Лий Майкълс
Бленуваният идол (4)

Четвърта глава

На следващия ден пристигнаха още двайсет и пет бели рози. Сигурно са били изпратени в момента, в който Хънтър е стъпил на американска земя, помисли Лорън и зарови лице в тях. Още шест дни и ще бъде с него. Докато розите увехнат…

След това се отдръпна и се загледа малко тъжно в тях. Такива великолепни рози, а да не може дори да долови упойващия им аромат.

— Ще издържат — прошепна тя. — Ще ги помириша по-късно. Мога да почакам.

В тишината на стаята думите й прозвучаха като обет.

Още шест дни…

Часовете се точеха безкрайно бавно. Времето се влачеше мъчително, защото нямаше кой да сподели вълнението на Лорън, трепетното й очакване, радостта й. Бе решила да не казва на никого за плановете си.

Знаеше, че трябва да каже поне на господин Бейнс, но не се решаваше. Той мразеше точния му график да се обърква и Лорън бе сигурна, че не би разбрал защо не му е дала задължителното едномесечно предизвестие. Ако си тръгнеше без предупреждение, можеше да си спести неприятностите.

Ако му кажеше, че напуска след по-малко от седмица, нещата в магазина биха станали много неприятни и цялата улица би разбрала.

Реакцията на Уорд й показа, че трябва много да внимава да не дава поводи за коментар. Вероятно малко хора биха се осмелили да й кажат в лицето това, което Уорд наприказва, но всички щяха да обсъждат и да поклащат осъдително глави. Тя щеше да бъде обект на клюки и когато замине. Това бе неизбежно. Но да ходи с високо вдигната глава, докато тайно я сочат с пръст и я обсъждат зад гърба й, да се преструва на спокойна, когато шушукат по неин адрес… Не, това не би могла да понесе.

Кой знае, Уорд може би вече бе разпространил клюката. Тогава нямаше да се налага да пази тайна. Мълвата може би вече пълзеше. Но това не зависеше от нея, не можеше да го накара да мълчи. Ако Уорд искаше да успокои мъжката си гордост, като я изкара побъркана по певци глупачка, това бе идеалният случай. Хората на тяхната улица веднага щяха да се съгласят, че е побъркана. Те не биха разбрали внезапната близост, която изпитваха с Хънтър. Лорън знаеше, че няма смисъл да обяснява на когото и да било, че не си проваля живота, а е намерила една истинска и трайна любов.

Все още се изчервяваше при мисълта какво вълшебство е да обичаш Хънтър. Как би могла да го обясни на тези хора, които дори не го познаваха? Само Ким изглежда разбираше, но като че ли не съвсем. Или може би това се дължеше на нейния навик да говори каквото й мине през ума.

Една сутрин стар клиент на магазина донесе най-новия клюкарски вестник и като се усмихна подигравателно на Лорън, каза:

— Сигурен съм, че вече го имате, защото на първа страница има снимка на Хънтър Дикс. Но си помислих, че може да искате да имате още един.

Щом излезе, Ким заби нос във вестника. Лорън въздъхна и отново се зае с проекта за витрината за деня на Свети Патрик. Тя самата сигурно нямаше да подрежда тази витрина, но би възбудила подозрения, ако я зарежеше. Пък и Ким сигурно след време би била благодарна за идеите.

— Забавляваш ли се? — попита тя най-после. Ким й подаде вестника през щанда.

— Може би искаш да го погледнеш.

Прозвуча като предупреждение. Лорън хвърли един поглед към първата страница.

 

 

„ХЪНТЪР ЗАВЛАДЯВА ХОНОЛУЛУ“, „СЕКСАПИЛНИЯТ ПЕВЕЦ ПОДЛУДЯВА ГРАДА СЛЕД КОНЦЕРТА“.

 

 

Продължаваха заглавия с все по-дребни букви, но тя спря да чете.

— Каква глупост! Аз много добре знам какво е правил той след концерта. Бил е в хотелската си стая и е говорил с мен по телефона.

— Вътре има снимки… — посегна Ким.

— Никога ли не си чувала за фотомонтажи? Не знаеш ли, че журналистите са готови на всичко, за да направят един по-пикантен репортаж? Ти самата чу как Хънтър каза, че те никога не говорят истината.

— Не можеш обаче да си сигурна, нали? — поклати глава Ким.

— Не обръщам внимание на клюки. — Лорън вдигна скицата на витрината. — Онези пластмасови пръсти още ли са в склада? Мисля, че ако им сложим малко лепило, можем да закрепим по един пръстен на тях. Какво ще кажеш?

— Само ако обещаеш после да изчистиш лепилото.

Лорън се усмихна, но се замисли, че нямаше защо да мисли за лепилото. Винаги бе обичала да подрежда витрини, да измисля нови идеи в края на сезона, да ги променя всяка година. А сега никога вече нямаше да се занимава с това. Нямаше да търси по магазините разни дрънкулки, които да използва при подреждането на витрината. Нямаше да търси ненужни предмети, които да преобразява и аранжира с бижутата. Още довечера реши да изхвърли помощните материали.

Вече нямаше да й трябват, защото щеше да се занимава с много по-важни неща от подреждане на витрини. Това, че още не знаеше какви ще са те, не означаваше, че няма да са й също толкова приятни… Дори повече, защото щяха да са свързани с Хънтър. Тя обичаше да общува повече с хора, отколкото с предмети.

— Мисля, че трябва да погледнеш тези снимки. — Ким все още разглеждаше вестника.

— Какво? Не, няма да го погледна. Няма да го удостоя с тази чест. Тези снимки са фотомонтажи, с цел да го покажат в злепоставящи пози.

— Откъде знаеш, че са злепоставящи? — прекъсна я Ким. — Аз не съм казала такова нещо.

— Винаги са злепоставящи. Не бих се учудила, ако са използвали дубльор. Чувала съм, че стигат и дотам, ако не успеят достатъчно да опетнят някого. — Тя хвана с два пръста вестника и го хвърли в най-близкото кошче.

— Сигурно си права — съгласи се Ким. — Дубльори, а? И все пак… — Тя замълча и смени темата.

Лорън бе доволна, че най-после идва време за следобедната почивка. Дори барчето в аптеката не би могло да бъде по-неприятно от мълчанието.

Поне досега не беше. Първия ден, след като успя да се вдигне от леглото и да тръгне на работа, събра смелост и отиде в аптеката. Дано Уорд не подхванеше пак нравоученията си. Надали би го сторил на обществено място. Уорд винаги бе държал на общественото мнение.

Кафето бе пред нея и тя безцелно го бъркаше. Стигна до заключението, че спорът не е единственият начин да се направи впечатление. Ако Уорд не й обръщаше внимание, това само по себе си би възбудило любопитство. Пък и би било много по-добре за самочувствието му. Все едно тя го преследваше, все едно той я е изоставил, а не тя него.

Но Уорд, разбира се, не постъпи така. Пък и не би могъл. Той бе джентълмен! В онзи следобед, той излезе от остъкления кабинет в дъното на аптеката, за да пият заедно кафе. Седна до нея и говори само за внезапното затопляне на времето и никой отстрани не можеше да забележи нещо необичайно. Очевидно бе зает и не седя дълго, нито пък разроши косата й, както правеше обикновено.

Дните бавно се нижеха. Понякога, когато влизаше в барчето, той й махаше с ръка и отново се заемаше с работата си. Тя бе доволна, че не й прави сцени.

Алма допълни чашата й.

— Не се безпокой — посъветва я тя.

Лорън бе толкова изненадана, че си изгори езика с кафето.

— Искам да кажа, за Уорд — поясни жената. — Нали върлува грип и той е толкова зает, че не знае кога идва и кога си отива. Не се тревожи.

— Сигурно е така — отговори Лорън.

Алма се усмихна.

— Опитваш се да се стегнеш, нали? Разбирам. Тези дни и той е малко неспокоен. Но ти не се притеснявай. Щом грипът премине, той ще е пак старият Уорд. Чух, че и ти си преболедувала.

Лорън кимна и излезе бързо от аптеката. На следващия ден реши да не ходи в аптеката. Нямаше смисъл да измъчва и двамата.

Тази случка я накара да се позамисли. За пръв път си представи как би се чувствал Уорд след като замине. Ако всички разбираха неговите чувства толкова добре, колкото Алма, нямаше да му е лесно. Защото щяха да знаят, че Лорън го е изоставила заради Хънтър Дикс. Всъщност за човек като Уорд такова съчувствие щеше да е не само досадно, а и непоносимо.

Добре че му каза, за да не научи новината едновременно с цялата улица. С нищо друго не можеше да смекчи удара и се чувстваше виновна, че го оставя на клюкарите.

Уорд не заслужаваше такова огорчение. Но Лорън бе сигурна, че рано или късно той ще го преживее и ще намери щастието си. Някой ден щеше да стане чудесен съпруг. На него му трябваше една практична жена, която да е доволна от това, което й предлагаше — например портокалов сок, пилешка супа и луковици от минзухари; жена, която не мечтае за романтика, за шампанско с черен хайвер и за двайсет и пет бели рози.

Надяваше се, че това ще стане скоро, защото не можеше да понася да го гледа как страда и да знае, че тя е причината за това.

 

 

Денят на Свети Валентин изгря ясен и необичайно топъл за сезона. Лорън го посрещна с радостта на дете, което в коледната утрин тича надолу по стълбите, за да види какво му е донесъл Дядо Коледа. Сърцето й се блъскаше в гърдите, сякаш искаше да изхвръкне. Дори последните приготовления не можеха да я върнат на земята.

Последните приготовления — обаждането по телефона да спре абонамента на вестници, разчистването на хладилника, посещението при съседите, на които винаги оставяше по един ключ, за да наглеждат къщата, когато заминава за една-две седмици — всичко това бе правила и преди, но все не можеше да повярва, че е за последен път.

Подреди куфарите, които лежаха върху леглото, но не ги затвори. Хънтър не бе уточнил кога точно ще мине да я вземе. Нямаше смисъл да мачка излишно дрехите си. Можеше да затвори куфарите в последния момент.

Имаше, освен това, огромна купчина кашони, пълни със сантиментални спомени, с които не можеше да се раздели — семейните албуми, детските й книжки, дипломата по право на баща й, гордо поставена в рамка… Тях не можеше да влачи със себе си по цял свят и смяташе да ги остави в някой склад срещу заплащане. Останалото — мебелите, съдовете, цялата покъщнина — можеше да се продаде на търг. Това бе най-лесният начин да се освободи от тях, преди да обяви къщата за продан.

Изпитваше известни угризения, че не е направила това досега — в края на краищата, тя не възнамеряваше да се върне. Но беше разумно да изчака да мине деня на Свети Валентин. Дотогава приказките по неин адрес щяха да са толкова много, че къщата нямаше да има значение. А необходимите документи можеха да се изпратят по пощата.

Направи една последна обиколка. Спря за миг в столовата пред дъбовия бюфет на майка си, в който бяха наредени порцелановите сервизи. Седна в кожения стол на баща си до ореховото бюро и огледа лавиците с книги в кабинета.

— Не — промълви тя. — Трябва да бъдеш разумна. Не можеш да вземеш всичко.

Е, по-късно щеше да прибере по-скъпите вещи. Трябваше да говори за това с Хънтър. Ако той имаше къща, в нея непременно щеше да се намери място поне за скрина, бюрото и за някои други скъпи спомени. Досега не бяха имали време да обсъждат такива подробности.

Бронзовият часовник над камината, останал от баба й, показваше, че е време да тръгва, за да не закъснее за работа. Изключи отоплението, дръпна завесите в хола и се спря в антрето. Сигурно бе глупаво, но имаше усещането, че къщата й нашепва „сбогом“ — един скръбен, едва доловим звук. Взе ръкавиците, чантата и запечатания плик с писмото, в което съобщаваше, че напуска. Щеше да го остави довечера в сейфа.

Утре сутринта, когато господин Бейнс го намери, тя вече щеше да е далеч. С Хънтър.

— О, Хънтър! — прошепна тя. — Да те имам цял живот! С какво съм заслужила такова щастие?

 

 

Саксията с минзухарите все още бе на щанда до касата. Лорън не се грижеше за тях, но знаеше, че Ким често ги полива и затова цъфтят така добре. Тази сутрин дори прозаичните минзухари радваха сърцето й. Ким я завари да мирише едно особено красиво цвете.

— Я, ти си била тук! — смая се тя. — Мислех, че чакаш Хънтър на летището.

— Не. — Лорън се опита незабелязано да се отдръпне от цветето, в което бе пъхнала нос. — Той ме помоли да не ходя там, защото ще е пълно с негови почитатели. Каза, че ще се срещнем по-късно насаме.

— Насаме? Предполагам това значи, че ще дойде в магазина с бялата лимузина, с бодигардовете и така нататък?

— Ким, какво става с теб? Мислех, че му се възхищаваш.

— Не знам — сви рамене Ким. — Беше някак по-различно, когато беше недосегаем, толкова блестящ, толкова съвършен, сякаш нереален. А после се оказа, че в края на краищата е просто човек…

— Това е още по-прекрасно.

— Май предпочитам идолите да си стоят на пиедесталите — въздъхна Ким.

Лорън тъжно поклати глава:

— Представи си колко им е трудно на идолите да живеят така, че да не разрушат илюзиите на почитателите си.

— Няма нищо лошо в илюзиите — отвърна Ким.

— Стига да не загубиш представа къде свършва истината.

Лорън знаеше, че Ким може би подозира какво се кани да направи, а на тази тема не искаше да говори, още по-малко да спори. Затова едва не извика, когато късно следобед видя, че Уорд се задава по улицата. Съзнателно не излизаше в почивка, за да не се налага да ходи до аптеката и да се среща с него. За какво идваше сега, още веднъж да се опита да я разубеди или за да й каже последно сбогом? И то в магазина, където бяха и Ким, и господин Бейнс.

Уорд се надвеси през щанда и докосна нежните цветчета на минзухара.

— Добре вървят, нали? Да не повярва човек, че от такива малки луковички могат да израснат толкова красиви цветя.

— Беше много мило от твоя страна — каза Лорън сдържано.

— Жалко, че… — започна той и се изчерви, сякаш бе издал мислите си.

Сигурно искаше да изкаже съжаление, че минзухарите ще имат много кратък живот, защото едва ли щяха да бъдат пресадени в градината. В края на краищата цветята за нищо не бяха виновни и не заслужаваха смъртна присъда.

— Предполагам — продължи Уорд, — че Ким се грижи добре за тях.

Ким я погледна странно — сигурно бе споделила с Уорд, че Лорън й е поверила цветята! Неговите цветя!

— До уличната лампа има подходящо място за засаждане — рече Лорън. — Ще разкрасят улицата. — Докосна едно цвете и се наведе да го помирише. — Толкова са красиви, а пък ароматът им… Едва сега го усещам, нали бях със запушен нос.

Къде ли се бавеше Хънтър, шепнеше едно дяволче дълбоко в подсъзнанието й. Самолетът му бе пристигнал преди няколко часа, а от него ни следа…

Сякаш за да го опровергае лошото дяволче, в този миг бялата лимузина спря пред магазина и спря движението по улицата. Задната врата се отвори и излезе един от бодигардовете с пакетче в ръка.

Сърцето на Лорън сякаш спря. Хънтър го нямаше. Защо ли?

Бодигардът влезе в магазина, без да се оглежда, и постави пакетчето пред Лорън.

— Господин Дикс ми нареди да ви предам това — рече той с равен глас. — Лимузината ще ви вземе довечера преди концерта.

Лорън кимна и когато младежът излезе, погледна към кутията с форма на сърце, увита в целофан. Шоколадови бонбони, какво разочарование.

— Не е лошо да хапнеш нещо сладко в ден като днешния — обади се Уорд. — Жалко, че си алергична към шоколада. Той не знае ли? Или не го интересува?

Лорън прехапа устни, но реши да не показва разочарованието си.

— Май не сме говорили за това — каза тя и посегна към ножицата, за да разреже целофана. Изпаднаха две картончета — пропуски за концерта. Тя подаде единия на Ким с тържествен поклон.

Уви, бонбоните бяха наистина шоколадови — значи не можеше да ги опита. Беше алергична към шоколада и се изприщваше от него. Уорд трябваше да тича до аптеката за антиалергични лекарства и да я спасява.

Изпращаше й рози, които не можеше да помирише, и бонбони, които не можеше да опита. Не беше честно да обвинява Хънтър, че не се съобразява с глупавата й алергия. Откъде можеше да знае? Кой на света би помислил, че носът й може да е запушен, когато й изпраща рози?

— Я виж! — ахна Ким. — Какъв ли е този бонбон? Трябва да го покажем на господин Бейнс. Прилича на награда в кутия овесени ядки.

Лорън я погледна изненадано.

— Дай да видя!

„Бонбонът“ беше пръстен, сгушен между бонбоните в средата на кутията. Камъкът бе потънал в карамела и само блясъкът на златото бе привлякъл вниманието на Ким.

Лорън го извади от кутията. Между пръстите й просветна голям рубин във формата на сърце. От двете му страни имаше по три малки диаманта. Лорън го държеше и се чудеше защо единственото, което изпитва, е лека тъга. Хънтър бе обещал, че когато се върне, всичко ще бъде много романтично и тя си представяше интимна вечеря на свещи с шампанско и хайвер, предложение за женитба на някое усамотено място и чак тогава изненадата с пръстена.

Сигурно няма време за всичко това, мислеше си Лорън. Той имаше толкова задължения. Глупаво беше да се дразни от това, че бе избързал с пръстена. Та нали концертът щеше да е посветен на нея! Колко жени можеха да се похвалят с това в деня на годежа си? Един концерт е много по-романтичен от една вечеря!

А пръстенът! Да, това беше един много особен пръстен. Едва ли можеше да има нещо по-подходящо от рубин във формата на сърце. Жалко, че не го бе сложил лично на пръста й.

— Не е ли красив? — възкликна Лорън, като сложи пръстена на лявата си ръка. Рубин във формата на сърце. За пръв път виждаше такъв пръстен.

Уорд го докосна с върха на пръстите си и го обърна към светлината. Той се завъртя — бе малко широк за нежните й пръсти. Ако господин Бейнс имаше време, още днес щеше да го направи по мярка.

Уорд много внимаваше да пипне само пръстена, без да се докосва до ръката й. Лорън почти замръзна от допира му.

— Надявам се, че ще прекарате добре на концерта на века — каза той и си тръгна.

Лорън отиде до прозореца. Уорд се спря на тротоара да поговори с една клиентка и малкия й син. Чувстваше се тъжна, защото не успяха да се сбогуват. Много глупаво наистина — какво ли биха могли да си кажат?