Морис Уест
Арлекин (8)

Глава осма

Лесно бе да се освободим от неща като приятелство и дълг. Невъзможно бе да изтрием от паметта си последните събития и болезнения страх от надвиснало зло. Обидно бе да размахаш пръчката на шута и да кажеш: „Виж! Светът е друг.“ Какво трябваше да направим? Да ядем, да пием, да обиколим галериите, да отидем на представление, да обходим с туристически автобус домовете на звездите?

Бях толкова ядосан на Джордж Арлекин, че едва му махнах на алеята. Сюзън се бе замислила за него и се бе натъжила, което ме ядоса още повече и развали отличната вечеря. Накрая тя бе решила кракът й да не стъпи в Ню Йорк. Предпочиташе да се върне в Женева, да оправи бюрото си, да напусне и да прекара лятото боса в Сардиния.

Тогава, докато седяхме навъсени и нещастни и пиехме кафе, се сетих за Франсис Ксавиер Мендоса и му се обадих, преди да съм се разколебал. Беше прочел статиите в пресата. Цялата афера била отвратителна и мръсна. Както винаги, сърцето и домът му бяха отворени. На сутринта щял да се изкачи при лозята. Защо не отидем и прекараме един ден и една нощ в имението, да пием хубаво вино и да поговорим за обикновени неща. Благослових го и приех с удоволствие. Сюзън прояви толкова ентусиазъм, сякаш бе поканена в моргата. Моите приятели си били мои. Нейният живот си бил нейна работа. Предпочитала да прекара сама останалата част от вечерта. Не бе ядосана, бе любезна и категорична. Целуна ме небрежно по челото и ме остави да се присъединя към останалите самотни мъже в бара.

Саул Уелс ме потърси около полунощ. Каза, че е капнал от умора. Личеше му. Покатери се на един висок стол, поръча си голяма водка с лед и погълна половината на един дъх. После ми съобщи новините. Беше открил Алекс Дагън.

— Къде, за Бога?

— Няма да повярвате, в болница — луксозна частна клиника в Сан Диего.

— Какво му има?

— Нищо.

— Не разбирам.

— Сам е отишъл там; каза, че искал пълни медицински изследвания и неколкоседмична почивка след дълго и изтощително делово пътуване. Настанил се е в самостоятелна стая, заобиколен от книги и обожаващи го сестри.

— Как, по дяволите, го откри?

— Опит и малко късмет. Обикновено се обаждаме само на болниците, които приемат пострадали при произшествия. После си спомних един случай миналата година, когато човекът изчезна за шест месеца, като се местеше от клиника в клиника. Те имат легла, ако вие имате парите. Ще ви осигурят всякакъв вид изследвания, специални диети, тестове за стерилитет — всичко, което сте в състояние да платите. Познавам една писателка, която влиза в болница, за да пише книгите си. Казва, че е прекрасно: никаква домакинска работа, никакви разправии с прислугата, може да носи всичките си хубави дрехи, а когато приятелят й дойде на свиждане, слагат на вратата табелка: „Влизането забранено“. Както и да е, започнах да въртя телефони — и го открих на четвъртия опит.

— Говори ли с него?

— Не. Исках указания. Вашият мистър Арлекин ми натри носа сутринта. Отсега нататък ще се придържам към инструкциите. Трима души наблюдават мястото денонощно… Надявам се разбирате какво ще ви струва това?

Когато му съобщих какво се е случило в негово отсъствие, той подсвирна тихичко от радост.

— Хей! Това момче си го бива. Сега да видим какво ще правим. Не можем да го отведем с нас. Това е отвличане. Ако той напусне, ще го проследим и може пак да го загубим. Трябва да направим следното: да се обадим на ФБР, да разберем кой замества Майло Фром и да оставим случая в неговите ръце. Поръчайте ми още една водка, а аз ще телефонирам още сега. Ох! Ако Дагън се изплъзне този път, ще вляза в психиатрия.

Той се върна, потривайки доволно ръце, а дребното му лице с остри черти сияеше.

— Чудесно, чудесно, чудесно! Висш приоритет! Поеха пълна отговорност. Ще съобщят на Фром в самолета. Техните агенти ще подменят моите веднага щом Сан Диего свика сбор… Сега, мистър Дезмънд, можем да си пийнем спокойно.

— А жената на Дагън?

— Какво тя?

— Не трябва ли да й кажем?

— Трябва. Предполагам, че някой ще го направи — но не и ние. Не, сър! Това, което не знае, не може да й навреди, а не може да навреди и на нас… Ще ви кажа нещо: в Калифорния вече нямам работа; в Мексико приключих…

— Но в Ню Йорк ви остава да проучите Ела Дийн.

— Това е безнадеждна следа, мистър Дезмънд. Съмнявам се, че ще постигнем нещо при положение, че Лемиц е мъртъв.

— Помислихте ли за Бърни Куниг?

— Как се сетихте за него?

— Ребрата още ме болят. Нашепват ми: „Лемиц — Куниг, Куниг — Лемиц.“ Какво ще изгубите, освен нашите пари?

— Прав сте, какво ще изгубя? Може би сега ни върви, а? Пийте, мистър Дезмънд, изоставате.

Легнах си късно, а рано сутринта Сюзън седна до мен, за да ми каже, че слънцето току-що било изгряло, птичките пеели и нямало нищо, което да желае повече от това да прекара деня сред винарите — е, почти нищо.

Франсис Ксавиер Мендоса ме погледна и заяви, че бих изплашил всеки с вида си. Учуди се как нормална жена можела да понесе да я видят с генетична грешка, на чиято физиономия са гравирани всички злини на света. Имал съм нужда от слънце, чист въздух и пълно опрощение на греховете, преди да ме допусне на разстояние една миля от безценните си лозя. Сюзън щял да посрещне с червена пътека и цветове на хибискус. Що се отнасяло до мен… Ай! Ако не хранел слаба надежда за моето спасение, щял да ме остави непокаял се и потънал в мрак.

С него ми беше добре. С любов и търпение той извличаше на преден план доброто в мен, както извличаше плодовете от земята и букета от виното. Първите малки гроздове наедряваха бавно. Докато се разхождахме по терасите, през пещерите и блестящите стерилни лаборатории, непрекъснато говорихме за процеса, който накрая води до тайнствения момент, когато джибрите трябва да се превърнат в хубаво вино.

Той произнасяше имената като молитва: каберне, шардоне, шенин блан, совиньон, семилон и зифандел, което полковник Агостон Харашци донесъл от Унгария през 1857 г. и което все още било единствено в Калифорния. Говореше за Робърт Луи Стивънсън, който пиел соверен и шамсберг и ги възпял за срам на еснафите в Европа. Като укор, отправен към мен, той цитира Том Джеферсън: „Никой народ не е пиян, когато виното е евтино; и никой не е трезвен, когато високата цена на виното превръща концентратите в предпочитано питие.“ Той предизвика смях у Сюзън, когато рецитира тоста на стария Матиас Клаудиус: „Wer lebt nicht Wieben, Wien und Gesang…“ (Който не обича жените, виното и песните, си остава глупак за цял живот.)

Преди да преполови денят, той бе успял да я омагьоса, а мен — да измъкне от депресията, в която бях потънал много отдавна като мръсно куче. След обяда, като остави Сюзън да дремне във вътрешния двор, той ме разведе сред горичката, в края на която се намираше жизнерадостна малка статуя на Поверело в разговор с чифт гълъби, кацнали на протегнатата му ръка. Разказах на Мендоса какво се случи в Ню Йорк и Мексико. Нито една моя дума не го изненада, но всяка го натъжи.

— … Пол, приятелю, ние сме като селяни, които живеят в зона на бойни действия. Навсякъде около нас има смърт. Свикнали сме с нея. Дори не я пренебрегваме; превръщаме я в основно забавление… Мислим, че римляните са били варвари само защото организирали смъртни игри на арената. Сега ти представяме на нашите деца по телевизията и в киното… Голяма компания убива хора? Разбира се, че го прави… Вярвам на всяка твоя дума. Изненадан съм единствено от това, че не е имало повече насилие…

— Може и да има. Джордж Арлекин се закле да убие Базил Янко.

— И това, Пол, след всичко, което се е случило, те учудва? Не би трябвало… Убийството е заразно като чумата. След всяка революция, лява или дясна, законите се коват от убийците и се прилагат от палачите. Единствено нравствените спирачки държат все още неприкосновеността на живота, неприкосновеността на човека. Премахни ги, зарежи ги в отчаяние, както е направил Арлекин, и убийството е естествена последица… Но ти не трябва да го допуснеш, Пол.

— Не мога да го спра. Той ме изолира. Не искам да имам пръст в това, така че го напускам. Сюзън — също.

Както вървеше, Франсис Ксавиер Мендоса внезапно спря. Постави ръце на раменете ми и ме завъртя, за да го погледна в очите. Бе мрачен като буреносен облак.

— Пол, познавам бегло този човек. Той е твой приятел, не мой. Но ти се заклевам, че ако го изоставиш сега, ако не бъдеш до него до последния момент и не се опиташ да предотвратиш това ужасно нещо, кракът ти няма да стъпи в моя дом… Никога! Това е твой дълг! Ти го обичаш! Ако той умираше от глад, щеше ли да му откажеш коричка хляб? Сега е изпаднал в отчаяние. Ще му обърнеш ли гръб и ще го оставиш ли да се побърка окончателно? Не можеш! Няма да го направиш!

— Какво да направя, Франсис? Какво да кажа?

— Каквото и да е: всичко, нищо! Но бъди там! Не го разочаровай. Преглъщай всяка обида. Стой до него. Ако това някога се случи с мен — а аз знам, че би могло, защото съм човек, с гореща кръв и дядо ми е убивал хора по тези хълмове — се надявам, че някой приятел ще ме възпре да извърша този ужасен, краен акт. — Той ме хвана подръка и отново започнахме да се разхождаме. — … Разкажи ми за Сюзън. Много ми харесва.

— Няма много за разказване. Някога бяхме любовници. Винаги сме били приятели. Сега поради цялата тази бъркотия отново сме любовници. Не знам докога ще продължи.

— Защо да не продължи?

— Вече е късно, Франсис, стари приятелю.

— Още една причина да оцениш хубавите неща. Да се влюбиш, е детска работа. Но любовта е като най-доброто вино… да го налееш бавно и да го задържиш внимателно, да го отпиеш с наслада и да преглътнеш. Доброто лозе не пониква само. То се създава… Наблюдавах как те гледа. Виждам, че я харесваш. От това може да излезе хубав брак.

— От първия ми не излезе нищо. Не мога да понеса още един провал.

— Защо трябва да бъде провал? И двамата сте имали време да се научите. Каквото и да казват старите теолози, тайнството не е в изричането на думите. То е в обвързването и в любовта. Ти си ми приятел. Неприятно ми е да те виждам самотен в тази хубава възраст. Помисли за това… Не мисли за Арлекин. Разбрахме ли се?

— Както кажеш, амиго.

— Добре! Сега ще пожелаем приятен ден на Поверело и ще те почерпя с вино, което би го накарало да слезе от пиедестала, ако можех да го убедя да го опита.

Вечерта, когато над земята пропълзя пустинният хлад, вечеряхме на свещи, обърнали поглед към долината, черните планински върхове и ярката луна, изкачила се над тях. Слушахме Сеговия и Казалс, след което Мендоса ни прочете някои от своите преводи. Нощта бе тиха и очарователна, и Сюзън изрече мисълта, която бе дошла и на двама ни.

— Жалко, че Джордж не е тук. Щеше да му бъде толкова приятно.

— Той е тук — отвърна сериозно Мендоса. — Той е в сърцата ви, а също и в моето. Това, което вършим, е израз на любов. Никой не е лишен от нея. Преди да си отидеш, Сюзън, ще ти подаря бутилка вино, което много ценя. Останали са ми само шест. Ти ще получиш една, но няма да я отвориш, преди да се съберете тримата и да я изпиете заедно. Пол ми обеща да остане с Арлекин. Мисля, че ти също трябва да останеш. А когато неприятностите отминат, смятам, че ти и Пол трябва да се ожените.

— Знам, че си внимателен — каза нежно Сюзън, — но защо се грижиш толкова за непознати като мен, като Джордж?

— Ще ти кажа — отвърна Франсис Ксавиер Мендоса. — Аз съм най-щастливият човек. Бог е направил лозята. Аз правя виното. Вие го пиете и то се променя във вас. Това е една прекрасна истина. Когато размишлявам върху цялостното й значение, се чувствам толкова щастлив, че ми се плаче… Това е връзката, която запазва разума и човешкото в нас. Премахнеш ли я, оставаме самотни и объркани. Разлееш ли виното на живота, ние оставаме прокълнати завинаги, като Каин в пустинята… Ставам бъбрив. Достатъчно! Приятен сън, приятели. Не би трябвало да го одобрявам, но го правя. Надявам се да се обичате щастливо под моя покрив…

На следващия ден се озовахме в друг свят. На летището в Сан Франциско цареше паника поради страх от бомбен атентат и всички полети закъсняха с час. Бяхме претърсени, вкарани в кошарата и задължени да идентифицираме багажа си, преди да бъде изнесен в чакалнята. Във въздуха витаеха напрежение и враждебност: чуваха се възбудени гласове, изнервени служители се опитваха да се разберат с пътници, чиито нерви бяха опънати до скъсване.

Когато най-после се качихме на борда, Сюзън се потопи в модно списание, докато аз се опитах да наваксам новините. Не бяха добри: криза в Англия, свързана с миньорската стачка и общите избори; японците се опитваха да разменят терористи срещу живота на персонала на посолството си в Кувейт; италианците бяха разположили танкове около Квиринал^[1], а виетнамците претендираха за Парацеловите острови, за които никой не бе чувал, преди китайците да взривят една канонерка. Президентът се бе приближил с още няколко стъпки към лишаването от длъжност. Фондовите борси бяха в криза. Акциите на „Криейтив Системс“ бяха с тридесет процента под максимума. Нямаше нито дума за нас. Заплахата за обвинение в клевета бе направила редакторите предпазливи. Освен това при толкова нещастия обществеността бе уморена и се нуждаеше от нов стимулатор всеки ден. В Сан Франциско играеха нова игра. Казвате „добро утре“ на някой непознат, прострелвате го в сърцето и отминавате, като си подсвирквате.

Разлистих финансовите страници, за да видя с колко съм обеднял днес, когато зърнах едно кратко съобщение. Мистър Карл Крюгер от „Крюгер & Ко“, АД бе в Ню Йорк и бе отседнал в „Риджънси“. Показах го на Сюзън и решихме, че трябва да го поканим на вечеря. Старата мечка й допадаше, а можеше да понася и Хилде — освен ако Карл бе решил да изпробва способностите си в Ню Йорк. Надявах се да не се втурне да гуляе по „Бродуей“ и да си навлече неприятности.

Такеши си бе вкъщи и в добро настроение, макар и изпаднал в леко униние поради обстоятелството, че в Сан Франциско се бе разприказвал прекалено. Както и да е, след като се увери, че не го укорявам, той се оживи и надвисна над вечерята ми като ангел-хранител.

Сюзън се разположи удобно на дивана, усмихна ми се нежно и каза:

— Не можеш да се откажеш истински, нали?

— От какво да се откажа?

— От всичко това, а също и от свободата!

— Това предложение ли е?

— Не, cheri, това е академичен въпрос.

— Искаш да го обсъдим ли?

— Не и тази вечер. Прекалено добре ми е така.

— Ще отговориш ли на един мой въпрос? — Ако не е много труден.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката изчезна. Тя замръзна, загледана в сенките зад мен. После каза:

— Никога не сме говорили за това, Пол.

— Знам.

— От момиче съм влюбена в Джордж Арлекин.

— И това знам.

— Така че няма да сключиш много изгодна сделка.

— А аз поисках ли?

— Не… Но защо, Пол? Защо аз? Защо сега? Аз съм тук. Доволна съм, че съм тук. Нямаш никакви съперници, макар че ми се иска да имаше… Не, моля те, остани, където си! Ще се разтопя в ръцете ти, ще кажа „да“ и ще съжалявам на сутринта… Кажи ми защо, Пол?

— Причините са много, Сюзи. Но само една е достатъчна: нищо и никого на света не обичам повече от теб… Може би това не е достатъчно. Не знам. Живял съм прекалено дълго и съм научил прекалено малко. Все пак, както казват в бизнеса, това е твърда оферта.

— А не добавят ли обикновено: приемаш или не?

— Да, но не и аз. Когато това свърши, скъпа Сюзи, аз се сбогувам с бизнеса и отплувам. Има време. Помисли си.

— Помислила съм, Пол. Размишлявала съм за това и сама, и легнала в прегръдката ти, щастлива, че се намирам там. Знам само едно: обичам те прекалено много, за да ти предложа само част от сърцето си. Искам да изчакаш, докато всичко това свърши — не за да спечеля Джордж, защото е невъзможно, а за да се излекувам от него, да превъзмогна момичешките си мечти и да бъда готова да стана предана съпруга на предан мъж… Ти си по-благороден, отколкото съзнаваш, Пол. Бих желала да се гордееш с жената, с която ще сключиш брак. Моля те, почакай малко. — Тя се усмихна прекалено весело и протегна ръце. — Кой знае, може би отдавна си се уморил от мен.

Е, не получих всичко, което исках, но поне част от него. Учех се да бъда благодарен за дребните радости — и може би и аз като нея бях доволен да отложа окончателното обвързване. Този път нямаше призраци, с които да се сражавам, а мъж, движен от тъмна сила, студен, безчувствен и неумолим.

На сутринта отидохме да купим цветя от Трето авеню. Този път не бяхме приети неприветливо, купихме свежи цветя и една кошница, които да бъдат доставени в апартамента ми. Не видяхме Арон Богданович. Щял да отсъства сутринта. Понякога — мадам се усмихна иззад златните си очила — понякога обичал да седи в градината на Музея на модерното изкуство, да се любува на скулптурите и, знаете ли, да мисли. Ако не успеем да го открием там, тя, така или иначе, щяла да му предаде съобщението.

Не го намерихме. Разходихме се из галериите, после пресякохме Пето авеню и влязохме в „Бучелати“, където според мен можете да купите най-хубавите златни бижута в света — прелестна ръчна изработка като тази на старите майстори по Понте Векио и техните пещери на Аладин в Лунгарно. След час отстъпих пред протестите на Сюзън и си тръгнахме с празни ръце, но в сейфа ми бяха запазили пръстен, медальон и гривна.

Тъкмо излизахме, когато до нас изникна Арон Богданович и каза:

— Апартамент шестдесет и седем, „Сейнт Реджис“. Очакват ви за обяд. Вашият домакин е мисис Даркин. Телефонирайте от фоайето.

Секунда по-късно той изчезна в тълпата. Подминахме входа, разходихме се до „Медисън“, после се върнахме обратно и влязохме в „Сейнт Реджис“. Когато се обадих на шестдесет и седем, женски глас каза:

— Апартаментът на мисис Ларкин.

— Мистър Вайцман с приятелка. Поканени сме на обяд.

— Качете се, моля.

На вратата ни посрещна матрона с посивяла коса, която ни покани в салона, където разтревоженият и мрачен Арон Богданович седеше в един фотьойл. Когато представих Сюзън, той ме прекъсна:

— Знам коя е Мисис Ларкин ще я заведе на обяд в ресторанта. Той се усмихна едва забележимо. — Не се обиждайте, мадмоазел. Налага се. Освен това обядът е за моя сметка. Надявам се да бъде приятен. Ще се срещнете с мистър Дезмънд долу, когато свършим.

Нашият обяд се състоеше от кафе и сандвичи, а разговорът бе единствено за работа.

— Въпрос, мистър Дезмънд. Какво казахте за мен на Майло Фром?

— Нищо. Той ми каза.

— Какво точно?

— Че съм купувал цветя от Трето авеню.

— Как е разбрал?

— Изпратил е човек в Сан Франциско да разпита Такеши.

— Нещо друго?

— Че двамата с Арлекин сме се свързали с израелски агент и с Лия Клайн. Той знаел, че Валери Халстрьом е била агент на Израел. Че с Арлекин сме потенциални обекти на терористични акции.

— А вие какво отговорихте?

— Нито да, нито не. Нищо.

— И той го прие?

— Сделка. Неговата агенция иска да нанесе удар по Янко. Ако ние предоставим данни, те няма да ни попитат откъде или как сме ги набавили. В момента лети за Лондон с Джордж Арлекин. ФБР са прибрали Алекс Дагън в Сан Диего.

— Да, знам.

— Значи знаете и останалото.

— Искам да го чуя и от вас. С малко късмет ще го изобличите в престъпен заговор.

— За измама, но не и за убийство.

— Не бъдете алчен, мистър Дезмънд.

— Не съм алчен. Джордж Арлекин иска да го убие.

— За тази цел самият той трябва да остане жив. Двамата сте белязани. Не знам кого ще атакуват пръв.

— Кои са „те“?

— Опасна комбинация, мистър Дезмънд: Народният фронт за освобождение на Палестина и японската Червена армия. За първите сте чувал. Вторите може би са ви по-малко известни. Наричат се „Ренго Секигун“. Те убиха двадесет и седем души на летище Лод, ако си спомняте. Отвлякоха един самолет по време на полет от Токио до Северна Корея. Измъчвали са и са убили дванадесет от вътрешните си противници. Посветили са се изцяло на нихилизма и насилието… Прислужникът ви е японец, мистър Дезмънд…

— Такеши? Моля…

— Казах ви, че ще го проверим. Така и направихме. Също и ФБР, които в действителност не са се интересували откъде си купувате цветята. Такеши има племенник, който наскоро се е завърнал от Япония. Там е имал контакти с известни членове на „Ренго Секигун“! Това навежда ли ви на някаква мисъл, мистър Дезмънд?

— Да си плюя на петите?

— Сега с вас живее една жена. Тя е много близка с вас и Джордж Арлекин.

— Боже! Почакайте малко. Обяснете ми логиката.

— Много добре. Янко е свързан с петролните шейхове и Либия. Либия финансира терористи. Вие нападате Янко. Малко ви остава да го унищожите. Изведнъж се озовавате в списък на мишени за терористични актове. Логично е, мистър Дезмънд, повярвайте ми.

— И какво ще направим?

— Налейте си още кафе. Може да ни отнеме известно време… Терорът е форма на социална хирургия, при която се използват най-различни техники. В този случай са възможни две: ще бъдете убити, за да се създадат страх и паника или ще бъдете отвлечени за откуп. Не смятам, че ще ви убият веднага. Не сте евреи и следователно пропагандната полза няма да бъде голяма. Но сте известни и богати — много подходящи за отвличане с цел откуп: животът на двамата срещу много пари и освобождаването на политически затворници в тази или някоя друга страна. Ако откупът не бъде платен, ще ви убият естествено.

— Естествено.

— Сега… какво да правим? Нека бъда съвсем откровен. Аз съм в играта и съм добър — много добър. В света няма система, която да устои на група решени на всичко мъже и жени, които не се интересуват дали ще оживеят, или ще умрат. Мога да ви осигуря денонощна охрана. И сега я имате. Мога да ви затворя в изолация. Мога да ви дам пистолет и химикалка, пълна със смъртоносен газ. Мога дави обуча на джудо и карате. Всичко това помага, но пак не мога да гарантирам живота ви. При мен рискът е по-малък, защото не съм обвързан от скрупули. Аз съм обучен да убивам и да оцелявам. Моите реакции са съвсем различни. Но дори и така, аз никога не съм в безопасност. Най-добрата ви защита е да определите риска, да го приемете хладнокръвно и да вземете някои прости предпазни мерки… Ако ви отвлекат, не се съпротивлявайте, стойте спокойно и изчакайте резултатите от преговорите. Не се опитвайте да избягате. Това е самоубийство… Не се съмнявам, че. Майло Фром е дал същите указания на Джордж Арлекин.

— А Сюзън?

— Само един въпрос, мистър Дезмънд. Ако тя бъде отвлечена, вие или мистър Арлекин ще платите ли откуп за нея?

— Разбира се.

— Ето ви отговорът. Тя е изложена на същите рискове като вас. Обяснете й ги. Нека направи своя избор. Може да се чувства по-добре в Женева или на Елба. Но вече няма да бъде в безопасност.

— Да поговорим за Такеши.

— Няма какво да говорим. Той е добър прислужник. Живейте с него. Племенникът му е този, който ни безпокои. Наблюдаваме ситуацията. — Той се ухили със студената си мрачна усмивка. — Имаме още четвърт милион у вас. Правим каквото можем, за да го заслужим… Между другото, задавал ли сте си въпроса какво прави Янко, докато вие се готвите да го обвините чрез Алекс Дагън и неговия лондонски съучастник?

— Мислил съм за това. Едва ли би направил нещо друго, освен да се отърве от свидетелите, което увеличава броя на труповете наоколо, но документите остават у нас.

— Какво бихте сторил на негово място?

— Нека да помисля. Първо, в най-кратък срок ще ликвидирам колкото се може повече активи. Ще ги внеса в швейцарска банка. После ще си намеря някое приятно убежище наблизо, с което няма спогодба за екстрадиране, ще подкупя местните власти и ще се изсмея на Чичо Сам… Някои много известни личности постъпиха така през последните няколко години.

— Не е зле. Но някак си не мога да си представя Базил Янко в ролята на беглец, офейкал зад граница. Не е в стила му. Освен това законът е опасно животно и той знае по-добре как да се справи с него. Предполагам, че ще опита да се откупи от неприятностите.

— Кого може да купи?

— Ако Джордж Арлекин се откаже да повдигне обвинение, администрацията и пазарът ще се зарадват да потулят цялата афера. Янко знае прекалено много тайни.

— Боже! Той трябва да знае, че Арлекин иска да го убие — каквото и да му коства това.

— Той сигурно смята, че може да се споразумее. Той знае, че Арлекин изнемогва. Знае и това, че притежавате опасни документи. Затова е помолил Карл Крюгер да дойде в Ню Йорк. За да посредничи при споразумението.

— Той е луд!

— Не! Изчислил е шансовете и е открил, че са в негова полза. Ако с вас или с Арлекин, или с красивата ви приятелка се случи нещо, те се увеличават… В това отношение Арлекин е прав. Ако не искате споразумение, единственият ви изход е да убиете Янко. Помислете върху това, мистър Дезмънд. Говорете с Карл Крюгер. Говорете и с Арлекин, ако той се върне невредим…

Карл Крюгер даваше прием. Щеше да бъде голям, важен прием. Щеше да започне в седем и да продължи до десет или единадесет. След като напием гостите, ще можем да разговаряме в неговата стая. Да, разбира се, че бих могъл да заведа Сюзън. Какъв прием мисля, че е това? Не, Хилде няма да присъства, не била за такива неща. Този път ще ни запознае с нещо ново — англичанка, много изискана, току-що се била развела с някакъв лорд, който бил много богат, но не можел да изпълнява съпружеските си задължения. Той продължи да боботи още пет минути, докато отстъпих. Накрая изръмжа по обичайния си мечешки маниер:

— Не е достатъчно да си прав, Пол. В бизнеса трябва да се ползваш с добро име — а точно това липсва в момента на „Арлекин и Сие“. Така че си облечи най-хубавия костюм и се усмихни, а!… О, и ако Базил Янко бъде там, дръж се прилично. Заради мен, моля те! И не предрешавай нищо, преди да сме говорили…

Звучеше злокобно; но както ме съветваше дядо ми, ако ти се наложи да изядеш сврака, погрижи се поне да бъде сготвена в хубав винен сос. Ето защо телефонирах в „Бучелати“ да доставят бижутата, наредих на Сюзън под страх от наказание да си купи най-хубавата рокля, която успее да намери, и отидох на бръснар. Обслужването ми струваше двадесет долара и гарантираше, както ме увериха, че ще изглеждам с двадесет години по-млад. Лъжеха — което не бе изненадващо — но ме накараха да се почувствам малко по-добре настроен за компанията на колегите ми и да заприличам на третокласен конспиратор с надвиснала над главата му гилотина. Поръчах от „Колби“ лимузина, която да ни вземе в седем, и телефонирах на Джордж Арлекин в Лондон. Беше полунощ и той се приготвяше да си ляга. Предадох му предпазливо резюме на разговора си с Богданович и му съобщих за приема на Карл Крюгер.

За моя изненада той каза:

— Остави всички врати отворени, Пол. Може да ни потрябват.

— Проблеми, Джордж?

— Да. Нашият човек е много умен. Представихме му документите, но той си е намерил добър адвокат и не признава нищо. Няма как да го свържем с измамите в Лондон — освен чрез жена му, която е защитена от фалшивия телекс. Показанията на Алекс Дагън го уличават единствено в заговора в Калифорния за извършване на измамите в Мексико — а там естествено мексиканската полиция не е повдигнала обвинение. Полицията в Лондон проявява отзивчивост и проучва ситуацията заедно с Майло Фром. Според нашите адвокати в Лондон ще бъде много трудно да получим заповед за екстрадиране… ФБР е арестувало Алекс Дагън и го е задържало по негова молба. Той може да открие, че дори това е несигурна защита. Всичко е изключително трудно. Постигнали сме толкова много, а формалностите могат да ни провалят що се отнася до Янко. Утре отново ще се срещна с Фром, адвокатите и полицията; вдругиден летя за Женева, за да видя детето и да се срещна с полицията и висши служители на банката. Ще ти се обадя оттам. Поздрави Сюзън. Au revoir!

Новините бяха обезкуражителни — пореден пример за безсилието на закона и силата на онези, които притежават достатъчно пари и знания да го манипулират в своя полза. Петима души бяха мъртви. Съществуваха документи, които свързваха Базил Янко с всяка смърт, но бяха недостатъчни като доказателства пред съда. Янко щеше да отиде на приема в „Риджънси“, мъжете щяха да се здрависват с него, жените — да му се умилкват, а той щеше да си отиде, изпълнен с презрение към всички.

От друга страна, имах и една малка утеха. Ако Джордж Арлекин успееше да се споразумее и да се откаже от заплахата си, всички ние щяхме да се върнем отново към спокоен живот… може би. Сега съществуваха и други заплахи, и когато излязохме на улицата и се качихме в лимузината, открих, че съм наострил уши и душа като лисица, която, усетила опасност, търси посоката на вятъра.

Когато пристигнахме, приемът бе в разгара си и Карл Крюгер властваше над него като древен племенен вожд. Приветствието му бе топло и гръмогласно. Погледна Сюзън, изрази шумно одобрението си и я разведе из компанията като току-що спечелена бойна награда. Намерих си пиене и предприех бавна и предпазлива обиколка сред гостите. Открих първо Хърбърт Бахман, който се здрависа сърдечно с мен и изрази искреното си съчувствие:

— … Бедният Арлекин. Бях потресен. Изпрати му много поздрави. И на теб не ти е било лесно…

— Никак, Хърбърт.

— Сега не е по-добре, напротив. Дъмпингът на акциите засегна много хора. Парите са като гардении — не трябва да нараниш венчелистчетата. Нашата група се събра. Фондовете ще бъдат на разположение на Арлекин, щом му потрябват… — Той ме дръпна настрани от тълпата. — Вестникът пише за убийство. Каква част от това е истина?

— Всичко е истина, Хърбърт. Разполагаме с документи…

— Тогава защо Базил Янко е включен в списъка на гостите?

— Документите още не са достатъчни, Хърбърт.

— Значи ще стане още по-лошо.

— Би могло. Крюгер е тук, за да посредничи по молба на Янко. Това е поверително.

— Благодаря ти, че ми каза. Би бил добър вариант — не най-добрият — но неизбежен.

— Янко пристигна ли вече?

— Не съм го виждал. А, Пол, когато той дойде, запази спокойствие, а?

— Естествено… Ще говоря по-късно с теб.

Не всички ме приветстваха така топло като него, някои бяха студени като мартинитата, които ни вдъхновяваха.

— … За Бога, Пол! Можеше да ни кажеш, да ни подшушнеш… Виж, приятел, нямам нищо против личните войни, но тази!… Знаеш ли колко изгубихме в сряда?… Финансовите страници, окей… това е нашата трибуна, нали? Но криминалните колони, това е за мафията… Честно казано, много обичаме Джордж, а Янко не ни допада, но…

Успявах някак си да се промъквам през тях, да ги преодолявам, да ги заобикалям, докато пристигна Сюзън и ме спаси с мили думи и комплименти за всеки. Точно когато разговорът бе в разгара си и алкохолът се лееше най-свободно, пристигна Базил Янко. Дойде без официалности, сам. Здрависа се с Карл Крюгер, поговори с него, след което се сля незабележимо с тълпата. Двамата със Сюзън започнахме бавно да си проправяме път към него и накрая то достигнахме в момент, когато разговаряше с Хърбърт Бахман.

Хърбърт ни видя пръв и ни махна с ръка.

— Мистър Янко, мисля, че познавате тези симпатични хора.

— Да, наистина… Мадмоазел, мистър Дезмънд. — Той се поклони, но не подаде ръка. — Мистър Арлекин не е ли тук?

Отговори му Сюзън.

— Не, той е в Лондон, мистър Янко. — Тя хвана Хърбърт под ръка. — Ще ми намерите ли нещо за пиене, мистър Бахман?

— С удоволствие. Извинете ни, господа. Извинихме го.

Базил Янко вдигна чашата си.

— Красива жена, мистър Дезмънд. Моите поздравления.

— De nada^[2], мистър Янко — както казват в Мексико.

— Хубав прием.

— Карл е много гостоприемен домакин.

— И добър банкер.

— Да.

— Мистър Дезмънд, един навременен съвет. В бизнеса печелиш нещо и се надяваш да изгубиш по-малко. В момента ние всички губим прекалено много. Време е да превърнем загубите в печалба.

— Печалба е хубава дума.

— Ще ви бъда благодарен да я предадете на Джордж Арлекин.

— Ще го направя.

— Друга хубава дума е компромис.

— Ще му предам и нея.

— Животът е безкрайно многообразен. Човек може да замени всичко, освен самия себе си.

— Всичко, освен самия себе си… Това ми харесва.

— Някои хора влизат в конфликт, амбициите им — също. Един посредник е винаги от полза. Уважавам Карл Крюгер.

— Аз също.

— Тогава нека спрем дотук, а?… Извинете ме, мистър Дезмънд.

Невъзпитан както винаги, той се оттегли. Сюзън се върна заедно с Хърбърт Бахман. Хърбърт ме изгледа изпитателно и каза:

— Надавам се, че си бил учтив с него, Пол.

— Много повече, отколкото бе необходимо. Някой трябва да ме награди с медал.

— Вместо това аз ще те наградя с целувка — отговори Сюзън. — Сега мога ли да ти кажа нещо? Мисля, че стояхме достатъчно.

— Но Карл каза…

— Промених уговорката. Ще се срещнем с него тук в единадесет сутринта. Да си вървим, cheri.

— Тя е най-умна от всички ни — каза Хърбърт Бахман. — Послушай я.

В единадесет сутринта Карл Крюгер бе със зачервени очи, навъсен и тираничен. Той сумтеше, грухтеше, маршируваше напред-назад из стаята и ревеше по мен, като Железния канцлер.

— … Реалности, Пол! За тях говорим — реалности! През войната изгубих жена си по време на бомбардировка и сина си на Руския фронт. Сега въртя бизнес с хората, които ги убиха. Реалност! Без компромиси и сътрудничество светът ще свърши като един голям фойерверк. Качи всеки убиец на ешафода и няма да ти стигнат въжетата в целия свят, за да ги обесиш. Друга реалност! Арлекин трябва да разбере това. Ти трябва да му помогнеш да го разбере…

— Карл! Жена му още не е изстинала в гроба!

— Значи той не е в състояние да разсъждава. Но ти си!

— Мога да разсъждавам колкото искаш. Това не променя нещата.

— Тогава действай.

— Ти не ме разбираш, Карл.

— Слушай, dummkopf^[3]. Слушай, за Бога!… Ако ти, Пол Дезмънд, можеше да се справиш с тази ситуация, какво щеше да направиш? Не бързай, помисли! Чу какво говореха на приема снощи. Въобще не се интересуват от морал — само от пари. Ти говори с Янко. Нанесохте му удари и можете да му нанесете още, но не можете да го унищожите — и той е готов да преговаря. Сега на какво би се съгласил, ако зависеше от теб?

— Ако зависеше от мен… Първо, да оттегли предложението за поемане на контрол. Второ, да възстанови петнадесетте милиона долара и всички разходи, произлезли от това. Трето, да заплати разноските по инсталирането на нова компютърна система и да обучи операторите, като договорът няма да бъде сключен с него. Четвърто, отказваме се от обвиненията срещу неговия персонал и забравяме за документите, които притежаваме — в деня, в който се споразумеем, а не преди това. Това е минимумът. Дай ми време и ще обмисля още някои подробности.

— Сега започваш да говориш разумно, приятелю.

— Това не означава нищо без съгласието на Арлекин.

— Не е така! Пълномощията ти все още са в сила. Янко знае това. Аз също. Каза ми, че Арлекин е поискал да оставиш всички врати отворени. Това е най-добрият начин да го направиш. Затвори ги и ще последва кървава баня — и тя ще става все по-кървава, за всички.

— Знам, Карл! Кажи ми поне един довод, който да убеди човек, чиято жена е била убита.

— Каза ми, че и ти си я обичал.

— Да…

— А сега какво? Мексикански скулптор дяла надгробния камък, а ти спиш със Сюзън — която е най-добрият избор, който си нравил в живота си. Не се подигравам. Радвам се. Арлекин също ще стигне до подобно решение. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Е, какво ще кажеш?

— Ти си стар schelm^[4], Карл… но ще опитам.

— Добре! Най-после чух нещо разумно. Ще ти се обадя веднага щом разбера какво мисли Янко относно условията… Мили Боже! Главата ми ще се пръсне!

Телефонира ми в три следобед. Янко бил готов да преговаря. Поканил ме на вечеря в дома си. Аз също бях готов да преговарям, но не виждах причина да сядам на една маса с това копеле.

Карл Крюгер изръмжа гневно:

— Не може без жертви! Какво значение има, по дяволите?

В този момент Сюзън взе слушалката от ръката ми и каза спокойно:

— Той ще отиде, Карл. Аз ще се погрижа. — Когато затвори телефона, тя се обърна към мен. — Пол, cheri, ако не отидеш и нещата тръгнат зле, никога няма да си го простиш… Моля те?

И така, в осем часа, приспал гордостта и задушил яда си до няколко тлеещи въгленчета, отидох на вечеря у Базил Янко.

Не знам какво точно очаквах да открия: разкош, естествено, помпозната обстановка, която характеризираше кабинета му, компютър, може би, но със сигурност, много неща. Признавам си, че останах безкрайно изненадан. Апартаментът бе красив, но красив с малко мебели, с някакво математическо съвършенство, което бе едновременно строго и спокойно. Базил Янко не бе колекционер. Той избираше предметите и ги разполагаше, за да говорят сами за себе си, но описанието им не би показало нещо друго, освен че по стените имаше много пари и нито капка кръв. Не разбирах как един толкова неспокоен и зловещ човек бе успял да постигне такава хармония.

Посрещна ме чернокожа прислужница. Икономът филипинец ми поднесе питие и излезе. Няколко минути по-късно влезе Базил Янко, Смокингът го караше да изглежда по-недодялан и по-блед от всякога, но ръкостискането му бе по-отпуснато и той се усмихна без видимо усилие. Направих му комплимент относно дома му и той го прие с лека ирония.

— Изненадан ли сте, мистър Дезмънд?

— Очарован, мистър Янко.

— Колекционерството може да се превърне в мания. Истинското изкуство на удоволствието е в подбора… което, естествено, включва трудности, грешки, откази, докато се постигне желаният резултат. Интересувате ли се от картини, мистър Дезмънд?

Интересувах се от всичко, което щеше да ме преведе през увертюрата в операта, така че му разказах за увлечението си по занаятите, златарството и мистиката на скъпоценните камъни. Той бе добър слушател, по-учтив, отколкото смятах, че е възможно, въпреки че когато вниманието му биваше привлечено, въпросите му оставаха резки и властни. На вечеря той яде умерено и изпи само една чаша вино, но бе горд с готвача си и педант в обслужването. После говорихме за политика.

— … В чужбина съществува заблудата, мистър Дезмънд, че ние можем да се върнем към тесните си местни интереси: малки, самозадоволяващи се ядрени общности. Красива илюзия, но няма начин да стане реалност. Ние сме по необходимост един свят, взаимозависим от сложни търговски структури и разпределението на намаляващите природни ресурси. Това налага да рационализираме и управляваме множество променливи. Компютърът може да се справи. Човек не може сам…

Което, след много хитрувания и увъртания, ни отведе до кафето и основния въпрос, който той формулира много просто:

— … Направих грешка, мистър Дезмънд. Избрах погрешна цел. Избрах погрешни средства. Входните данни бяха неверни и грешките се натрупаха сами. Така че изтриваме реда с променливи и започваме отначало, което е и целта на този разговор… Още кафе?

— Не, благодаря.

— Бренди?

— Не…

— Добре, тогава… Карл Крюгер предложи рамка, в която да преговаряме. Честно казано, няма да споря за незначителни финансови подробности. Изчисляването на загубите е лесна работа. Основното за мен е това, което можете да ми гарантирате като имунитет в бъдеще. Според вас това откровено изразяване на нашата позиция ли е?

— Смятам, че се нуждае от изясняване. Имунитет срещу какво?

— Правосъдието.

— За какво?

— Измами и заговор за убийство. Това е обвинението, което се опитвате да изградите — въпреки че доколкото разбирам, срещате известни затруднения.

— Наглостта му ме накара да онемея. Той поклати тъжно глава.

— Мистър Дезмънд, ние сме сами — няма свидетели, няма подслушвателна апаратура. Тук аз мога да призная всичко и го правя. Вие сте шокиран, разбира се. Как мога аз, уважаван бизнесмен, да заговорнича и да давам съгласието си за убийства? Мистър Дезмънд, данъкоплатците в тази страна финансираха огромен безсмислен апокалипсис във Виетнам. Малцина протестираха. Мнозинството го одобри, одобрява го и ще го одобрява. Кели^[5] отиде в затвора. Генералите са на свобода. Не изпитвам уважение към хората, мистър Дезмънд. Те живеят, умират. Понякога, за да решим социалното уравнение, те трябва да бъдат премахвани. Ние с вас можем да спорим до Второто пришествие. Вие няма да ме убедите. Аз няма да ви убедя. Затова нека оставим различията и да се върнем на въпроса: какво можете да предложите?

— Можем да се съгласим да не повдигаме обвинение срещу вас или вашите служители за измама и заговор за измама. Що се отнася до убийството, не можем да преговаряме. Въпросът е извън наш контрол. ФБР вече притежава документите.

— Които могат да ни навредят, но не и да ни осъдят.

— Но ще останат във висящо дело, тъй като при убийство няма краен срок.

— Така е. Но нека разгледаме нещата едно по едно. Валери Халстрьом — политически това е горещ кестен, който никой няма да поиска да извади.

— Ела Дийн?

— Случаят е приключен. Никакъв проблем.

— Франк Лемиц?

— Британско правосъдие и е малко вероятно да стигнат много далеч… Което, както виждате, оставя единствено въпроса за мадам Арлекин, която умря в Мексико. Нека го обсъдим и видим дали ще можем да се споразумеем. Адвокатите ми са видели, аз не съм, самопризнания от Педро Галвес, които ме уличават. Въз основа на тях можете да ме дадете под съд, но няма да ме осъдите. Ще бъда засегнат, но ще се съвзема. Мистър Арлекин няма да се озове в по-добро положение, отколкото е сега — с огромно финансово бреме и в лоши отношения с борсата. Другата възможност е: ако се откажете от процес, публикации и по-нататъшно разследване, да получите всичко, без да спорим за дреболии… Можете ли да ми гарантирате това, мистър Дезмънд?

— Арлекин може. Аз не.

— Защо не?

— Той може да ме лиши от пълномощията ми с едно драсване на писалката.

— Тогава…?

— Мога и ще се опитам да го убедя. Съгласието на Арлекин обаче не ви гарантира имунитет срещу полицията и ФБР.

— Мистър Дезмънд! — Той бе търпелив и любезен с моето невежество. — Ако има едно нещо, което разбирам, то е пресата, наричана „съвестта на Америка“. Мога да се изложа на това без особен риск.

— Което ме навежда на друго условие.

Този път фасадата се пропука. Усмивката изчезна. Той рязко вдигна глава като изплашен гущер.

— Мисля, че обсъдихме всички условия, споменати от Карл Крюгер.

— Да. Реших, че ще предпочетете да чуете това лично. В списък, произлязъл от вашата банка данни, с Джордж Арлекин сме определени като вероятни мишени за нападения от терористи.

— Въпросният списък, мистър Дезмънд, е секретен разузнавателен обзор, подготвен от експерти и разпространяван сред ограничен брой абонати.

— Но като всеки подобен обзор той съдържа спекулации, които целят да провокират действие, след извършването на което ще заявите, че сте предсказал. Казано по-просто, мистър Янко, вие заявявате, че най-скорошните жертви на терористи ще бъдат Пол Дезмънд и Джордж Арлекин. НФОП и „Ренго Секигун“ никога не са чували за нас. Тогава те ще си кажат: „Кои са тия?“ — и с нас е свършено… Вие разбирате, мистър Янко, ние също се нуждаем от клауза за имунитет в договора. Можете ли да го осигурите?

— Мога да предам молба до високопоставен член на НФОП — чрез приятели, естествено.

— А ще получите ли отговор?

— Обикновено получавам.

— Колко време ще отнеме това?

— Около три дни.

— Тогава нека разменим отговорите си след три дни.

— Отлично! А ако междувременно възникнат въпроси за изясняване, моля обадете ми се в офиса или на този телефон. Ако съм вкъщи, ще вдигна аз.

Той отиде до бюрото, надраска номера на една визитна картичка и ми я подаде. Станах, за да си тръгна.

— Мистър Янко, благодаря ви за прекрасната вечеря и ползотворния разговор.

— За мен бе удоволствие, мистър Дезмънд. Шофьорът ми ще ви закара у дома. Не се обиждайте, ако не разговаря с вас. Горкият човек е ням. Участваме в програми за устройване на работа на хора, които имат подобни недъзи. Лека нощ, мистър Дезмънд.

Това бе то: красиво, свежо маслинено клонче, увито в целофан и вързано с розова панделка, донесено от гукащи гълъби. Ако не го приемехме, щеше да го прокара като кол през стомасите ни и да ни настани на два метра под „Уол Стрийт“. Бог да ви прости, весели господа — и да ви запази през тъмните часове!

Не се прибрах вкъщи. Накарах шофьора да ме остави пред „Риджънси“, където Сюзън вечеряше с Карл Крюгер. Неговата английска роза се бе оказала толкова бодлива, че я бе изпратил обратно в Лондон с диамантена гривна и сега въздишаше по Хилде. Зарадва се на възможността да се споразумеем. Остана много нещастен, когато му казах как сме станали мишени за терористи. Бил се съгласил да играе ролята на посредник; не се бил пазарил да го въвличат в политическа ситуация, която в такава голяма стенен засягала собствената му страна. Също виждаше основания в решението на Арлекин да премахне Янко. Доста трезво предположи, че вероятно Арон Богданович ще бъде склонен да го убие. Бях уверен, че Богданович няма да изложи на опасност организацията си, като атакува виден американски индустриалец.

Сюзън ни слушаше известно време в безмълвен ужас. После нападна и двама ни.

— Достатъчно! Не искам повече да чуя нито една ваша дума! Самите вие говорите като убийци! Ако сделката е възможна, сключете я! В противен случай тази лудост няма да има край.

Карл Крюгер промърмори извинително:

— Знам!… Знам! Това няма да се случи, liebchen. Но че човек като Янко може да седи там и да диктува на достойни хора, е като кост в гърлото. Сега трябва да се запитаме какво ще стане, ако Арлекин отхвърли споразумението.

— Колко е часът, Карл?

— Един. Време е да се замислим за лягане…

— В Лондон е шест сутринта. Пол, обади се на Джордж и да приключим с всичко това!

— Сюзи, скъпа, трябва ни време да го обмислим.

— Тогава колкото повече време имате, толкова по-добре. Хайде, обади му се.

След няколко минути се свързах с Лондон и слушалката вдигна Джордж Арлекин. Гласът му звучеше сякаш току-що се бе събудил. Извиних се, че го безпокоя толкова рано. Тогава той попита:

— Свързаха ли се с теб, Пол?

— Джордж, не знам за какво говориш. Тук е един сутринта. Току-що вечерях с Базил Янко. Сега съм със Сюзън и Карл Крюгер…

— О, значи не си чул…

— Нищо… Джордж, какво е станало?

— Малкият Пол и гувернантката… Отвлекли са ги. Преди да успея да кажа нещо, се обади Майло Фром.

— Мистър Дезмънд… Чуйте ме много внимателно. Направете точно каквото ви кажа. Новината още не се е разчула. Не знаем какво означава това, но можем да се досещаме. Очакваме да научим исканията им. Върнете се в апартамента си. Обадете се в нашето бюро в Ню Йорк и поискайте да ви свържат с Филип Линдън. Той ще ви инструктира. Когато научим повече, ще ви се обадим у дома. Сега затворете, ако обичате. Линията трябва да бъде свободна.

Постъпихме точно както ни бе казано. След един час седяхме в апартамента ни с мистър Филии Линдън и записвахме на лента разказа ми за посредничеството на Карл Крюгер и разговора ми с Базил Янко.

Описанието на Линдън на отвличането бе кратко, тъй като нямаше много за разказване. В три следобед гувернантката извела детето на разходка край Женевското езеро. Както обикновено били придружени от детектив. По време на разходката ги заговорили две жени и един мъж, обезоръжили детектива и под дулата на пистолетите качили гувернантката и детето в очакващата ги кола. В полунощ телефонно обаждане в Лондон уведомило Арлекин, че детето и гувернантката са в ръцете на Народния фронт за освобождение на Палестина. Той трябвало да стои в Лондон в очакване на нови съобщения. Намесата на полицията била безполезна и опасна. Беше ясно и просто и заплашително като опрян до гърлото нож.

Какво можехме да направим? Нищо, отвърна категорично мистър Линдън; нищо, освен да чакаме, да мълчим и да правим, каквото ни кажат. Реших да се обадя на Янко и да му съобщя новината. Мистър Линдън поспори, но после се съгласи, ако отложа разговора до седем, като дотогава осигури техник, който да постави записващо устройство. В четири сутринта той предложи да откара Карл Крюгер обратно в хотела и двамата със Сюзън останахме сами да наблюдаваме изгрева на един ден, изпълнен с отчаяние. Мистър Филип Линдън се върна в шест заедно с техника. В седем вече разговарях с Базил Янко.

Той остана изненадан от ранното ми обаждане.

— Много сте бърз, мистър Дезмънд. Говорихте ли с мистър Арлекин?

— Да.

— Как реагира на моите предложения?

— Не можах да му ги предам.

— Някаква причина?

— Да. Вчера в Женева са били отвлечени детето на мистър Арлекин и неговата гувернантка.

Изненадата бе истинска. Нито един актьор в света не би могъл да изиграе шока или страстта, с която изпсува.

— …!

— Похитителите се отъждествили с ФНОП. Наредили на Арлекин да стои в Лондон в очакване на по-нататъшни контакти. Това е всичко, което знам.

— Моля, предайте съчувствията ми на мистър Арлекин и съобщете, че съм готов да помогна с каквото мога. Знаете къде да ме намерите.

— В светлината на снощния ни разговор помислих…

— Доколкото си спомням, мистър Дезмънд, ние обсъждахме делови въпроси, а не политиката на терор.

— Помислих си, че с връзките си в арабския свят бихте могъл да предложите някакво разрешение на този трагичен проблем.

— Разбира се, че незабавно ще го обмисля. Но трябва да посоча, че деловата ми дейност е свързана единствено с правителства и компании, които действат в рамките на закона. На драго сърце ще потърся съвет от моите приятели.

— На това се надявах, мистър Янко.

— Благодаря ви, че се обадихте. Ще ви потърся по-късно.

Мистър Филип Линдън се усмихна кисело в знак на възхищение.

— Няма за какво да се захванем. Железен е!

— Смятате ли, че той го е организирал?

— Не. Смятам, че го е подготвил за използване на по-късен етап и ФНОП го е изпреварил. Сега ситуацията е извън контрола на Янко. Той ще помогне, ако това го устройва. Ако не, ще скръсти ръце и няма да направи нищо.

— А моите показания и тези на Карл Крюгер?

— Карл Крюгер е уговарял делови компромис. Вие потвърдихте това. Всичко, което се отнася до убийството и терора, е основано единствено на вашите думи.

— Старата история!

— Поставете се за малко на мое място, мистър Дезмънд. Ще остана много разочарован, ако се окаже, че няма Бог и Страшен съд. Обадете ми се, ако ви телефонират от Лондон… Оставете магнетофона свързан с телефона. Сега ще сложа нова лента… Вие двамата защо не си починете малко?

Трябваше да направя още едно нещо, преди да си почина. Отидох до уличен телефон, обадих се на Арон Богданович и му разказах всичко. Той не бе особено изненадан и остана доста спокоен.

— Лондон и Женева. Интересно.

— Това ли е всичко?

— Засега да. Ако се нуждаете от нещо повече, опитайте „Изповеди по телефона“! Помага на някои хора.

— Това не е забавно!

— Тогава опитайте друго. Стара китайска поговорка: „Когато очакваш посещение от императорския екзекутор, е препоръчително да изпиеш голямо количество оризово вино…“ Успокойте се, мистър Дезмънд, подобни неща винаги отнемат време.

Седяхме в очакване цял ден, подремвахме от време на време, гледахме телевизия и се ослушвахме за телефона. Нищо. Обадихме се няколко пъти на Филип Линдън. Пак нищо и той ни помоли да не ангажираме линията му. Карл Крюгер дойде в шест да пийнем по чашка и остана за вечерята на Такеши, пищна като след погребение. В десет — новините от последния час — го видяхме по телевизията: апартамента на петия етаж близо до женевското летище, гувернантката, която държеше малкия Пол до прозореца, а до нея — млад арабин с автомат. Коментарът представляваше речитатив в бодрия, изразителен стил на американските репортери:

„Днес в Женева тригодишният Пол Арлекин и неговата гувернантка, тридесетгодишната Елен Юже бяха взети за заложници от двама мъже от Народния фронт за освобождение на Палестина и една японска двойка, членове на «Ренго Секигун», японска терористична организация. Терористите настояват за освобождаването на двама затворници — араби, единият, от които се намира в Англия, другият — в Италия, осъдени наскоро по обвинение за отвличане на самолет, нелегална търговия с оръжие и други. Условията на терористите бяха съобщени днес следобед: самолет, който да ги отведе до приятелска арабска държава, два милиона долара в брой и имунитет срещу нападение или арест. Определеният краен срок изтича след четиридесет и осем часа. Ако условията им не бъдат изпълнени, първо ще убият гувернантката, а двадесет и четири часа по-късно — и детето. Пол Арлекин е син на банкера Джордж Арлекин, който се появи наскоро в…“

Карл Крюгер протегна ръка и загаси телевизора.

— Така! Сега вече знаем. С парите е лесно. С правителствата — не. Англичаните са твърдоглави. Италианците трябва да изминат петстотин мили, докато открият човек, който да подпише лист хартия. Боже мой! Боже мой! — Сюзън ридаеше тихо. Той я обви в мечешката си прегръдка и я смъмри. — Liebchen, liebchen! Няма да убият детето. Достатъчно умни са! Те се нуждаят от популярност. Детето е джокерът в колодата. Ако му направят нещо, тълпата ще ги разкъса на парчета.

Той продължаваше да я успокоява, когато телефонът иззвъня. Включих магнетофона и вдигнах слушалката. Обаждаше се Базил Янко.

— Мистър Дезмънд, вдигнах моите директори от леглата им. Обадих се в ЮПИ, които ще предават новините. Утре сутринта в „Юниън Бенк“, Женева ще има два милиона долара на ваше разположение. Подарък, в замяна на който не искам нищо. Използвам цялото си влияние в дипломатическите среди, за да предотвратя тази трагедия…

Докато се чудех дали да го напсувам, или да му благодаря, той затвори.

Карл Крюгер размята едрото си туловище из стаята и започна да беснее от яд.

— Кучи син! Той го е скроил! Той го урежда! Изкарва се герой!

Сюзън му изкрещя:

— Не ме интересува! Няма значение! Той поне прави нещо. Ние само седим тук…

Телефонът отново иззвъня. Майло Фром се обаждаше от Лондон. Беше уморен до смърт, но любезен както винаги.

— Извинете, че не ви се обадих по-рано. Бяхме заети, както можете да се досетите. Тук е три сутринта. Арлекин е в Женева. Двамата с неговия лондонски директор преговаряхме целия ден с министъра на вътрешните работи. Смятаме, че ще отстъпи, но за Бога, много е трудно. Италианците ще се съгласят, надявам се…

Казах му за предложението на Янко. Смехът му прозвуча като предсмъртно хъркане.

— … Велики Боже! Какъв артист! Нямам търпение да му окача медал. Една добра новина — приятелят на Алекс Дагън започва да се огъва. Жена му е бременна. Тя се страхува за детето на Арлекин. Продължавайте да се молите и да си държите устата затворена…

— Мистър Фром, получихте ли доклада относно вечерята ми.

— Да. Получих го.

— Какво ще кажете?

— Оставете споразумението отворено и се опитайте да задържите мистър Крюгер в Ню Йорк.

— Как е Джордж?

— Добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Искате ли да дойда или да изпратя Сюзън?

— Не, за Бога! Останете там и двамата. Колкото е по-трудно, толкова по-дълго ще издържи Арлекин. Надявам се и аз да мога. Знаете ли какво се случи снощи? Заместник-министърът ни покани на вечеря в своя клуб — най-доброто агнешко филе в Лондон. Исусе! Агнешко филе! Е, както пише в Библията, трудим се на лозето. Лека нощ или добро утро, в зависимост от случая!

Поне бе в състояние да се смее — и аз се опитах да предам хумора му на Сюзън и Карл. Не се справих добре, но все пак предизвиках слаба усмивка у Сюзън и мърморене у Карл.

— Агнешко филе! И нашето най-добро бордо! Спомням си много добре. Защо иска да остана в Ню Йорк?

— Не е казал такова нещо, Карл. Решението е твое.

— Ще трябва да доведа Хилде. Две нощи сам в леглото и вече сънувам кошмари. Сега ще се обадя в Мюнхен.

— Карл! В Мюнхен е четири сутринта.

— Какво значение има? Ако е сама, ще се зарадва да ме чуе. Ако не, не заслужава да спи. Дай ми телефона!

Сюзън избухна в смях.

— Не можеш, Карл! Всичко се записва!

— На немски ще прозвучи прекрасно… Това е идея! Защо първо ти не говориш с нея? Кажи й, че си в леглото с мен и…

Шегата беше глупава, но я изиграхме с истеричен плам, и когато тя свърши, пускахме записа по време на вечерята, докато ни омръзна. После Карл се строполи на леглото в стаята за гости, а ние със Сюзи се прегърнахме и се отдадохме на милостива забрава.

Драмата на отвличането се бе превърнала в гвоздей на програмата на политическия театър. Можете, ако сте циник, за кратко време да издиктувате последователността на сцените. Това, което не можете да познавате, освен ако не сте замесен лично, е непоносимото терзание на жертвата и родителите и инфарктното напрежение, което изпитват и похитителите, и преговарящите.

Похитителите са командосите на една политическа групировка, абсолютно предани, внимателно инструктирани, с ясна представа за рисковете, които поемат. При провал те не могат да очакват милост. Ще бъдат линчувани от тълпата, застреляни от полицията или осъдени до живот. Санкцията, под която живеят, както и заплахата, която отправят, са абсолютни. Ако исканията им бъдат отхвърлени, те ще убият, защото тогава убийството става нещо незначително за тях, но изключително важно за движението, което представляват. Проблемът е в това, че актът на екзекуция трябва винаги да бъде извършен хладнокръвно, а напрежението, което го предшества, е непоносимо… Ето защо присъствието на японски наемни убийци е злокобно предзнаменование. Те имат объркана философия за живота, но много ясна, многовековна философия за смъртта.

Преговарящите се намират винаги в неизгодна позиция, тъй като не са, нито пък могат да бъдат праволинейни или абсолютно непоколебими. Всички са съгласни, че жертвата или жертвите трябва да бъдат спасени. Парите не са от особено значение. Но останалите проблеми са хиляди: правителството не трябва да прекланя глава пред политически гангстери; то не смее да изложи на риск живота на невинни. Ако престъпниците бъдат ескортирани извън страната като дипломати, законът ще стане за посмешище и ще последват нови отвличания. Ако вържете ръцете на полицията, ще разрушите нейната вярност и в крайна сметка ще я корумпирате. Ако създадете мъченици, ще посеете драконови зъби. Ако сте защитник на правата на потиснатите малцинства, не можете да потушите с груба сила израза на тяхното недоволство.

Що се отнася до самите жертви, за тях няма спасение. Похитителите могат да бъдат любезни. Те обаче са и непреклонни. Техните спасители са безсилни. Избавлението им зависи единствено от благосклонност, от която са лишени. Арон Богданович не се шегуваше, когато каза, че мога или да излея мъката си по телефона, или да се напия. Той прояви милост, като премълча последната възможност: да седя и да се надявам екзекуторът да има твърда ръка.

Бяхме отдалечени на четири хиляди мили, но със Сюзън изживявахме всеки миг от драмата. Телевизорът остана включен през целия ден и половината нощ. Купихме всички вестници и прочетохме всеки ред на немски, френски, английски и италиански. Един от нас непрекъснато стоеше в апартамента. Когато Сюзън излизаше, Такеши винаги я придружаваше. Филип Линдън се обаждаше по четири пъти на ден с резюме от докладите си по телекса. Карл Крюгер идваше и си отиваше, когато пожелаеше. Хилде щеше да пристигне след няколко дни. Майло Фром бе зает и не можехме да се свържем с него. Всичко, което чухме от Арлекин, бяха думите, които каза пред телевизионните журналисти. Приличаше на привидение, но се държеше с достойнство и говореше винаги с умереност и самообладание. Предложи себе си за заложник вместо детето и гувернантката. Предложението бе отхвърлено.

Когато наближи краят на първия срок, чакането се превърна в агония. На екрана се появиха нови фигури: пратеници на арабски посолства, японски дипломати, емисари на Англия и Италия. Те молеха за време. Предоставиха парите за откупа и ги изпратиха в апартамента по човек, облечен само по бански, за да се уверят, че не е въоръжен. Докато той вървеше към тях, японецът провеси детето през прозореца, заплашвайки да го пусне при първия признак на измама.

В последния момент удължиха крайния срок с нови двадесет и четири часа. На детето донесоха прясно мляко. Италианците доведоха своя затворник през границата и го показаха, усмихнат и доволен, на похитителите. Англичаните закъсняха и вътрешният министър отказа да коментира. Джордж Арлекин и швейцарският ни директор отново предложиха да се разменят със заложниците. Този път предложението бе прието. Те изчезнаха в сградата. Последваха истерични сцени, когато няколко минути по-късно гувернантката и детето излязоха, бяха качени набързо в една полицейска кола и заминаха.

Накрая, след дълго очакване, мъчението свърши. Похитителите излязоха от сградата, опрели пистолети в гърбовете на заложниците, и бяха откарани на летището. Качиха се заедно с тях в самолета. Затворниците бяха доведени до стълбичката. Те се смееха, махаха с ръце и правеха знака на победата. Самолетът излетя. Заложниците щяха да бъдат върнати с обратния полет.

Сюзън не издържа и плака неудържимо в продължение на цял час. Повиках лекар, който й даде успокоително. Докато тя спеше, аз излязох навън и поседях около час на последния ред в „Сейнт Патрик“. Не се молих. Нямаше смисъл да казвам, че съжалявам или съм безкрайно благодарен. Това просто бе едно чисто място в един много мръсен свят.