Катрин Артър
Послушай сърцето си (7)

Седма глава

Джейми изтича до прозореца. С размътен от сълзите поглед видя как Зак излиза на улицата с наведена глава. За секунда помисли да се втурне след него, но видът му й подсказа, че ще бъде по-добре да не го прави. Гледа след него, докато се скри от очите й, а после неудържимо се разрида. Бе отблъснала мъжа, когото обичаше, при това изглежда завинаги. И сигурно пропастта между него и баща му щеше да стане непреодолима. Всичко в нея крещеше, че е постъпила погрешно… Защо, за бога, постъпи така!

Денят отмина, а тя все не можеше да намери изход. Накрая се качи в колата и бавно се отправи към къщата на леля си и чичо си. Не искаше да ги товари с проблеми, но се чувстваше твърде разстроена, за да прекара нощта сама.

— Господи! Какво се е случило, детето ми? — възкликна чичо Бърт, когато зърна бледото й лице и подутите очи.

— Зак ме напусна. Казах му да се маха.

— Защо си сторила такова нещо? — попита леля й. — Да не би да те е обидил с нещо?

Джейми отново избухна в сълзи — та Зак бе толкова сдържан и мил.

— Ела в хола и ни разкажи всичко. — Леля Марта я прегърна през кръста. — Опитай да се успокоиш, а аз ще ти направя чаша чай.

Джейми се отпусна в креслото. След малко чаят бе готов, а леля й и чичо й седяха срещу нея. Тя им разказа цялата история, като започна със заплахата на Айзая.

— Бях толкова сигурна, че в живота ми няма място за Зак, но сега съм готова на всичко, за да си го върна. Може би, ако бяхме прекарали повече време заедно… Толкова се зарадва, когато ме видя, а аз… Сега си мисли, че го мразя. Никога няма да повярва, че го обичам. Защо не си замълчах? Защо? — Джейми се разрида.

— Милото ми… успокой се… — Леля й стана и се приближи до нея. — За едно си съвсем права. Събитията се развиха ужасно бързо. Не зная защо Зак е решил, че може да ти купува пръстен и къща, без дори да те е попитал. Това не е редно.

— Но аз го обичам! И не искам да го загубя.

— Ето, че стигнахме и до това — обади се чичо Бърт. — Чувстваш, че си направила грешка. Но наистина ли беше грешка? Бъди честна пред себе си. Как мислиш, би ли се примирила с това положение?

— Не. Но можех да бъда по-разумна, нали?

— Влюбените рядко се вслушват в разума — въздъхна чичо й. — Погледни откъм добрата страна на нещата. Нещата между теб и Зак или ще се уредят от само себе си, или изобщо няма да се уредят. И по-добре това да стане преди да сте се оженили, отколкото след това.

— Как мислиш, има ли някаква вероятност той да се върне?

— Ако те обича, ще го направи — успокоително каза леля Марта. — Сигурна съм.

— Един истински мъж не се предава — заяви чичо Бърт. — Ще се върне. Междувременно, ти гледай да си постоянно заета. Предполагам, че това няма да те затрудни.

— Ни най-малко — въздъхна Джейми. — След като Айзая научи какво съм направила днес, ще ми се отвори достатъчно работа покрай преместването на магазина.

На следващата сутрин в магазина я чакаше бележка, в която я подканваха веднага да отиде при управителя. Джейми не се изненада. Но затова пък, когато видя, че договорът я очаква, направо се смая.

— Снощи господин Дънам и синът му ми оставиха специално нареждане да се погрижа за подписването на договора ви по най-бързия начин. — Управителят се приведе напред и добави доверително: — Струва ми се, че младият господин Дънам най-после е убедил баща си да излезе в отпуск. Напоследък Айзая работеше ужасно много, а сърцето му не е в най-добра форма. Вече е прекарал няколко операции.

— О, не знаех това. — Джейми се замисли. Може би затова Зак бързаше с брака — нали Айзая бе споменал, че много иска да го види оженен. Тогава тези думи бяха минали покрай ушите й, но сега се замисли над тях. Единственото хубаво нещо беше, че Зак очевидно се бе сдобрил с баща си. Подписа договора и го върна на управителя.

— Младият господин Дънам ме помоли да ви предам това. — Управителят й подаде запечатан плик.

Джейми го отвори чак в магазина. Когато прочете бележката от Зак, тя изтича в задната стаичка и се разрида. „Надявам се да бъдеш истински щастлива с магазина си“. Чичо Бърт тактично й бе споменал, че се държи така, сякаш е омъжена за магазина си. Явно Зак също бе забелязал това.

Дните бавно минаваха в седмици, а Джейми нямаше никакви новини от Зак. Отсъствието на баща му също я озадачи, но по-късно научи, че е назначил друг човек да наблюдава работата в хотела. При други обстоятелства Джейми много би се радвала на възможността активно да участва в озеленяването на сградата, но сега болезнената пустота в сърцето й отнемаше почти цялото удоволствие.

— Не трябва ли вече да ми мине? — попита тя леля Марта. Пролетта бе преминала в лято, а душата й все още беше изпълнена с тъга. — Докато съм на работа забравям, но веднага щом се прибера, започвам да си мисля за Зак. На всичкото отгоре Сирано се е разболял и не иска да яде, а ветеринарят не може да разбере какво му е.

— Може би теб гледа — предположи чичо Бърт. — Защо не опиташ да се храниш заедно с него? Така и двамата ще се почувствате по-добре.

— Имаш предвид да седна с чинията си до него ли? — попита Джейми. Чичо й кимна, а тя се усмихна. — Какво пък, струва си да опитам. Ако нещо стане със Сирано…

Същата вечер Джейми седна на пода до котарака и започна да се храни досами носа му. Сирано я гледа няколко минути с типичното си котешко спокойствие, а после се нахвърли върху паничката с котешка храна. Джейми се разсмя, а очите й се изпълниха с радостни сълзи.

— От месеци не съм се смяла така — каза тя на чичо си по телефона. — Трябваше да го видиш как яде! Дано не се наложи да ям винаги до него!

— Не зная — отвърна чичо й. — Но ако това помогне и на теб да възвърнеш апетита си, аз съм „за“. Може би е време да направиш нещо и по отношение на Зак. Всеки мъж има предостатъчно гордост, а ти му нанесе доста силен удар.

Може би ще трябва да направиш компромис.

— Мисля, че съм готова за това — каза Джейми. — Дано и със Зак да е така…

След като затвори телефона, тя гушна Сирано и закръстосва стаята. Кое щеше да е по-подходящо — да се обади на Зак или да потърси адреса му и да отиде при него?

— Мисля, че по-добре направо да отида — сподели тя със Сирано. — Ако ще да е на другия край на света. Предпочитам да се видим лице в лице, когато става дума за толкова важно нещо. Да, още утре ще опитам да науча адреса му.

На сутринта се обади в нюйоркския офис на „Фантастични пътешествия“ и попита за местонахождението на Зак.

— В момента е тук, в болницата при баща си — уведоми я секретарката. — Него снощи го откараха по спешност. Доколкото разбрах състоянието му е критично, но стабилно.

— О, не! — извика Джейми. — В коя болница?

След няколко минути затвори телефона, разтреперана от вълнение. Зак сигурно беше ужасно разтревожен за баща си. Дали ако сега отидеше при него, нещата щяха да се оправят, или напротив… Всъщност тя беше ли готова да се омъжи за него?

Не й беше необходимо дълго време, за да реши, че ще се омъжи за Зак, стига да имат възможност да прекарват заедно поне половината от годината.

Но може би първо трябваше да му телефонира и да му каже, че го обича. Защото, ако той вече не се интересуваше от нея, всичко останало отпадаше. С разтреперани пръсти набра номера на болницата, съобщи името си и зачака.

— Здравей, Джейми — чу гласа на Зак няколко минути по-късно. — Радвам се, че се обади.

— Как е баща ти? — попита със свито сърце.

— Уви, не много добре. Засега се държи, но лекарите казват, че сърцето му не е никак добре.

— Ох, Зак, толкова съжалявам! — Очите й се изпълниха със сълзи. Мисълта, че тя е предизвикала конфликта между тях, не й даваше мира. Започна да задава обичайните въпроси, като през цялото време отчаяно се чудеше как да каже на Зак, че го обича. Той говореше сдържано и тя не знаеше как ще реагира на думите й.

— Ти добре ли си? — попита Зак.

— О, да, много добре. Сирано беше малко болен, но се оправи.

— Какво му беше?

— Ветеринарят не можа да разбере. Не искаше да яде. После чичо Бърт предложи да опитам да се храня заедно с него на пода, послушах го и Сирано пак прояде.

Няколко секунди Зак остана безмълвен.

— Джейми — започна напрегнато той, — трябва да ти кажа нещо. Зная, че се обаждаш заради баща ми и може би не искаш да слушаш това, но все пак трябва да ти го кажа. Обичам те. Обичам те толкова много, че не мога да мисля за нищо друго. Бях решил да дойда и да ти кажа, но баща ми получи удар и… — За секунда признанието на Зак сякаш увисна във въздуха.

— Не казвай нищо повече! — извика Джейми. — Зак, аз също те обичам! — По лицето й се застичаха радостни сълзи. — Зак, това бяха думите, които исках да чуя повече от всичко на света! Страхувах се, че никога няма да ми простиш.

— Джейми! — Гласът на Зак трептеше от радост. — Мила моя… Виждаш ли, пак сме много далеч, а аз не мога да мърдам от тук. Искам… Трябва да те видя! Възможно ли е да дойдеш…

— Разбира се, че е възможно! — Джейми избърса сълзите си. — Ще взема първия самолет за Ню Йорк!

— Обади ми се да ми кажеш номера на полета. Ще те чакам. Тук и без това не мога да помогна много, а тази болница е най-неподходящото място за срещата ни.

Само четири часа по-късно самолетът на Джейми докосна пистата на летище „Кенеди“. Когато вратата се отвори, тя изтича през тунела, а погледът й се плъзна по тълпата от посрещачи. Само след няколко секунди беше в неговите прегръдки и отвръщаше на целувките му, които сякаш нямаха край. Той се засмя и я завъртя като дете, а очите му искряха от щастие. После я остави, отдръпна се, възхитено я огледа и отново я притисна към себе си.

— Джейми, Джейми, Джейми — шепнеше в ухото й. — Ще измислим нещо и никога повече няма да се разделяме, дори цял живот да трябва да карам цветя за магазина ти. Тези няколко месеца се чувствах като в ада.

— Аз също — каза Джейми. — Но не говори прибързано. Искам да видя света заедно с теб. Африка, Аляска, всички прекрасни места, които познаваш. Ще се справим, ще видиш, и почти никога няма да сме разделени.

— Разбира се, че ще се справим — съгласи се Зак. — Щом сме заедно! Ще отидем ли при баща ми? Иска да те види. Чакаме ли някакъв багаж?

— Не нося нищо, освен чантата си. — Джейми поклати глава. — Когато ми каза, че искаш да дойда, забравих за всичко останало.

— Поне веднъж да не постъпиш разумно — засмя се Зак. — Но не се притеснявай, в Ню Йорк има достатъчно магазини. — Хвана я за ръка и я поведе към чакащата лимузина. — На баща ми е — обясни той. — Винаги, когато посещавам Ню Йорк, отсядам в неговия апартамент. Идвам толкова рядко, че няма смисъл да наемам отделен апартамент. Ще има достатъчно място и за двама ни. Надявам се, нямаш намерение да се прибираш в Сейнт Луис още тази вечер.

— Ще остана толкова дълго, колкото искаш — усмихна се Джейми и се сгуши в него. — Барни ще наглежда магазина.

— Значи наистина се реши — усмихна се Зак. — Трябва да поговорим за доста неща, след като посетим баща ми. — Отдръпна се и я погледна сериозно. — Беше толкова доволен, когато разбра, че ще дойдеш. Мисли си, че вината за проблемите ни е изцяло негова — въпреки безбройните ми опити да го убедя, че за всичко съм виновен аз. Първо създадох впечатлението, че само флиртувам с теб, въпреки че желаех много повече. Това бе причината да си убедена, че не съм подходящ за съпруг, особено след като непрекъснато обикалям света в компанията на интересни хора. Беше щастлива и сигурна в своя магазин, така че защо бе нужно да рискуваш всичко заради някого, когото дори не познаваш добре? Бе ми нужно известно време, за да видя нещата от твоя гледна точка, включително къщата и пръстена. И веднага започнах да се проклинам за глупостта си. А също и заради онази бележка. Ще можеш ли да ми простиш?

— Мисля, че си твърде взискателен към себе си. Аз съм тази, която има нужда от прошка. Преди време чичо Бърт ми спомена, че се държа така, сякаш съм омъжена за магазина. Единственото ми извинение, при това не много убедително, е, че бяхме твърде малко заедно. Всичко се случваше толкова бързо! — Тя се облегна на рамото му. — А когато съм с теб ми се струва, че целият свят е градина! Защо ми е притрябвал магазин за цветя?

— Но ти обичаш работата си — усмихна се Зак и я целуна по челото. — По-важното обаче е, че обичаш мен. Знаеш ли какъв бе първият въпрос на баща ми, когато влязох при него, побеснял от гняв? Попита ме дали съм ти казал колко много те обичам. Когато му отвърнах, че не съм, но според мен ти сигурно си се досетила, след като съм ти предложил да се оженим, той каза няколко незабравими думи по повод безкрайната ми глупост. Направих грешка, Джейми.

— Как мислиш, дали ще се почувства по-добре, ако разбере, че ще се оженим?

— Това предложение ли е? — изненадано я погледна Зак.

— Като че ли. Освен ако оригиналното предложение е в сила.

— Е, поне не е в оригиналната си форма — каза Зак. — Какво ще кажеш например за следното: Джейми, аз те обичам, обожавам те. Съгласна ли си да се омъжиш за мен? Бих паднал на колене, но ми е ужасно трудно да го направя в колата.

— О, Зак, разбира се, че съм съгласна! — Джейми се отпусна в прегръдките му и отвърна на дългата целувка. — Пазиш ли още онзи прекрасен пръстен?

— В сейфа при баща ми е. Наистина ли ти харесва, или…

— Харесва ми! Това е най-прекрасният пръстен, който съм виждала — прекъсна го Джейми. — Къщата сигурно също ще ми хареса. Ако, разбира се, наистина си я купил.

— Не, защото само бях направил постъпки за мястото. Но ще намерим друга. Заедно. Ще бъде много по-забавно. Може би дори ще вземем и Сирано, за да сме сигурни, че я одобрява.

— Не съм сигурна, че искам къща с мишки. А точно такава би му харесала най-много. — Джейми се засмя.

— А аз нямах нищо против онази мишка в кухнята ти — усмихна се Зак. Лимузината забави ход и той погледна през прозореца. Завиваха по алеята на болницата. — Трябва да те предупредя, че баща ми е свързан с толкова много системи, жици и монитори, че почти не прилича на човек. Не е много приятна гледка.

Джейми опита да се стегне, но въпреки това се почувства разстроена от вида на Айзая Дънам. Но когато я видя, погледът му се проясни и той протегна ръка към нея.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да видя Закарая отново щастлив — каза той. — Желанието ми да видя тази сватба май доведе до доста неприятности, но… — На устните му се появи усмивка и той добави: — Струва ми се, че в края на краищата съм успял да постигна своето, нали?

— Бяхте по-мъдър и от двама ни — каза Джейми. — Сега обещайте, че ще оздравеете за сватбата. Това е много важно, защото не мога да се омъжа за Зак, ако нямаме подходящ дядо за децата ни.

— Ще направя всичко по силите си — съгласи се Айзая. — Но не отлагайте сватбата. Закарая има нужда от теб.

— Сякаш започна да оздравява пред очите ми — каза Зак малко по-късно, докато лимузината ги отнасяше към апартамента. — Ти се държа чудесно с него, Джейми… Откакто те срещнах започнах да се замислям за много неща — за взаимоотношенията с баща ми, за това какво смятам да правя през останалата част от живота си. Смятам, че тази болка ми помогна много, особено сега, когато отново си с мен.

— Какво означава „останала част от живота“? — попита Джейми. — Да не би да се откажеш от пътешествията?

— Ще пътувам по-рядко — отвърна Зак. — Обучавам няколко души, които ще ме заместят, а аз ще се върна към доктората си. Мисля, че така ще мога да се занимавам по-пълноценно с професията си, а и ще осигуря стабилен семеен живот за нас и децата ни. Доколкото разбирам, децата са в плановете ти.

— Разбира се! — каза Джейми и го целуна. — Въпреки че бях започнала да харесвам идеята за пътуванията, по време на които бих могла да науча много за екзотичните растения и да ти помагам в ботаническата работа. Разбира се, когато ни се родят деца… Какво пък, те също могат да пътуват. Помисли само колко много ще научат.

— Наистина, защо не? — Зак отново я прегърна. После тихо се засмя. — Когато ми разказа как си седяла на пода до Сирано, аз сякаш те видях пред себе си и толкова се трогнах от тази мила гледка, че не можах да се сдържа и ти казах колко много те обичам.

— Моят котарак Сирано успя да събере двама влюбени, права ли съм?

— Точно така — съгласи се Зак.

Лимузината спря пред голяма сграда, където ги посрещна униформен портиер. Зак подаде ръка на Джейми и двамата влязоха в асансьора, който се стрелна към последния етаж. Терасата на огромния апартамент бе цялата в цветя, истинска градина под небето.

— Прекрасно е! — възкликна Джейми. — Невероятна гледка!

— Това е нищо в сравнение със саваните на Африка или с безкрайната Аляска — Зак се вгледа в нея. — Градовете и луксозните апартаменти не означават много за мен. Сигурна ли си, че ще бъдеш щастлива с мъж, който предпочита да бъде на хиляди километри от всичко това и да гледа как стадо слонове се къпят в някое езеро, а над тях се рее орел?

— Много щастлива — каза Джейми и очите й внезапно се насълзиха. — Обичам градовете, но обичам и да виждам нови неща, да се уча… Мисля, че ни очаква прекрасен живот.

— Аз също мисля така. — Той прегърна Джейми и я целува дотогава, докато тя почувства, че е готова да литне и да се присъедини към белите облачета над главите им. Тя вече беше сигурна, че Зак Дънам е забележителен човек с дълбока душевност и че заслужава най-голямата обич на света.

— О, Зак — промълви тя, — толкова те обичам! — Замислено го погледна. — Сигурно ще мине доста време преди баща ти да оздравее, за да присъства на сватбата.

— Готов съм да се оженя за теб по всяко време — нежно се усмихна Зак. — Може би трябва да си го направим веднага, без никакъв шум, а после да организираме тържество за всички останали. Сигурен съм, че баща ми ще ни разбере. Добре знае колко отчаян бях. А леля Марта и чичо Бърт дали ще харесат тази идея?

— Тези романтични души ли? — Джейми се засмя. — Направо ще ни ръкопляскат. — Тя страстно целуна Зак и му се усмихна. — Струва ми се, че за всеки проблем може да се намери разрешение, стига да използваш разума си. Не мислиш ли?

— Да, но ако послушаш и сърцето си — съгласи се Зак.