Включено в книгата
Оригинално заглавие
Colomba, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Проспер Мериме. Избрани творби

Редактор: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Евгения Кръстанова

ДИ „Народна култура“, 1979 г.


I

Pe far la to vandetta,

Sta slgur’, vasta anche ella.

Vocero da Niolo[1]

През първите дни на октомври 181… година полковник сър Томас Невил, ирландец, отличил се като офицер от английската армия, на връщане от една обиколка из Италия отседна с дъщеря си в хотел „Бово“ в Марсилия. Непрекъснатото възхищение на възторжените пътешественици предизвика реакции я днес, за да се отличат от останалите, мнозина „туристи“ възприемат за девиз израза на Хораций nil admirari[2]. Към тази категория на неудовлетворени пътешественици спадаше и мис Лидия, единствената дъщеря на полковника. „Преображението“ й се бе сторило посредствено, димящият Везувий — едва ли нещо повече от фабричните комини на Бирмингам. С една дума главното й възражение против Италия беше, че страната е лишена от местен колорит и характер. Който може, нека обясни значението на тези думи, които аз разбирах много добре преди няколко години, а сега вече не разбирам. В началото мис Лидия се ласкаеше от мисълта, че отвъд Алпите ще намери неща, конте никой преди нея не е видял и за които ще може да разговаря с порядъчните хора, както се изразява господин Журден[3]. Но скоро разбра, че навсякъде преди нея са минали нейни съотечественици, и понеже загуби надежда, че ще открие нещо неизвестно, мина в опозиция. Много неприятно е наистина да не може човек да заговори за чудесата на Италия, без някой да му каже: „Сигурно знаете онази картина от Рафаело в този и този дворец и еди-кой си град? Това е най-хубавото нещо в Италия.“ А вие тъкмо него сте пропуснали да видите. И понеже се иска много време, за да видите всичко, по-просто е по начало да отречете всичко.

В хотел „Бово“ мис Лидия преживя горчиво разочарование. Носеше една хубава скица на пелазгийската или циклопска врата в Сени, която смяташе, че никой художник не е забелязал. Леди Френсис обаче, която я срещна в Марсилия, й показа албума си, в който между един сонет и едно изсушено цвете фигурираше въпросната врата, изобилно оцветена със сиена. Мис Лидия подари вратата в Сени на прислужницата си и загуби всяко уважение към пелазгийските строежи.

Нейното тъжно настроение споделяше и полковник Невил, който след смъртта на жена си гледаше на всичко само през очите на мис Лидия. За него Италия имаше огромната вина, че бе отегчила дъщеря му и следователно беше най-досадната страна на света. Той наистина не можеше да каже нищо против картините и статуите; но с положителност можеше да твърди, че в тази страна ловът е нищожен и че човек трябва да извърви десет левги под палещо слънце из римската околност, за да убие няколко жалки червени яребици.

На втория ден след пристигането си в Марсилия той покани на вечеря капитан Илис, негов бивш адютант, който се връщаше от Корсика, където бе прекарал месец и половина. Капитанът разказа много хубаво на мис Лидия една история с бандити, която имаше това предимство, че напълно се различаваше от всички история за разбойници, които й бяха разказвали толкова често по пътя между Рим и Неапол. След десерта, когато останаха сами с няколко бутилки бордо, двамата мъже заговориха за лов и полковникът научи, че няма по-хубава, по-разнообразна и по-богата на дивеч страна от Корсика.

— Пълно е с глигани — разказваше капитан Илис, — но трябва да свикнете да ги различавате от домашните свини, които удивително приличат на тях; защото, ако убиете свиня, ще имате разправии с пастирите. Изскачат въоръжени до зъби от гъсталака, който те наричат маки, заставят ви да платите за животното и ви се подиграват. Освен това има и едни много особени дивя овни, които никъде другаде не се срещат; прекрасен, но труден лов. Има елени, лопатари, фазани, яребици, не може да се изброят всички видове дивеч, с които Корсика е пълна. Ако обичате да ловувате, господин полковник, идете в Корсика; там, както казваше един от моите домакини, можете да стреляте по всякакъв дивеч — от дрозд до човек.

Докато пиеха чай, капитанът отново очарова мис Лидия с една история за „странична“ вендета[4], още по-странна от първата, и окончателно я изпълни с възторг към Корсика, като й описа необичайната дива природа на острова, оригиналния характер на жителите му, тяхното гостоприемство, първобитните им нрави. Най-сетне й подари красив малък стилет, забележителен не толкова с формата и медната си дръжка, колкото с произхода си. Някакъв прочут разбойник го бил дал на капитан Илис с уверението, че е прониквал в четири човешки тела. Мис Лидия го втъкна на колана си, после го сложи на нощната си масичка и на два пъти го вади от ножницата, преди да заспи. Полковникът пък сънува, че убива див овен, че собственикът на животното го кара да плати и той, полковникът, се съгласява на драго сърце, защото животното е много особено, прилича на глиган с еленови рога и опашка на фазан.

— Илис разправя, че в Корсика имало великолепен дивеч — каза полковникът на дъщеря си, с която закусваха насаме. — Да не беше толкова далеч, на драго сърце бих отишъл за две седмици.

— Че защо да не отидем в Корсика? — отговори мис Лидия. — Докато вие ходите на лов, аз ще рисувам; ще ми бъде приятно да имам в албума си онази пещера, за която разправяше капитан Илис, там Бонапарт ходел да учи като малък.

Може би за пръв път желание, изразено от полковника, срещаше одобрението на дъщеря му. Очарован от това неочаквано съвпадение, той все пак направи някои разумни забележки, за да разпали приятното за него хрумване на мис Лидия. Напразно й говори за дивотата на Корсика и за трудностите на такова пътешествие за жена; нищо не можа да я уплаши; повече от всичко обичала да пътува на кон; за нея щяло да бъде празник да спи в палатка; дори заплаши, че ще отиде в Мала Азия. Накратко, имаше готов отговор на всичко, защото дотогава англичанка не бе стъпвала в Корсика и следователно трябваше да отиде в тази страна. А колко щеше да бъде щастлива, когато се върне на Сент-Джеймз плейс и започне да показва албума си!

— Мила, но защо отминавате тази прелестна рисунка?

— О, не е нищо особено. Скица на един корсикански разбойник, която нахвърлих, докато ни развеждаше.

— Какво! Вие сте ходили в Корсика?…

Още не се движеха параходи между Франция и Корсика, та потърсиха гемия с курс към острова, който мис Лидия бе решила да открие. Същия ден полковникът писа в Париж, за да се откаже от апартамента, в който трябваше да се настанят, и се спазари със собственика на едни двумачтов платноход, който щеше да потегли за Аячо. На него имаше всичко две кабини. Натовариха провизии; собственикът даде честна дума, че един негов стар моряк, бил добър готвач, правел буйабес като никой друг; обеща, че госпожицата ще бъде удобно настанена, че заради нея ще имат попътен вятър и спокойно море.

Освен това, съгласно желанието на дъщеря си, полковникът изрично уговори капитана да не взема никакъв друг пасажер и да кара покрай бреговете на острова, така че да могат да се наслаждават от гледката на планините.

Бележки

[1] За да направи твоята вендета, бъди сигурен, стига и тя (корсикански). — Б.пр.

[2] На нищо да не се удивляваме — Хораций, писмо I. — Б.пр.

[3] Журден — герой от „Буржоата-благородник“ на Молиер. — Б.пр.

[4] Това е отмъщение, на което става жертва някой по-близък или по-далечен роднина на оскърбителя. — Б.а.