Лий Майкълс
Бленуваният идол (2)

Втора глава

Странно, но лимузината я разочарова. Тапицерията бе от мека черна кожа, имаше телевизор, касетофон, телефон и хладилник. Какво друго бе очаквала? Истински бар с барман? Миниатюрен плувен басейн с плажни красавици? Тогава Хънтър Дикс изобщо нямаше да си показва носа от колата!

— В хотела ми препоръчаха „Маркони“ — каза той. — Ако нямаш по-добро предложение…

Тя се облегна на седалката до него. Бодигардовете седяха отпред.

— Това е най-добрият ресторант в града.

Малко по-късно забеляза, че дънките му са нарочно разпрани на коленете и се притесни. „Маркони“ бе най-представителното заведение в града и имаше изисквания за облекло. И все пак вероятно не биха изхвърлили Хънтър Дикс.

Портиерът изгледа подозрително знаменития посетител, но единият от бодигардовете прошепна нещо в ухото му, сърдечно му стисна ръката и той сякаш престана да забелязва и скъсаните дънки, и липсата на сако и вратовръзка. Банкнотата, която беше в ръката му, бе причина за доволната усмивка, с която ги въведе в ресторанта. Управителят на ресторанта й поднесе стола, а Хънтър Дикс се настани срещу нея. Лорън се огледа за бодигардовете — седяха през три маси. Певецът й се усмихваше пленително и Лорън реши да се отпусне и да не се тревожи за нищо. Защо трябва да се притеснява за дрехите му? Дънките не се виждаха под масата. Пък и какво значение имаха разните там правила? Те очевидно не го безпокояха.

Уорд например никога не би си помислил да влезе през главния вход на „Маркони“ с разпрани дънки. Той нямаше самочувствието на Хънтър Дикс и — Лорън се усмихна, — разбира се, нямаше и разпрани джинси. Миналата есен й помогна да почисти градината си и да я подготви за зимата. След като цял ден окопава цветята и работи с косачката, Уорд си остана чист и изтупан! Тогава й се прииска да го бутне в купчината тор, за да види на какво би заприличал. Не го направи само защото се страхуваше, че ще я повлече със себе си.

— Ти си много красива жена — прошепна Хънтър Дикс.

— Господин Хънтър… — Не можеше да си поеме дъх.

— За моите приятели съм само Хънтър. — Той хвана ръката й и я приближи до устните си. — Косата ти сякаш е била целуната от звездна светлина. Никога не съм виждал такъв страхотен сребрист блясък.

Уорд също й бе казвал, че на определена светлина косата й изглежда едва ли не пепелява. По дяволите! Стига с тоя Уорд!

— Кажи ми за какво беше цялата тази паника днес следобед, когато онзи старец излезе от задната стая — обади се кавалерът й.

Келнерът се появи с бутилка шампанско. Лорън се изненада. Кой го бе поръчал? Хънтър го опита и поклати неодобрително глава. Келнерът се оттегли мълчаливо с бутилката.

— Старецът… — напомни Хънтър. Галеше ръката й и Лорън трябваше да се стегне, за да отговори на въпроса му.

— Старецът ли? А, да. Магазинът е негов. Той чува, че една от продавачките му пищи, и първото, което вижда, са двама боксьори с тъмни очила, които имат вид на крадци на скъпи бижута…

Хънтър замислено галеше пръстите й ту с едната, ту с другата си ръка.

— Да си призная — добави Лорън колебливо, — на мен също ми мина през ума, че влизат крадци.

Той се усмихна.

— Сигурно съм свикнал с тях и не се замислям как ги приемат другите.

Пристигна втора бутилка шампанско. Този път Хънтър я одобри и келнерът напълни чашите. В този миг едно момиче се втурна към масата да иска автограф, но преди да успее да си отвори устата, бодигардовете я отведоха настрани. Лорън се ядоса. Момичето изглеждаше толкова разочаровано, а един автограф нямаше да отнеме никакво време.

Хънтър проследи погледа й и сви рамене.

— Ако веднъж започна — обясни той тъжно, — ще се наредят на опашка и няма да имам нито минута да вечерям на спокойствие.

— Да, да, разбира се — смути се тя. — Не бях се сетила за това.

Певецът щракна с пръсти на единия от бодигардовете и му прошепна нещо. После отново се облегна на стола и завъртя замислено чашата между пръстите си.

— Сега трябваше да излизам на сцената…

— Съжалявате ли за концерта?

Той присви очи:

— И да пропусна теб? О, не, Лорън Ходжис!

Сърцето й се сви.

— Как стана така, че се разделихте с оркестъра?

— Имах работа, а те останаха още един ден в Чикаго. Проклети самолети! Човек никога не може да разчита на тях.

— Самолетът не е виновен, че времето се е развалило.

Той дълго я гледа, после се засмя, протегна ръка и обърна лицето й към себе си.

— Ти си много сериозно момиче. Разкажи ми за живота си, мила Лорън.

— Сигурна съм, че няма нищо интересно — усмихна се тя и поклати глава.

Но се оказа, че има много неща, от които Хънтър се интересуваше. Свършиха с вечерята, а още не бяха приключили с въпросите и отговорите. Разговаряха вече часове. Лорън се учудваше, че човек като Хънтър Дикс се интересува как е загубила майка си преди една година и дали ще може да запази къщата, в която е израснала, или сега като е сама, ще я продаде и ще се пренесе в апартамент… Не бе споделяла с никого тези свои грижи. Всъщност тя не се бе замисляла сериозно за проблемите си, докато не започна да говори с Хънтър. Беше толкова естествено, толкова приятно да приказва с него. Никога досега не се бе чувствала така на първа среща…

Но каква ти първа среща! Лорън Ходжис, ти си едно глупаво момиче! Не се обричай на тъга. Бъди благодарна за това, което имаш. Никой не може да ти отнеме тази вечер, тези няколко часа насаме с твоя идол. Докато той, от своя страна, просто слуша възпитано брътвежите ти, полага героични усилия да не се прозява и всъщност изобщо не те чува.

Лорън се сепна от изскърцването на столовете на бодигардовете и се огледа. С изненада видя само празни маси.

— Толкова е тихо — каза малко нервно. — Никога не съм си представяла, че ресторант „Маркони“ може да е толкова празен, дори когато има буря.

Хънтър се усмихна.

— Откупих целия ресторант след осем часа, за да не те смущават разни ловци на автографи.

Плахо мъждукащата в душата й свещичка се разгоря буйно. Знаеше, че той е различен от другите. Но никога не си бе представяла, че е способен на такъв жест.

— Не бих казал, че кухнята е страхотна — продължи Хънтър. — Но за сметка на това компанията си я бива!

Лорън припряно допи кафето си.

— Не бързай — каза той. — Момчетата ще оправят сметката и ще докарат колата. — Наведе се и я целуна много нежно.

Сякаш ме благослови, въздъхна Лорън. Най-прекрасният завършек на най-прекрасната вечер.

Хънтър вдигна глава.

— Предполагам, че не би приела покана да дойдеш с мен в хотела. — Очите й трябва да са се разширили от изненада, защото той се засмя: — Извинявай, но никога не съм се чувствал така… Както и да е, хайде да забравим, че съм го казал, става ли?

Да забрави?! Никога! Как можеше да забрави такова изключително предложение?

Бодигардовете дискретно се обърнаха, когато Хънтър я изпрати до вратата. Той докосна лицето й, целуна я с плам и Лорън проведе жестока битка между собствените си желания и малкото здрав разум, който й бе останал.

„Не можеш да отидеш в леглото на мъж, когото познаваш толкова отскоро.“

„Но аз имам чувството, че го познавам толкова добре…“

„Той утре ще си замине и никога вече няма да го видиш.“

„Точно така. И тази нощ ще ми остане за цял живот…“

— Не ме забравяй, мила Лорън — прошепна Хънтър.

— Няма да мога — промълви тя.

— Няма да ти позволя. В края на краищата, дължа ти един концерт.

Тръгна си, без да се сбогува. Може и да бе казал довиждане, но силният вятър заглушаваше думите. Тя проследи бялата лимузина, която се отдалечаваше, блещукайки на уличните лампи, въпреки сипещия се сняг. Когато колата се скри от погледа й, Лорън влезе в къщата и първата й работа бе да закачи ненужния вече пропуск в ъгъла на голямото огледало с позлатена рамка. Не че имаше нужда от спомен — тази вечер бе несравнима с един концерт. Никога нямаше да забрави часовете, прекарани с него.

„Дължа ти един концерт!“. Какво ли искаше да каже с това?

 

 

С утрото дойде още един студен сив ден. Вятърът бе утихнал и снегът бе спрял, но за Лорън денят бе по-мрачен и от вчера, защото знаеше, че Хънтър Дикс е заминал, а с него и целият блясък и великолепие. Чакаха го някъде другаде — нямаше време да го попита къде отива.

Търговията не вървеше. Улиците още не бяха съвсем разчистени и движението на коли и пешеходци бе затруднено. Всичко бе покрито с лед. Лорън предпазливо допълзя до аптеката за сутрешното кафе на господин Бейнс. Според него днес щеше да е спокоен ден — идеалното време да се заеме с по-фини поправки, които не можеше да довърши, когато постоянно го прекъсваха клиенти. И тъй като никой не влизаше в магазина, той я изпрати за кафе. Нямаше как да откаже. От няколко месеца само търсеше повод да излезе, за да види Уорд. Сега обаче нямаше никакво желание да го вижда.

И защо? Нямаше причина да се крие от него. Не се чувстваше виновна. Не бе нарушила никакви клетви към Уорд, защото никога не ги бе давала.

Нямаше за какво да се извинява.

Пък и в края на краищата нищо не се бе променило. Прекара една приятна вечер и нищо повече. Дори Уорд не би имал нищо против.

И все пак трябваше да признае, че нещо се е променило — промяната беше у нея. Не беше вчерашната Лорън. Защото откри, че на света има мъже, за които романтиката не е отживелица, които могат да правят комплименти, без да се насилват, които познават вкуса на живота и му се наслаждават.

Поне за един мъж бе сигурна.

Аптеката, разбира се, бе пълна, въпреки едва отминалата буря. Там винаги имаше доста клиенти. Хората се разболяваха непрекъснато и макар Уорд да имаше помощник на половин ден и няколко продавачи за другите гишета, основната работа по приготвянето и продаването на лекарствата падаше върху него. Лорън бе убедена, че работата му харесва, защото той дори живееше в апартамента над аптеката, сякаш не можеше да се откъсне от задълженията си. Би могъл да наеме още един аптекар, за да е по-свободен — да се заеме с някакво хоби, да си почине или да се поразходи.

Кой знае дали изобщо обичаше разходките… Потънала в мислите си, Лорън не усети как се блъсна в самия Уорд, който излизаше от страничната врата. Едва успя да не разлее голямата димяща чаша на господин Бейнс.

— Кафе за вкъщи? — учуди се той. — Как да го разбирам?

Това я подразни. Дотолкова ли се смяташе за център на света, че приемаше поведението й като насочено лично срещу него?

— Никак! — сопна се тя. — Защо си мислиш, че правя номера?

Очите му потъмняха, а трапчинката на бузата му изчезна. Той сви в юмруци ръцете си в джобовете на престилката.

— Започвам да разбирам — каза той безизразно. — Знаеш ли, една от моите продавачки те е видяла да се качваш в една лимузина…

— Теб какво те интересува? — попита студено Лорън.

— Освен това е забелязала, че тази сутрин колата ти е била на паркинга близо до магазина…

Лорън прехапа устни и се вторачи във възела на вратовръзката му, за да не го погледне в очите. Сутринта взе такси и слезе на ъгъла на улицата, а не пред магазина, за да не я забележат, че не се е прибрала с колата. Уорд изкарваше всичко долно и мръсно, когато всъщност бе така невинно и красиво…

— Трябва да знаеш с кого си имаш работа — продължи Уорд тихо. — Вчера един местен фотограф се опитал да снима твоя идол и един от биячите му строшил фотоапарата.

— Е, нали бодигардовете са за това? Ако е бил в опасност…

— От една снимка?! — изсмя се Уорд. — Хайде, хайде, ти май наистина не разбираш в какво се забъркваш.

Тя вдигна глава:

— Но аз не ти дължа някакво обяснение…

— Лорън! — прекъсна я Уорд. — Ако спреш за миг, ще забележиш, че аз изобщо не съм искал обяснение. Само се безпокоя за теб. Аз…

— Няма за какво да се безпокоиш. Хънтър ме заведе на вечеря и после вкъщи. Това е всичко. И през цялото време ни надзираваха тези биячи, както ти ги наричаш, така че нищо не се е случило… За което съжалявам, ревнивецо! Но всичко вече е минало, затова няма нужда да правиш от мухата слон, и ако ти казвам всичко това, то е, за да не плъзнат слухове по цялата улица…

— Ще спреш ли да си поемеш въздух, или смяташ да не млъкнеш до обед? — попита Уорд спокойно.

Тя го погледна.

— Добре — въздъхна той. — Дължа ти едно извинение. Признавам, че подозирах най-лошото. Не трябваше да мисля, че си загубила ума си. Ти си достатъчно зряла и разумна.

Зряла? Разумна? А що се отнася до извинението му, то едва ли бе от най-любезните. Нямаше намерение да чака нещата да се оправят. Уорд бе прекалено зрял и разумен и не можеше да се унижи дотолкова, че да се извини като хората. Кимна му сдържано. Нищо повече не можеше да направи за него.

Уорд леко се усмихна, но не каза нищо. Извикаха го от магазина. В гласа се усещаше тревога, почти паника, и Уорд веднага хукна.

Лорън надзърна и видя един мъж, проснат на пода. Уорд коленичи до него.

— Обади ли се някой за бърза помощ? — попита Лорън.

Касиерката кимна.

— Старецът миналата година получи сърдечен пристъп. Сега май се повтаря. Дано да не умре. Но Уорд е тук и значи всичко ще се оправи.

— О, разбира се! Щом Уорд е тук, нищо лошо не може да се случи.

Жената отново кимна. Дори не бе усетила иронията в гласа й. С какво ли бе омагьосал така персонала си?

 

 

Цветята пристигнаха петнадесет минути, след като Лорън се прибра вкъщи. Двайсет и пет разкошни бели рози и картичка с името на Хънтър. Значи се е сетил за нея, когато е заминавал! Сърцето й подскочи от радост.

Затвори входната врата, прегърнала огромната кошница с такова въодушевление, сякаш самият той се бе върнал. Затаи дъх от удоволствие. Рози… какъв лукс! При това най-красивите, които бе виждала — с огромни цветове, покрити с капки роса, с още неразцъфнали напълно кадифени листенца.

Взе една роза и се завъртя с нея из стаята. После я сложи обратно в кошницата, зарови лице в свежите цветя и вдиша дълбоко аромата, докато й се зави свят.

Вече бе забравила за вечерята. Подреждаше цветята, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, сладка Лорън — каза плътният му приятен глас и тя едва не изпусна слушалката.

— Хънтър! — Обърна се да погледне часовника. — Но не е ли време за концерта?

Той се засмя.

— О, не! На Западния бряг времето е с два часа назад. Сега трябва да си почивам и да се подготвям за сцената. Но не мога да си почина. Не мога да си затворя очите, без да помисля за теб. Получи ли розите? Надявам се, че харесваш бели рози. Струва ми се, че червените са по-хубави, но нямаше да ти подхождат.

— О, да, получих ги. Благодаря, чудесни са! Никога не бях виждала такъв разкошен букет!

— Бедното дете! Никога ли не са ти изпращали цветя?

Лорън се сепна. Той подиграваше ли й се? Май наистина долови насмешка в гласа му. Но пък и нейните думи прозвучаха много наивно.

— Разбира се, че съм получавала цветя. Но не и двайсет и пет рози наведнъж. Дори не знам какво да ги правя толкова много.

Хънтър се разсмя.

— Ох, не разваляй всичко, миличка! Ти си толкова прелестно невинна и искрена, Лорън, не се прави на светска дама. Затова ти изпратих бели рози. Нали разбираш — заради твоята чистота и невинност. Никога не съм срещал друга като теб.

Тя стисна слушалката. Ръката й внезапно се изпоти и разтрепери. От предчувствие? От страх? От изненада? Да, снощи Хънтър намекна, че я намира привлекателна… Повече от привлекателна. Но…

— Повечето от момичетата, които срещам, са толкова цинични — продължи той тихо. — Сякаш мислят, че в днешно време само така могат да направят впечатление на един мъж. На тях никой не може да им изпрати бели рози, освен на шега. Но ти… Никога не съм допускал, че мога отново да се чувствам така, мила Лорън.

Тя преглътна мъчително, с разтуптяно сърце. Дрезгавият шепот премина в закачлив въпрос:

— Притесни ли се? Хайде да оставим всичко за Деня на Свети Валентин.

— Защо? Как…? — произнесе тя неуверено. — Ами тогава…

— Как съм забравил да ти кажа добрата новина? Уредих всичко с моя мениджър и насрочихме отново снощния концерт.

— За Деня на влюбените? — Ще го видя отново, пееше сърцето й. Ще го видя скоро… — Това е чудесно! Но как така нямаш насрочен друг концерт? Искам да кажа, ти пееш любовни песни. Не те ли канят от цял свят за Деня на Свети Валентин?

— Да, канят ме. — Тя чу тихия му смях. — Но аз не пеех през този ден, за да бъда с жената, която някога присъстваше в моя живот. Вече всичко свърши. И тъй като сега искам да пея за теб… — В гласа му отново се появи дрезгавата нотка. — Чуваш ли ме, мила Лорън? Знаеш ли, мисля си, че не е възможно само аз да съм почувствал това внезапно привличане.

— Не си само ти — прошепна тя. Прозвуча почти като обет.

— Има ли някоя роза наблизо?

— Точно до мен. Защо?

— Целуни я… И си представяй, че това съм аз.

 

 

На следващата сутрин, когато Лорън каза, че концертът все пак ще се състои, Ким изпусна кутията с пръстени. По пода се разпиляха и затъркаляха злато и скъпоценни камъни. Лорън спря да бърше витрината и се хвърли на пода да й помогне, преди господин Бейнс да е видял.

Но след като пръстените бяха събрани, Ким започна да се тревожи.

— Ако бях на твое място, не бих говорила много за концерта, докато не го обявят във вестниците — посъветва я тя. — Няма смисъл цялата улица да пита как така си научила първа.

— О, за бога! Не е възможно да вярваш на тези глупости, които се разправят по улицата.

— Разбира се, не мисля, че си прекарала нощта с Хънтър Дикс. Но трябва да те предупредя, че много хора мислят точно това.

В този миг влезе един клиент и Ким се зае да показва обеци за подарък на приятелката му по случай празника на Свети Валентин.

Лорън усети, че дъвче безупречния си маникюр. Извади пръста от устата си. Препаратът за почистване на стъкла имаше ужасен вкус. А може би горчивината се дължеше на клюките по улицата?

Когато Уорд влезе, тя още не бе довършила витрината, а клиентът на Ким продължаваше да разглежда обеците и да не ги одобрява. Лорън го видя как се задава по улицата и заобикаля капчуците.

— Само той ми липсваше — промърмори тя с досада.

— Пролетта идва! — съобщи Уорд с лъчезарна усмивка. — Поне тази сутрин изглежда така. Слънцето свети, снегът се топи. — Остави сака на щанда пред нея и започна да разкопчава палтото си. — Донесъл съм ти малко пролет.

— Ако е толкова топло, защо си с палто? Ние сме само през три врати.

— Не съм казал, че е топло. Но от зимата остават още само шест седмици.

Лорън се опря на щанда.

— От друга страна, това е цял месец и половина.

— Тази сутрин май не си в много добро настроение. Да не би на закуска някой да ти е откраднал сиренцето?

Лорън не успя да сдържи смеха си. Днес не можеше да бъде мрачна въпреки снега и студа — след снощния телефонен разговор, розите, обещанието за концерта…

В очите на Уорд блесна почти закачливо пламъче.

— Освен това няма нужда да чакаш пролетта нито ден. — Той посочи към сака.

Лорън отвори ципа и надзърна предпазливо. Видя саксия с минзухари. Между свежата зеленина се подаваха малки цветни пъпки. Връхчето на едната дори жълтееше.

— Изглеждат чудесно — каза тя.

Уорд кимна.

— Току-що са получени. А като се затопли, можеш да ги пресадиш в градината си и ще цъфтят всяка пролет.

Изглеждаше много горд със себе си. Не беше ли това съвсем в негов стил? Той самият бе толкова трудолюбив, че дори когато подаряваше цветя на някое момиче, му създаваше работа.

Не е честно, каза си тя. Уорд знаеше, че обича минзухари — разбра го миналата есен, когато й помага да подготви двора за зимата. Подаръкът му може да не беше романтичен, но поне показваше, че е мислил за нея. Прехапа устни.

— Знаеш ли какво — промълви тя, — не трябваше да ти говоря тези неща вчера. Дори не помня какво точно ти казах, но знам, че не беше много приятно…

— Трябва ли да си го припомняме? — намигна той. — И аз съжалявам, че бях малко груб. Така изведнъж те оставих…

Тя сложи минзухарите до касата и каза безгрижно:

— О, няма значение. Ти си имаше други грижи. Как е припадналият възрастен човек?

— Ще се оправи. — Явно не искаше да се задълбочава в тази тема. — Още дават онзи филм. Искаш ли да отидем?

Не беше склонна да му откаже, но нямаше да е честно точно сега да му дава надежди. Освен това Хънтър можеше да се обади. Трябваше да го чака.

— О, госпожа Шуйлър идва — рече Лорън. — Има да стои цяла сутрин. Знаеш колко е приказлива.

Уорд прие смяната на темата като отказ.

— Трябва да се връщам в аптеката. Сигурно вече има опашка. — Потупа я по ръката и с добре поддържаните си пръсти обърна сапфирения й пръстен към светлината. Усмихна се и излезе точно навреме, за да отвори вратата на госпожа Шуйлър. Ако носеше бомбе, непременно щеше да го свали.

Когато отново останаха сами с Ким, бе вече обед. Лорън броеше парите, за да ги внесе в банката през обедната почивка, а Ким разглеждаше минзухарите. От топлината една от пъпките почти се бе разтворила, сякаш нямаше търпение да види света около себе си.

— Горкият Уорд — промълви Лорън и погледна към саксията. — Толкова се старае, а никога не се получава както трябва.

Минзухари! Уорд никога не би си помислил да купи двайсет и пет рози. Според него това биха били пари, хвърлени на вятъра.

Ким не я погледна.

— Уорд е ужасно мил.

Лорън спря да брои парите.

— Поправи ме, ако бъркам, но веднъж май го нарече мухльо?

Пръстите й отново започнаха да прехвърлят двадесетачките.

— Не го казах сериозно. Бях разочарована, че не е намерил билети. Нали знаеш как понякога говоря, без да мисля. — Ким замълча. — Вчера в аптеката сърцето на онзи старец спряло. Уорд му спасил живота. Така казаха от Бърза помощ.

— Това е прекрасно, но какво общо има с минзухарите?

— Сигурно нищо — сви рамене Ким. — Но защо никога не признаваш качествата му? Можеше да се хвали пред всички, че е герой.

— На него му е ясно, че не може да ме слиса с никакви хвалби.

— Не мисля, че иска да те слиса. Само иска да ти спести неприятностите. Защо според теб ти донесе тези цветя? Той знае, че цялата улица гледа и ако сега ти обърне гръб…

— Да не искаш де кажеш, че се опитва да спаси репутацията ми? Много благородно от негова страна! — забеляза Лорън студено.

— Не исках да кажа това. Не съвсем. Аз просто… Ами объркана съм. И ти се чудя.

— Защото съм прекалено зряла и разумна и не мога лесно да си загубя ума? За мен това не е комплимент. — Лорън затръшна чекмеджето на касата.

— Вземи минзухарите, Ким — каза тя вече от вратата. — Аз не ги искам.