Робърт Джордан
Нова пролет (4) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 4
Напускане на Кулата

Стаята на Моарейн почти с нищо не се различаваше от тази на Сюан. Квадратната й масичка с четирите книги върху нея и двата стола без възглавнички и с прав гръб можеше да са дошли от същата селска къщичка като на Сюан. Леглото й беше по-тясно, иллианският й килим — кръгъл и на цветчета, позакърпен на няколко места, а умивалникът й беше претърпял сериозен удар преди време. Огледалото имаше пукнатина в единия ъгъл. Като се изключеше всичко това, все едно че бяха в една и съща стая. Тя изобщо не си направи труд да разпали огъня. Беше си загърнала жарта по-грижливо от Сюан, но нямаше толкова време, че да се занимава със студа в стаята.

Бръкна най-отдолу в гардероба, малко по-голям от този на приятелката й, и също толкова невзрачен, измъкна чифт дебели обуща, огледа ги и направи гримаса. Грозни неща от дебела кожа. Но обущата щяха да й пазят сухо в снега, а чехлите — не. Извади и вълнени чорапи, седна на края на неоправеното си легло и ги навлече върху тези, които вече носеше. За миг си помисли дали да не си обуе и втори чифт. Колкото и студено да беше вътре в Кулата, там, където отиваше, щеше да е по-студено. Но времето беше кратко. А и не искаше да си сваля роклята в този леден въздух. Записването на имена със сигурност щеше да става в нещо като навес, с огън или мангал за топло. Нямаше начин. Повечето хора в лагера щяха да ги взимат за Сестри точно както беше намекнала Тамра.

След това измъкна от гардероба тесен, изплетен от кожа колан със сребърна тока и простичка кания, в която лежеше тънка, инкрустирана със сребро кама с острие малко по-дълго от дланта й. Не я беше носила, откакто пристигна в Кулата, и отначало й се стори непривична, увиснала на кръста й. Може би беше забранено да използва Силата, за да се защити, но виж, камата щеше да свърши добра работа, ако се наложеше. Прехвърли кесията от белия кожен колан, който лежеше на леглото, и за миг се замисли. То хубаво, че според Тамра всичко, което щеше да им потрябва, е приготвено, но да зависиш от някой, дори това да е Амирлинския трон, че ще ти осигури всичко, беше неразумно. Напъха костеното си гребенче и четката с костената дръжка в една кожена чантичка. Колкото и спешна да беше необходимостта да събират имена, съмняваше се, че ако някоя Посветена се остави дълго да ходи неспретната, ще се отърве само с резки укори. След това дойдоха хубавите й ръкавици за езда от тъмносиня кожа, със съвсем мъничко бродерийка по гърба, а към тях — и комплектчето за шиене в резбованата кутийка от черно дърво, кълбенце здрав конец, два чифта резервни чорапи в случай, че тези, които носеше, се намокреха, няколко кърпи с различна големина и още няколко други неща, които можеше да се окажат нужни, в това число ножче, което се сгъваше, за острене на гъши пера в случай, че се окажеше, че ще използват точно това. Сестрите никога не биваха принуждавани да се примиряват с подобни неудобства, но те не бяха Сестри.

Окачи чантичката на едното си рамо, награби обшитото с кожа наметало и изхвърча навън тъкмо навреме, за да види как Мейдани и Брендас ситнят по коридора, извеждащ от галерията, с пърхащите зад тях наметала. Сюан я чакаше нетърпеливо, също с чантичка на рамото и с наметало; сините й очи святкаха възбудено. Не беше единствената, оказала се изненадана в последния момент. В другия край на галерията Катерин Алрудин надникна от стаичката си и зарева с цяло гърло Карлиня бързо да й върнела комплектчето за шиене, след което се шмугна вътре, без да дочака отговор.

— Аланна, Притале, може ли някоя от вас да ми заеме чисти чорапи? — извика една Посветена отдолу.

— Вчера ти заех един чифт, Едесина — отвърнаха й отгоре.

Из целия кладенец се тръшкаха врати, жени изхвърчаха навън и крещяха било на Темайле, или на Десандре, на Коландра или на Атуан, или на още десетки други, да им върнат тази или онази заета вещ, или пък нещо да им заемат. Една Сестра да се завъртеше, щеше всичките да ги пече на бавен огън заради тази какофония.

— Какво толкова те забави, Моарейн? — каза без дъх Сюан. — Хайде, че да не ни оставят. — И закрачи отривисто, сякаш наистина си мислеше, че стражите ще тръгнат сами, ако закъснеят. Което беше невъзможно, разбира се, но Моарейн също не се помая. Нямаше да си влачи краката при такава възможност да напусне града. Особено при тази възможност.

Слънцето все още беше далече от половината път до зенита. По небето се търкаляха кълбести тъмносиви облаци. Днес като едното нищо можеше да завали сняг. А това ни най-малко нямаше да улесни задачата, която им предстоеше. Виж, вървенето тук беше лесно, защото широката, покрита с чакъл пътека през дърветата, водеща към Западната конюшня отвъд крилото на Кулата с квартирите на Посветените, беше разчистена. Не за удобство на Посветените естествено; повечето Сестри държаха конете си в Западната конюшня и работниците разчистваха тази пътека с гребла по два-три пъти на ден, ако се наложеше.

Самата конюшня заемаше три дълги етажа от сив камък — бе по-голяма от главните конюшни на Слънчевия дворец, широкият павиран двор пред нея гъмжеше от облечени в груби палта коняри, оседлани коне и увенчани с шлемове стражи от Гвардията на Кулата, с техните стоманени нагръдници върху почти черните им палта и също толкова тъмни плащове, извезани на дясната гръд с бялата капка на Пламъка на Тар Валон. Табардите със седемцветните ивици върху бронята отличаваха тук-там знаменосците, както и единствения офицер. Брендас и Мейдани тъкмо се качваха на седлата, а половин дузина други Посветени, загърнати в наметалата си, в изпъната колона вече поемаха към Портата на залеза, обкръжени от своите стражи. За миг Моарейн изпита раздразнение, че толкова много са изпреварили нея и Сюан. Нищо ли не си бяха взели, че да са толкова бързи? Ама те пък не знаеха какво търсят. Това отново повиши духа й.

Запробива си с лакти път през тълпата и намери дорестата си кобилка — юздите държеше длъгнеста конярка с неодобрително изражение на тясното лице. Най-вероятно се мръщеше, че някаква си Посветена си позволява да има свой кон. Малцина имаха — повечето просто не можеха да си позволят да поддържат кон, пък и възможностите да яздиш извън терена на Кулата бяха нищожни — но Моарейн се беше купила Стрела, за да отпразнува спечелването на пръстена. Акт на суетна показност, за който беше почти сигурна, че можеше да я отпрати на малка разходка до кабинета на Мириън. Но въпреки това не съжаляваше за покупката. Кобилата не беше висока, защото тя мразеше да прилича на дете, както ставаше, щом яхнеше високи животни, но въпреки това можеше да продължи да препуска след като и по-едри от нея коне се уморяха. Бърз кон — добре, но издръжлив — още по-добре. Стрела беше и двете. Виж, това като се разбра, наистина й спечели визита при Наставницата на новачките. Сестрите не гледаха добре на Посветена, рискуваща да си счупи врата. Ама никак.

Конярката понечи да й подаде юздите, но тя окачи чантата на седлото, след което разкопча кожените капаци на дисагите. От едната страна имаше увит в кърпа вързоп, в който, както се оказа, имаше половин самун хляб, сушени зарзали в промазана хартия и голяма буца светложълто сирене. Повече, отколкото можеше да изяде сама, но някои от останалите имаха повече апетит. Другата страна се беше издула от лъскавата писалищна дъсчица, дебел сноп хубава хартия и две хубави писалки със стоманени пера.

„Ножчето няма да трябва“, помисли си тя с огорчение, като се стараеше да запази лицето си гладко. Защо пък да се оставя конярката да я види колко е засрамена? Ами подготвила се беше поне.

Походното писалище съдържаше също така и здраво запушена мастилница от дебело стъкло. Въпреки неприкритата насмешка на конярката, Моарейн грижливо провери дали наистина е запушена добре. Тази жена можеше да се подсмихва колкото си ще, без да си прави труд да го прикрие с шепа дори, но не тя щеше да се чуди какво да прави, ако мастилото изтечеше и наклепеше всичко. Колко жалко, че слугите не гледаха на Посветените както новачките, мислеше си понякога Моарейн.

С насмешлив поклон, конярката най-сетне й подаде юздите, наведе се и поднесе събраните си шепи да й помогне с качването, още един подигравателен жест, но Моарейн го подмина с презрение. Надяна ръкавиците за езда и с лекота се метна на седлото. Да я видим сега как ще се подсмихва! Бяха я качили на първото й пони — водено с въже, разбира се — още когато бе пораснала толкова, че да може да ходи, без да я държат за ръчичка, а първия истински кон й дадоха, когато беше едва на десет. За жалост, полите на роклите на Посветените не бяха раздвоени за езда и необходимостта да ги придърпа надолу, мъчейки се напразно да си прикрие краката, развали цялото достойнство на мига. Студът я безпокоеше, не скромността. Е, и скромността, отчасти. Забеляза, че някои от стражите оглеждат обутите й в дългите чорапи крака, оголени почти до коляното, и се изчерви. Помъчи се да ги пренебрегне и се озърна към Сюан.

Беше поискала и на Сюан да купи кон за отпразнуването и сега съжали, че й бе позволила да я разубеди. Сюан щеше да може да се поупражни повечко. Изкатери се на коня си, едър сив скопец, толкова непохватно, че явно кроткото иначе животно извърна глава и я изгледа втрещено. За малко щеше да падне, докато се мъчеше да вкара другия си крак в стремето. След като се оправи и с това, стисна юздите толкова силно, че ръкавиците се изпънаха върху кокалчетата на пръстите й; лицето й бе изопнато все едно, че й предстоеше тежко изпитание, в което можеше и да се провали. И с право. Сюан можеше да язди; просто си беше много лоша ездачка. Някои от мъжете огледаха с интерес и нейните полуразголени крака, но тя май не го забеляза. Разбира се, и да го беше забелязала, нямаше да я смути. Според нея работата в рибарска лодка значело да си вържеш полите високо и да си оголиш краката много над коляното!

След като се качиха на седлата, едно стройно младо подлейтенантче, на чийто шлем имаше късо бяло перо, извика осмината стражи, които щяха да ги придружават. Всъщност доста хубавичък си беше, зад лицевите решетки на шлема, но всички в Гвардията на Кулата бяха достатъчно благоразумни, за да не се усмихват на Посветена, и той изгледа двете със Сюан съвсем бегло, преди да им обърне гръб. Не че искаше толкова да й се усмихне, нито пък тя да му отвърне — да не е някоя безмозъчна новачка, я! — но щеше да й хареса да го погледа още мъничко.

Водачът на ескорта им не беше хубав. Висок, с прошарена коса знаменосец, навъсен, той се представи сдържано с плътния си хриплив глас като Стелер, строи войниците си в хлабав кръг около двете и обърна рунтавия си пъстър кон към Портата на залеза без повече приказки. Гвардейците потеглиха след него и двете със Сюан се оказаха подкарани като добитък. Подкарани! Моарейн запази спокойствие, но с усилие. Беше добро упражнение. Сюан, изглежда, не мислеше, че й трябва упражнение.

— Трябва да отидем на западния бряг — извика тя, навъсена в гърба на Стелер. Той не й отвърна. Тя ритна с пети дебелите хълбоци на сивушкото и го подмина, като междувременно за малко щеше да се изхлузи от седлото. — Чухте ли ме? Трябва да отидем на западния бряг.

Знаменосецът въздъхна шумно и най-после извърна глава към Сюан.

— Вече ми казаха да ви заведа на западния бряг… — Замълча сякаш се замисли с каква титла да се обърне към нея. Стражите рядко имаха повод да говорят с Посветени. Явно не му хрумна нищо, защото продължи без никакви титли и с по-твърд тон: — Обаче не искам някоя от вас да се натърти, тъй че ще стоите вътре в кръга, чу ли? Е, сега се върни отзад. Или ще спрем ей тука, докато не го направиш.

Сюан стисна челюсти и изостана при Моарейн.

Моарейн се озърна бързо да се увери, че никой от войниците няма да я подслуша, и прошепна:

— Не можеш да си мислиш, че ще сме точно ние, Сюан. — Вярно, че и тя се надяваше, но това си беше реалният живот, а не някоя приказка на веселчун. — Та той може все още да не се е родил.

— Шансът ни е колкото на всички други — измърмори Сюан. — По-голям, защото ние знаем какво всъщност търсим. — Не беше спряла да гледа навъсено знаменосеца. — Като си обвържа Стражник, първо ще го науча да прави каквото му се каже.

— Стелер ли мислиш да обвържеш? — попита невинно Моарейн и Сюан я зяпна с такова стъписване и ужас, че тя едва не се изсмя. Но в същото време Сюан едва не падна от коня, а това съвсем не беше за смях.

След като минаха през обкованата с желязо Порта на залеза с позлатените залязващи слънца, дали името й, забити високо в дървените греди, бързо се разбра, че завиват на югозапад по настланите с камък улици към Портата на Алиндер. Към града имаше много водни порти, през които можеха да влизат малки лодки, и, разбира се, имаше ги и Северния и Южния пристан за речни кораби, но само шест порти на мостове. Портата на Алиндер беше най-южната от трите на запад и не беше добър знак, че ще се приближат до Драконовата планина, но Моарейн не мислеше, че Стелер ще позволи да го отклонят. „Търпи това, което не можеш да промениш“, каза си кисело тя. Сюан сигурно беше готова да задъвче пирони.

Сюан обаче гледаше мълчаливо в гърба на Стелер. Вече не сърдито и навъсено, само го гледаше, замислено, точно както правеше с главоблъсканиците, които толкова обичаше, от най-побъркващо заплетените, с така здраво напасваните парчета, че сякаш никога не биха могли да се разпаднат. Само че за Сюан винаги се разпадаха. И главоблъсканиците с думи също така, както и с числа. Сюан виждаше модела там, където никой друг не можеше да го види. Сега беше до такава степен погълната от знаменосеца, че дори яздеше с известна лекота, ако не и с вещина. Най-малкото, не изглеждаше готова да се катурне на всяка крачка.

Навярно щеше да измисли начин да го отклони, но самата Моарейн се отдаде на удоволствието от ездата през града. Дори на Посветените не им позволяваха всеки ден да излизат извън терена на Кулата, в края на краищата, а Тар Валон беше най-големият град, най-величественият град в познатия свят. Сигурно и в целия свят. Островът беше дълъг близо десет мили и като се изключеха обществените паркове и частните градини — и Огиерската дъбрава, разбира се — градът покриваше всяка стъпка от тях.

Улиците, по които яздеха, бяха широки и дълги, почистени от снега и всички сякаш бяха пълни и препълнени с хора, най-вече пешеходци, въпреки че през тълпата се промушваха носилки и паланкини. В това гъсто човешко гъмжило беше по-лесно да вървиш пеш, отколкото да яздиш, и само най-гордите и най-упоритите бяха на коне — тайренска благородничка с вдървен врат и висока дантелена яка, с антуража й от слуги и охрана, няколко кандорски търговци с мрачни погледи и със сребърни вериги през гърдите, няколко групички пъстро облечени мурандийски контета със завити нагоре мустаци, чието място трябваше да е навън, при боевете. „Или пък тези, които ги чака дълъг път“, добави тя наум при поредното си напразно усилие да покрие краката си и се намръщи на салдееца с дръпнатите очи, търговец или занаятчия някакъв, с грубо вълнено палто, който ги оглеждаше разнежено и доста неприкрито. Светлина! Мъжете като че ли никога не можеха да разберат, или не ги интересуваше, кога една жена иска да я гледат и кога — не. Тъй или иначе, Стелер и войниците му успяха да им отворят пътя напред — никой не искаше да се пречка на пътя на осем въоръжени гвардейци на Кулата. Да, това им правеше път през тълпата. Съмняваше се, че някой из тълпата ще знае, че една обшита със седемте цвята бяла рокля означава посветена на Бялата кула. Хората, които идваха в Тар Валон, стояха настрана от Кулата, освен ако нямаха работа там.

Сред тази тълпа като че ли имаше представители на всички страни. „Светът идва в Тар Валон“, гласеше поговорката. Тарабонци от далечния запад, с була, които покриваха лицата им до очите и достатъчно прозрачни, за да се виждат под тях дебелите им мустаци, търкаха рамо с моряци, облечени в кожени елеци и боси дори и в този студ, от речните кораби, порещи Еринин. Мъж от Граничните земи в плетена ризница мина покрай тях, подкарал в обратната посока — шиенарец с каменно лице, с увенчания му с полумесец шлем, увиснал от седлото, и с обръсната глава, освен кичура на темето. Явно беше някой пратеник, тръгнал за Кулата, и Моарейн за миг си помисли дали да не го спре. Но той нямаше да разкрие посланието си на нея, пък и щеше да й се наложи да си пробива път през стражите на Стелер. Светлина, колко мразеше да не знае нещо!

Мяркаха се облечени в тъмни дрехи кайриенци — човек можеше да ги отличи лесно, защото бяха по-ниски и по-светлолики от почти всички останали; мъже от Алтара в тежко извезани палта, жени от Алтара, стиснали наметалата си, яркочервени, зелени или жълти, да закрият голото под роклите им с дълбоките деколтета от ледения въздух, и скромно облечени андорци, които крачеха така, сякаш не знаеха къде точно отиват, но се канеха да стигнат там колкото може по-скоро. Андорците винаги се съсредоточаваха само върху едно нещо; упорити хора бяха и горди, и им липсваше въображение. Няколко доманки с натруфени наметала — търговки, несъмнено, повечето домански жени, които се виждаха извън страната им, бяха такива — си купуваха топли месеници от количката на баничаря, а близо до тях някакъв арафелец с палто с нашарени с червени ивици ръкави, с черна коса, поклащаща се на гърба му на две плитки, украсени със сребърни звънчета, ръкомахаше и спореше за нещо с дебел иллианец, който, изглежда, се интересуваше повече как да загърне телесата си в ярко извезания си плащ. Зърна дори някакъв тип с кожа черна като въглен, който можеше да е от Морския народ, макар че някои тайренци бяха също толкова черни. Ръцете му бяха скрити под опърпаното наметало, докато ситнеше из тълпата, тъй че не можа да види дали са татуирани.

При толкова много хора се вдигаше глъч дори само от обикновеното говорене, но към него се добавяше шумът от фургони и коли, скърцането на зле смазаните оси, тропотът на копитата и стърженето на обшитите със стомана колелета по каменната настилка. Коларите и водачите на фургони викаха на хората да им отворят път и те го правеха с неохота, улични търговци подвикваха — хвалеха панделките, иглениците, печените си ядки и още десетки неща на количките и подносите си. Напук на студа, жонгльори и акробати играеха за пари по уличните кръстовища, мъже и жени с шапки, поставени пред тях за дребни монети, свиреха на флейти, на гайди или на лютни, дюкянджии стояха пред отворените си дюкяни и хвалеха на висок глас колко много по-добра е тяхната стока от тази на другите. Улични чистачи с метли, гребла и колички зачистваха онова, което оставяха конете, и всякакъв друг боклук също така, като подвикваха:

— Отворете път за чисти обуща! Отворете път, ако искате да са ви чисти обущата!

Беше толкова… обичайно. Никой като че ли не забелязваше тежката миризма на лютив дим, надвиснала във въздуха. Някаква си битка извън Тар Валон не можеше да повлияе на това, което ставаше зад стените на Тар Валон. Навярно дори война нямаше да може. Но човек можеше да види същото и в Кайриен, макар и не в същите количества или в такова разнообразие. Всъщност самият Тар Валон правеше града различен от всички други.

Бялата кула се издигаше от центъра на града — дебел костенобял стълб, с височина сто разтега, видим от мили разстояние. Това бе първото, което виждаше всеки, който се приближаваше към града, много преди да може да види самия град. Центърът на властта на Айез Седай, само това беше достатъчно, за да отличи Тар Валон, но и други, по-малки кули се издигаха из града. И не само остри шпилове, а и спирални, и с канелюри, някои от тях толкова близо една до друга, че се свързваха с мостове на сто стъпки във въздуха, или на двеста, или още по-високо. Дори безвърхите кули на Кайриен не можеха да се сравнят с тях. Всеки площад си имаше фонтан или някакъв паметник в центъра, или огромна статуя, някои върху постаменти, високи цели петдесет стъпки, ала самите сгради бяха по-величествени от повечето паметници в други градове. Около внушителните като палати домове на богати търговци и банкери, с техните кули и куполи, и оградени с колони портици — претъпкани дюкяни и странноприемници, кръчми и конюшни, жилищни постройки и домове на обикновеното гражданство, но дори и те бяха украсени с изваяния и фризове, подходящи за дворци. Немалко от тях можеха да минат за дворци. Почти всички бяха огиерска направа, а огиерите строяха за красота. Още по-удивителни бяха постройките, пръснати из целия град, срещащи се по половин дузина на всяка улица, където на огиерските зидари им беше дадена пълна свобода. Една триетажна банка наподобяваше полет на ято златомраморни птици, докато сградата на Кандорската търговска гилдия като че ли изобразяваше коне, препускащи в морска вълна, или може би морска вълна, превръщаща се в конски табун, а един много голям хан, носещ името „Синята котка“, строго наподобяваше точно това — синя котка, свила се на кълбо за сън. Големият рибен пазар, най-големият в града, сякаш наистина беше ято огромни риби, зелени, червени, сини и пъстри. Други градове също се гордееха с огиерски постройки, но нищо не можеше да се сравни с това, което притежаваше Тар Валон.

Една от направените от огиери сграда беше заградена със скеле, което скриваше формата й, тъй че Моарейн можа да види само зелен и бял камък, както и че сякаш всичко беше на кривини, а по дървените платформи се движеха огиерски каменоделци — някои вдигаха големи късове бял камък на дълъг дървен кран, стърчащ над улицата. Дори огиерската работа се нуждаеше от ремонт от време на време, а никой човешки зидар не можеше да уподоби изкуството им. Да се види огиер беше рядкост обаче. Един от тях стоеше на улицата под широката стълба, водеща към първата платформа, с дълго черно палто и с дебело хартиено руло под мишницата. Планове несъмнено. Можеше да го вземеш за човек, ако примижиш. И ако пренебрегнеш факта, че огромните му очи бяха на равнището на нейните, когато се изравни с него, яхнала коня. Това, както и дългите, обрасли с туфи косми уши, които се подаваха изпод косата му, и носът, широк почти колкото лицето му, както и устата, която едва ли не разполовяваше въпросното лице. Тя му кимна официално от седлото и той отвърна на поздрава й със същото достолепие, поглаждайки тясната брада, провиснала на гърдите му. Ала ушите му помръднаха и й се стори, че видя да се ухилва, докато се обръщаше да се качи по стълбата. Всеки огиер, дошъл в Тар Валон, щеше да познае роклята на Посветена, щом я видеше.

Изчервена, тя хвърли кос поглед да види дали Сюан е забелязала, но приятелката й все така оглеждаше замислено Стелер. Можеше и да не е забелязала огиера. Е, Сюан можеше много да се вглъби в своите главоблъсканици, но да пропусне да види огиер?

Близо час след като напуснаха Кулата, стигнаха до Портата на Алиндер, която беше достатъчно широка, за да могат да преминат в редица пет или шест фургона, без да се сбутат, и фланкирана с две високи кули със зъбери. Кули имаше навсякъде по високите бели крепостни стени на града, щръкнали над реката, но никои от тях не бяха толкова високи, колкото мостовите кули. Грамадните, обковани с бронз крила на портата бяха отворени широко, но стражите горе на порталните кули пазеха зорко, готови всеки момент да извикат да завъртят железните макари и да ги затворят, а двайсетина мъже стояха край пътя, стиснали алебарди, и държаха под око малцината преминаващи. Двете със Сюан и ескортът им привлякоха погледите им като магнит железни стружки. Или роклите с ивиците, по-скоро. Никой обаче нищо не каза за това, че Посветени напускат града, което предполагаше, че през тази порта вече е излязла друга група. За разлика от многолюдните улици, през портата движение нямаше. Всички, които бяха поискали да потърсят безопасност зад стените на Тар Валон, вече отдавна бяха вътре и въпреки привидната обичайност зад градските стени, изглежда, никой не си и помисляше, че все още е безопасно да се тръгва навън. Един от стражите край пътя, широкоплещест знаменосец, кимна на Стелер и той също му отвърна с кимване, без да спира.

Когато копитата на конете заотекваха по моста, Моарейн усети как дъхът й секна. Мостовете сами по себе си представляваха чудеса, построени с помощта на Силата, като каменна дантела, извисила се в дъга на близо миля до здравата суша отвъд блатистия речен бряг, без никаква опора по цялото това протежение и достатъчно високи по средата, за да може отдолу да премине и най-големият речен кораб. Не това я стъписа обаче, а че беше извън града. Сестрите набиваха много дълбоко в главата на всяка новачка, че само едното стъпване на мостовете представлява опит за бягство, най-тежкото престъпление, което можеше да извърши една новачка, след убийството. Същото важеше и за Посветените — просто на тях не беше нужно да им се напомня. А тя беше извън града, толкова свободна, колкото ако вече носеше шала. Огледа войниците около себе си. Е, почти толкова свободна.

На най-високото място на моста, на петдесет разкрача над реката, Стелер изведнъж дръпна юздите. Луд ли беше да спира пред гледката с издигащата се в далечината Драконова планина, с прекършения й връх, от който струеше лента черен дим? В еуфорията си тя беше забравила за студа, но силният вятър откъм Алиндрелската Еринин, който я сряза през наметалото, набързо й го припомни. На този вятър миризмата на изгоряло дърво като че ли беше особено силна. Осъзна, че тръбите са спрели да свирят. Мълчанието им й се стори някак злокобно, също както зовът им преди това.

После видя групата конници в подножието на моста, вторачени към градските стени. Това, че тръбите са млъкнали, вече не й се струваше толкова обезпокоително. Лъскавите брони и шлемове на ездачите блестяха като сребро и всички бяха с дълги бели плащове, проснати върху задниците на конете. Прегръщането на Извора я изпълни с живот и радост, но по-важното за момента беше, че изостри зрението й. Точно както бе подозирала, на лявата гръд на всеки от тези плащове беше извезано огнено златно слънце. Чеда на Светлината. И смееха да блокират движението по един от мостовете на Тар Валон? Е, бяха само двете със Сюан и стражите, но принципът си оставаше. Фактът, че са двете със Сюан и Гвардията на Кулата, само правеше нещата още по-лоши. Правеше ги непоносими.

— Знаменосец Стелер — заяви тя високо, — на Бели плащове не може да се позволи да си въобразяват, че могат да унизят посветени на Кулата. Нито гвардейци на Кулата. Продължаваме напред. — Глупакът дори не я погледна, взрян замислено в Белите плащове. Може би ако го чукнеше леко по главата с едно тънко поточе Въздух…

— Моарейн! — Шепотът на Сюан беше тих, но и доста рязък.

Тя погледна с изненада приятелката си. Сюан се беше навъсила. Как разбра? Та тя дори не бе започнала да заплита! Все пак Сюан беше права. Някои неща просто не бяха разрешени. Моарейн гузно пусна сайдар и цялата радостна възбуда се изцеди от съществото й. Потръпна и се загърна по-плътно в наметалото. Сякаш щеше да помогне нещо.

Най-сетне Белите плащове обърнаха и поеха обратно към селото. Алиндер беше голямо село, всъщност цяло градче, с тухлени къщи на по два и дори на три етажа, покрити със сини плочи, доколкото можеше да се види през снега, със своите си ханове, дюкяни и пазари. Бялата снежна пелена му придаваше чистота и покой. Белите плащове изчезнаха задълго. Чак когато отново се появиха в теснината между две постройки, на някаква улица, водеща на север, Стелер подкара коня си. Ръката му в металната ръкавица се отпусна на дръжката на меча, а главата му непрестанно се въртеше наляво-надясно — той оглеждаше улиците отпред, докато минаваха последната отсечка от моста. Където се появеше група Бели плащове, можеше да се появи и друга. Моарейн изведнъж се почувства много благодарна за присъствието на Стелер и хората му. Една кама едва ли щеше да помогне много срещу стрелата на Бял плащ. Нито една от подготовките й всъщност нямаше да свърши много работа.

Сюан отново пришпори сивушкото си до знаменосеца, все така вглъбена в мислите си, дотолкова, че яздеше с нещо наподобяващо… е, не чак изящност, но стабилност поне.

— Знаменосец Стелер. — Тонът й съчетаваше твърдост с учтивост, подплатени със силен елемент на увереност. Почти заповеден глас. Стелер извърна глава към нея и примига изненадано. — Знаете защо сме тук, разбира се — продължи тя и едва дочака кимването му. — Жените, които е най-вероятно да си тръгнат, преди да са чули за паричната помощ, са в лагерите, които са най-отдалечени от града. Посещаването им вчера щеше да е свързано с известни опасности, но Амирлин има сведения, че айилците се оттеглят. — Светлина, говореше все едно, че Амирлинката най-редовно споделя всичко с нея! — Амирлин изрази нежеланието си да позволи някоя от тези жени да си тръгне, без да е получила възнаграждението, знаменосец, тъй че настоятелно предлагам да последваме съвета й и да започнем с най-отдалечените лагери. — Жестът й можеше да се стори неопределен за всеки друг, освен за Моарейн, но като че ли най-случайно тя посочи точно към Драконовата планина. — Амирлин желае точно това.

Моарейн затаи дъх. Възможно ли беше Сюан да е намерила ключа?

— Няма и един айилец отсам Еринин, както чувам — отвърна примирено Стелер. И в следващия момент разби всичките й надежди. — Казаха ми лагерите най-близо до реката, и ще е така. И ми казаха, ако някоя от вас вдигне врява, веднага да я върна в Кулата. Вие не вдигате врява, нали? Не съм си и помислил.

Сюан дръпна юздите да дочака Моарейн и се изравни със Стрела. Не се въсеше, но погледът й в гърба на знаменосеца беше като синкав лед. Сиянието на сайдар изведнъж я обкръжи.

— Не, Сюан — промълви тихо Моарейн.

Сюан я изгледа намръщено.

— Исках само да се опитам да погледна по-напред. Да не би да има други Бели плащове.

Моарейн повдигна вежда, а Сюан се изчерви и светлината около нея изгасна. Нямаше право да изглежда толкова изненадана. След като вече шест години буквално знаеха какво крият в кесийките си, Моарейн от един поглед можеше да разбере кога приятелката й мисли да я подведе. Макар и толкова интелигентна, Сюан понякога беше сляпа.

— Не разбирам как можеш да го търпиш това — измърмори тя и се надигна на стремената. Моарейн трябваше да протегне ръка, за да я задържи да не се катурне. — Ако лагерът е по-надалече, ще ми трябва Сестра за Цяр.

— Имам мехлем — каза Моарейн и потупа доволно чантичката, провиснала от седлото й. Ножчето за острене, както и камата, можеше да са ненужни, но поне се беше сетила за мехлема.

— Оставаше и една каляска да си имах — изръмжа Сюан, но Моарейн само се усмихна.

Алиндер пред тях беше пуст и смълчан. Селото беше опожарявано поне три пъти по време на Тролокските войни, още веднъж към края на Войната на Втория Дракон, и на два пъти по време на двайсетгодишната обсада на Тар Валон от армиите на Артур Ястребовото крило, и изглежда, обитателите му очакваха това да се случи отново. Тук се мяркаше полузаровен в снега стол, там — маса, детска кукла, готварско котле, все изтървани по пътя от хора, забързали се да влязат в града с всичко, което могат да вземат със себе си. От друга страна, всички прозорци като че ли бяха плътно затворени, вратите здраво залостени, тъй че всичко да оцелее до връщането на хората. Ала тук миризмата на изгоряло беше по-силна, отколкото на моста, и единствените звуци бяха поскърцванията на табелите пред хановете и глухият тропот на конските копита по каменната настилка под снега. Селото вече не изглеждаше загърнато в първичен покой. Изглеждаше… мъртво.

Моарейн изпита огромно облекчение, когато го оставиха зад гърба си, въпреки че яздеха на юг и далече от Драконова планина. Околността привидно беше спокойна и миризмата на изгоряло отслабваше, колкото повече се отдалечаваха. Сюан явно не изпитваше облекчение. От време на време поглеждаше през рамо към огромния черен връх на Драконова планина — половината пъти се налагаше Моарейн да я подпира с ръка, за да я задържи в седлото — и неведнъж съвсем осезаемо изскърцваше със зъби. Често бяха обсъждали към коя Аджа биха могли да се включат и Моарейн отдавна се беше спряла за себе си на Синята, но според нея Сюан като нищо можеше да си избере Зелената.

Първият лагер, на който се натъкнаха, на две мили под Алиндер, представляваше осеяно с готварски огньове пространство от фургони, волски коли и шатри, повече или по-малко закърпени, сред които се мяркаха заслони от храсти. Чуковете кънтяха над наковалните при трите налбантници, деца тичаха насам-натам и играеха по отъпкания мръсен сняг все едно, че не знаеха, че е имало битка и че бащите им може да са загинали. Сигурно не знаеха. Щеше да е милост за тях. Коневръзите бяха почти празни и освен тримата налбанти се виждаха малко мъже, но една дълга опашка от жени — над петдесет! — се беше наредила пред някакъв платнен павилион, където на маса се беше разположила някаква Посветена с подредени зад нея четирима стражи, тъй че Стелер дори и не забави коня си. Моарейн прегърна за миг Извора и усети, че Сюан е направила същото. Далечното и едва видимо лице на Посветената беше обкръжено от многобройни тънки тарабонски плитки. Сарийн беше най-красивата жена в квартирите на Посветените, като се изключеше може би Елид, въпреки че самата тя като че ли изобщо не го осъзнаваше, докато с Елид съвсем не беше така, но като за дъщеря на дюкянджия притежаваше удивително малко такт. Майка й сигурно много се беше зарадвала, когато я бе видяла да тръгва с острия си език за Тар Валон.

— Дано тоя път поне да не нагази във врялата вода — каза тихо Сюан, все едно че беше прочела мислите на Моарейн. Но пък и двете познаваха Сарийн прекалено добре. Приятелка, но като коприва пареше понякога. Спасяваше я това, че сякаш не забелязваше какво е казала погрешно, също както не забелязваше красотата на лицето си.

След стотина крачки светлината около Сюан угасна и Моарейн също пусна Силата. Някоя Сестра можеше да ги види, в края на краищата.

Следващият лагер, на по-малко от миля по на юг, се оказа още по-голям и по-безреден, и без никой, който да записва имена. Освен това беше по-шумен, с шест работещи ковачници и два пъти повече деца, които тичаха и вдигаха врява. Липсата на мъже тук беше сравнима с предишното място, както и празните коневръзи, но изненадващо, из лагера се мяркаха много затворени карети. Моарейн потръпна, като чу мурандийския говор, докато влизаха. Мурандийците бяха свадлив народ, впрягаха се на чест по въпроси, които никой друг не можеше да разбере, и непрекъснато налитаха на дуели. Но когато Стелер обяви целта на посещението им с рев, който можеше да подплаши бик, никой не пожела ни най-малко да влезе в свада. Двама слаби като тръстики младежи в изтъркани наметала набързо донесоха една маса и два стола за Моарейн и Сюан. Поставиха масата на открито, но други двама младежи донесоха триноги мангали и ги сложиха от двете й страни. Работата можеше и да не се окаже чак толкова неприятна, в края на краищата.