Морис Уест
Арлекин (4)

Глава четвърта

Лекарят ме обнадежди. Имах само едно счупено ребро, повърхностни контузии и голяма подутина на главата. Останалата част от мен, каза той, била цяла, но ако съм почувствал, че ми се повдига, започна да дишам тежко или в урината ми се появи кръв, незабавно да му телефонирам. Даде ми хапчета и визитната си картичка и ми представи сметката за спешно повикване, която се оказа доста по-висока от тази за консултация в кабинета. Поръча ми да прекарам следващите няколко дни в пълна почивка, след което си тръгна, за да продължи своята.

Полицаите ми преразказаха накратко часовете, които ми се губеха. Такеши се връщал от нощна разходка из града и ме намерил на прага, свит на кълбо и в безсъзнание. Повикал полицията и лекар и междувременно ме измил и настанил в леглото. Сега, ако съм се чувствал по-добре, бих ли могъл да ги осведомя по-подробно? Чувствах се като прегазен от танк, но се опитах да им услужа.

Веднага се хванаха за името Бърни. Познавам ли някой, който да се казва така? Не. А името Бърни Куниг нищо ли не ми говори? Не. Трябва ли? Ами, снощи точно отсреща се натъкнали на мъж с това име. Някаква връзка? Никаква. Вероятно са ме сбъркали с някой друг? Сигурно. Често идвам в Ню Йорк, но не се движа в престъпни среди, което десетки мои приятели могат да потвърдят. Бих ли могъл да разпозная нападателите? Едва ли. Всичко стана толкова бързо. Да, обикновено е така. Бих ли проверил портфейла си? Проверих го. Не липсваше нищо. Е, добре, те ще напишат доклад. Ако си спомня още нещо, да се обадя на дежурния сержант в участъка. А, сега, мистър Дезмънд, наспете се!

Такеши ги изпрати, наля ми уиски за успокояване на болките, постави телефона до леглото ми, вдигна шум от загриженост и ме остави като Йов на гноището сам с нещастието си. Спах на пресекулки до седем сутринта, когато с големи усилия станах от леглото, за да проверя щетите. Гледката не беше приятна. Цицината на главата ми бе с размерите на яйце. Кокалчетата ми бяха ожулени, а с бинта около торса ми приличах на говеждо руло. Болеше ме всеки мускул, но поне можех да дишам, не ми се повдигаше и нямаше кръв. След като се измих и избръснах, се убедих, че ще живея, но се съмнявах дали си заслужава труда. Както и да е, след чаша кафе и сандвич реших да направя усилие. Обадих се на Арон Богданович и му разказах тъжната история на един schmuck на име Пол Дезмънд. Той каза, че ще дойде след двадесет минути и затвори.

Пристигна без цветя и не изказа съчувствие.

— Хулигани? Момчетата ми поработиха върху Бърни Куниг. Решил е, че вие сте виновен и е върнал комплимента.

— Защо ще обвинява мен?

— Кой друг? Ние не си правим реклама сред престъпниците, мистър Дезмънд.

— Смятах, че ви плащаме за денонощна закрила.

— Така е. Моят човек се е движил зад таксито ви. Когато ви е видял да слизате пред вратата си, е отминал. Допуснал е груба грешка. Ще бъде наказан. Съжалявам.

— Плащаме ви хонорар от половин милион. Пребиват ме и вие съжалявате. Браво!

— Предлагам ви да се възползвате от това, мистър Дезмънд.

— Как?

— Вчера решихме да кажете на Янко, че знаем за Куниг и човека, който го е наел. Сега ще го демонстрираме. Вие сте жертва на предумишлено нападение, чиито следи водят до Янко.

— Но аз казах на полицията, че не съм чувал за Бърни Куниг.

— Янко не знае това. Той знае само, че вие сте поръчал информацията и че сте готов да я използвате като обект на сделка.

— Което би могло да ме постави в по-тежко положение.

— Вероятно. Но вие ще дадете да се разбере, че сте оставил нотариално заверени показания, готови да бъдат изпратени в полицията. Бих желал да присъствам, когато му го кажете.

— Мисля, че имате железни нерви, мистър Богданович.

— Някога не беше така, мистър Дезмънд. Точно това беше проблемът. Бих искал да узная как е протекла срещата. Обадете ми се довечера. Денят ще бъде тежък.

— Търговията с цветя, разбира се.

— Не, мистър Дезмънд. Този път са ракети земя-въздух. Три такива ракети се намират в ръцете на терористите от „Черния октомври“. Знаем, че две от тях са в Европа. Смятаме, че третата е в Ню Йорк. Ако не ги открием, много хора могат да загинат във въздуха.

Естествено, нямаше какво да отвърна. Облякох се мъчително, прочетох сутрешните вестници и в десет часа пристигнах в „Салвадор“, чувствайки се като клоун, който е изпуснал влака с цирка. Жулиет вече бе излязла, за да прекара деня с приятелки, така че ми бе спестено неудобството да й обяснявам състоянието си. Разказах цялата история на Арлекин и Сюзън и предложението на Богданович как да я използваме.

Арлекин се навъси и замисли за момент, след което се съгласи и каза рязко:

— Така да бъде! Да видим колко здрави нерви има Янко! Сега, сутрешната програма. Сюзи, в Европа е три часът. Телефонирай на всички от твоя списък. Ще говоря лично с всеки от тях. Пол, ти и аз ще изпратим телеграма до всички акционери, както и писмо за потвърждение. После ще съставим две изявления — едното за Янко, а другото за финансовия печат. Същността им ще бъде, че отхвърляме офертата, препоръчваме същото и на останалите акционери и излагаме причини. Адвокатите ни ще пристигнат в един и половина, за да прегледаме проектите.

Работата вървеше бавно и трудно. Линиите до Европа бяха претоварени. От петнадесетте души в списъка на Сюзън успяхме да говорим само с петима, трима от които бяха готови да продават, а двама бяха склонни да задържат акциите, ако Арлекин им посочи убедителни причини. Това бе същността на въпроса: имахме достатъчно причини, но не можехме да ги изложим, без да попаднем под ударите на закона. Можехме да се противопоставим на завладяването на европейската компания от американците. Можехме да оспорим доколко разумно е предаването на една банка в ръцете на корпорация, която разработва полицейски системи и системи за наблюдение. Можехме да докажем тактиката на октопода, която прилагаше Янко. Но без силна защита и обществена подкрепа, без солидни доказателства в наша полза нямаше да посмеем да повдигнем обвинение срещу него. Една стара поговорка гласи: „Парите правят човека: те го правят по-чист и от ангелите — и ако искаш да докажеш противното, трябва да имаш поне толкова пари, колкото и той.“

Напълнихме кошчето с несполучливите си чернови, но преди да пристигнат адвокатите, бяхме сигурни, че сме сътворили малък шедьовър на сдържано изказване. Адвокатите се ужасиха. Това, което в Женева бе логично твърдение, в Ню Йорк било потресаваща клевета. В никакъв случай нямало да ни позволят да го публикуваме, дори да го пратим по пощата. Не, господа, не! Те щели да вземат черновите със себе си и да ги преправят.

Арлекин отстъпи с явно нежелание, след което ги помоли да спрат за момент.

— Господа, бихте ли погледнали мистър Дезмънд? Погледнаха ме. Изразиха съчувствието си в хор.

Разкопчах ризата си. Хорът замлъкна.

— Мистър Дезмънд е бил пребит снощи. Можем да докажем връзката на мистър Янко с това престъпление.

— Как, мистър Арлекин?

— Неговият шофьор е наел човека, дал нареждането.

— Можете ли да го докажете?

— Да.

— Можете ли да докажете, че шофьорът е действал по нареждане на Янко?

— Знаем, че е било така. Не можем да го докажем пред закона.

— Значи не можете да докажете нищо, мистър Арлекин.

— Точно така. Законът е безпомощен. Мистър Дезмънд не може да получи удовлетворение, освен ако не използва наемник. И така, вашият съвет, господа? Как да получим удовлетворение и да предпазим мистър Дезмънд от по-нататъшни посегателства?… Знам отговора. Не можете да се компрометирате, като препоръчате незаконни средства. Ще стигнете и по-далеч. Ще започнете да ме убеждавате да запазя репутацията на Янко, за, да не би да заведе дело за клевета. Постъпвам, както вие искате. Той ме атакува още по-силно. Когато законът, господа, е безпомощен, как да възтържествува справедливостта? Помислете, моля. И ми представете документите до шест часа вечерта.

Те си отидоха смутени и нещастни, потресени от това, което изглеждаше безсмислена малка тирада.

Сюзън не скри недоволството си.

— Джордж, какво за Бога очакваше да ти кажат? Не могат да тръгнат срещу закона. Те са негови служители. Знаеш това. Винаги си го знаел.

Отговорът му бе бърз и убедителен.

— Не! Това не е решение, Сюзи. Въпросът трябва да получи отговор, защото дилемата е универсална. Палестинецът не може да се върне у дома си, защото на мястото му е построен кибуц. Евреинът не може да отстъпи, защото ще загине в някое сирийско подземие. Бедняците от испанските квартали стават престъпници, защото не могат да си намерят работа или да изхранват децата си. Моето е нищо! Каквото и да се случи, аз ще живея и ще умра богат, без да съм заслужил нито франк. Въпреки това законът е безсилен да защити моето най-елементарно право — правото на добро име. Това е същността на спора. Това е границата, отвъд която ставам брат на човека извън закона или може би човек извън закона…

Никога не го бях виждал толкова разпален или да прави толкова невъздържано изказване. Сякаш някоя струна дълбоко в него се бе скъсала и той не можеше да спре. Предизвикателството му бе отправено не само към нас, неговите помощници, но и към самия него. След това той каза нещо странно, което ме обезпокои.

— Сега гледам към дулото. Виждам куршума в цевта. Чудя се как ли ще се почувствам, когато сложа пръста си на спусъка?

Базил Янко пристигна в три и двадесет и пет — прекалено късно, за да е случайно, но достатъчно късно, за да се предположи демонстрация на високомерие. Той, разбира се, се извини, но по такъв безцеремонен начин, че засили оскърблението. Той се надявал да приключим с разумна бързина, тъй като в шест часа имал среща в Плезънтвил и искал да избегне задръстванията при прекосяването на града. Колата му била в подземния гараж. Би искал да повика шофьора си преди края на срещата. Всичко бе пресметнато така, че да ни накара да настръхнем и да започнем преговорите зле. Бях бесен, но Арлекин остана спокоен.

Едва след като се настанихме край масата, Янко даде знак, че е забелязал присъствието ми.

— Какво се е случило с лицето ви, мистър Дезмънд?

— Нещастен случай. Счупих си и едно ребро. Лекарят каза, че ще оживея.

— Застрахован сте, надявам се.

— Да, застрахован съм.

— Добре тогава, да се заловим за работа. Разбирам, че сте разгледал моята оферта, мистър Арлекин?

— Да, мистър Янко, да.

— Съгласен ли сте, че е щедра?

— Да.

— Да разбирам ли, че я приемате?

— Не, мистър Янко, отхвърлям я.

— Очаквате да вдигна цената?

— Напротив. Надявам се да я оттеглите.

Сянка на изненада прекоси лицето му за миг, след което тънките му устни се разтегнаха в усмивка.

— И защо да го направя, мистър Арлекин?

— Може да решите, че така е по-благоразумно.

— Това не е заплаха, нали, мистър Арлекин?

— Това е съвет, мистър Янко. На този етап приятелски.

Базил Янко се облегна на стола, допря един до друг пръстите на ръцете си и ги вдигна пред бледите си устни. Присви очи. Изглеждаше потънал в медитация. После се усмихна и каза със спокоен глас:

— Мистър Арлекин, знам какво си мислите. Аз съм отвратителен човек, непочтен и алчен, който не може да се нарече колега на европейски джентълмен като вас. Вие няма да ми продадете акциите си. Възнамерявате да съберете достатъчно пари, за да се възползвате от опцията си и да изкупите остатъка — дори ако сделката отслаби позициите ви. Ако направите това, аз имам две възможности. Да повиша цената до непосилна за вас граница. Или да заведа дело, наказателно и гражданско, пред всяко правосъдие, под чиято юрисдикция действате: дела за вреди и загуби, обвинения в измами, злоупотреби и всичко останало. Не е необходимо да печеля процесите, мистър Арлекин. В момента, в който предявя обвиненията, вие сте свършен. Банката ще бъде изправена пред криза на доверието. Накрая аз пак ще я получа… Проявете разум, а?

Това бе най-арогантната демонстрация на груба сила, на която някога съм бил свидетел. Бях опозорен, унижен и ядосан достатъчно, че да извърша убийство.

Джордж Арлекин изглеждаше доста спокоен. Нито ръцете, нито гласът му трепереха, нито пък в отговора му се появи сянка от гняв.

— Учудвате ме, мистър Янко. Изглежда, че аз ви уважавам повече, отколкото самият вие себе си. Вие сте мъж със завиден интелект. Не разбирам как сте позволил да ви замесят в толкова груба тактика — освен, разбира се, ако това не е тактиката на отчаянието.

Базил Янко се засмя. Звукът не беше приятен — рязък и груб присмех.

— Отчаяние, по дяволите! Арлекин, вие сте изостанал от нашето време с петдесет години! Това е бизнес! Бизнес по американски от средата на седемдесетте! Аз не съм някой швейцарски финансист, който си играе на шикалки в „Бенкърз Клъб“. Предлагам ви по-добра цена, отколкото ще получите на която и да е борса в света. Искате да я обсъдим, добре! Слушам. Отхвърляте предложението и аз сграбчвам кокала.

— Извинете ме за момент. — Арлекин стана и отиде до вратата. — Имам нужда от чаша вода.

Янко се обърна към мен:

— За Бога, мистър Дезмънд! Вие сте негов приятел. Знаете правилата на играта. Влейте му разум.

— Как, мистър Янко. Аз съм фиктивен акционер, притежавам само една акция. Когато се оттегля като директор, ще я прехвърля на собственика. Топката е във вас, играйте.

Арлекин се върна след секунди, като потупваше леко устните си с кърпичка. Той седна, простря крака под масата и поднови прекъснатия разговор.

— … А, да! Бяхме стигнали до там, където ви отказвах, а вие, както се изразихте, посягате да сграбчите кокала. Преди да го сграбчите, мистър Янко, преди да предприемете каквито и да било необмислени действия, позволете да ви посоча някои факти. Първо: притежавам досие, в което са отразени животът и деловата ви дейност, съставянето на което е отнело две години. Не всичко в него ви прави чест. Някои неща ви превръщат в нежелан партньор. Второ: аз, както знаете, съм един от основните акционери в „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Имам право на глас и мога да предизвикам разследване в делата на компанията. Трето: „Криейтив Системс“ е силно зависима от общественото доверие към „Арлекин и Сие“. Още по-зависима е от политическото доверие, за да сключва и изпълнява правителствени договори. Четвърто: политическото доверие ще бъде разклатено из основи, ако бъде доказано, че висши служители на „Криейтив Системс“ или дори самият вие са замесени в престъпна дейност. Пето: ако аз съм убеден, че съществуват доказателства за това, то мой дълг на акционер и почтен бизнесмен е да изискам разследване от правителствена агенция. Шесто: такива доказателства съществуват и те са на мое разположение.

Базил Янко вдигна рамене и махна презрително с ръка.

— Тогава изпълнете дълга си, мистър Арлекин. Използвайте ги!

— Боя се, че не ми вярвате, мистър Янко.

— Откровено казано, да.

— Позволете тогава да изложа една малка част от тях. Шофьорът ви ви очаква долу. Секретарката ми го повика, както поискахте. Той се казва Франк Лемиц. Действайки по ваша заповед, той е наел известния престъпник Бърни Куниг да наблюдава апартамента на мистър Дезмънд. Признал е това пред детективите, наети от мен. Това е същият Бърни Куниг, който снощи е пребил мистър Дезмънд. Имаме нотариално заверени показания, които чакат да бъдат предадени на полицията… Това е само върхът на айсберга. Под водата има много повече. Разбирате ли защо ви посъветвах да проявите благоразумие?

Трябва да призная, че той го понесе по-добре, отколкото бях очаквал. Дори успя да изобрази неуверена, хладна усмивка на одобрение. Първите му думи бяха адресирани към мен.

— Съжалявам, че сте пострадал, мистър Дезмънд. Нямам нищо общо с това. Трябва да се извиня и на вас, мистър Арлекин. Изглежда съм ви подценил.

— В такъв несигурен занаят това винаги е опасно.

— Няма да се повтори, обещавам. Съветът ви бе да оттегля офертата, да? Да предположим, че оттегля заплахата, а офертата остане?

— Тогава ще имаме нормални делови отношения без нарушения на закона или обичайната практика.

— А от ваша страна, мистър Арлекин?

— Аз ще гарантирам, че след като „Криейтив Системс“ фактически е обект на разследване от страна на ФБР и докато нашите делови взаимоотношения остават нормални, няма да предприема официални действия. Информацията, с която разполагам, е, да я наречем, застрахователна полица.

— Не бихте ли желал да я осребрите?

— Не.

— Така си и мислех. Добре, нека обобщим. Аз предложих, вие отказахте. Ще посъветвате акционерите си да направят същото. Жалко, че стигнахме до задънена улица, но за шестдесет дни могат да се случат много неща… Приятен ден, господа.

Нямахме време за анализ. Трябваше да изпратим телеграмите до акционерите. Трябваше да напечатаме и писмата в тяхно потвърждение. Адвокатите пристигнаха с едно толкова беззъбо и хленчещо изявление, че Арлекин презрително им го хвърли обратно. Обърнахме се към пресата с нашия втори вариант. Джули се върна по време на цялата бъркотия и настоя да я информираме за събитията през деня. Поиска да научи и защо изглеждам като пострадал от война, което повдигна в окончателен и категоричен вид въпроса колко трябва да знае.

Арлекин бе на мнение, че трябва да й казваме всичко. Аз претендирах за известно право да определям това, тъй като бях сложил главата си на дръвника и Арон Богданович щеше да я отсече при едно махване с батистена кърпичка. Джули заяви доста логично, че било трудно да спи с човек, с когото не можела да разговаря; че ако имало рискове, които да понесе, трябвало да ги знае; че ако можело да се доверяваме на секретарката, то защо не и на съпругата? Изтъкнах довод, от който ме побиваха тръпки: колкото повече знаеш, толкова по-уязвим ставаш; и белезите ми доказваха, че това не бе детска игра. На което Джули отвърна, че сме били малка група приятели, изправена срещу враждебно настроен свят. Ако сме си нямали доверие, групата щяла да се разпадне. Тогава аз отстъпих и Арлекин й разказа цялата история. Тя остана потресена, когато разбра на какъв голям риск сме се изложили, колко близо до джунглата се намираме. Засрами се от собствения си егоизъм, ядосана, че сме я оставили толкова дълго в неведение. Не желаеше да се отнасяме с нея покровителствено като с малко дете.

Арлекин остана доволен. Той вече можеше да разсъждава свободно в семеен кръг. Можеше да признава проблемите си, вместо да се крие зад маска от любезност и усмивки. Дори видът му се промени. Започна да говори по-ясно, да се държи по-естествено. Стана в известен смисъл по-непринуден, макар и по-странен, като монах, който внезапно е открил ключа към собственото си сърце.

Вечеряхме спагети и пихме вино в „Бертоло“. Спагетите бяха идея на Жулиет. Тя решила — простете за израза! — че щяло да ми бъде по-лесно да дъвча тях, отколкото бифтек. Поръчахме на акордеониста да свири стари и сантиментални песни. Държахме се за ръце и пяхме. Пихме за смъртта и вечните мъки на враговете ни, докато Арлекин произнасяше клетви на толкова езици, колкото можеше да се сети, да не би Базил Янко да се измъкне невредим. Беше пир по време на чума: събрани около огъня и бутилката, пеещи, за да прогоним злото от прага си. Но злото беше там и ние го знаехме: заразата на насилието и терора. В момента, в който прекрачехме извън магическия кръг, щяхме отново да станем негова жертва.

Когато вървяхме подръка обратно към „Салвадор“, напрежението от деня си взе своето и внезапно се почувствах отпаднал и ми прилоша. Починах си малко в апартамента на Арлекин, но не ми стана по-добре. Сюзън заяви, че ще ме отведе вкъщи с такси и ще прекара нощта при мен. Възразих, но те надделяха. Половин час по-късно вече бях настанен в леглото си, погълнал успокоително, докато Сюзън и Такеши приготвяха чай в кухнята. Не можеше да се случи. Знаех, че не може. Но се зачудих, докато се унасях, какво ли би било, ако тук постоянно имаше жена.

Арон Богданович ме изненада с посещението си рано сутринта. Такеши го въведе в стаята ми. Той се настани на края на леглото с чаша кафе в ръка и ме попита:

— Снощи не ми се обадихте. Защо?

— Не се чувствах добре. Секретарката на Арлекин ме доведе вкъщи. Тя е в стаята за гости.

— След като ви казвам да се обадите, ще се обадите. Моята система е зависима от систематичното предоставяне на информация. Какво се случи вчера?

Разказах му най-подробно.

Той се замисли и изрази одобрение.

— Добре! Чудех се как ще се справи Арлекин. Какво следва?

— Очакваме отговорите на акционерите ни. Събираме средства в Ню Йорк, за да изкупим акциите на разколебалите се. Какви са новините при вас?

— Знаем кой е убил Валери Халстрьом. Името му е Тони Тезориеро и се намира в Маями. Скоро ще разговаряме с него.

— Как го открихте?

— Неправилен въпрос, мистър Дезмънд.

— Извинете. В този час още не съм във форма.

— Саул Уелс ми предаде новините относно Ела Дийн. На три пъти — през ноември, декември и януари, тя е внесла големи суми в брой. През този период е била близка с Франк Лемиц.

— Според мен е време да се поговори с този господин.

— Опитахме снощи. Не се прибра вкъщи. Не се появи на работа тази сутрин.

— Вероятно Янко го е уволнил след срещата си с нас.

— В действителност той е заминал за Лондон със среднощния полет. Мои приятели ще го посрещнат там.

— Освен ако не кацне някъде другаде в Европа.

— Билетът му е еднопосочен, до Лондон. А сега, мистър Дезмънд, как сте с нервите?

— Неспокоен съм, защо?

— Тази сутрин в пощенската си кутия ще намерите плик, адресиран до вас. В него ще откриете бележника на Валери Халстрьом и листче, на което е написано на машина: „Поздрави от Валери Халстрьом.“ Незабавно ще повикате мистър Арлекин и вашия детектив Саул Уелс. Мистър Уелс ще се обади на полицията от ваше име. Ще им предадете бележника. Мистър Арлекин ще телефонира на мистър Янко и ще му съобщи новините.

— Тогава адът ще се стовари на главата ми. Полицията и ФБР ще се заемат с мен.

— Правилно. И вие ще им кажете истината. Открил сте бележника в пощенската кутия. Те, естествено, отново ще ви разпитат за краткотрайното ви познанство с мис Халстрьом. По време на разказа, но не в самото начало ще си спомните нещо, което сте забравил да кажете на полицията — че мис Халстрьом се е страхувала от Базил Янко.

— И как ще обясня слабата си памет?

— Много просто — подобна забележка би могла да хвърли подозрение върху невинен човек. Междувременно ние ще поговорим с нашия приятел в Маями Тони Тезориеро. Всяка информация, която получим, ще бъде предадена на ФБР. Това за известно време ще създаде работа на всички.

— Ще се постарая да не ви разочаровам, мистър Богданович.

— Сигурен съм, че няма да ме разочаровате, мистър Дезмънд. Между другото, тази секретарка…

— Тя е моя стара и близка приятелка.

— Добре! Няма да навреди, ако ви види да отваряте пощата. Дори би могла да я вземе вместо вас.

— Такеши прави това.

— Още по-добре. Е, успех, мистър Дезмънд… А, още нещо. Бих желал при следващата ни среща да получа сто хиляди.

— Ще го уредя. Кога да ви се обадя?

— Този път аз ще ви търся. Може да отсъствам от града за няколко дни… Успех!

Лудост бе, че се съгласих и го знаех, но в един свят на безумци лудите бяха в по-голяма безопасност от нормалните. Те бяха свикнали с хаоса. Те очакваха ужас: бомбите в пощенските чували, отровата във водата, обезглавените деца по улиците, масовите убийства, извършвани от генерали. Те знаеха, че хора биваха застрелвани по летищата, изнасилвани в асансьорите, измъчвани от професионалисти, на които се плаща с държавни пари. За президентите бе нещо обикновено да лъжат, както и за полицаите да лъжесвидетелстват или за телефонните компании да финансират революции.

В контекста на масовото безумие Арон Богданович бе най-здравомислещият човек. Студената математическа логика, с която боравеше той, бе единствената жизнеспособна система в свят на взаимно отричащи се морални ценности и дискредитирани закони. Ако Бог не съществуваше или отсъстваше прекалено дълго, то Арон Богданович и хората като него бяха логичните му заместници. Дори и в ада трябваше да има ред, а терорът бе най-усъвършенстваният инструмент за постигане на целта. Не е необходимо да го използвате прекалено често, достатъчно е да го прилагате чрез постоянна заплаха или някой кървав пример от време на време. Единственото средство срещу него бе още по-голям терор. Накрая човечеството трябва да се откаже от него, дори само, за да заживее мирно сред залятата от светлина замръзнала пустош. Това бе кошмарна логика, но след като предварителните условия бяха вече създадени, изводът се налагаше от само себе си.

Точно тогава влезе Сюзън, за да види как съм и поне за известно време кошмарът изчезна. Тя бе спокойна и грижовна. Целунахме се, хванахме се за ръце и си спомнихме, без съжаление, страстното минало.

Когато я попитах небрежно дали не би желала да го изживее отново, тя се усмихна и поклати глава.

— Не, cheri. Сърцата ни ще останат безучастни, а не сме достатъчно млади, за да се лъжем. И двамата изпуснахме влака. Стоим на гарата и се държим за ръце. Така ни сънувах снощи.

— Радвам се, че си тук. Благодаря ти, Сюзи.

— Няма за какво. Доволна бях да се измъкна от хотела. Усмихвам се, когато се спречкаш с Жулиет. Забравям как ли се издавам аз всеки път, когато Джордж влезе в стаята. Под един и същ покрив, просто е непоносимо…

— Можеш да се преместиш тук, ако желаеш.

— Благодаря ти, Пол, но не. Ако искаш компания, ще идвам всеки път.

— Бог да те благослови! Сега излез оттук и ме остави да се облека. Очаква ни голям ден. Ще ти разкажа на закуска.

За щастие Такеши бе роб на ритуала. Нареди масата за закуска: сандвичът — увит като сватбен подарък, маслото — нарязано на ролца, сокът — пълен с натрошен лед. Пощата и сутрешния вестник донесе след бекона и яйцата и втората чаша кафе. После разряза пликовете и отдели чуждестранните марки за племенника си в Сан Франциско. Взе сметките за домакинството, които плащаше с парите за домашни разходи. Аз отнесох вестника и личните писма в дневната, където Такеши ми поднесе кафе за трети път, в нова чаша. След това се зае с къщната работа.

Кафявият плик бе последен в купчината писма. Такеши забеляза веднага, че на него няма нито марка, нито печат. Престорих се на изненадан, претеглих го на ръка, отбелязах, че липсва адрес на подателя и му го подадох, за да го отвори. Направих така, че да прочете приложената бележка и сподели учудването ми, че получавам послание от мъртва жена. После го помолих да ме свърже с Джордж Арлекин и да чака. Казах на Арлекин:

— Джордж, случи се нещо много странно. Необходимо е да действаме веднага. Двамата със Сюзи ще бъдем готови след двадесет минути. Не, по-добре да не го обсъждаме по телефона. Мисля, че е работа за полицията. Нуждаем се и от Саул Уелс…

Саул Уелс говореше със скорост сто думи в минута, разхождаше се, пушеше, тръскаше пепел и раздаваше съвети.

— Вие сте двама чуждестранни господа. Плащате ми, за да знам. И така, когато дойде полицията, ще ме оставите аз да говоря… Всичко, което можете да им кажете, е, че бележникът се е появил неизвестно как в пощенската ви кутия. Вие, разбира се, знаете какво има в него. Както и аз. Направил съм фотостати на всяка страница. Това е нормално. Аз съм детектив, регистриран съм и имам разрешително. В същото време съм и бизнесмен, който търси изгода. Ще се свържа с останалите компании, вписани в бележника — на най-високо равнище, строго поверително — и с вашето позволение, мистър Арлекин. Вие също сте били измамени. Те също биха могли да бъдат измамени. Те ще бъдат благодарни. Освен това ще бъдат и уплашени. В минутата, в която си тръгна, те ще телефонират на Базил Янко. Той ще се разтревожи. Ние искаме точно това… Междувременно ченгетата ще са взели бележника. ФБР също. Ченгетата се занимават с убийството. ФБР се грижи за националната сигурност, международните измами и многото големи компании, които го притискат. На вас, мистър Дезмънд, ще ви бъдат зададени два неудобни въпроса. Кой би могъл да изпрати бележника и защо? Те ще зададат този въпрос по двайсет различни начина и ще продължат да го повтарят. Отговорът трябва да остане един и същ: „Не знам“.

— Това означава да излъжа.

— Видял ли сте да оставят бележника?

— Не.

— Можете ли да четете мисли?

— Не.

— Тогава защо да лъжете? Не изпитвайте чувство на вина, приятелю. Това е фатално. Не сте убил никого. Не сте откраднал нищо. Вие сте чуждестранен банкер, който е наел местни детективи и иска да се придържа стриктно към закона… Сега вие, мистър Арлекин. Казал сте на Янко, че разполагате с негово досие. Веднага му направете копие. Ако федералните агенти поискат оригинала, ще трябва да им го дадете — при положение, че Янко им е казал за съществуването му.

— Това няма ли да бъде доста глупаво от негова страна?

— Не е глупаво, мистър Арлекин. По-скоро умно. Той изпълнява деликатни поръчки. Бил е проучван стотици пъти. Когато работите за правителството, не е необходимо да бъдете чист — важното е да направите откровени признания, когато поискат това от вас. Шокиран ли сте? Скъпи ми господине, когато наемате някого, за да ви конструира ракетна система, вие купувате неговия талант и си затваряте очите за неговите грехове. След което ги вписвате в картотеката и двамата сте спокойни. На вас също ще ви бъдат зададени неудобни въпроси. Например, подозирате ли Янко в съучастие в измамите? Намирате ли някаква връзка между измамите и смъртта на мис Халстрьом?

— Аз съм обезпокоен от съвпадението им с предложението му да откупи акциите.

— Добре. Това е линията, която ще поддържате. Фактът, че сте се обърнал към швейцарската полиция, също е във ваш плюс.

— Още нещо, мистър Уелс. Казах на Янко, че разследването ми е установило връзка между Бърни Куниг и Франк Лемиц. Контузиите на мистър Дезмънд все още личат доста ясно. Този въпрос неизменно ще бъде повдигнат.

— Всичко е наред, мистър Арлекин. Имате писмен договор с „Лихтман Уелс“. Можете ли да представите договор с друг детектив?

— Не.

— Тогава се успокойте.

— Мистър Уелс, чувствам се така, сякаш досега съм живял на друга планета.

— Не, мистър Арлекин — каза Саул Уелс. — Това е добрата стара Земя. Просто не сте се сблъсквал с подобни неща. Сега поемете дълбоко дъх. Ще се обадя на полицията. После ще изчакате десетина минути, преди да позвъните на мистър Янко. Нямам търпение да видя физиономията му, когато пристигне.

В действителност удоволствието му бе отказано. Мистър Базил Янко отсъстваше. Заминал снощи за Европа. Секретарката му не знаеше кога би могъл да се върне. Полицаите бяха благодарни, но изразиха съмнение. Изслушаха мълчаливо пространните обяснения на Саул Уелс. Помолиха ме да ги потвърдя. Записаха ги. Разгледаха внимателно плика, взеха бележника, подписаха разписка, благодариха ни за съдействието и си тръгнаха.

Саул Уелс бе объркан и нещастен.

— … Ние им даваме динамит, а те се отнасят с него като с кутия боб. Янко е запънал до гуша в неприятности, а заминава за Европа. Има нещо гнило. Не ми харесва.

Арлекин не се разтревожи.

— Това е театър, мистър Уелс. Мълчанието е по-страшно от думите. Ако от нас се очаква да изпитваме страх и колебание, ние няма да го направим. Показанията, които сме дали досега, се потвърждават по всеки пункт. Да не се притесняваме, моля.

Телефонът иззвъня. Вдигнах го.

Карл Крюгер се обаждаше от Хамбург.

— Здравей, млади Пол! Как е?

— Не се предаваме, Карл.

— Там, може би. Тук бързо губите позиции. Затова ти се обаждам. Бях помолен да събера група, която да гарантира емисия облигации на местната власт във Федералната република. Не е голяма, но разбираш, че е важна. Вписах името на Арлекин. Задраскаха го.

— Някакви причини?

— Кой ти дава обяснения? Знаеш как е, Пол. Как се държи момчето?

— Чудесно.

— Чувам, че е решил да се възползва от опцията си при сто долара за акция. Значи е идиот. Къде е той?

— Тук. Искаш ли да говориш с него?

— След минутка. Утре във Франкфурт ще се проведе среща, свикана от Янко. Ще присъстват и някои от вашите акционери.

— С малки дялове… и Арлекин има първа опция за покупка. Ти имаш втора. Какво могат да направят?

— Да вдигнат шум и да объркат пазара, ето какво. Арлекин би трябвало да знае. Би трябвало да присъства. Кажи му го.

— Кажи му го сам. Сега ще ти го дам… Джордж, Карл Крюгер е.

Той взе слушалката от ръката ми и се впусна в дълъг и оживен разговор на немски, докато Саул Уелс ме отведе в коридора и ми прочете жална лекция:

— … Чуйте ме, мистър Дезмънд! Познавам този град. Познавам полицията и ФБР и начина им на действие. Пресата ще ни отдели половин колона, после — нищо. Какво ще получим от ченгетата? Благодарим ви за информацията, рутинни въпроси, глупости! Отсега нататък бъдете нащрек с телефоните си и не говорете в присъствието на прислугата. Всеки ден ще изпращам човек, който да проверява този и вашия апартамент за подслушвателни устройства. Ако искате да разговаряте поверително, разходете се в парка или идете до книжарницата.

— Добре, Саул, ще послушам съвета ви. Но по дяволите! Ние не сме престъпници!

— Така е. Но притежавате много важна информация. Не познавате всички компании, вписани в бележника. Аз ги познавам. Това ми е работата. Поне пет от тях са строго секретни организации, които разработват отбранителни проекти. Може да си кръвен брат на президента и пак да ти подслушват телефона. И двамата сте чужденци, а ние се боим от чужденците, мистър Дезмънд. По-скоро ще защитим местна курва като Янко, отколкото двойка девственици от чужбина… Не съзнавате колко лесно е да се оклевети някой. Търгувал ли сте някога отвъд Желязната завеса? Бил ли сте някога в Китай? Имал ли сте някога каквито и да било връзки с чужди агенти? А и какво ще разпечата за двама ви банката данни на Янко? Знаете, че не е необходимо да бъде вярно. То е мнение; но се превръща в чиста истина. Извинете, но е необходима само една дума, за да превърне Дева Мария в Мария Магдалена. Мистър Арлекин може да не разбира това и…

— Разбирам го, мистър Уелс — Джордж Арлекин стоеше на прага с пламнало от възмущение лице. — Трябва да бъдем сплашени и да отстъпим.

— Нямах намерение да ви обидя, мистър Арлекин. Плащате ми, за да говоря истината. Опитвам се да го правя.

— Знам, мистър Уелс. Оценявам това. Не на вас съм ядосан, оскърбен съм от цялата тази гадна история — въпросната среща във Франкфурт, това подкупване на колегите. Предпочитам да горя в ада, отколкото да продам душата си на Янко… Колко фотостата от бележника на Валери Халстрьом имаме?

— Вие имате един, аз — три.

— Дайте ми още един.

— Какво ще правите?

— Мистър Уелс, аз съм почтен швейцарски гражданин. Ще посетя посланика си във Вашингтон. Смятам да отидем заедно, Пол. Промяната ще ни се отрази добре. Имаме телефона ви, мистър Уелс. Ще ви съобщя къде да се срещнем.

— Само едно нещо, мистър Арлекин. Базил Янко има много приятели във Вашингтон.

— Знам. Но разполагам и със списък на враговете му.

— Проверете ги, преди да им кажете „добър ден“. Климатът във Вашингтон е особен. На някои хора не им понася. Желая ви успех!

Не бяха минали и десет минути, откакто той си бе тръгнал и се обади шефът на пиколата: някакъв господин искал да разговаря с мистър Арлекин. Сюзън слезе долу, за да се срещне с него и да го попита по какъв въпрос. След няколко минути тя ни го представи лично: мистър Филип Линдън от Федералното бюро за разследване. Той бе млад, загорял от слънцето, елегантен и поне в началото с безупречни маниери. Беше доволен, че завари и мен. Това щяло да му спести време и необходимостта да повтаря едно и също. Първо, искал да отбележи, че разговорът е поверителен. Отнасял се за „Криейтив Системс Инкорпорейтид“, с която „Арлекин и Сие“ била свързана като гарант, акционер, банкер и клиент. Подразбирало се, че „Криейтив Системс“ е предложила цена, за да поеме контрола над „Арлекин и Сие“. Мистър Арлекин бил президент и основен акционер, нали? А мистър Дезмънд…

— Вие не сте швейцарец, нали, мистър Дезмънд?

— Не. Австралиец съм. Имам делова виза, следователно разполагате с данните ми.

— Да, така е. Какво е положението ви в „Арлекин и Сие“?

— Аз съм изпълнителен директор.

— Освен това е колега, когото ценя изключително много и мой стар приятел.

— Благодаря ви, мистър Арлекин. А сега нека спестим времето си: ние сме в течение на вашите проблеми, мистър Арлекин. Искам да кажа, че прегледахме доклада за компютърните ви операции. Знаем, че сте наели „Лихтман Уелс“, за да ги разследват. Те може да станат, а може и да не станат обект на нашето проучване, което е по друг повод.

— Може би не знаете, мистър Линдън, но швейцарската полиция бе запозната подробно със случая и работи по него. Операторката, която е замесена в Ню Йорк, мис Ела Дийн, е мъртва. Според нашите адвокати с това отношенията ни с вашето правосъдие се изчерпват… освен ако и докато нашите детективи не открият допълнителна информация.

— Това е добре. След като ги споменахте, да разбирам ли, че не сте доволни от доклада на „Криейтив Системс“?

— Не съм казал това, мистър Линдън. Докладът е в съответствие с договора, според който системата ни за сигурност трябва да бъде проверявана и да се разкриват всякакви аномалии при функционирането на програмата.

— Да. Но измамата е била извършена във всички ваши клонове, а досега сте открили само един оператор.

— В останалите клонове детективите все още работят.

— Доволен ли сте, че „Криейтив Системс“ не са замесени в измамата?

— Трудно е да се отговори на този въпрос, без да се създаде погрешно впечатление. Трябва да се отбележат две неща: първо, докладът оневинява всички служители на „Криейтив Системс“, но не подкрепя твърдението с доказателства; второ, любопитно съвпадение е, че предложението за поемане на контрол бе направено веднага след представянето на доклада.

— Това, разбира се, би могло да бъде възползване от случая, не съвсем етично, но в същото време не и престъпно.

— Би могло.

— Разбирам, че вие, мистър Дезмънд, сте действал като пълномощник на мистър Арлекин?

— Да, доколкото съм действал.

— Когато, например, обсъдихте доклада с мис Валери Халстрьом?

— Да.

— А когато се срещнахте с нея още два пъти?

— Не. Едната среща бе случайна. Другата — светска.

— След нея тя бе убита. За което, разбира се, разполагаме с доклада на полицията. Мистър Дезмънд, вие помолихте ли мис Халстрьом да ви обясни по-подробно или да изкаже мнение по доклада?

— Да.

— И какво направи тя?

— Обясни съдържанието му. Помолих я да извлече от него изводи. Тя отказа, като се позова на липсата на инструкции в този дух.

— Упражнихте ли натиск?

— Не.

— Да сте изисквал или да сте я убеждавал да ви предостави информация относно „Криейтив Системс“?

— Не.

— Тя подсказа ли, че би могла да ви я предостави при определени условия?

— Не.

— Защо поискахте да излезете с нея?

— Аз съм ерген. Тя е… беше… много привлекателна жена.

— Мисля — учтиво каза Арлекин, — че ще спестим от времето на мистър Линдън, ако му кажем какво се случи тази сутрин.

— Моля, мистър Арлекин.

— Тази сутрин мистър Дезмънд откри в пощенската си кутия кафяв плик без марка, без адрес на подателя. В плика имаше черен бележник и лист, на който бе написано на машина: „Поздрави от Валери Халстрьом.“ Бележникът съдържа имената на известен брой компании, между които и нашата, заедно със списък на компютърни кодове. Мистър Дезмънд ми се обади. Срещнахме се тук заедно с мистър Уелс и връчихме бележника на полицията. Предполагахме, че ще го предадат на ФБР. Въпросите ви към мистър Дезмънд показват, че до момента това не е било направено.

— Точно така, мистър Арлекин. — Мистър Филип Линдън бе видимо изненадан. — Това… това е нещо ново за мен. Сигурен ли сте за съдържанието на бележника?

— Да. Ако ме извините за момент, ще ви донеса разписката от полицията и фотостати на съдържанието. Предложих на мистър Уелс, да се свърже с компаниите, споменати в списъка, в случай че в техните системи за сигурност също е било проникнато…

— Боя се, че това е незаконно.

— Незаконно? — Арлекин замръзна на място. — Колко незаконно, мистър Линдън?

— Компютърните кодове са секретна информация.

— И аз мислех така, мистър Линдън. Грешка, която струваше на банката ми петнадесет милиона долара… Ето разписката. Ето фотостатите.

— Ще трябва да ги задържа.

— Не, мистър Линдън. По закон те са моя собственост. Ще ме попитате учтиво, дали ще ви позволя да ги задържите.

— Извинявайте. Мога ли да ги задържа?

— Да, мистър Линдън, можете. Но, разбира се, ще ми дадете разписка.

Той разлисти страниците, като се мръщеше и цъкаше печално. После се обърна към мен.

— Мистър Дезмънд, можете ли да ми разкажете подробно как се сдобихте с бележника?

Той искаше подробности — получи ги: утринните ми навици, ритуалите на Такеши, филателната колекция на племенника му и в добавка на това, повторение на същото и от Сюзън. Тогава той зададе най-важния въпрос:

— Кой ви изпрати бележника, мистър Дезмънд?

— Не знам.

— Но сигурно сте мислил върху това.

— Колко е часът, мистър Линдън?

— Дванадесет, защо?

— Бележникът се появи на масата ми за закуска преди четири часа. Оттогава съм тук и повтарям едно и също пред мистър Арлекин, Саул Уелс, полицията, а сега и на вас. Нямах много време за размисъл. Моля, отчетете фактите. Какво бих могъл да направя с този бележник? Да го продам? Да го изям? Това е веществено доказателство в разследването на убийство. Не бих могъл да се отърва от него достатъчно бързо.

— Случайно да сте го купил?

— От кого, мистър Линдън?

— От мис Халстрьом, например.

— Тя тайни ли е продавала?

— Обсъждахме и тази възможност.

— Защо да ги купувам?

— Може би, за да злепоставите „Криейтив Системс“. Прочетох съобщението ви за пресата тази сутрин, господа. Вие не желаете да продавате, убеден съм в това, но цената очевидно е доста привлекателна за някои акционери.

— Това въпрос ли е или твърдение?

— Просто предположение, мистър Дезмънд, за да стимулира разговора.

— Това е краят на разговора.

Думите на Джордж Арлекин прозвучаха сурово и категорично. Той стана, отиде до телефона, обади се на централата на хотела и помоли за личен разговор с швейцарския посланик във Вашингтон.

Мистър Филип Линдън бе много добър следовател, но в последния момент нервите му не издържаха.

— Моля, мистър Арлекин! Прекалих, извинявам се.

— Много съжалявам, мистър Линдън. — Арлекин бе непреклонен. — Срещата приключи. Чухте истината. Ако не сте в състояние да я различите, няма с какво повече да ви помогнем. Намирам намека ви за изключително обиден. Имам основания да смятам, че е бил внушен от някого. Ако това е така, то говори лошо за вас като държавен служител… Ало! О, Ерих! Джордж Арлекин от Ню Йорк. Важен дипломатически въпрос. — В следващите пет минути той говори на швейцарски немски, след което затвори телефона. — Пол, отиваме във Вашингтон. Предлагам да се обадиш в твоето посолство, докато сме там. Сега, мистър Линдън, нека бъдем съвсем ясни. За нас е и ще бъде удоволствие да ви предаваме всяка информация, свързана с вашето разследване, което, както мистър Янко ме уведоми, засяга строго секретни въпроси. От друга страна, ние няма да приемем такъв груб начин на разпит и ще се защитим срещу него, ако е необходимо и чрез дипломатическа намеса.

— Това е ваше право, мистър Арлекин. — Мистър Линдън бе възвърнал доброто си държане и част от куража си. — Между нас казано, не ви обвинявам. Използвахте израза „внушен от някого намек“. Не бихте ли желал да го обясните?

— Ще ви го разтълкувам, мистър Линдън. Това е начин за убийство. Оплитате човек в паяжината и го задушавате. Приятен ден, сър.

Никога не бях виждал Арлекин толкова ядосан. Беше пребледнял. Погледът му бе неумолим. Разхождаше се нервно из стаята, удряше дланта си с юмрук, изливаше порой от гневни думи, докато Джули и Сюзън стояха, потресени и безмълвни, на прага.

— … Аз съм възмутен. Карл Крюгер ми казва, че трябва да отлетя за Франкфурт… За какво? За да се обърна с молби към хора, които аз съм направил богати… за да им доказвам, че не съм нито престъпник, нито идиот!… Сега трябва да се оставим да ни тормозят бюрократи и агенти, уплашени като деца от шум в тъмното… Не! Не! Не! Ще се боря докрай… Джули, събирай багажа. Отиваме във Вашингтон. Сюзън, направи резервации за всички. Ще вземем влак. Запази…

— Почакай малко, Джордж! Аз ще направя резервациите. Такава е уговорката с Богданович.

— Направи ги тогава. Веднага! Сюзи, свържи ме с Хърбърт Бахман. Когато направиш това…

— Джордж, моля те! — Джули застана пред него и сложи ръце на раменете му, за да го успокой. — Сега ти ни тормозиш. Не ти отива. Престани!

Той бавно се овладя, а усилието не представляваше приятна гледка. Когато най-после проговори, гласът му бе остър и неестествен.

— Извинете, ако съм ви обидил. Искахте да се боря. Предупредих ви, че може да не харесате човека, който ще заживее в кожата ми. Сега аз трябва да се примиря с него. Имате избор.

Жулиет го гледаше втренчено, бледа и шокирана; после избухна в сълзи и избяга от стаята. Сюзън го погледна укорително и забърза след нея. Аз го нападнах:

— За Бога, Джордж! Беше жестоко от твоя страна.

— Така ли? Накрая ще й се стори като любезност. Вероятно и на теб, Пол.

Пътническата агенция „Анекс“ съвсем не се намираше на място, където очаквате да купите билети първа класа, камо ли да наемете луксозни апартаменти в „Ембъси Роу“. Тя заемаше стар малък склад в западнал квартал на Гринич Вилидж, със закачени с кабарчета плакати и мургава администраторка с рокля от груб плат и огърлица. Когато обаче се представих и споменах, че съм в бизнеса с цветя, мястото направо оживя. Тя се подмлади с десет години. Усмивката й обещаваше щастие. Във Вашингтон било лудница, но тя била сигурна, че ще уреди нещо: билетите за влака щели да бъдат доставени в хотела до един час; когато пристигнем, щяла да ни посрещне лимузина.

Другите условия отнеха повече време. Нашата връзка във Вашингтон щял да бъде някой си Курт Заперщайн, който също търгувал с цветя под фирмата „Бърнардз Блумз“. Той разполагал с широка мрежа за търговия по поръчка, така че комуникацията не била проблем. Веднага щом се настаним, трябвало да му съобщя номерата на стаите ни. Възможно било да имаме връзка и в „Ембъси Роу“, но за това Курт щял своевременно да ме уведоми. Той щял да отговаря за предаването на информацията на Арон Богданович. Едно малко предупреждение. Вашингтон бил чувствителен град, агентите били колкото глухарчетата по тревата, а мерките за сигурност — строги; заслужавало си да бъдем изключително предпазливи. Платих й с кредитна карта, насочих се към центъра на града и се прибрах в апартамента си.

Такеши ми се зарадва. Той също бил посетен от мистър Филип Линдън, който го разпитал за пощата. Знаел за нападението; искал да научи подробности. Това, което, изглежда, го интересувало най-много, били имената и описанията на хората, които са ме посещавали в последно време. Ядосал се, защото Такеши го оставил да стои на вратата, вместо да го покани вътре да си поприказват приятно.

Това, разбира се, бе голямата му грешка. Такеши изпитваше изключителна гордост от американското си поданство, но бе по японски чувствителен, когато станеше въпрос за нахалство и достойнство. Щом се почувстваше оскърбен, той решаваше, че не разбира прост английски, а още по-трудно му бе да говори смислено. Помненето на имена и лица ставаше абсолютно невъзможно. Така че мистър Линдън си тръгнал недоволен, без да научи почти нищо. След като аз заминавах, реших, че ще бъде разумно да изпратя Такеши на почивка за сметка на компанията. Племенникът му вероятно тъгуваше за него. Такеши се съгласи, че сигурно е така. Приготви моята и неговата чанти, след което напуснахме апартамента заедно.

Пътуването до Вашингтон бе мрачно и краткотрайно. Джордж седеше в единия край на купето и диктуваше писма на Сюзън. Аз седях в другия, пиех бърбън и играех руми с Жулиет. Тя бе спокойна, но бледа и замислена. Играеше с професионална концентрация и избягваше всеки разговор, с изключение на най-баналните неща. Бях доволен, че нямах нищо общо с това, което ставаше, а то съвсем очевидно бе семейна криза. Още бях сърдит на Арлекин. Бях засегнат от отношението му към мен като към някакъв член от свитата, кавалер, който трябва да успокоява жена му. Бях заложил цяло състояние, за да му помогна. Лично аз се бях изложил на риск. В сделката не влизаше и роля на изкупителна жертва.

Освен това бях обезпокоен от изненадващата загуба на самообладание. Бяхме въвлечени в сложна и опасна стратегия. Все още бяхме на етапа на престрелки и след като нервите му изневериха толкова рано, то ние бяхме изложени на смъртна опасност. Дори Сюзън, търпеливата, благоразумната, бе загрижена. Усмихнатият весел джентълмен, когото обичаше толкова отдавна, сега бе мрачен и арогантен, нехаен към обичта, с която бе обсипан.

Жулиет се протегна през масата и сложи студената си ръка върху моята.

— Твой ред е, Пол.

— Извинявай. Бях на километри оттук. — Омръзна ли ти?

— Да, ако нямаш нищо против. — Изглеждаш много мрачен.

— Положението не е розово, момичето ми.

— Пол, моля те, не обвинявай Джордж. Втренчих се в нея, замаян от учудване.

— Трудно е да го разбереш, но искам да се опиташ. И на мен ми е трудно. Но днес трябва да го направя. Всички ние винаги сме идеализирали Джордж. Всичко му се отдава толкова лесно, никога не сме си задавали въпроса какво го прави толкова добър, поне аз не съм. Чу какво му казах в болницата: „Всичко е било дар, не си заслужил нищо.“ Не беше вярно… Когато той прави нещо, то трябва да бъде съвършено, толкова съвършено, че изглежда постигнато без никакво усилие и ние забравяме, че той е положил усилия. Езда, ветроходство, езици — винаги беше едно и също. Сега започнах да си спомням някои неща. Много преди да замине за Китай, той прекарваше нощ след нощ в упражнения над идеограми, говорейки напевния им език като оперен певец, който изпълнява гамата. Виждала съм го на езерото, сам, при силен вятър, пристегнат с въжета, да прави кръг след кръг със старата черупка. Когато го видиш как препуска в галоп, забравяш, че знае всичко за конете. Дълго време смятах, че всичко му идва като дар от бога. И когато го нараних, нямах представа колко дълбоко съм го засегнала… Сега той върши същото и е ужасно да го гледам. Но ме предупреди. Каза: „Бих могъл да стана най-големият пират след тях и да се усмихвам, когато избърсвам кръвта от сабята си.“ В момента той прави това. Отблъсква ни, защото любовта ни към него му връзва ръцете. Той загрубява, за да се превърне в това, от което се страхуваше. Каза ни истината. Ние просто бяхме прекалено слепи, за да я видим.

Това бе най-дългата реч, която някога бе произнасяла, и най-тъжната, която бях чувал. Тя бе признание за личен неуспех и предчувствие за нещастие далеч по-страшно от загубата на финансовата империя. Тя изразяваше невъобразима самота, самотата на заклинател, който по време на прогонването на злите духове знае, че самият той би могъл да бъде обладан от тях.

— … Пол, разбери, че не бива да го изоставяш. Каквото и да казва, каквото и да прави, ти трябва да бъдеш до него. Ти го обичаш, но не си му простил. Аз също го обичам, но сега той е далеч от мен и не знам дали ще успея да го върна отново. Може би накрая детето ще ни помогне. Може би дори Сюзън. Не, не клати глава. Винаги съм знаела, че е влюбена в него. И никога не съм могла да разбера как той не вижда това.

— Той беше влюбен в теб, Джули. И още е.

— Пол, ти не разбираш! — Сега тя бе отчаяна. Ръката й здраво стисна моята. — Той отхвърля любовта. Опитва се да я изтръгне от себе си, защото е навлязъл в нов свят, където въобще няма любов, а само алчност, подозрение и терор. Ти си съвсем друг човек, скъпи Пол. За теб животът е като стар костюм — носиш го с петната и всичко останало. Джордж не може да направи това. Никога не го е правил. При него няма средно положение… Знам, че ме обичаш, Пол. Умолявам те! Остани с него!

Все още търсех думи за отговор, когато кондукторът мина покрай нас и обяви предстоящото ни пристигане на „Юниън Стейшън“.