Джанет Дейли, Соня Маси
Укротяването на Катерина (5)

Пета глава

Катерина бе благодарна за маската, която скриваше сълзите й. Слезе по стълбите, прекоси къщата и излезе в парка. Намери си малко тревисто местенце под гигантски дъбове, провря се през чемширените храсти и се скри там.

Не можеше да си спомни вечер, през която да бе тичала от едно скривалище в друго, откъдето почти веднага да се налагаше да търси следващото. Обикновено не се опитваше да бяга по този начин. Изправяше се срещу онова, което я безпокоеше, провеждаше битката и разрешаваше веднага проблема.

Незнайно защо тази вечер не бе настроена да се бори. Може би причината беше в тази прекалено женствена рокля с корсет и фустанели. Но като седна на пейката от ковано желязо и се втренчи в отражението си в езерцето със златни рибки, Кейт си даде сметка, че неохотата й да започне битка нямаше нищо общо с облеклото й.

Тазвечерните събития я бяха засегнали и наранили повече от всякога. Натали никога не я бе излагала така нагло, и то на публично място. И никога не й се беше случвало човек като Арно, за който имаше такова високо мнение, да храни към нея подозрението, че би наранила някой невинен. Бе преглътнала безчувственото отношение на Натали или поне се преструваше, че е така. Ала Арно беше нещо съвсем друго. Той бе интелигентен, внимателен човек и очевидно смяташе, че е способна на жестокост.

Какво бе сторила, че да си спечели такава репутация? Нима Натали беше права? Нима всички я смятаха за хладна и опърничава?

Един по един спомените нахлуха в съзнанието й. Моменти, когато се бе отнасяла ненужно грубо с хората около себе си, но бе разглеждала държанието си просто като начин за поддържане на висок стандарт. Моменти, когато не бе изразила благодарността си, като си бе казвала, че другите не се нуждаят, нито пък искат да ги хвали. В края на краищата тя не получаваше похвали, защо да ги дава на други? Получаваха заплатите си на всеки две седмици; то трябваше да им бъде достатъчно.

Спомни си толкова много случаи, когато баща й я бе предупреждавал да сдържа гнева си, да се държи като дама, да говори по-мило и да се отнася към хората около се бе си с повече внимание. Кейт му бе отговаряла, че дамите, които говорят мило и любезно, доникъде не са стигнали. Бе му напомняла, че той самият в продължение на години й бе повтарял колко разочарован е бил, задето се бе родила момиче. Ако жените са толкова ценени, защо тогава е съжалявал, че няма син?

Като се връщаше назад във времето, си спомни болката в очите на Хари. Макар обвинението й да беше справедливо, не бе постигнала нищо, като го изрече, и то с толкова рязък тон.

Да, може би Натали е била права през цялото време. Може би всички я смятаха за кучка.

Ала това, което най-много обезпокои Кейт, бе натрапчивият страх, че вероятно са прави. След като премисли всичко, май и тя беше на същото мнение.

 

 

— Извинете, господин Бърнел. Да сте виждали Кейт? — обърна се Макс към Хари, когото разпозна безпогрешно по възпълната фигура. Както и по гръмкия глас, който отекваше в библиотеката и заглушаваше повечето от разговорите на останалите гости.

Откакто преди месеци бе приел ангажимента да работи за „Бърнел Кънстракшън“, Макс бе опитал да се убеди, че харесва Хари Бърнел. Той беше веселяк, въпреки че понякога жизнерадостта му дразнеше. Щедростта му беше затрогваща, макар Макс да смяташе, че част от тази благотворителност щеше да бъде по-добро вложение, ако бе похарчена за голямата му дъщеря.

Той смяташе Хари за едър, бомбастичен самохвалко с добро сърце. Но с него човек трябваше да се въоръжи с търпение.

— Какво каза, синко? — попита Хари и с ръка направи фуния пред ухото си. С другата бе прегърнал през кръста млада жена във френска рокля за кан-кан. Жената явно се чувстваше неудобно от прекаленото внимание на Хари и се зарадва на прекъсването.

— Попитах ви дали сте виждали Кейт — повтори Макс.

— Последния път, когато я видях, тичаше към градината. И то толкова бързо, сякаш роклята й беше пламнала.

Хари се разсмя в ухото на танцьорката. Макс не намери шегата за много смешна, а очевидно и жената споделяше мнението му. Тя опита да се измъкне от прегръдката му, ала той я привлече още по-плътно към себе си.

— Мислех да тръгна след нея — продължи Хари, — но тя се движеше твърде бързо за старо момче като мен.

— О, бих казала, че се движиш твърде бързо за старо прас… искам да кажа момче.

Хари бе твърде пиян, за да се обиди. Макс реши да извърши своето добро дело за деня. Обърна се към жената и рече:

— Между другото…

— Джонкуил — услужливо му помогна тя.

— А, да, Джонкуил. Мили те търсеше. Имали нужда от теб в кухнята. Нещо спешно, струва ми се.

— В кухнята ли? — попита Хари. — Защо ще я викат в кухнята? Ти не си от сервитьорките, нали, сладурче?

— Не, не съм, но… — Жената безпомощно погледна Макс.

— Искат да изтанцува кан-кан, докато поднасят тортата — рече младият мъж. — Мисля, че това е изненадата, която Мили е подготвила за стария Чарлз.

— Изненада ли? — засмя се Хари. — Той по-скоро ще получи удар. Колкото по-високо си вдигнеш полата, миличка, толкова по-високо ще скочи кръвното му! По-добре внимавай, сладурче. Аз на твое място бих внимавал!

Макс предложи ръката си на жената и я изведе от библиотеката, преди Хари да се изложи още повече. Колкото повече време прекарваше край Хари Бърнел, толкова по-твърдо ставаше убеждението му каква трудна задача си бе поставила Кейт, като се опитваше да ръководи компанията и да се грижи за баща си.

Той си спомни, че при един спор с нея за някаква дреболия относно обзавеждането на кухнята в Сан Суси, младата жена го бе обвинила, че твърде много прилича на Хари. „Превзет глупак с повече блясък, отколкото съдържание.“ Това бяха точните й думи; спомняше си ги много добре.

Докато извеждаше щастливо освободеното завоевание на Хари от библиотеката, Макс дочу гръмкия смях на възрастния мъж и последвалата неуместна забележка, насочена към някаква нещастна жена в стаята.

Той се закле да направи каквото бе необходимо, за да промени мнението на Кейт за него. За нищо на света не искаше да й напомня за Хари.

Когато Кейт вдигна поглед от отражението си в езерцето и зърна Макс, застанал пред нея — тъмен мъжествен силует върху фона на светлините от терасата — изпита смесени чувства, все силни и плашещи.

Зарадва се, че няма да бъде сама с неприятните си мисли, че ще има компания. Че именно Макс бе нарушил уединението й. Ала собствената й радост я изпълни с подозрения. Хубавите неща бяха нетрайни. Особено когато бе замесен мъж.

Изпита благодарност и се почувства поласкана, че той бе тръгнал да я търси, че бе дошъл, без да го вика, сякаш бе усетил нуждата й. От друга страна, защо бе тук? Въпреки всичките си романтични представи, тя чувстваше, че трябва да разсъждава трезво. Никой мъж не преследваше жена толкова настоятелно, колкото я преследваше Макс, освен ако нямаше задни мисли. Хари и собственият й опит я бяха научили на това. Колкото и да й се искаше Макс да бе дошъл от алтруистични подбуди, не би могла да бъде толкова наивна, че да повярва такова нещо.

И от всички завладели я чувства срамът бе най-силен. Когато мъжът навлезе под балдахина от листа, Кейт ридаеше. Той я бе чул. А ето че сега бе станал и свидетел на унижението й.

Катерина Бърнел почти никога не плачеше. И със сигурност не го правеше в присъствието на други хора. Беше й ужасно неприятно да я видят в такова състояние.

Мъжът се изкашля и колебливо приближи към пейката.

— Търсих те навсякъде, Кейт — рече. — Може ли да седна при теб?

Учтивият въпрос я изненада толкова много, че тя спря да плаче. Това сякаш не бе същият мъж, който я бе натискал зад декоративните палми.

Не че имаше нещо против натискането, ако трябваше да си признае честно.

— Ами… да… така мисля.

Кейт бавно се премести в единия край на пейката, за да; му направи място. Но главната причина да се премести беше, за да се скрие по-дълбоко в сенките. Макар да бе с маска, не искаше той да види подутото й от сълзите лице.

Ако забележеше, щеше да започне да задава въпроси, на които тя не искаше да отговори дори на себе си, какво остава на него.

— Кажи ми, сладка Кейт, защо плачеш? — В мрака гласът му прозвуча нежно и успокоително.

Дотук с избягването на нежеланите въпроси, помисли си с въздишка младата жена. Понякога откритостта на този мъж беше освежаваща, ала често пъти я обезоръжаваше и объркваше. Не знаеше ли той светските хитрости? Нямаше ли представа от игрите за спасяване на достойнството?

— Няма нищо — отвърна тя, предизвиквайки го с нагла лъжа. Ако той имаше намерение да наднича в душата й, не беше длъжна да го улеснява.

— Ти не си от хората, които плачат без причина — рече Макс. — Моля те, обясни ми.

Нежността в гласа му я извади от равновесие.

Наместо да се стегне и да се бори срещу появилата се помежду им близост, наместо да се преструва на хладна и самоуверена, Кейт избухна в още по-силни ридания.

Изведнъж в ръката му се появи носна кърпичка. Подаде й я и тя благодарно си издуха носа.

— Просто и седях тук и размишлявах — подзе Кейт, надявайки се, че тази пикантна новина ще го задоволи, макар в същото време да бе убедена, че това няма да стане.

— За какво?

— За мен.

— За теб, значи. Това е една от любимите ми теми. — Той я прегърна през раменете. — Да поговорим за теб, Катерина.

Тя отблъсна ръката му.

— По-добре да не говорим. В момента това не е от любимите ми теми. Напротив.

— Май си имаме зъб, а?

— Защо не? Всички останали ми имат зъб. — В гласа й се долавяше самосъжаление.

Кейт трепна и зачака да бъде укорена за това.

— Но не и аз.

Думите я трогнаха дълбоко. И прозвучаха съвсем искрено. Ала от детските си наблюдения и опита си на зрял човек тя бе научила, че хората, особено мъжете, рядко бяха откровени дори за половината от нещата, които казваха.

— Ако наистина е така — продължи Кейт с пресилена безгрижност, — това е защото не ме познаваш достатъчно добре.

— Познавам те по-добре, отколкото предполагаш. Например много добре зная откъде идва този твой гняв.

Не й се искаше да следва тази насока на разговора. Беше твърде болезнено. Но не можеше да устои на изкушението да изслуша прозренията му.

— Добре, доктор Зигмунд Колбърт — рече тя, — кажете ми. Разкрийте ми истинските корени на моя гняв, първопричините за тази ярост. Нека изпия горчивата чаша докрай.

За момент Макс не каза нищо, само се взря в нея.

— Господи, много те бива в сарказма — рече накрая. — Прекалено много… Ако разбираш какво искам да кажа.

— Благодаря.

— Нямах намерение да прозвучи като комплимент.

— Е, след като видя фаталния недостатък на характера ми, може би вече и ти ще ми имаш зъб.

— Нищо подобно. Сарказмът ти, гневът, цинизмът — всичко това е димна завеса, която спускаш, за да ни попречиш да погледнем вътре.

— Колко проницателно от ваша страна, сър. И какво великодушно тълкувание. Повечето хора просто отбелязват, че съм саркастична зла кучка.

— Малцина мислят така и може би трябва да вземеш предвид факта, че е в тяхна полза да те представят по този начин.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че когато се ядосаш и влезеш в ролята на опърничавата, това те поставя в идеално положение да се превърнеш в тяхна изкупителна жертва.

Хладен влажен ветрец раздвижи листата на дъбовете и ги накара да зашепнат нежно. Увиснал от чепатите клони, испанският мъх се залюля — фина черна паяжина, през която преминаваше златистата светлина от газовите лампи на терасата. Кейт потрепери и обхвана раменете си.

— Студено ли ти е?

— Не. Просто тръпки ме побиха — отвърна тя, спомнила си за Натали, Хари и поредния мързелив работник, когото беше уволнила. Да я определят като зла и опърничава им беше свършило добра работа. Докато можеха да обвиняват лошия й характер, не бяха длъжни да поемат отговорност за собствените си действия.

— Разбирам защо го правиш, Кейт — рече Макс и отново я прегърна през раменете. Този път тя не то отблъсна. Жестът бе по-скоро приятелски, отколкото любовен. Усещането беше толкова приятно…

— Защо правя какво? — попита Кейт.

— Защо избухваш в ярост.

Тя искаше да знае, ала се боеше да попита. Затова замълча и зачака той да продължи.

— Реагираш гневно, защото си наранена.

— Наранена! Не съм наранена! — Кейт скочи на крака и се отдалечи заднишком, докато гърбът й опря в живия плет. — Натали е тази, която е винаги засегната, хленчи и циври като глупачка. Аз не съм такава.

— Не, не си. Натали не е наранена — тя просто се преструва, за да постигне своето. Ти, от друга страна, наистина кървиш вътрешно, защото Натали и Хари…

— Млъкни! Грешиш. Тези глупаци не могат да ме наранят. Просто се ядосвам!

— Могат да те наранят и го правят през цялото време. Способни са да те наранят, защото ги обичаш.

— Не е вярно! Нищо от това, което казват, не може да ме засегне. Просто ми омръзва тяхната глупост и… — Тя не можа да довърши тирадата си, защото за свое дълбоко унижение, ридаеше твърде силно.

Макс стана от пейката и приближи до нея. Подаде й кърпичката, която бе изпуснала на земята. Бавно свали маската й и избърса с палец сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Щом не можеш да бъдеш наранена, сладка Кейт, защо плачеш?

Неспособна да измисли умен отговор, тя каза първото нещо, което й хрумна.

— Ти си виновен… Защото си толкова добър към мен. Престани! Веднага! — Кейт грабна маската си и опита да отблъсне ръката му, но той хвана китката й и здраво я стисна.

— Не — каза. — Няма да престана. Крайно време е някой да бъде добър към теб и не виждам защо да не съм аз.

Макс я привлече в прегръдките си. Сякаш утешаваше малко дете, започна да я целува по косата, по челото, по мокрите от сълзите страни.

— Горката Кейт — прошепна. — Винаги е трябвало да бъдеш силна. Ала с мен не е необходимо да си силна, Катерина. Просто бъди с мен. Просто бъди.

Просто бъди. Думите отекнаха в съзнанието й, когато той я притисна към гърдите си. Просто бъди.

Да бъде част от влажния нощен вятър. Да бъде част от успокоителния мрак. За един кратък, безценен момент, да бъде част от друго човешко същество, да го чувства до себе си, да усеща опората и безмълвната му подкрепа. Някой друг, който би могъл да бъде силен и да поеме нейната роля за един благословен миг. Някой, който я разбираше и като по чудо изглежда приемаше всичко, което виждаше.

Някой, който държеше толкова на нея, та й предоставяше свободата просто да бъде.

Кейт пусна маската и всичко, което тя представляваше, на земята, сетне обви ръце около врата му.

— Благодаря ти — прошепна и притисна устни към неговите. Целуна го дълго и страстно, опитвайки се да задоволи нуждата, която Макс събуждаше у нея. Но колкото по-дълго се целуваха, толкова по-силно се разпалваше желанието й. — Моля те — задъхано прошепна тя и прокара длани по гърдите му, по раменете, по гърба, наслаждавайки се на стегнатите му мускули. — Моля те…

Не беше нужно да го моли отново. Миг по-късно двамата лежаха на меката влажна трева и той развързваше стегнатите шнурове отпред на роклята й.

Изведнъж Кейт отново задиша свободно и усети топлите му пръсти да се плъзгат по голите й гърди, да галят копринените зърна, докато удоволствието се разля като жарава по тялото й.

— Това ли искаше, Кейт? — попита Макс с познатата й заядлива нотка в гласа. — Това ли имаше предвид?

Поднасяше я, ала изобщо не я беше грижа.

— Да — задъхано изрече тя и притисна главата му към гърдите си.

Той охотно се подчини и езикът му повтори милувките на ръцете. Усещането беше божествено, но събуждаше още по-силен копнеж, наместо да го удовлетвори.

За първи път, откакто се помнеше, Кейт си позволи напълно да се наслади на удоволствието да докосва мъж, ръцете й се плъзгаха и изучаваха разликите на телата им. Надиплените поли бяха отметнати настрани. Не след дълго тревата наоколо се покри с необичайни, старинни части от облеклото, захвърлени при отдаването на нужди, твърде дълго останали неудовлетворени.

За един кратък миг тя си помисли колко компрометирани щяха да бъдат, ако някой от гостите на Мили и Чарлз ги откриеше тук, търкалящи се по моравата като двама развратници. Ала нейната репутация бездруго беше съсипана заради тазвечерните събития. Това щеше да бъде само малко снопче съчки за погребалната клада на клюкарите.

Когато всички бариери бяха премахнати и двамата лежаха притиснати, с пламнали тела, Макс спря за миг, сякаш обзет от колебание, и се взря в тъмносините й очи.

— Това ли искаш, Кейт? — попита, застинал в очакване. — Сигурна ли си?

Вместо отговор тя нетърпеливо го привлече към себе си, в себе си.

Беше сигурна, да. Никога през живота си не се бе чувствала толкова сигурна.

 

 

Едва по-късно, когато лежаха леко отдалечени един от друг, телата и страстите им се бяха охладили и първите капки студен дъжд се застинаха по кожата им, Кейт започна да изпитва съмнения. Нещо толкова хубаво не можеше да бъде трайно. Трябваше да има уловка. Винаги, винаги имаше уловка.