Проспер Мериме
Коломба (18)

XVIII

В това време Коломба, малко след тръгването на Орсо, научи от шпионите си, че братята Баричини са излезли от селото и от този миг изпадна в голяма тревога. Обикаляше из цялата къща от кухнята до приготвените за гостите стаи, нищо не вършеше и все беше заета, непрекъснато се спираше да погледне дали в селото не се забелязва необичайно раздвижване. Към единадесет часа в Пиетранера влезе доста голяма група конници: бяха полковникът и дъщеря му с прислужниците и водача си. Коломба ги посрещна с думите:

— Видяхте ли брат ми?

После разпита водача по кой път са дошли, в колко часа са потеглили; и като чу отговорите му, се зачуди как не са срещнали Орсо.

— Брат ви може да е минал отгоре — каза водачът, — а ние минахме по долния път.

Но Коломба поклати глава и продължи да го разпитва. Въпреки вродената й твърдост, подсилена от гордия й стремеж да прикрива всяка слабост пред чужди хора, беше й невъзможно да не издаде тревогата си и тя скоро я сподели с полковника и главно с мис Лидия, след като ги осведоми за завършилия злополучно опит за помиряване. Мис Невил се развълнува, пожела да изпратят хора по всички посоки, а баща й предложи да се метне на коня и да отиде с водача да търси Орсо. Страховете на гостите припомниха на Коломба задълженията й на домакиня. Тя се насили да се усмихне, настоя пред полковника да седнат на трапезата и за да обясни закъснението на брат си, намери двадесет вероятни причини, които сама отхвърляше след миг. Смятайки, че е негов дълг да успокои жените, полковникът също предложи едно обяснение.

— Бас държа — каза той, — че дела Ребиа е попаднал на дивеч; не е устоял на изкушението и сега ще пристигне с пълна чанта. Ами да, наистина — добави той, — по пътя чухме четири пушечни изстрела. Двата бяха силни и аз дори казах на дъщеря си: „Обзалагам се, че дела Ребиа ловува.“ Само моята пушка може така да гърми.

Коломба пребледня и Лидия, която я наблюдаваше внимателно, лесно отгатна какви подозрения й бе подсказало предположението на полковника. След няколкоминутно мълчание Коломба оживено запита дали двата силни гърмежа са предшествували или последвали по-слабите. Но нито полковникът, нито дъщеря му, нито водачът бяха обърнали внимание на тази съществена точка.

Към един часа никой от хората, изпратени от Коломба, не се бе завърнал и тя събра цялото си самообладание, за да покани гостите да седнат да обядват. Но освен полковника никои не можа да яде. При най-лекия шум на площада Коломба изтичваше до прозореца, после се връщаше тъжно, сядаше и още по-тъжно се мъчеше да поддържа някакъв разговор с гостите, но никой не внимаваше и често настъпваше продължително мълчание.

Изведнъж се чу конски галоп.

— Аха! Този път е брат ми — каза Коломба и стана.

Но като видя Килина, яхнала по мъжки коня на Орсо, сърцераздирателно изпищя:

— Брат ми е убит!

Полковникът изпусна чашата, мис Невил извика, всички се затекоха към пътната врата. Преди Килина да скочи от коня, Коломба я грабна като перце и я притисна до задушаване. Детето разбра нейния страшен поглед и първата му дума беше същата като на хора в „Отело“:

— Жив е!

Коломба я пусна и Килина пъргаво скочи на земята, като млада котка.

— А онези? — с дрезгав глас запита Коломба.

Килина се прекръсти с показалеца и средния пръст.

Смъртнобледото лице на Коломба мигновено се покри с гъста руменина. Тя хвърли пламтящ поглед към къщата на Баричини и усмихнато каза на гостите си:

— Да отидем да си изпием кафето.

Разбойническата Ирис^[1] имаше много за разказване.

Нейните думи, превеждани дословно от Коломба на италиански, после от мис Невил на английски, изтръгнаха не едно проклятие от устата на полковника, не една въздишка от гърдите на мис Лидия; но Коломба слушаше с безстрастно изражение; само усукваше кърпата за ядене на дамаски така, че едва не я разкъса. Пет-шест пъти прекъсва детето, за да го накара да повтори, че според Брандолачо раната не е опасна и че е виждал къде по-страшни рани. Накрая Килина съобщи, че Орсо настойчиво иска хартия за писане и е заръчал сестра му да умолява една дама, която може би е у дома им, да не си тръгва, преди да получи писмо от него.

— Това най-много го тревожеше — завърши момичето; — вече бях тръгнала, когато той ме върна и ми каза да не забравя тази поръчка. Трети път ми я повтори.

Като изслуша молбата на брат си, Коломба се поусмихна и силно стисна ръката на англичанката, която се разплака и не счете за нужно да преведе на баща си последната част от разказа на Килина.

— Да, ще останете при мене, мила приятелко — извика Коломба и целуна мис Невил, — и ще ни помагате.

После извади от един долап куп стари чаршафи и се залови да прави бинтове и марли. Ако видеше искрящия й поглед, зарумененото й лице, по което едно след друго се четеше ту загриженост, ту хладнокръвие, човек трудно би могъл да каже дали повече я вълнува тревогата за ранения й брат или радостта от смъртта на враговете. Тя ту наливаше кафе на полковника и се хвалеше колко хубаво го прави, ту даваше нареждания на мис Невил и Килина, караше ги да съшиват бинтовете и да ги навиват и все питаше дали раната на Орсо е много болезнена. Постоянно прекъсваше работата си и казваше на полковника:

— Двама такива ловки мъже! И такива страшни!… При това сам и ранен, с една ръка… да повали и двамата. Каква храброст, а? Не е ли герой? Ах, мис Невил, колко трябва да са щастливи хората, които живеят в спокойна страна като вашата!… Уверена съм, че вие още не познавате брат ми!… Аз нали казвах: ястребът ще разпери криле… Вие се заблуждавахте от кроткия му вид… То беше, защото край вас, мис Лидия… Ах, да ви видеше как работите за него… горкият Орсо!

Мис Лидия почти не работеше и не се сещаше какво да каже. Баща й питаше защо не побързат да подадат оплакване до някой магистрат. Говореше за разследване на някакъв си „кърънър“^[2] и за много други също тъй непознати в Корсика неща. Най-сетне пожела да узнае дали вилата на добрия господин Брандолачо, който себе притекъл на помощ на ранения, е много далеч от Пиетранера и дали не може да навести приятеля си.

Коломба отговори с обичайното си спокойствие, че Орсо е в гората; че за него се грижи един разбойник; че е изложен на голяма опасност, ако се появи, преди да се разбере какво смятат да правят префектът и съдиите; и най-сетне, че ти ще прати някой опитен хирург тайно да отиде при Орсо.

— Но главно не забравяйте, господин полковник — завърши тя, — че сте чули четири пушечни изстрела, и че, както ми казахте, Орсо е стрелял последен.

Полковникът нищо не разбираше от цялата работа, а дъщеря му само въздишаше и си бършеше очите.

Денят вече преваляше, когато едно печално шествие влезе в селото. Докарваха у адвоката Баричини труповете на синовете му с две мулета, водени от двама селяни. Тълпа от техни привърженици и хора без работа следваше мрачното шествие. Заедно с тях бяха стражарите, които винаги пристигат със закъснение, и помощник-кметът, който непрекъснато вдигаше ръце към небето и възклицаваше:

— Какво ще каже господин префектът!

Няколко жени, между които и кърмачката на Орландучо, си скубеха косите и надаваха див вой. Но тяхната шумна скръб правеше по-малко впечатление от нямото отчаяние на човека, който привличаше всички погледи — нещастния баща, който отиваше ту при единия, ту при другия мъртвец, повдигаше измърсените им с пръст глави, целуваше посинелите им устни, крепеше вече вкочанените им крайници, сякаш за да им спести клатушкането по пътя. Понякога отваряше уста, за да каже нещо, но от устата му не излизаше нито вик, нито дума. Вперил неизменно очи в труповете, той се препъваше в камъните, блъскаше се в дърветата, във всяко препятствие, на което се натъкваше.

Стоновете на жените и клетвите на мъжете се засилиха, когато шествието наближи къщата на Орсо. Неколцина ребианистки овчари се осмелиха да нададат тържествуващ възгласи тогава възмущението на противниците им избухна.

— Отмъщение! Отмъщение! — извикаха няколко гласа.

Полетяха камъни, два изстрела, насочени към прозорците на салона, където се намираха Коломба и гостите й, пробиха капаците и пръснаха трески чак до масата, край която седяха двете жени. Мис Лидия ужасено изпищя, полковникът грабна една пушка, а Коломба, преди той да успее да я спре, се спусна към пътната врата, устремно я разтвори, застана на високия праг, простря ръце за проклятие и закрещя на враговете си:

— Подлеци! Стреляте по жени, по чужденци! Вие корсиканци ли сте? Мъже ли сте? Негодници, знаете само да убивате в гръб, елате де! Да ви видя как ще дойдете. Сама съм; брат ми е далеч. Убийте ме, убийте гостите ми; на това сте способни… Само че не смеете, подли страхливци! Знаете, че ние отмъщаваме. Хайде, хайде, плачете като жени и ни благодарете, че не искаме от вас още кръв!

В гласа и държането на Коломба имаше нещо внушително и страшно. При вида й тълпата ужасено се отдръпна като при появяването на някоя от онези зли магьосници, за които в Корсика се разказват толкова приказки през зимните вечери. Помощник-кметът, стражарите и няколко жени използуваха това раздвижване, за да застанат между двете групи; защото ребианистките овчари вече посягаха към оръжието и за миг съществуваше опасността на площада да започне масова схватка. Но двете партии бяха лишени от главатари, а корсиканците са дисциплинирани в гнева си и рядко стигат до бой в отсъствие на главните виновници за междуособните войни. Впрочем Коломба, която успехът бе отрезвил, задържа малкия си гарнизон:

— Оставете хората да се наплачат — каза тя. — Оставете стареца да прибере плътта от плътта си. Защо да се убива тая стара лисица? Тя вече няма зъби, за да хапе. Джудиче Баричини, помни втори август! Помни кървавия бележник, в който ти писа с фалшификаторската си ръка! Там баща ми бе завел твоя дълг; синовете ти го платиха. Давам ти квитанцията, старче Баричини!

Със скръстени ръце, с презрителна усмивка на устните Коломба гледа, докато внасяха труповете в дома на враговете й, после тълпата бавно се пръсна. Коломба затвори вратата и като влезе в трапезарията, каза на полковника:

— Моля да извините сънародниците ми, господин полковник. Никога не можех да си помисля, че корсиканци ще стрелят по къща, където има чужденци, и се срамувам заради страната си.

Вечерта, след като мис Лидия се прибра в стаята си, полковникът отиде при нея и я попита дали няма да бъде по-добре да напуснат още на другия ден това село, където човек всеки миг е изложен на опасността да му забият някой куршум в главата, и час по-скоро страната, където гледат само убийства и предателства.

Известно време мис Невил не отговори и беше ясно, че предложението на баща й не малко я затруднява. Най-после каза:

— Как можем да оставим нещастната девойка в такъв момент, когато има толкова нужда от утеха? Не смятате ли, татко, че това ще бъде жестоко от наша страна?

— Аз го казах заради вас, дъще — отвърна полковникът; — ако бяхте в хотела в Аячо, повярвайте ми, щеше да ми бъде много мъчно да напусна тоя проклет остров, без да стисна ръката на доблестния дела Ребиа.

— Добре тогава, татко, да поотложим заминаването си, докато се уверим, че с нищо не можем да им помогнем.

— Добро сърце! — каза полковникът и целуна дъщеря си по челото. — Драго ми е, като гледам как се жертвуваш, за да смекчиш нещастието на хората. Ще останем; човек никога не съжалява, когато направи добро.

Мис Лидия се въртеше в леглото, без да може да заспи. Ту тълкуваше смътните шумове, които чуваше, като подготовка за нападение срещу къщата; ту, като се успокоеше за себе си, мислеше за ранения нещастник, който в този час вероятно лежеше на студената земя без друга помощ, освен милосърдието, което можеше да очаква от един разбойник. Представяше си го облян в кръв, изтощен от страшни страдания; странното беше, че Орсо винаги се явяваше в съзнанието й такъв, какъвто го бе видяла в момента на заминаването му, когато притискаше до устните си талисмана, подарен от нея… После мислеше за храбростта му. Казваше си, че заради нея се бе изложил на страшната опасност, от която едва се бе отървал, за да я види малко по-рано. Едва ли не се убеди, че ръката на Орсо е била счупена, защото той е искал да я защити. Себе си упрекваше за тази рана, но това не й пречеше още повече да се възхищава от него; и ако в нейните очи двойният му удар не беше толкова голям подвиг, колкото го смятаха Брандолачо и Коломба, тя все пак намираше, че малко герои от романите биха могли да проявят подобно безстрашие, подобно хладнокръвие при такава голяма опасност.

Бяха й дали стаята на Коломба. Над нещо като дъбов стол за молитва, до една светена палмова клонка, на стената бе окачен миниатюрен портрет на Орсо в униформа на подпоручик. Мис Невил откачи портретчето, дълго го гледа и най-сетне го постави до леглото си, вместо да го сложи на мястото му. Заспа едва призори и слънцето вече се беше издигнало доста над хоризонта, когато се събуди. Пред леглото си видя Коломба, която неподвижно очакваше англичанката да отвори очи.

— Е, госпожице, не ви ли е много неудобно в бедната ни къща? — запита Коломба. — Боя се, че никак не сте спали.

— Имате ли новини от него, мила приятелко? — каза мис Невил и седна в леглото.

После зърна портрета на Орсо и побърза да метне отгоре му една кърпичка, за да го закрие.

— Да, имам новини — отговори Коломба усмихнато. После взе портрета и добави: — Намирате ли, че си прилича? Не, в действителност е по-красив.

— Господи!… — каза мис Невил засрамена. — Откачила съм… по невнимание… портрета на… Имам този недостатък навсякъде да пипам и… никога да не слагам нещата на мястото им. Как е брат ви?

— Доста добре. Джоканто идва преди четири часа сутринта. Донесе писмо… за вас, мис Лидия. Орсо на мене не е писал. Разбира се, освен адреса: „Коломба“ Но по-долу пише: „За мис Н…“ Сестрите не са ревниви. Джоканто каза, че много го боляло, докато пишел. Джоканто, който има чудесен почерк, му предложил да напише писмото под негова диктовка. Орсо не приел. Писал го е с молив, легнал по гръб. Брандолачо държал хартията. Брат ми постоянно искал да се привдигне, но при най-малкото движение усещал ужасни болки в гърба. Жал да ти стане, както каза Джоканто. Ето писмото.

Мис Невил зачете писмото, написано на английски вероятно за по-сигурно. Ето неговото съдържание:

Госпожице,

Печална фаталност ме тласна; не знам какво ще кажат враговете ми, какви клевети ще измислят. Но няма значение, стига вие, госпожице, да не им повярвате. Откакто ви видях, у мен се зародиха луди мечти. И трябваше да стане тази злополука, за да разбера какъв безумец съм бил; вече съм разумен. Знам какво бъдеще ме чака и то ще ме завари примирен. Не смея да погледна пръстена, който ми подарихте и който смятах за талисман. Боя се, мис Невил, че сте съжалили, задето толкова неудачно направихте подаръка си, или по-скоро се боя, че той ще ми припомня времето, когато бях луд. Коломба ще ви го върне… Сбогом, госпожице, вие ще напуснете Корсика и вече няма да ви видя: но кажете на сестра ми, че още ме уважавате, а аз мога със сигурност да твърдя, че все така заслужавам уважението ви.

О. д. Р.

Мис Лидия се бе обърнала на другата страна, за да прочете писмото и Коломба, която я наблюдаваше внимателно, й предаде египетския пръстен, като я запита с поглед какво означава. Но мис Лидия не се осмели да вдигне глава, загледа печално пръстена, няколко пъти го сложи на ръката си и го свали.

— Мила мис Невил — каза Коломба, — не мога ли да знам какво ви пише брат ми? Казва ли нещо за състоянието си?

— Но… — отговори мис Лидия, като се изчерви — нищо не споменава за това… Писмото му е на английски… Моли ме да кажа на баща си… Надява се, че префектът ще може да уреди…

Коломба се усмихна лукаво, седна на леглото, улови двете ръце на мис Невил и я загледа с проницателните си очи.

— Ще бъдете добра, нали? — каза тя. — Ще отговорите на брат ми. Това толкова ще му помогне! За миг ми мина през ум да ви събудя, когато писмото пристигна, но не посмях.

— Сгрешили сте — каза мис Невил, — ако едно писъмце от мене би могло да го…

— Сега не мога да му пращам писма. Префектът е пристигнал и в Пиетранера е пълно с негови хора. По-сетне ще видим. Ах, мис Невил, ако познавахте брат ми, щяхте да го обичате, както аз го обичам… Толкова е добър! Смел! Помислете какво направи! Сам срещу двамина, и то ранен!

Префектът се върна. Уведомен от пратеник на помощник-кмета, той пристигна, придружен от стражари и стрелци, освен това водеше кралския прокурор, писар и останалия персонал, необходим за разследването на новата страшна катастрофа, която щеше да усложни или да приключи враждата между родовете в Пиетранера. Малко след като пристигна, той се срещна с полковник Невил и дъщеря му и не скри от тях опасенията си, че работата може да вземе лош обрат.

— Знаете, че не е имало свидетел на престрелката — каза той; — а двамата убити бяха известни като опитни и храбри момци и никой не вярва, че господин дела Ребиа е могъл да ги застреля без помощта на разбойниците, при които се крие, както чувам.

— Това е невъзможно! — извика полковникът. — Орсо дела Ребиа е почтен човек. Аз отговарям за него.

— Вярвам ви — каза префектът, — но кралският прокурор, а тези господа са свикнали да подозират, не ми се струва разположен много благоприятно. Той държи едно досадно за приятеля ви веществено доказателство. Някакво писмо, адресирано до Орландучо, в което му дава среща и… според него това е клопка.

— Но Орландучо е отказал да се дуелира с един честен човек — каза полковникът.

— Тук подобен обичай не съществува. Те се скриват и убиват в гърба: така постъпват в тази страна. Вярно, че има и едно благоприятно свидетелство: някакво момиченце твърди, че е чуло четири гърмежа като последните два били по-силни. Сякаш се стреляло с големокалибрено оръжие като пушката на господин дела Ребиа. За жалост момиченцето е племенница на един от разбойниците, заподозрени в съучастие, и може да са го подучили какво да говори.

— Господине — прекъсна го мис Лидия, изчервявайки се до бялото на очите, — ние бяхме на път, когато се стреля и чухме. Точно така беше.

— Наистина ли? Но това е важно! А вие, господин полковник, навярно и вие сте забелязали същото?

— Да — оживено продължи мис Невил, — баща ми, който е свикнал да различава оръжията, каза: „Ето че господин дела Ребиа стреля с моята пушка.“

— А тези изстрели, които разпознахте, наистина ли бяха последните?

— Последните бяха, нали, татко?

Полковникът нямаше особено добра памет, но въобще не смееше да противоречи на дъщеря си.

— Трябва незабавно да кажете това на кралския прокурор, господин полковник. Впрочем надвечер ще дойде един лекар, който ще прегледа труповете и ще провери дали раните са от въпросната пушка.

— Нея аз я подарих на Орсо — каза полковникът. — Де да я бях хвърлил в морето… Тоест… Доброто момче, все пак съм доволен, че му е била в ръцете; защото без моята „Ментън“ не знам как щеше да се отърве.