Деби Макомбър
Кавалер за празника (3)

Трета глава

— Здравейте! — втурна се Даян в къщата и спря чак сред хола. Всички я изгледаха втрещено.

— Какво се е случило? — попита Джейсън недоумяващо.

— Изглеждаш ужасно! — възкликна Джил.

— Като нещастното сираче от приказката, скъпа — уточни майка й. Тя плетеше на една кука толкова бързо и нервно, че преждата скриптеше между пръстите й.

— Нали позвъних, за да ви кажа, че ще закъснея!

— Но не ни предупреди, че ще се давиш. Какво се е случило?

— Забравих ключовете в колата — нали вече ви обясних!

Джил отиде при майка си, хвана я за ръка и я поведе към огледалото. Даян се ужаси от това, което видя. Дългата й гъста коса висеше на сплъстени мокри кичури по раменете. Тушът за мигли, който уж не би трябвало да се размазва, бе оставил черни следи по бузите й. Беше мокра до кости и изглеждаше така, сякаш я бе влачил порой.

— Господи! — прошепна тя. Стомахът й се сви, като си спомни странното изражение на Стив и думите му, че сигурно има „лош ден“. И с право! Изглеждаше като излязла от приют.

— Защо не се качиш горе и не вземеш горещ душ? — предложи майка й. — Ще се затоплиш.

Даян осъзна неудобното положение, в което бе изпаднала и побърза да се съгласи. Както винаги, майка й беше права.

Появи се отново след половин час, облечена в дебел халат и пухкави розови пантофи. Вече се чувстваше по-добре.

Даян набързо прехвърли през ума си случилото се тази вечер, докато пиеше чай. Дори Стив да беше се съгласил само от съжаление да я придружи на вечерята, нея какво я интересуваше… Важното беше, че има с кого да отиде. Трябваше по-скоро да разкаже на семейството си, за да я оставят на мира.

— Между другото — подхвърли тя небрежно, щом влезе във всекидневната, — намерих си кавалер за събота вечер.

В стаята се възцари мълчание. Дори телевизорът сякаш заглъхна. Синът й, дъщеря й и майка й бавно извърнаха глави и се вторачиха в нея като хипнотизирани.

— Не ме гледайте така! — засмя се Даян. — Нали ви казах, че работя по въпроса! Никой не ми вярваше, че мога и сама да си уредя среща.

— С кого? — попита Марта и присви очи с недоверие.

— О, значи наистина не ми вярвате! Името му е Стив Крейтън.

— Кога го срещна?

— Ами… — Даян не бе подготвена за подробен разпит. — Преди няколко седмици. Срещнахме се случайно тази вечер и той ме попита дали си имам кавалер за празника. Казах му, че нямам, и тогава той предложи да отидем заедно. Чудесно, нали?

— Стив Крейтън!? — Марта повтори още веднъж името бавно, на срички, като се мъчеше да си спомни откъде й е познато.

— Досега не си споменавала нищо за него. — Джейсън я погледна обвинително. Седна на килима и подпря брадичка на коленете си — явно обмисляше неочаквания обрат на събитията.

— Ами да, иначе нямаше да ме оставите на мира.

Марта размотаваше нервно кълбото.

— Как се срещнахте вие двамата?

Даян изобщо не беше готова да отговаря на такива въпроси. Бе се заблудила, че ако им съобщи за Стив, това ще бъде достатъчно. Колко наивно от нейна страна!

Те очакваха подробности. Изчерпателни! Но единственото, което Даян можеше да направи, беше да ги измисли. Щеше да ги разочарова, ако признае, че го е срещнала едва тази вечер, и на ръба на отчаянието си му е предложила пари, за да я придружи.

— Срещнахме се… преди няколко седмици в супермаркета — обясни тя, като се запъваше и избягваше погледите им. Молеше се с това да задоволи любопитството им. Но когато спря да отпие от чая, и тримата продължиха да я гледат в очакване.

— Продължавай! — подкани я Марта.

— Аз… Аз разглеждах замразените храни и… Стив също беше там… Той ми се усмихна и се представи.

— Какво каза след това? — попита Джил, жадна за подробности.

Очевидно и Марта споделяше интереса на внучката си, защото остави настрана кълбото и куката и насочи цялото си внимание към Даян.

— След като се представи, той каза, че тези нискокалорични храни със сигурност не са за мен, защото изглеждам чудесно.

Думите трудно се откъсваха от устата й. Трябваше да е много отчаяна от живота, за да се осмели да сподели подобни фантазии със семейството си.

— Колко романтично! — възкликна Джил.

Но Джейсън се намръщи.

— Този ми изглежда много банален. Един истински мъж никога не би отишъл при дама и не би й казал нещо толкова плоско.

— Грешиш! Стив е много симпатичен!

— Да, но май не е много умен.

— А според мен е сладък — побърза да защити майка си Джил. — Щом мама го харесва, значи и аз ще го одобря.

— Ами! Толкова смотаняци се въртят наоколо! — почувства се длъжна да добави Марта.

Даян едва се стърпя да не напомни на скъпата си майка за срещите, които й беше уреждала с мъже, принадлежащи към тази категория.

— Мисля, че трябва да се запознаем с него — заяви Джейсън загрижено. — Може да е някой психопат-убиец или нещо подобно.

— Джейсън! Говориш глупости! Освен това ще имаш възможност да се запознаеш с него в събота вечер.

— Тогава вече може да е късно.

— Джейсън има право, скъпа — намеси се Марта Джейнс. — Нищо няма да се промени, ако ни представиш този млад мъж преди събота.

— Аз… Но той вероятно е зает… Работи и…

— Какво работи?

— Ами… — Даян не можа да измисли убедителна лъжа за толкова кратко време и беше принудена да каже истината. — Кара авариен джип.

Думите й бяха последвани от напрегнато мълчание. Децата и майка й се спогледаха многозначително.

— Чувала съм разни истории за шофьори — процеди Марта. — Не искам да разказвам нито една от тях пред децата, ако не възразяваш.

— Мамо, ставаш…

— Джейсън е абсолютно прав. Настоявам да се срещнем с този Стив. Не можеш да имаш доверие на шофьори и на каубои.

Даян извърна очи.

Марта се опита да замаже положението:

— Не очаквам да си наясно по въпроса, Даян, след като се омъжи толкова млада.

— Ти си се омъжила за татко, когато си била на шестнайсет — всъщност омъжила си се по-млада и от мен. — Тонът й бе миролюбив. Не искаше да спори, защото беше попаднала в капан.

— Да, но аз съм живяла по-дълго! — закани й се Марта с куката за плетене. — Една майка ги знае тези работи.

— Баба е права — додаде Джейсън дълбокомъдрено. — Трябва да се срещнем с този Стив преди да излезете заедно.

Даян отпусна ръце безпомощно.

— Хей, мислех, че вие, децата, най-много искате да отида на тази вечеря.

— Но ние си имаме принципи — присъедини се Джил.

— Ще видя какво мога да направя — промърмори Даян.

— Покани го на вечеря в четвъртък — предложи майка й. — Ще приготвя моя „Строганов“ и ябълков пай.

— Ами… той може да е зает.

— Тогава го покани в сряда — продължи да настоява Джейсън.

Не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Добре. Ще го поканя в четвъртък.

О, Господи, в какво се забъркваше?!

На следващия ден тя се опита да се свърже със Стив. Беше й дал визитната си картичка и тя я забоде на таблото за съобщения в кухнята. Не искаше да го търси, защото трябваше да му предложи още пари, ако се съгласи да дойде на вечерята в четвъртък. Не можеше да очаква от него да действа само от благородни пориви.

— „Порт Блосъм Тоуинг“ — чу се приятен женски глас.

— Обажда се Даян Уилямс. Бих искала да оставя съобщение за Стив Крейтън.

— Стив е тук. — Думите й бяха последвани от превключване на линията.

— Стив на телефона — отговори познат глас.

— Здравей! — Думите заседнаха в гърлото й. Тя само искаше да остави съобщение и да го помоли да й се обади, когато му е удобно. Смути се, когато чу гласа му.

— Даян, ти ли си?

— Да. Как ме позна?

Той се засмя нежно и топло.

— По-добре да не ти отговарям. Проверяваш дали не съм се отметнал за събота вечер? Успокой се, не съм. Всъщност тази сутрин минах през Общинския център и взех две покани за вечерята.

— О, не трябваше да го правиш! Но все пак ти благодаря. По-късно ще ти върна парите.

— Прибави ги към другите — успокои я той.

Даян пое дъх и рече:

— Обаждам ти се, за да поговорим за децата ми.

— За децата ти?

— Да — каза тя. — Джейсън, Джил и майка ми мислят, че не е лошо да се срещнете. Опитах се да ги убедя, че ще имат тази възможност в събота, но изглежда това не ги задоволи.

— Разбирам…

— Според Джейсън тогава може да е твърде късно. Нищо чудно да се окажеш убиец или сексманиак. Майка ми пък намира за тревожен факта, че караш авариен джип.

— Да не би да искаш да си сменя работата? Ще ми бъде доста трудно да направя това до събота вечер.

— Не се безпокой. А сега за четвъртък. Канят те на вечеря. Майка ми ще направи „Строганов“ и пай с ябълки от градината на баба Смит — добави Даян, като че ли това щеше да го накара да приеме.

— Четвъртък вечер?

— Ще ти дам още десет долара.

— Десет долара?! — По гласа му пролича, че се засегна и Даян автоматично вдигна цената.

— Добре, петнайсет, но повече не мога. Семеен бюджет, нали разбираш… — Явно тази сделка щеше да й излезе солено. Поканите за вечерята бяха на символичната цена от петнайсет долара, но тя трябваше да му върне сумата. Освен това му дължеше трийсет долара за това, че ще й бъде кавалер, а сега и още петнайсет, ако се съгласеше да дойде в четвъртък.

— Петнайсет! Сделката е сключена. Нещо друго?

Даян затвори очи. Наближаваше най-лошата част.

— Да — преглътна. — Има още едно нещо. Аз… аз исках да знаеш, че обикновено не изглеждам толкова зле.

— Хей, и преди ти казах — не се притеснявай, онзи ден не ти вървеше и толкова.

— Не искам да си мислиш, че ще те изложа в събота. Там може да има твои познати и след като направих такъв въпрос от това дали имаш приличен костюм и всичко останало… Е, добре, помислих си, че ще се чувстваш спокоен, ако знаеш, че… — Тя млъкна, затвори очи и заяви: — Реших да не си слагам повече туш за мигли!

— Благодаря, че ме предупреди. Сега съм сигурен, че ще спя по-добре.

Даян реши да не обръща внимание на ироничната му забележка, още повече, че си я беше изпросила. Тя не можеше да си обясни защо, но в присъствието на този мъж езикът й се заплиташе. Може би му изглеждаше пълна глупачка. Да плаща на мъж, за да я придружи на тържество! С положителност не би го написала в мемоарите си.

— А, и още нещо — каза Даян, решена да приключи с неприятната част. — Моите близки ми зададоха няколко въпроса за… нас. Как сме се срещнали и така нататък. Няма да е зле да ги обсъдим, за да не се изложа.

— Искаш ли да го направим на кафе по-късно?

— Кога?

— Да кажем в седем, в „Панкейк“. Не се безпокой, аз плащам.

Даян трябваше да преглътне саркастичния намек.

— Добре, но не разполагам с много време.

— Обещавам да не те задържам повече от необходимото.