Лори Коупланд
Жената на Денси (9)

Глава осма

Под грижите на Лаурен Койл Денси започна да се възстановява, а в дома му се възцари ред.

Към края на първата седмица раните на Койл показваха значително подобрение. Лаурен вдигна поглед от списанието, което четеше, когато Койл, куцайки на един крак, влезе в кухнята. Докторът му беше дал патерици преди един ден и Койл умираше от нетърпение отново да започне да се движи.

— Защо си станал? — попита Лаурен.

Койл беше ставал вече два пъти тази сутрин и тя смяташе, че ще се преумори. Той несръчно постави патериците си на пода и се отпусна уморено в най-близкия стол.

— На чаршафа ми има голяма гънка.

— Ще получиш скоро гънка и на главата, ако не престанеш да хленчиш — отговори Лаурен със спокоен глас, макар че беше малко раздразнена.

Вече повече от седмица беше тук и трябваше да признае, че Койл е най-ужасният пациент, за който бе имала нещастието да се грижи. Понякога й се струваше, че той прави всичко възможно да усложни работата й. Не минаваше и ден, без тя да заплаши, че ще си отиде, ако той не престане с постоянните си оплаквания. Поради това между тях постоянно избухваха остри скандали, но неизвестно защо Лаурен не изпълняваше заканите си. Тя си казваше, че причината за това е фактът, че не искаше да му направи удоволствие, като отстъпи. Беше твърде упорита, за да се поддаде на опитите му да я принуди да се откаже. Независимо от постоянното му лошо настроение, Лаурен започваше да се привързва към него и тази мисъл я плашеше.

— По дяволите. — Койл се намръщи и започна да масажира схванатите си мишници. — Тези патерици ужасно ми убиват.

— Твърде често ставаш — повтори може би за стотен път Лаурен. — Съвсем естествено е да чувстваш болка в ръцете.

За да не чуе още веднъж някоя от нейните лекции, Койл се огледа из кухнята и попита:

— Кога е обядът?

— Все още е единадесет без петнадесет.

— Не ме интересува. Аз съм гладен.

Лаурен знаеше, че Койл е отегчен, но тя беше опитала всичко, което знаеше, за да го занимава с нещо. Досега нищо не беше помогнало.

— Ти винаги си гладен. Ето — Лаурен бутна към него една купа с плодове, — изяж една ябълка, за да си залъжеш глада.

— Аз не обичам ябълки.

— Тогава вземи си един банан.

В отговор той въздъхна дълбоко, което беше явен признак, че скоро ще изпадне в лошо настроение.

— Знаеш, че не обичам и банани.

Понеже Койл отново ставаше досаден, тя затвори списанието и се изправи.

— Окей. Какво би искал да ядеш?

— Не знам. Имам ли някакъв избор?

— Супа.

— Ти никога не я сервираш достатъчно гореща.

— Сандвич?

— Хлябът вероятно е стар.

Тя го погледна ядосано.

— Мисля, че те предупредих да спреш да се оплакваш.

— Ако ти вършеше нещата както трябва, нямаше да се оплаквам.

Когато Лаурен го погледна предупредително, Койл бързо реши, че ще изяде един сандвич с бекон и домати.

След десет минути цялата печка беше опръскана от мазнината, но сандвичът беше сервиран пред него.

— Искаш ли чай?

— Не. Искам кафе.

Разбира се, помисли си разгневена Лаурен, той не би и помислил да пие нещо, което е било приготвено преди това.

— Не е ли прекалено светло тук? — премигна Койл, докато вземаше солта и пипера.

Лаурен отиде тихо към прозорците. Докато дърпаше шнуровете, щорите се удряха и тракаха шумно.

— Така по-добре ли е?

— Сега е малко по-тъмно, отколкото трябва — каза той, докато замислено изучаваше сандвича си. — Господи, откъде си взела този ужасен домат?

Лаурен отиде към мивката.

— Нека да позная — сигурно е твърде мек?

— Е, добре, след като си знаела, че е така, защо ми го сервира? — попита той заядливо. — Сигурен съм, че би могла да намериш свестен домат, ако си беше направила труда да потърсиш.

— Именно в това е и проблемът. Аз не съм, нито пък искам да бъда познавач на доматите — отговори категорично Лаурен.

Когато Койл погледна нагоре към нея, по лицето му заигра закачлива усмивка. Единственото удоволствие, което можеше да си позволи напоследък, беше да я тормози.

— Да не би да се майтапиш.

Ето в какво се състоеше целият проблем, каза си Лаурен, докато чистеше печката. Койл Денси умееше така да й се усмихва, че тя не се засягаше от факта, че той изпитва такова дяволско удоволствие да я дразни. Очите му бяха толкова сини! Напомняха за великолепна сутрин след летен дъжд. В такива моменти Лаурен беше безсилна да се справи с него. Беше почти сигурна, че Койл разбира това и че разчиташе именно на него.

Койл извика ужасено:

— Аз просто мисля, че не бих могъл да изям сандвич с такъв домат върху него.

— Чудесно. — Лаурен отиде до масата и взе чинията. Върна се до мивката и изсипа сандвича в боклука. — Да не дава Господ да ти се наложи да изядеш такъв отвратителен домат.

Койл наблюдаваше как тя извади две яйца и кутия прясно мляко от хладилника и ядосано затвори вратата. След това удари силно една тенджерка върху котлона, пусна в нея малко краве масло, разби яйцата, а после ги изсипа в един тиган. Накрая прибави няколко капки прясно мляко. Без да обръща внимание на шума, Койл мързеливо разгръщаше списанието, което Лаурен беше оставила. Докато разбъркваше ядосано яйцата, тя забеляза на поставката до печката шише „Ред Девъл“, с лютив сос. Погледна крадешком назад към масата, където беше Койл, взе шишето и натръска няколко пъти от огнената течност в яйчната смес. Изключи котлона, изсипа яйцата в една чиния и я постави пред Койл.

— Виж дали това няма да ти хареса повече.

Само да кажеше и една дума, с която да се оплаче, тя щеше да си замине!

Не особено въодушевен, Койл разгледа яйцата и загреба с вилицата си. Веднага след като я постави в устата си, очите му се напълниха със сълзи.

Лаурен кръстоса ръце на гърдите си и го погледна зловещо.

— Да не би нещо да не е наред с яйцата?

Койл разбра, че този път беше прекалил. Усмихна се сковано, поклати силно глава и накрая отговори пресипнало:

— Не. — Цялото му лице се беше зачервило, когато той смирено помоли: — Но аз бих изпил онази чаша с чай, която…

Доволна от свършената работа, Лаурен наля чаша чай и му я подаде. Няколко минути по-късно каза:

— Ако нямаш нужда от нещо друго, аз отивам да включа прахосмукачката.

— Ще викам, ако измисля нещо. — Той вдигна чашата си и започна да пие жадно.

Лаурен не се и съмняваше, че той така и щеше да направи.

Петнадесет минути по-късно Койл се върна с мъка обратно във всекидневната. Строполи се върху канапето и започна да разлиства вестника.

Лаурен забеляза купчината захвърлени спортни страници на вестниците, както и списанията със селскостопански новини, докато влачеше прахосмукачката зад себе си.

Като се направи, че не го забелязва, тя продължи да чисти под дивана и около гипсирания му крак.

— Преча ли ти?

От безразличния глас, с който я запита, Лаурен разбра, че Койл въобще не е заинтересуван дали е така.

— А аз преча ли ти? — отвърна с въпрос тя.

Койл наведе вестника, който четеше, и мързеливо огледа очертанията на бюста й през полузатворените си клепачи.

— Не бих могъл да кажа.

Лаурен внимателно отмести здравия му крак встрани и продължи да чисти.

— Е, мис Вандис — промърмори Койл със снизходителен тон и продължи да си чете вестника. — Нима ще изпаднем отново в един от нашите малки спорове?

Лаурен не беше в настроение да спори. За Койл може би беше много приятно да не прави нищо, освен да се излежава и да измъчва сестрата, която е наел, помисли си с отвращение.

Тя се присегна и изключи прахосмукачката. Когато шумът спря, и двамата започнаха да се правят, че не забелязват присъствието на другия. Лаурен взе една кърпа и започна да почиства праха от масите.

— Къде е твоят адвокат днес? Не съм го виждал да се навърта наоколо — каза разсеяно Койл, докато прелистваше едно списание.

Бърк Хънтър беше постоянен посетител във фермата на Денси, откакто Лаурен се беше върнала. Тя не искаше да си спомня колко разярени бяха Бърк и Купър, когато разбраха, че тя се е върнала в Пикейуан и е останала при Койл като медицинска сестра. Но тя им обясни, че намерението й да остане, е сериозно — поне докато Койл намери друга — и те разбраха, че не биха могли да направят нищо, за да й попречат.

Все пак Бърк често пътуваше до Пикейуан, за да се увери дали Лаурен не преминава допустимите граници на поведение и по този начин не намалява шансовете им за добър изход от ситуацията.

Той нямаше от какво да се безпокои. Откакто се беше върнала, Лаурен и Койл умишлено избягваха да говорят за съдебния процес. С крайчеца на окото си Койл наблюдаваше каква ще бъде реакцията на Лаурен, когато той спомене името Бърк Хънтър.

Койл трябваше да признае, че макар и неохотно, започва да изпитва уважение към адвоката на фирма „Петролопроводи Вандис“. Но същевременно и негодуваше вътрешно. През изтеклата седмица Бърк беше завел Лаурен два пъти на вечеря. И двата пъти Койл откри, че очаква с нетърпение завръщането й. Струваше му се, че след като се е наела да се грижи за здравето му, трябваше да прави само това, а не да се развява из града с един женкар като Бърк Хънтър.

Койл беше на път да се откаже да убеждава напразно себе си, че Лаурен не го привлича; той знаеше, че истината е друга, но беше твърдо решен да не се поддаде на това чувство.

Все още нямаше от какво да се страхува. Влечението му към нея щеше да отмине веднага, след като й намери подходяща заместничка. Лаурен беше се появила в живота му, когато той беше силно уязвим. Тя беше до него почти постоянно от момента, в който се беше случило произшествието. Койл знаеше, че не е нещо необичайно един пациент да се влюби в сестрата, която се грижи за него.

Лаурен беше прекарала дълги часове, от залез до изгрев-слънце, край леглото му, като масажираше гърба му, окуражаваше го с тих и спокоен глас, когато Койл разбираше, че е невъзможно да заспи поради силните болки. Беше съвсем естествено за мъж в неговото състояние да бъде привлечен от нейния чар.

Да се влюби в Лаурен Вандис щеше да бъде толкова катастрофално, колкото и самия инцидент. Койл знаеше, че това не бива да се случи. През изминалите дни на няколко пъти трябваше да напрегне цялата си воля, за да се въздържи да не я грабне в ръцете си и…

Гласът на Лаурен прекъсна обърканите му мисли.

— Чудя се къде ли е Илейн тази сутрин?

Всъщност Лаурен не беше загрижена за отсъствието на Илейн. Миналата седмица тя беше постоянно на разположение. Лаурен знаеше, че Илейн иска просто да помогне, но все пак се беше подразнила, когато тя настоя да поеме следобедните масажи на гърба на Койл. Лаурен смяташе, че това е единствено нейно задължение и не й беше приятно, че Илейн се меси. Доставяше й удоволствие да се грижи за Койл и започваше да става ревнива по отношение на задължението си.

Койл наведе вестника надолу и погледна към Лаурен.

— Неприятно ми е да ти съобщя, но забелязала ли си как двамата с Бърк се гледат напоследък?

Лаурен повдигна рамене. Да, беше забелязала, че миналата вечер Бърк и Илейн бяха стояли на верандата и говориха необичайно дълго време. Изглежда, между тях се беше зародила любов от пръв поглед.

— Защо би трябвало да ме тревожи?

— Няма причина наистина. Просто така си помислих.

— Е, добре. Това не ме тревожи. — Лаурен замълча за момент и после попита: — А теб безпокои ли те?

— Кое да ме безпокои?

Лаурен се обърна към Койл.

— Това, че Бърк и Илейн може да изпитват влечение един към друг.

— Защо би трябвало?

— Няма причина, но просто си помислих, че може би е така — отвърна тя.

— Не, не ме безпокои. Аз просто предположих, че тъй като ти и Бърк Хънтър прекарахте толкова много време заедно тази седмица, ти може би си разтревожена, че Илейн навлиза в твоя територия.

Лаурен седна до Койл и започна да подрежда един букет свежи цветя, който беше купила от пазара тази сутрин. Съвсем тенденциозно не обърна внимание на намека, който той й направи.

— Ние с Бърк сме просто приятели.

— Не изглежда да е така. — Койл погледна към вестника.

Лаурен скъси с един инч стеблото на едно от цветята.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Връзката ми с Бърк тревожи ли те? — Лаурен би дала всичко, за да е така, но не си правеше илюзии. Койл не я харесваше, беше сигурна в това.

— Разбира се, че не ме интересува.

— Все пак се безпокоиш от това, че Илейн намира Бърк Хънтър за привлекателен мъж.

— Не ме е грижа кого Илейн намира за привлекателен.

— Предполагам вие също сте просто приятели, нали?

Койл свали вестника и погледите им се срещнаха. Лаурен потъна в сините дълбини на тези наелектризиращи очи.

— Би ли ти се развалило настроението, ако ти кажа нещо друго?

— Мисля, че не.

— Така си помислих и аз. — Той вдигна отново вестника. — Между другото, Мадлин Гарет се обади, докато ти беше на пазара.

Лаурен почувства, че замръзва на място, както впрочем винаги ставаше, когато станеше въпрос за нейна заместничка.

— О, така ли?

— Изпраща една жена този следобед.

Лаурен стана бавно и прекоси стаята, за да постави цветята върху масата. Беше й неприятно, че изпитва такова разочарование. Знаеше, че няма да мине много време и Койл ще си намери друга сестра. А не беше ли именно това, което те и двамата очакваха?

— Може би тази ще бъде по-квалифицирана — каза тя.

— Може би.

Койл беше говорил с четири кандидатки тази седмица, но не беше харесал нито една. Той отново наведе вестника и погледите им се срещнаха.

— Слушай… — Той се колебаеше. Защо изпитваше непреодолимо желание да я попита дали е съгласна да остане? Искаше дори да я помоли за това, помисли си той отчаяно.

— Да?

Докато Лаурен го гледаше със своите големи, невинни, сиви очи, Койл почувства, че стомахът му се свива. По дяволите, как му се искаше да я целуне, помисли си той, само веднъж! Би било толкова хубаво да я прегърне, за да усети дали наистина беше толкова топла и приятна, колкото той си мислеше. Очите му неволно се спряха на деколтето на блузата й. Койл усети, че се възбужда. Помисли си, че страшно много би искал да разтвори прозрачната материя на блузата й и да я целуне по врата. Представяше си как бавно се спуска надолу, за да потъне в меките и благоуханни сенки.

Койл отмести погледа си встрани.

— Аз… предполагам, би трябвало да ти благодаря за всичко онова, което направи. — Гласът му прозвуча пресипнало и неуверено, сякаш се оправдаваше. — Разбирам, че не бях идеалният пациент, но…

Той умееше да докосне най-нежните струни в душата й, когато се държеше нормално.

— Е, не беше чак толкова лош — каза тя тихо.

Този път лъжата не беше голяма.

Койл се присегна и измъкна изпод една от възглавниците на канапето малко пакетче, обвито в розова хартия, и й го подаде боязливо.

— Накарах Илейн да го купи… надявам се, че ще ти хареса.

Лаурен пое пакетчето с любопитство.

— Ти си купил нещо за мен?

Койл избягваше погледа й.

— Не се шокирай, нещо съвсем дребно е.

Но Лаурен мислеше, че малкият златен медальон е великолепен… и доста щедър подарък.

— Койл, той е красив — промълви тя, развълнувана от вниманието му.

Медальонът беше във формата на конска подкова и беше поставен върху подложка от разкошно синьо кадифе.

Би се заклела, че върху лицето му се появи лека червенина, но той бързо се съвзе.

— И аз си помислих, че е много хубав.

Лаурен най-после успя да го погледне в очите.

— Благодаря ти… аз… аз не знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш нищо — отговори той. — Исках да притежаваш този медальон. Ти се държа добре с мен, Лаурен… знам, че понякога не си си мислила така, но аз наистина много ценя времето, през което ми помогна да се възстановя. Това едва ли щеше да стане толкова бързо, ако не беше ти.

Лаурен се усмихна и постави огърлицата на врата си.

— Ще бъда ли освободена вече?

Койл се усмихна — една топла и пленителна усмивка, която я накара да забрави всички неприятности от изминалата седмица.

— Не, в действителност аз имах намерение да ти предложа работата за постоянно. Ще приемеш ли?

Усмивката й разкри чувствата, които тя изпитваше към него.

— Не и завинаги.

Койл й намигна и Лаурен вече не изпитваше ни най-малко съмнение — тя беше влюбена.

* * *

Бърк се появи късно следобед. Койл гледаше с неприязън как Лаурен заведе симпатичния адвокат в кабинета и затвори вратата. Като се опитваше да не мисли за тях, Койл разлистваше няколко броя на селскостопански списания.

Той постоянно си повтаряше, че Лаурен и Бърк си говорят за бизнес, но това не намаляваше безпокойството му.

Половин час по-късно хвърли списанията настрани и включи телевизора, за да гледа вечерните новини.

Звънецът на вратата звънна и когато Койл вдигна очи, видя, че Илейн влезе.

— Здравей.

— Здравей. — Койл отново погледна към телевизора.

Илейн се огледа нетърпеливо.

— Случайно Бърк да е тук?

Койл кимна с глава към кабинета.

— О… — Тя погледна със завист към затворените врати. — Лаурен при него ли е?

Койл отново кимна.

Илейн дойде до канапето и седна встрани от Койл.

— За какво мислиш, че си говорят?

— Не бих могъл да знам.

Илейн слушаше как говорителят съобщаваше, че някакъв влак е излязъл от релсите.

— Бърк каза, че той и Лаурен са просто приятели. Мислиш ли, че е така?

Койл не искаше да започват тази тема.

— Това не ме засяга.

През затворената врата се чу смехът на Лаурен. Койл почувства как отново го залива вълна на ревност и увеличи звука на телевизора.

— Аз не мисля, че те са просто приятели — каза Илейн. — Лаурен е влюбена в Бърк.

Койл погледна Илейн с досада.

— Е, добре, и така да е. Може ли да сменим темата?

— Добре. — Илейн погледна тъжно към вратата на кабинета. — Как се чувстваш днес? — попита тя.

— Без особена промяна.

— Мислиш ли, че довечера ще я изведе на вечеря?

— Кой?

— Бърк да изведе Лаурен.

— Откъде бих могъл да знам. Не съм им пазач. Дори не се бях сетил да помисля върху това. — Койл знаеше, че това е безсрамна лъжа. Не беше мислил за нищо друго, откакто Бърк пристигна.

Илейн отново погледна към затворената врата и се опита да насочи разговора към по-приятни теми.

— Нае ли жената, която ти изпратиха днес от агенцията?

— Не.

— А защо не?

— Тя не е това, което търся.

— Боже господи, Койл. Никога не си бил толкова капризен — обвини го Илейн. — Не можеш ли да намериш някой, за да може Лаурен да си отиде вкъщи?

— Не съм капризен. Аз просто искам да имам някой около себе си, с когото ще се чувствам удобно. — Койл погледна остро към Илейн. — Освен това, ако Лаурен си отиде, същото ще направи и Пери Мейсън.

— О… да, сигурно си прав. — Илейн отново погледна към затворената врата на кабинета.

— Лаурен спомена ли ти, че иска да си заминава? — Койл се опита гласът му да звучи колкото е възможно по-безразлично.

— Не. Но ти трябваше да си намериш някого колкото е възможно по-скоро — напомни му Илейн.

Койл повдигна рамене.

— Какво бих могъл да ти кажа? Търся — това е всичко, което мога да направя.

Илейн отпусна уморено глава назад върху дивана.

— Имам някакво чувство, че ти не бързаш да й намериш заместничка.

Койл се беше втренчил в телевизора, но не виждаше нищо.

— Може би започваш да се влюбваш в нея?

— Имам чувството, че ти искаш аз да побързам да й намеря заместничка — каза Койл, като не си направи труда да отговори на въпроса й. — Това няма нищо общо с отношението на адвоката към теб, нали?

Като се поизправи, Илейн въздъхна и каза:

— Може и да има. Защо не харесваш Бърк?

— Не съм казвал, че не го харесвам.

— Ако питаш мен, той се държи изключително добре по отношение на съдебното дело, Койл.

— Да, но не те питам.

Илейн се изправи и по лицето й се разля закачлива усмивка.

— Койл Денси, ти просто ревнуваш.

— Не, не ревнувам.

— Да, точно това правиш. За първи път в живота си ти действително ревнуваш. Започваш да се влюбваш в Лаурен Вандис, нали?

— Остави тази работа, Илейн. Аз не ревнувам и не съм влюбен в Лаурен. — Койл изключи телевизора и посегна към патериците. — По дяволите! Нямаш ли друга работа, освен да позволяваш на развинтеното си въображение да се развихря. Аз отивам в кухнята.

Илейн продължаваше да се смее, докато Койл куцукаше ядосано към другата стая.

Влюбен в Лаурен Вандис, мислеше с досада Койл. Илейн сигурно си беше загубила ума.

* * *

Бърк и Лаурен стояха в кабинета около час. Когато излязоха, Лаурен се смееше, но усмивката й бързо изчезна, когато видя Илейн да чака седнала на дивана.

— Илейн, колко ми е приятно, че те виждам — каза Бърк живо, докато прекосяваше стаята, за да поздрави привлекателната брюнетка.

— Здравей, Бърк — усмихна се топло Илейн, докато стискаше ръцете на адвоката.

Лаурен се огледа из стаята и попита:

— Къде е Койл?

— В кухнята.

— Ще отида да видя как е. — Лаурен усети, че Бърк би се зарадвал да остане няколко минути насаме с Илейн.

Лаурен откри Койл, застанал пред прозореца с поглед, насочен към приближаващата буря. От запад се носеше зловещият тътен на гръмотевиците. Очертаната на фона на прозореца висока фигура на Койл предизвика добре познатото й чувство на притеснение. Най-после тя се реши и тръгна към противоположния край на кухнята.

— Изглежда, отново ще вали — каза тя и отвори вратата на хладилника. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Лаурен напълни чашата си с лед. Прозрачните кубчета пукаха и пращяха, докато тя наливаше чая върху тях.

— Не мисля, че кондиционерът работи както трябва — отбеляза тя. — Може би ще трябва отново да извикаме техник, за да го ремонтира.

— Прави каквото искаш.

— Как беше новата кандидатка за работа?

— Не я наех.

— О? — Лаурен отпи от чашата си и затвори с крак вратата на хладилника. — А защо?

— Защото не я исках. Ясно ли е?

Лаурен вече подозираше, че Койл нарочно шикалкави с назначаването на работа на друга сестра. (Кандидатките, които бяха изпратени от агенцията, бяха достатъчно квалифицирани, за да заемат мястото й.)

Но вътрешно беше доволна, защото не изпитваше желание да си заминава.

И все пак, явно имаше някаква причина Койл да бъде в такова лошо настроение. Тя повдигна рамене и си каза, че няма да му обръща внимание.

— Добре, може би следващата ще се окаже подходяща.

Лаурен тръгна да излиза от стаята, но гласът на Койл я спря.

— Лаурен, ела до мен.

Чу се нов тътен от приближаващата буря и Лаурен се спря на място.

— Имаш ли нужда от нещо?

В един момент й се стори, че не я е чул. Койл стоеше и гледаше втренчено навън първите капки дъжд, които се стичаха по прозореца. Беше все още с гръб към нея, когато тя се приближи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита отново.

Койл бавно се обърна и Лаурен с изненада откри, че по лицето му се беше изписала непреклонна решителност.

— Приближи се — каза той тихо. — Може би ще е необходимо да ми помогнеш.

— По-близо? — Устата й се разкриви в неволна усмивка, докато тя се приближаваше към него.

Навън присветна светкавица и ярка светлина обля за миг притъмнялата стая.

— Ето, аз дойдох по-близо.

Той се държеше странно. Пулсът на Лаурен биеше неравномерно, когато Койл протегна ръка и нежно докосна лицето й. Неочакваното нежно движение накара кръвта й да забушува. Погледът му милваше лицето й и издаваше неприкрит копнеж.

— Смятам да извърша нещо много глупаво — призна тихо той. — И аз съвсем искрено се надявам, че ти няма да отговориш, като счупиш и другия ми крак.

— Аз съвсем определено се съмнявам в това дали ти се намираш в някаква непосредствена опасност — отговори Лаурен снизходително. — Какво е това ужасно проклятие, което ти се каниш да стовариш върху мен?

— Ще те целуна — съобщи той с напълно сериозно изражение на лицето.

— И си мислиш, че ще имам нещо против?

— Не знам. Това е лудост. То няма да реши нищо, а само повече ще усложни нещата, но тъй като аз не мога да си го избия от главата, предполагам, че ще трябва да го направя.

Лаурен не знаеше как да приеме думите му — като обида или като комплимент.

— Съгласна съм. Наистина нещата няма да станат по-лесни. — Лаурен се опита гласът й да звучи безразлично, макар че цялото й същество тръпнеше в очакване. Койл беше прав. Щеше да бъде лудост, ако се свържеха един с друг, но това беше нещо, което тя чувстваше, че ще се случи още от самото начало.

Предишната решителност на Койл изведнъж започна да изчезва.

— Аз… ние наистина бихме могли да превърнем нещата в една ужасно голяма каша, нали? — В очите му се четеше тревога. Те търсеха умолително нейните, сякаш искаха да кажат, че тя трябва да го спре.

Но Лаурен нямаше да го направи.

— Наистина бихме могли да загазим.

Тя имаше чувството, че предава Купър. Да се влюбиш в мъжа, който имаше намерение да разори баща ти, беше най-голямата глупост, която тя някога беше правила. Но Лаурен го направи.

Той изпсува раздразнено.

— Е, добре, как мислиш, че трябва да продължим? Аз повече не мога да се правя, че не забелязвам колко привлекателна жена си, Лаурен. Или трябва да ти го кажа, или в противен случай ти ще трябва да си вървиш.

Лаурен сведе поглед.

— Никога не бих могла да го сторя.

Койл изпитваше болка от желанието да я прегърне и да я защитава без сам да знае от какво. Тя изглеждаше толкова уязвима.

— Тогава как ще се справим с тази ситуация — каза Койл и се приближи още повече. Деляха ги само няколко инча. — Започвам да свиквам с теб… нали разбираш… през нощта. — С неприкрит копнеж очите му проследиха очертанията на устните й. — Признавам си, че ми е приятно да бъдеш около мен, Лаурен.

— Добре — каза Лаурен и направи стъпка напред. Вдигна ръце и обви врата му. Погледна го в очите и вдъхна дълбоко приятната миризма на сапун и лосион за бръснене. — Тогава може би ще е по-добре да ме накараш да се чувствам щастлива.

Начинът, по който я погледна, след като чу тези думи, беше толкова възбуждащ, че тя почувства как по цялото й тяло преминаха тръпки.

— И аз си мислех, че трябва да направя същото — каза той и намигна. — Имам ли някакви ограничения в действията си?

Тя поклати глава и Койл повдигна учудено вежди.

— Ти сигурно не разбираш какво правиш. Аз съм онзи мерзавец, който ще те съди — спомняш си, нали?

— Слушай, каубой… — Лаурен се притисна по-близо до него и телата им потръпнаха. — Ще продължаваш ли да говориш за това, или ще ме целуваш?

На бузите му се появиха две прекрасни трапчинки, които тя не беше забелязвала досега.

— Нямаш търпение, а?

— Не, просто съм любопитна — каза тя в своя защита.

Като се разсмя, Койл хвана брадичката й, а после леко притисна устните си върху нейните.

Усещането беше зашеметяващо. Лаурен затвори очи и отвърна на целувката му. Остави се на опияняващото усещане от допира с него.

— Не беше лошо, мис Вандис — каза Койл и тя усети горещия му дъх, докато устата му се придвижваше към ухото й. Той нежно го докосна с език и тя почувства как вълната на възбудата заля цялото й тяло.

— Съвсем не беше зле, мистър Денси — каза Лаурен като обви ръцете си около врата му и устните им отново се срещнаха жадно.

Кратко почукване на вратата накара Койл и Лаурен да подскочат виновно. Кухненската врата се отвори рязко и Бърк подаде глава.

— Хей. Смятаме да се занимаем с едно пиле… — Бърк не се доизказа, защото се досети какво се беше случило между тях двамата и промърмори за свое извинение: — Съжалявам, нямах намерение да ви безпокоя.

С нервно движение Лаурен отметна кичур коса от лицето си.

— Не бъди глупав, Бърк. — Лицето й бе зачервено, но тя полагаше усилия да прикрие смущението си. — Тъкмо се канехме да изпием чаша чай. Ще се присъединиш ли към нас?

Бърк хвърли на Койл остър поглед и двамата мъже си размениха по едно кратко и ясно предупреждение. Бърк заяви на Койл да я остави на мира, а Койл каза на адвоката на Вандис да си гледа работата.

Тогава Бърк отново попита:

— Вие двамата искате ли да хапнете от пилето заедно с мен и Илейн?

Лаурен погледна въпросително към Койл.

Койл вдигна рамене. Печеното пиле не беше точно това, което имаше предвид, но той каза:

— Звучи добре.

Лаурен се усмихна на Бърк успокоително.

— Да, пиле звучи добре, Бърк. Ще направя салата.

Бърк изчезна зад вратата и Койл и Лаурен най-после успяха да се погледнат. Изведнъж се разсмяха. Койл вдигна вежди нагоре и каза, сякаш недоумяваше:

— Пиле?