, честен бандит, въпреки абсурда на това твърдение, ала недотам умен и можеше да стане лесна плячка, ако не се командваше изкъсо.

— Точно така.

— Ще го убия — изпъшка сърбинът. — Още утре ще го очистя.

— Не — кротко каза Козела. — Не още. Ще му дойде времето.

— Този гад ни прееба с трийсет милиона долара, Козел — обади се Коста. — Това не са пари за семки.

— Опита се да ни преебе, пичове. Неслучайно ви казах, че бях добро ченге. Операцията, която трябваше да протече на порт Пирея, проведох два часа по-рано в открито море. Ставрос да си ебе майката, аз не съм правен в гъз.