Лори Коупланд
Жената на Денси (6)

Глава пета

Звънецът на вратата иззвъня, преди Лаурен да беше решила какво щеше да прави по-нататък. Неочакваното посещение изненада и нея, и Койл.

— Кой може да е? — промърмори Койл, когато се чу още едно позвъняване.

Лаурен се отдалечи от леглото му, благодарна на случайността, но и объркана от рязката промяна в поведението на Койл. Чувстваше, че той я наблюдава в гръб, докато тя пресичаше стаята, и това я караше да изпитва неудобство. Беше я нарекъл „скъпа“, дума, която Лаурен не намираше за странно да бъде изречена от мъж като Койл, но все пак до този момент той се беше държал съвсем прилично.

Защо така неочаквано промени отношението си към нея, чудеше се тя. Беше ли се променил, или на нея така й се струваше. Надяваше се да е по-скоро второто, докато отваряше вратата. На прага стоеше симпатична жена с приятна усмивка.

Жената, изглежда, се изненада, когато видя Лаурен, но бързо го прикри и се усмихна още по-широко.

— Здравей. Знам, че е късно, но ако Койл не е заспал, бих искала да се видя с него.

— Аз му дадох успокоително, но той все още е буден — каза Лаурен и отстъпи назад, за да пропусне привлекателната брюнетка да влезе в стаята. — Мога ли да попитам за кого…

— Илейн — каза Койл, — какво те носи насам толкова късно?

— Ти, червей такъв! — Илейн подаде на Лаурен една стъклена тава, току-що извадена от фурната, и с лъчезарна усмивка върху лицето тръгна към нишата.

Лаурен се запъти към кухнята, за да остави тавата, като се направи, че не забелязва топлото приветствие, което Илейн постави върху устните на Койл.

— Изглеждаш ужасно — каза Илейн.

Койл се разхили.

— Благодаря ти.

— През целия ден исках да ти се обадя, но бях толкова заета! Освен това се притеснявах, че ще те безпокоя. — Илейн издърпа един стол и седна до леглото на Койл.

В това време Лаурен се върна в стаята.

Койл погледна хладно Лаурен и след това отново насочи вниманието си към Илейн.

— Ти беше ли на работа днес?

— Отидох до офиса — отговори Илейн. — Пазарът е толкова претъпкан, че аз трябваше да застана на четири крака, за да помоля купувачите да обърнат внимание на някой имот.

— Предполагам, че навсякъде е трудно.

Илейн погледна въпросително към Лаурен, а след това отново към Койл.

— Учудвам се, че толкова бързо си намерил сестра…

— Имах късмет — отговори Койл, а след това ги представи една на друга.

Лаурен Вандерпул, Илейн Тараш.

Лаурен върна любезната усмивка на Илейн. Макар че тя не знаеше какви са взаимоотношенията на Илейн и Койл, веднага хареса момичето.

— Приятно ми е — Илейн.

— Приятно ми е да се запознаем — Лаурен.

— Искам да се грижиш добре за Койл.

Лаурен се усмихна.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

След като свършиха с първоначалните любезности, Илейн отново съсредоточи вниманието си върху пациента.

— Как се чувстваш днес?

— Имам чувството, че всичко ме боли.

— О, бедничкият ми! Спомняш ли си, че бях с теб в стаята за спешни случаи?

— Слабо. Благодаря за това, че си се обадила на автомобилната компания — усмихна се Койл сънливо.

Лаурен вече нямаше никакви съмнения, че той и Илейн изпитваха дълбока взаимна симпатия.

— Въобще няма за какво да ми благодариш. Джим каза да не се безпокоиш за работата си — тя ще почака, докато отново си в състояние да се справяш.

Лаурен усети едно твърде нехарактерно за нея чувство на завист и се разтревожи. Защо, чудеше се тя леко натъжена, се беше подразнила от факта, че Койл Денси изпитва някакви чувства към Илейн? Очевидно Илейн беше от онзи тип жени, които се харесваха на енергични мъже като Койл.

Вероятно изпитваше завист, защото тя самата никога не се беше чувствала привлечена до такава степен от някой мъж. Макар че ходеше на срещи с различни мъже, откакто беше навършила шестнадесет години, в живота й никога до този момент не беше имало някой, който да е нещо повече за нея от останалите. Лаурен намираше успокоение във факта, че можеше да се обвърже сериозно с някого много пъти досега, но по свое собствено желание беше останала неомъжена на двадесет и осем години. Нито веднъж през всичките тези години тя не беше копняла да изпита върху себе си симпатията, която някой мъж чувстваше към друга жена. Не и до този момент. Не и преди да беше срещнала Койл Денси.

— Извинете — прекъсна колебливо разговора им Лаурен, защото се чувстваше неудобно — като излишен трети човек. — Да ви направя ли чаша кафе, Илейн?

— Да, защо не. Имам нужда да се ободря. Благодаря ти.

Лаурен погледна престорено скромно към своя работодател.

— А ти, Койл?

Когато Койл погледна към нея нахално, тя изпита същото безпокойство, което беше изпитвала през цялата вечер.

— Разбира се, защо не — каза той бързо. — Илейн може би ще хареса едно парче от шоколадовата торта, която Жанин Милър донесе тази сутрин — прибави той.

Лаурен кимна и излезе от стаята, а Илейн продължи да разказва за онова, което й се беше случило през деня.

Докато Лаурен се движеше из кухнята, се опитваше да не подслушва, но това беше невъзможно. Кухнята нямаше врата и затова от време на време разговорът на Койл с гостенката се чуваше.

— Имаш ли представа какви са нанесените ти щети?

— Не съм сигурен все още, Илейн.

Лаурен долови умора в гласа на Койл и реши, че трябва да настоява Илейн да си тръгне по-скоро.

— Страхувам се все пак, че са значителни.

— Като си помислиш само, че можеше да бъдеш убит, Койл! — каза Илейн.

Лаурен трепна, като чу това.

— Да, така ми казват всички.

Докато отрязваше двете дебели парчета торта, Лаурен си мислеше, че на Койл вероятно вече му е станало досадно да му се напомня постоянно за случилото се. Но дори и това да беше така, не го показваше.

— Виж, аз просто се надявам, че онзи, който е бил отговорен за поставянето на този тръбопровод и за това, че не го е маркирал, ще си плати за всичките ти страдания — каза разгорещено Илейн.

Чу се гръм и една светкавица проблесна в небето. Лаурен се наведе над мивката, повдигна пердето, за да погледне навън и видя първите дъждовни капки да падат върху прашната рамка на прозореца. Мисълта за идващия дъжд я накара да се почувства така потисната, както и Койл вероятно се чувстваше. Работниците бяха поправили повредения тръбопровод късно следобед, но земята беше все още напоена със суров петрол. Ако дъждът повлечеше петрола към близките потоци и кладенци, почистването щеше да бъде още по-трудно. Лаурен спусна завеската. „Петролопроводи Вандис“ се нуждаеха от дъжда толкова, колкото Койл Денси от още един счупен крак.

— Господи, не може да се диша! — каза Илейн и започна да си вее с едно списание, докато Лаурен внасяше подноса с кафето и десерта в нишата. — Койл, ще трябва да смениш този стар кондиционер.

— Надявам се, че няма да ми се наложи скоро да го направя.

— Метеоролозите съобщиха, че тази вечер ще има буря. Дано поне малко да се захлади — каза Илейн.

Ярка светкавица освети стаята, а последвалият я гръм почти заглуши бръмченето на остарелия кондиционер, който правеше напразни усилия да охлади застоялия въздух.

Лаурен постави таблата върху една маса и се приближи към прозореца, за да погледне тревожно навън.

Черните облаци се блъскаха един в друг зловещо. Минути след това дъждът започна да бие по керемидите.

— О, боже! Наистина ще има буря — каза Илейн разтревожено. Тя се почуди за момент какво да направи, а след това се присегна към чантата си. — Трябва да тръгвам, преди да е заваляло по-силно.

— Не е необходимо да бързаш толкова — възпротиви се Койл със сънен глас, но Лаурен и Илейн видяха, че той е много изтощен.

— Ще дойда утре отново — обеща Илейн и се наведе, за да целуне Койл за довиждане. — Необходима ти е почивка.

Лаурен се премести от прозореца и се зае с прибирането на недокоснатата торта, докато Койл и Илейн си разменяха мили думи. Минута по-късно Илейн се изправи и се обърна към Лаурен.

— Беше ми приятно да се запознаем, Лаурен. Сигурна съм, че ще се срещаме често в бъдеще.

— Да, и аз съм сигурна в това.

Илейн придърпа Лаурен по-близко до себе си, докато те вървяха към входната врата.

— Грижи се добре за него — помоли я тя. — Ако имаш нужда от мен, не се колебай да ми позвъниш. Койл има номера ми.

— Благодаря ти, но съм сигурна, че ще се справя чудесно и сама.

— Ти оттук ли си? — попита Илейн вече на вратата.

Повечето хора в Пикейуан се познаваха, а Илейн не можеше да си спомни някога преди това да е виждала Лаурен.

— Аз съм отскоро тук.

— Е, това обяснява нещата. — Илейн се намръщи, защото в този момент друга светкавица освети коридора на къщата. — Знаех си, че трябваше да си взема чадъра.

Лаурен затвори вратата и светна лампата на верандата. Дъждът вече беше започнал да вали силно. Тя се облегна на рамката на вратата и изведнъж се почувства страшно самотна. Не й беше приятно това, което правеше. Мразеше лъжите и измамата. Нещо повече — беше й неприятно да лъже един порядъчен човек, който можеше да бъде много по-сериозно наранен. Независимо от това чия беше грешката при този инцидент, Лаурен разбра, че Койл Денси струваше много повече, отколкото който и да е друг. Лаурен знаеше, че иска да се прибере вкъщи и да види баща си, но откри, че изпитва завист към Илейн заради приятелството, което я свързваше с Койл.

Това откритие беше не само смущаващо, но и я объркваше. Койл Денси беше един напълно непознат за нея човек, а тя започваше да изпитва към него засилващо се влечение, което беше безпомощна да обясни. Не беше заради това, че той беше безпомощен и симпатичен, но грубоват мъж. (Лаурен трябваше да признае, че Койл имаше основателни причини, за да бъде такъв.) Ако не бяха нараняванията му, Койл Денси може би щеше да бъде един приятен мъж. Но тогава тя нямаше да бъде при него, тъй като щеше да си е свършила задълженията като медицинска сестра.

Лаурен потисна обхваналите я меланхолични чувства. Може би просто беше преуморена. Утре всичко щеше да си дойде на мястото. Щеше да си е свършила работата и да пътува отново към Шрийвпорт.

Очите на Койл бяха затворени, когато Лаурен се върна отново до леглото му. Успокоителното вероятно бе започнало да действа. Тя загаси лампите и преди да се прибере в стаята си се приближи тихо до леглото на Койл. Внимателно оправи чаршафа върху гърдите му. Помисли си колко приятно беше човек да прави отново онова, което обичаше да прави.

Бурята се усилваше все повече и повече. Ярки светкавици хвърляха зловеща светлина в ъглите на тъмната стая.

— Мислиш ли, че тук в стаята е горещо? — Гласът на Койл я стресна.

— Да, тук е горещо — каза Лаурен, защото знаеше, че гипсът и бинтовете, които обвиваха тялото на Койл, го задушаваха. Не беше чудно, че му е горещо. — Неудобно ли се чувстваш?

— Чувствам се ужасно.

Тя светна лампата до леглото му.

— Ще проверя как е регулиран кондиционерът.

Макар че уредът работеше с пълна сила, в стаята беше горещо като в пещ. Лаурен дръпна чаршафа надолу почти до краката на Койл, като с това се опитваше да направи горещината поне малко поносима за него. Тя не се учуди, че долната част на тялото на Койл беше също така чудесна, както и гърдите му. В сините слипове, макар и с гипсиран крак, той изглеждаше така, че всяка една жена би се обърнала втори път към него, за да го разгледа по-добре. Краката му бяха дълги и стройни, покрити с тъмни косми така, както и гърдите. Лаурен си помисли, че Господ сигурно е бил в много добро настроение, когато е създал Койл Денси.

— Илейн тук ли е още? — попита Койл сънено.

— Тя си замина.

— Илейн е много добра.

Стаята още веднъж се освети от една светкавица, последвана от силен гръм.

— Да, изглежда много приятна. — Лаурен се приготви да слуша Койл, защото очакваше да чуе обясненията му колко е влюбен в Илейн. — Отдавна ли се познавате с нея?

— От няколко години — каза тихо Койл. — Винаги е била до мен в добри и лоши дни, ох… по дяволите, боли ме.

Лаурен постави термометър в устата на Койл. Беше разтревожена, защото отговорът му я накара да се размисли.

— Не мърдай, ще отида да взема съд със студена вода — каза тя.

Лекарството беше дало своя ефект. В замъгленото съзнание на Койл вече нямаше място за първоначалния план да измъчва Лаурен, преди да й съобщи, че знае коя е, и след това да я изхвърли от къщата си. Беше забравил за всичко друго, освен нетърпимата болка, която опустошаваше тялото му.

— Вали ли? — попита той, когато Лаурен извади термометъра от устата му.

Тя се намръщи: температурата му слабо се бе повишила, но това не беше нещо необичайно за човек в неговото състояние.

— Докторът ще дойде ли утре?

— Предполагам, че вдигам температура.

Лаурен напои парче плат в съда със студената вода и го изстиска.

— Защо просто не се успокоиш и не дадеш възможност на лекарството да свърши своята работа? — предложи му тя нежно.

Ръцете, които леко масажираха изгарящото му от треска тяло, бяха нежни, гъвкави и състрадателни. Койл имаше усещането, че го докосват ръцете на ангел. Лошото му състояние започна постепенно да се оправя, защото Лаурен постоянно попиваше с влажното парче плат потта, която избиваше по стройното му тяло. Няколко минути след това старият кондиционер на прозореца спря окончателно да работи. Изръмжа няколко пъти, след което замлъкна завинаги.

— Може би е изгорял предпазителят му — каза Койл и посочи на Лаурен къде се намира предпазната кутия, за да провери.

Лаурен се върна и каза, че причината вероятно е в самия кондиционер.

— Ще отворя прозореца.

Дъждът бе охладил въздуха, но той беше така напоен с влага, че Лаурен имаше чувството, че може да го разреже.

— В спалнята ми има един вентилатор — каза Койл. — Не е голям, но ще свърши работа.

Малко по-късно Лаурен включи вентилатора и шестинчовата перка започна да се върти, но и това не промени температурата в стаята. Добре че лекарството беше обгърнало в успокоителна мъгла съзнанието на Койл. Лаурен искаше да помогне на Койл да се чувства колкото е възможно по-добре при тези обстоятелства. След като го изтри с гъбата, тя внимателно го обърна на една страна и започна да масажира гърба му. Мускулите на раменете му бяха сковани от болката. Докато го масажираше, Лаурен говореше тихо за незначителни събития, защото знаеше, че болката се понася по-лесно, когато съзнанието на болния е заето с други неща.

Койл се опитваше да не заспи, но дъждът барабанеше приспивно по покрива на старата къща и не след дълго той започна да се отпуска.

— Мисля, че няма да мога да се справя — промърмори той.

Лаурен помисли, че той говори за здравословното си състояние.

— Напротив, аз мисля, че състоянието ти се подобрява — каза тя, като се опитваше да потисне лошото му настроение. — След няколко дни раните ти ще заздравеят…

— Аз не се страхувам за здравето си, а за фермата. Тя отиде по дяволите… цялата.

— Ти ще успееш да я построиш наново — каза Лаурен успокоително. — Веднага щом си стъпиш на краката… а и щетите ще ти бъдат заплатени…

— Всичките ми спестявания отидоха за закупуването на тази земя. — За пръв път Лаурен усети в гласа му истинско, дълбоко чувство. Ядът и горчивината вече ги нямаше. Те бяха заместени от отчаянието, което го беше обзело, след като беше разбрал истинските мащаби на бедствието. — Тази ферма беше моят живот и дори да си получа парите обратно, тази земя няма да става за нищо в продължение на още много години. Ще трябва да започна всичко отначало… а не съм сигурен дали бих могъл да го направя отново.

— Шшшт. Аз съм сигурна, че именно това чувстваш сега, но утре ще бъдеш по-силен и… в състояние да се справиш с всичко.

Койл въздъхна.

— В продължение на три дълги години работих ден и нощ, за да построя всичко това. Изкопах басейните, отглеждах малки рибки, борих се с болестите и водораслите — и всичко това на вятъра. Басейните ще трябва да бъдат зарибени наново. Кладенците ми са замърсени, което означава, че ще трябва да копая нови. Просто няма да имам сили, за да премина през всичко това отново.

— Винаги ли си живял в Мисисипи? — попита Лаурен, като по този начин се надяваше да насочи мислите му към по-приятни неща.

— Живял съм в Лос Анджелис.

— В Лос Анджелис? — Лаурен беше изненадана. — Какво работеше, преди да започнеш да се занимаваш с фермерство?

— Бях шофьор на голям камион. Аз все още съм принуден да шофирам, за да си изкарам прехраната, но страшно много мразя тази работа.

— Защо?

— Защото никога на празник не съм си вкъщи. Аз съм на път на всеки Ден на благодарността и на всяка Коледа, а баща ми е с разклатено здраве. Когато мама почина, сестра ми трябваше да отложи погребението с три дни, защото не можеше да ме открие. Не искам това да се повтори, когато загубя татко.

— Значи си се преместил в Пикейуан, Мисисипи, и си купил ферма за отглеждане на морски котки с надеждата за по-добър живот?

— Не, аз първо купих земята, а след това я превърнах във ферма за морски котки. — Тихият глас на Койл се изпълни с гордост. — Скъсах си задника от работа на тази ферма. През деня работех, а вечер, в продължение на половин година, ходех на училище. Най-накрая се бях доближил до деня, когато щях да съм в състояние да напусна работата си като шофьор… но това е невъзможно сега.

— Много съжалявам — промълви Лаурен. — Страшно много съжалявам.

— Ти нямаш и представа с колко много проблеми се сблъсква човек, когато има ферма за морски котки.

Да, Лаурен нямаше и най-малка представа от това. В действителност тя никога не беше харесвала много рибите, а вчерашните събития определено не допринесоха тя да промени мнението си за тях.

— В басейните трябва да се поддържа необходимото ниво на кислород във водата, защото в противен случай рибата ще умре — каза Койл. — Ако нивото е по-ниско, рибата не наедрява. Освен това трябва да се примириш с крадците, които се промъкват през нощта.

— Използват рибата за храна?

— Това е рибата, която е готова за продан. Част от нея отива в огромните преработвателни заводи, а друга — при търговците на прясна риба. Онова, което остава, се връща обратно в езерата — обясни Койл. — Никога не трябва да се забравя, че трябва да се ограничава количеството на водораслите.

— Нямах представа…

— Повечето хора нямат.

— Извинявай, но ако има толкова много проблеми, защо се мъчиш да отглеждаш риба — каза Лаурен, защото не виждаше никакъв смисъл в това.

Той въздъхна отново.

— Независимо от всичките проблеми аз обичам тази работа, фермата ми беше започнала най-после да показва признаци на подем. До вчера…

— Сигурна съм, че отново ще стане така. — Лаурен помогна на Койл да легне отново по гръб и го зави с чаршафа.

Тя беше смъртно уморена, но знаеше, че няма право да почива, преди той да заспи дълбоко. Беше вече твърде късно, за да се обади в болницата и да провери какво е състоянието на Купър. Лаурен се молеше да няма никакви усложнения и баща й да може да си почива свободно. Тя седна на един стол до леглото и се заслуша в дъжда. Мислеше си, че Койл най-после е заспал, когато той попита:

— Ами ти?

— Аз ли?

— Разкажи ми за себе си, Лаурен Вандерпул. — Койл не беше планирал да й задава объркващи въпроси, но изведнъж се оказа, че му се отдаде възможността да го направи. Макар че знаеше коя е, започваше да я харесва — призна той сам на себе си.

Койл беше страшно много изкушен от това да се прави, че не знае коя е, за да може да разбере какво смята да предприеме. Но лекарството, а и умората, му пречеха да мисли ясно, за да може да се справи при един открит разговор с нея. Все пак той държеше нещата в свои ръце. Макар че Лени настояваше той да се освободи от нея още рано сутринта, Койл беше решил, че ще я остави вкъщи в продължение на няколко дни. Знаеше, че тя не е медицинска сестра, но, както изглежда, имаше достатъчно практически познания, за да облекчи болката му. Всичко онова, което Койл трябваше да прави, беше да си лежи в леглото и да си взема лекарството. Докторът щеше да минава всеки ден, за да го преглежда, така че тя едва ли можеше да навреди с нещо. Когато пристъпеше към действие, за да я предизвика, като й каже, че не е успяла да го заблуди дори и за минута, Койл знаеше, че ще има нужда от всичките си сили. Макар че нямаше намерение да си признае, че Лаурен започваше да навлиза в живота му, Койл, макар и с неособено голямо желание, трябваше да си признае, че е заинтригуван от тази жена. Тя не изглеждаше да е от онзи тип неискрени хора, но явно вземаше участие в този маскарад, който разиграваше петролната компания и единствената причина, която Койл можеше да измисли, беше, че тя е била изпратена, за да го убеди да оттегли иска си спрямо „Петролопроводи Вандис“. Лаурен е доста хитра, но и той не беше някой глупак. Тази жена нямаше да успее да го отклони от онова, което беше решил да направи, независимо от това, колко дълго време щеше да я остави да си мисли, че е успяла да го заблуди.

— Аз водя съвсем обикновен начин на живот — каза Лаурен в отговор на въпроса му.

— Откъде си?

— От Луизиана. — Лаурен не виждаше причина защо трябваше да лъже за това. Луизиана беше голям щат.

— Какво те доведе в Пикейуан?

— Един самолет — пошегува се тя, като се надяваше да отклони вниманието му.

— Някаква работа ли?

— Да.

— В болницата ли работеше?

— Да.

Тя не беше работила в Крозби Мемориал, както той вероятно предполагаше, но Лаурен си помисли, че това, което му отговори, не е лъжа.

Тя беше прекарала по-голямата част от седемте години, през които беше работила като сестра в една болница в Шрийвпорт.

— А от дълго време ли работиш като сестра?

Лаурен почувства, че този въпрос звучеше по-скоро като обвинение, отколкото като случайно запитване, и затова се почувства задължена да даде честен отговор.

— В продължение на няколко години — отговори тя. — Аз съм единственото дете в семейството. Майка ми почина преди няколко години, а напоследък здравето на баща ми е твърде разклатено. Всъщност по-голямата част от времето ми е заето или с работа, или с тревоги около баща ми.

Койл се съгласи с нея, че семейството понякога може да създаде доста грижи. Той й разказа няколко забавни случки, които беше преживял заедно с братята и сестрите си и които бяха причина родителите му да побелеят по-рано, отколкото би трябвало.

Лаурен с удоволствие откри, че Койл изпитва дълбока любов към семейството си и че притежава чудесно чувство за хумор.

Тъй като той изглеждаше дълбоко заинтересуван от нейното семейство, Лаурен му разказа различни истории за баща си и за себе си.

Вече беше станало късно, когато тя започна да говори за баща си, разкривайки го като добър, състрадателен и сърдечен човек, който би направил всичко по силите си, за да оправи нещата, когато смяташе, че е постъпил неправилно с някого.

С глас, който докосна най-нежните струни в душата му, Лаурен сподели, че много се страхува, тъй като баща й не се грижи както трябва за себе си и би могъл да почине скоро и да я остави сама.

Тя говори дълго, а Койл беше като омагьосан от приятния й, мек глас. Болката му беше намаляла, а някъде дълбоко в съзнанието му между Лаурен и него започна да се оформя незаличима връзка, връзка, която го плашеше.

Когато Лаурен спря да говори, бурята отвън, както и онази, която бушуваше в гърдите му, беше отминала. Дъждът леко барабанеше във водосточните тръби на къщата. Въздухът беше станал приятно хладен, а стрелките на часовника показваха три след полунощ.

Лаурен се почувства емоционално изтощена и повече не желаеше да продължава с лъжата. Твърде много държеше на него, за да предположи, че той е сгрешил. Нямаше представа какво ще се случи, сега тя просто знаеше, че не може да продължава да го лъже.

За пръв път в живота си Лаурен почувства нещо, което беше страшно близо до онова, което хората наричат любов… Но тъжното беше, че мъжът, когото тя обичаше, щеше да изпита към нея не нещо друго, а отвращение, когато научеше истината. Тя реши, че единственият й шанс е да си тръгне така бързо и неочаквано, както се беше появила. Молеше се дано Койл никога не узнаеше — по някакви неведоми пътища — че тя е дъщерята на Купър Вандис.

Койл лежеше мълчаливо. Беше объркан. Думите на Лаурен го измъчваха. Беше ли наистина така уязвима, както изглеждаше, или това беше просто част от плана й. В сегашното си състояние, упоен от лекарствата, той просто не можеше да реши.

Лаурен се изправи и произнесе името му. Койл не знаеше какво да й каже и затова се престори на заспал. Ръцете й нежно оправиха чаршафа, който се допираше до нараненото му тяло. Лаурен се опита да потисне желанието си да го целуне по онази гневна подутина върху скулите. Знаеше, че това ще е глупаво, но тя постъпваше глупаво още от самото начало, още от момента, когато го срещна. Койл трепна, когато устните й докоснаха бузата му толкова леко, сякаш беше юнски ветрец. Чу я да му прошепва лека нощ, след това загаси лампите и излезе. В стаята стана тихо. Чуваха се само дъждовните капки. Парфюмът на Лаурен, напомнящ миризмата на гардении, остана във въздуха на нишата, където един ранен мъж се бореше с все по-голямото объркване, което го обхващаше.

Лаурен премина през кухнята и влезе в стаята си. Взе чантата си, която все още не беше разопаковала, и като стъпваше на пръсти, тръгна към вратата.

Не можеше да остави Койл сам в това състояние, затова Лаурен затвори вратата на спалнята си, пресече стаята и взе телефонния указател, за да намери номера на сестринската служба.

Отговори й телефонният секретар на Мадлин Гарет — в службата нямаше да има никой до седем часа на следващия ден, но този, който се обаждаше, можеше да остави съобщение.

„Казвам се Лаурен и се обаждам от името на Койл Денси. — Лаурен притвори очи. — Мистър Денси иска да ви информирам, че сестрата, която е наел вчера, не се е справила със задълженията си. Моля, веднага изпратете в дома му нова.“

Лаурен затвори слушалката и пое дълбоко въздух, преди да излезе тихо пред задната врата.