Робърт Джордан
Нова пролет (10) (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Глава 10
Свърши се

Деветдесет и девет сплита. Намери шестоъгълната звезда всечена в кръглите речни камъни сред високите дюни на пустиня, където главата й се замая от горещината и изсмука влагата от тялото й още преди да се появи потта. Намери я нарисувана в снега на планински склон, където ледените ветрове я шибаха и мълнии святкаха наоколо, и в един огромен град с невъзможни кули, в който хората й говореха на непонятен език. Намери я в загърната в сенки гора, сред черната вода на тресавище, в блатясали високи треви, чиито листа режеха като нож, по ферми и сред равнини, в бордеи и в палати. Понякога я намираше облечена, но дрехите й често изчезваха, а също толкова често нямаше нищичко по себе си от самото начало. Понякога изведнъж се оказваше вързана с въжета или окована, извита в болезнени пози, в които ставите й се усукваха, или увиснала за китките или глезените. Озоваваше се срещу отровни змии и зъбати водни гущери, дълги три разтега, побеснели мечки стръвници и излезли на лов лъвове, срещу гладни леопарди и тичащи стада диви бизони. Жилеха я стършели и оси, хапеха я безброй мравки, конски мухи и непознати й насекоми. Тълпи, понесли факли, се опитваха да я хванат, за да я изгорят на клада, Бели плащове я бесеха, крадци я мушкаха с ками и скитници я душаха. И всеки път тя забравяше и се чудеше откъде е получила тази кървава резка по бузата, от чий меч е тази рана през ребрата й, що за нокти са оставили тези три драскотини по гърба й, и други рани, синини и отоци, от които кървеше и куцаше. И беше уморена. О, беше уморена до смърт. Повече, отколкото можеха да обяснят дори тези деветдесет и девет сплита. Раните може би го обясняваха.

Деветдесет и девет сплита.

Стиснала грубите вълнени поли, тя закуцука към шестолъчата звезда, очертана с червени плочки до ромолящия мраморен фонтан в малка градинка, обкръжена от тънки вити колони. Едва стоеше на крака, а да запази лицето си спокойно изстискваше сетните й сили. Болка пулсираше във всяка част на тялото й. Не болка, агония бе по-точната дума. Но това беше последното. Свършеше ли и то, всичко също щеше да свърши, каквото и да беше, и щеше да може да потърси Цяр. Стига да можеше да намери някоя Айез Седай. Ако не, и някоя Четяща щеше да свърши работа.

Това беше поредният безсмислен сплит — ако се заплетеше правилно, произвеждаше само дъжд от многоцветни искрици. А ако се заплетеше неправилно, кожата й щеше да се зачерви и да боли, като при изгаряне от слънце. Започна много предпазливо.

Баща й излезе от колонадата точно пред нея, с дълго палто, излязло от мода поне отпреди година, с ивиците с цветовете на дома Дамодред, спускащи се от високата яка чак до под коленете. Беше много висок за кайриенец, само един пръст под шест стъпки, с коса по-скоро сива, подстригана високо. Винаги стоеше прав като меч, освен когато не се наведеше да я остави да скочи в прегръдката му като дете, но сега раменете му се бяха смъкнали. Тя не можа да разбере защо това, че вижда баща си, изведнъж я натъжи.

— Моарейн — каза той и благото му лице се набръчка угрижено, — трябва веднага да дойдеш с мен. Заради майка ти, чедо. Тя издъхва. Все още остава малко време, ако дойдеш веднага.

Много й дойде. Дощя й се да заплаче. Дощя й се да побегне с него. Не направи нито едното, нито другото. Сплитът сякаш сам се довърши изведнъж и около тях западаха весело проблясващите пъстроцветни искрици. Гледката й се стори особено горчива. Тя отвори уста да го попита къде е майка й и в този момент видя втората звезда зад него, изваяна от червени плочки над колонадата точно там, откъдето се бе появил. Уверена крачка. Без колебание.

— Обичам те, татко — каза спокойно. Светлина, как можеше спокойна? Ала трябваше. — Моля те, кажи на мама, че я обичам с цялото си сърце.

Подмина го и закуцука към втората звезда. Стори и се, че той извика след нея, че се затича и я хвана за ръкава, но умът й беше като в мъгла от усилието да запази лицето си спокойно и походката — твърда. Залиташе, но нито се поколеба, нито забърза. Пристъпи между витите колони под звездата и…

… и се озова залитаща в една кръгла бяла стая и блясъкът на светилниците замая очите й. Паметта с грохот се върна в главата й и за малко да подкоси коленете й. Неспособна да мисли от пороя, който я заля, успя да направи още три крачки, олюля се и спря. Помнеше всичко, помнеше правенето на всеки сплит и къде бе получила всяка рана. Всичките си погрешни стъпки, паническите си усилия да съхрани някакво подобие на ведрост.

— Свърши се — възкликна Мириън и плесна с ръце. — Нека никоя да не изрича какво се случи тук. Длъжни сме в безмълвие да го споделим с оная, която го изпита. Свърши се. — Отново плесна силно с ръце и сините ресни на шала й се разлюляха. — Моарейн Дамодред, ще прекараш тази нощ в молитви и размисъл за бремето, което ще поемеш утре, когато понесеш шала на Айез Седай. Свърши се. — И плесна за трети, последен път с ръце.

Наставницата на новачките надигна полите си и закрачи към вратите, но останалите Сестри бързо се струпаха около Моарейн. Всички освен Елайда. Загърната плътно в шала си все едно, че вече усещаше студа, Елайда си тръгна с Мириън.

— Ще приемеш ли Цяра, дете? — попита Аная. Беше с цяла педя по-висока от Моарейн и простоватите й черти почти надмогваха липсата на възраст и й придаваха вид по-скоро на селянка, отколкото на Айез Седай, въпреки фината кройка на синята вълнена рокля с изкусно везмо по ръкавите. — То и аз защо ли те питам. Не си чак в толкова тежко състояние, както съм виждала някои, но все пак си доста зле.

— Ама аз… минах ли? — попита тя удивена.

— Ако изчервяванията се смятаха за нарушаване на спокойствието, никоя нямаше да стигне до шала — отвърна Аная и със смях занаглася своя на раменете си.

Светлина, та те бяха видели всичко! Разбира се, не можеше иначе, но тя си спомни и онзи смайващо красив мъж, който я беше награбил и бе започнал да я целува доста стръвно, тъкмо когато започваше четиридесет и третия сплит, и пак се изчерви. Бяха видели и това!

— Наистина трябва да й дадеш Цяра, преди да е припаднала, Аная — каза Верин. Ниска и със сънливи очи, тя беше доста пълничка. Носеше светлокафява вълнена рокля и шал с кафяви ресни. Моарейн харесваше Верин, но се смрази, щом видя купчинката с дрехите си в ръцете на Кафявата сестра.

— Май си права — отвърна Аная, стисна в шепи главата на Моарейн и преля.

Тези рани бяха далеч по-лоши от всичко, което Елайда й беше причинявала, и този път Моарейн се почувства не натопена в студена вода, а натикана в лед. След няколко мига обаче всички порязвания, убождания и драскотини изчезнаха. Умората си остана, сякаш по-тежка от преди. И освен това умираше от глад. Колко ли дълго беше стояла тук? Грижливо усвоеното й чувство за време като че ли се беше объркало съвсем.

Щом пипна чантичката си, се увери, че книжката си е вътре, но повече не можеше да направи пред Сестрите. Освен това страшно й се искаше да се облече. Но имаше един въпрос, на който искаше да получи отговор. Изпитанията й не бяха само въпрос на случайност, не бяха продукт на тер-ангреала. Непрекъснатите атаки над чувството й за свян не оставяха съмнения за това.

— Последният изпит беше много жесток — каза тя, вдигнала роклята си да я навлече през главата. Спря се и се вгледа в лицата им.

— Не може да се обсъжда, колкото и да е бил жесток — заяви твърдо Аная. — Никога и с никого.

Но Юан, слабичката Жълта, извърна глава към вратата, с неприязън в сивите си очи. Така. Мириън не беше участвала в изпитанието. Елайда наистина се беше опитала да я накара да се провали, и при това по-упорито от всички останали, иначе арафелката нямаше да покаже такова неодобрение. Ясно.

Другите Сестри си тръгнаха, но Аная и Верин я придружиха — не по същия път, по който беше слязла. Щом я оставиха, тя отиде до стаята, в която двете със Сюан бяха прекарали толкова дни, преписвайки имена, и завари да вършат работата две чиновнички, изнервени жени, които не останаха никак доволни, че ги питат къде била отишла някаква си Посветена, която дори не познават. Възможно ли беше? О, Светлина, възможно ли беше?

Забърза към отсека на Посветените — и на три пъти беше сгълчана от Сестри — все още беше само Посветена, до утре; едва не затича и намери стаята на Сюан, както и своята, празни. Някои от разходките за събиране на имена вече приключваха по-рано, а беше доста след пладне, затова тя затърси по другите стаи, докато не намери Шериам и Миреле седнали пред огъня в стаята на Миреле — там чергичката беше с червена кръпка а умивалникът и каната бяха сини.

— Мириън дойде за Сюан преди малко — каза възбудено Миреле. — За изпита.

— Ти… мина ли? — попита Шериам.

— Да — отвърна тя и я жегна тъга, като видя как се изопнаха лицата им. Чак станаха, ръцете им посегнаха към полите и за малко реверанс щяха да й направят. Между тях се беше разтворила пропаст. Все още беше Посветена, до утре, но с приятелството се свършваше. Докато и те не спечелеха шала. Не я помолиха да си тръгне, нито я поканиха да остане, а когато им каза, че иска да се прибере в стаята си и да чака Сюан, й се стори, че изпитаха облекчение.

След като се прибра, огледа внимателно книжката в чантичката си, но по нищо не личеше, че е пипана — нямаше смачкани страници от нечие невнимателно четене. Което още не значеше, че не е четена. Но пък никоя нямаше да знае какво търсят, освен ако не знаеха онова, което знаеха Моарейн и Сюан. И търсачките на Тамра. Тя изрече наум благодарствена молитва, че никоя от тях не беше между Сестрите, които я изпитаха. Доколкото знаеше.

Някоя слугиня, или може би новачка, беше запалила огъня в камината и бе поставила на масичката й поднос и когато махна снежнобялата кърпа, която го покриваше, тя видя на него най-голямото ядене, което беше яла през живота си, цяла купчина печени телешки мръвки, ряпа със сметанов сос, едър боб с ронливо козе сирене, зеле със зелени шишарки. Имаше и един кръгъл самун хрупкав кафяв хляб, и огромна купа с чай. Подносът сигурно бе донесен току-що, тъй като всичко все още беше топло. Кулата умееше до съвършенство да синхронизира нещата.

Страшно много храна, но тя я изяде до последната троха, дори и хляба. Целия самун. Цялото й тяло копнееше за сън, но това изобщо нямаше да стане. Ако Сюан се провалеше и го преживееше — Светлина, дано да останеше жива поне, — щяха да я върнат само колкото да си събере вещите и да се сбогуват. Моарейн не пожела да рискува. Затова се сви на леглото си само с една мъничка книжка в кожена подвързия. „Пламенни сърца“ можеше и да не е подходяща за новачка, но на нея й беше една от любимите. Също и на Сюан. Сега обаче позяпа първата страница няколко минути, докато не се усети, че не е прочела и една дума. Стана да покрачи малко из стаята, преди отново да вземе книгата с прозявка, но пак не можа да върже и едно изречение. Сюан щеше да се върне. И нямаше да я изгонят от Кулата. Но имаше толкова възможности да сбъркаш, толкова възможности да се провалиш. Не! Сюан щеше да мине. Трябваше да мине. Нямаше да е честно Моарейн да спечели шала, а Сюан — не. Знаеше, че приятелката й ще стане много по-добра Айез Седай от нея самата.

През целия следобед чуваше шумовете от другите връщащи се Посветени — някои се смееха, други се оплакваха, и все шумно. Шумовете обаче бързо заглъхваха, щом им кажеха, че е изпитана и е минала, и че си е в стаята. Утре щеше да бъде издигната в Айез Седай, а се държаха все едно, че вече е, движеха се тихичко и шепнешком наоколо, да не би да я обезпокоят. Часът за вечеря дойде и отмина. Всъщност тя си помисли дали да не хапне още, въпреки огромния късен обяд, но не слезе в трапезарията. Първо, съмняваше се, че ще понесе погледите на другите или — още по-лошо — сведените им очи. Второ, Сюан можеше да се върне, докато я няма.

Беше си на леглото, прозяваше се и за пореден път се опитваше да чете, когато Сюан влезе. Лицето й беше неразгадаемо.

— Ти… — почна Моарейн и не можа да довърши.

— Беше лесно като падане от лодка — отвърна Сюан. — В ято сребруши. Едва не си глътнах сърцето, като си го спомних… — Плесна с ръка по чантичката на колана си, където също носеше книжката си с имена. — Но след това мина добре. — Изведнъж цялото й лице пламна. Но успя да се усмихне. — Ще ни издигнат заедно, Моарейн.

Моарейн скочи от леглото и със смях двете се хванаха за ръце и затанцуваха от радост. Ужасно й се искаше да попита какво се е случило на изпита на Сюан. Това свирепо изчервяване — от Сюан! — навяваше доста интригуващи въпроси, но… Да бъде споделено в безмълвие, и то само със Сестрите, които са го споделили с теб. Откога не бяха си споделяли всичко? Дори и тук шалът носеше разделения.

— Сигурно умираш от глад — каза Моарейн и спря да танцува. Толкова уморена беше, че бе започнала да залита, а и Сюан не изглеждаше по-добре. — А в стаята ти трябва да има поднос. — Посочи своя на масичката. Може и да го бяха донесли по този специален повод, но се очакваше сама да си занесе чиниите долу. И да се радва, ако не я накарат да ги измие при това, след като е закъсняла толкова.

— Мога цяло гребло да изям, но в стаята ми има нещо по-хубаво от храна. — Сюан изведнъж се ухили. — Тази сутрин взех шест мишки от една от конярките.

— Ние на практика сме Сестри — веднага възрази Моарейн. — Не можем да слагаме мишки в чужди легла. А и освен че е нередно, няма и да е честно. Почти всички са навън през целия ден и сигурно са уморени също колкото нас.

— Да сме на практика Сестри още не значи, че сме, Моарейн. Помисли. Това е последният ни шанс. Наистина няма да е редно, след като си получим шаловете. — Лицето на Сюан стана мрачно. — А доколкото знам, Елайда не е излизала от Кулата. Мишките са малка отплата за онези побоища, Моарейн. Дължим й го. Дължим й го!

Моарейн вдиша дълбоко. Без Елайда изобщо нямаше да може да се упражни да сплита по-бързо, а без това като нищо щеше да се провали. Но подозираше, че баща й не беше единствената добавка на Елайда към изпитанията й. Твърде често слабостта й биваше оголвана от някоя, която я познаваше особено добре. Тази жена наистина се беше опитала да я провали.

— Но само след като се нахраниш.