Раул Брандау
Рибари (2)

От Каминя до Повоа

Крайбрежието

Тази наша португалска земя излиза в морето винаги с протегнати ръце, като нежно го при иска в обятията си. Започва при Каминя и се простира до крепостта Анкора, от Анкора продължава до последната гънка на планината Желфа и оттам до фара на Монтедор, в три широки чупки на фона на синкавата планинска верига, от която се извисява тук-таме някой прозрачен конус… Всички селища са обърнати с лице към морето. Слънцето позлатява ту някой прозорец, ту някой харман, осветява хамбари или царевични ниви, наторявани с водорасли, прострели се току до водата. Сивобелите каменни къщи се редуват все покрай морето…

Тази сутрин Каминя е като златен сън, който — струва ми се — всеки момент ще се разпръсне във въздуха. Синята река, величествената планина, водата, небето сякаш не съществуват в действителност. Сякаш над блестящия прозрачен пейзаж, над огромния плътен конус на Санта Текла, над селището Кампозандуш, над зелените борови гори и поля, над неподвижната вода току-що е прокарана четка, натопена в прясна боя. Селото с криви улички и църквата, построена с разяден от соления въздух камък, с Гализа отсреща и белия кант на пяната в залива изглежда задрямало и омагьосано. Трябваше да го оставят да замре непокътнато, без да разрушават старите зидове, обгърнато в златистия цвят, който му придава вид на омагьосано.

С усилие се откъсвам от гледката и се отправям към улица Рибарска, от която почти всички са се изселили в Манауш или Сантуш. Всички къщички са много чисти с едно отворено крило на вратата. За морския живот напомнят две лодки, една от които почти изоставена. Останалите тук хора работят на пристанището в Гализа или ловят сладководна риба. Мерлуза няма — морето дава моруна, скумрия и петниста морска котка. Единия ден хвърлят мрежите, на другия отиват да ги изтеглят. Срещат се още някои лодки, използвани за риболов по реката, които ловят змиорки, сьомга и кефал, който на пасажи се носи към светлината и блести като сребро в синята вода. Кефалът и костурът се ловят с въдица; с мрежите, които се издърпват вътре в лодките, и с таляните, които се влачат към брега, се ловят змиорките й сьомгата. Мисля, че това село винаги е било селище повече на моряци, отколкото на рибари. Там в църквата е олтарът на Покровителя на моряците, който се чествува с наивни молитви — лодки, ладии, платноходки и яхти носят имена като „Чудо, което Покровителят на моряците стори на еди-кой си“.

Сега заспалата Каминя ще умре. Няма движение. Никой не минава по улиците. Къщите са безлюдни. Само в единия край на плажа неколцина души строят трескаво едно корабче, за да откарат останалите жители към морето. Носи се мирис на смола и току-що отсечен бор. Дърводелците кастрят с тесли последната мачта. Набиват болтовете. По-бързо на път, на път!

Оттук до Повоа ди Варзим най-голямото рибарско селище е Лагартейра (Анкора), което се намира на втората чупка на крайбрежието. Тръгвам пеш по пътя, през красивата борова гора, която ми напомня за Антониу Нобри, и се захласвам в мечти за Моледу. На 13 август сутринта има лека мъгла, едва забележима като дихание. Девет часът е. Синевата замайва. В далечината пейзажът се губи сред тъмнозелените борови гори, които се спускат чак до морето, и всичко това ми прилича на широка синя раковина, образувана от синьото море и синьото небе, с крайчеца на пясъчния бряг, където няколко стари мелници, наредени в редица, за моя радост въртят крилата си. Крепостта Сеньора да Инсиу е в единия край с планината Санта Текла, която сега сякаш изплава от морето, а в другия край на дъгата, където синевата се губи в безкрая, скалите се обливат в пяна… Не мога, колкото и да искам, не мога да се откъсна от всичко това, а главата ми се върти. Оставам. Едва в края на следобеда успявам да стигна в Анкора, а в очите ми продължава да струи синева. До късно небето запазва златистия си блясък, който продължава да светлее чак до вечерта, когато печално отмира…

Близо до Анкора се намира селището Гонтиняеш — селище на рибари и каменоделци; рибарите са край морето, а каменарите горе, на върха на Калвариу, за който води криволичещият тесен път от Лагартейра. Това е бедно и скромно село, бедно и златисто. От височината се разкрива прекрасна гледка: широката долина, гъсто обраслият хълм, който влиза в морето, и кротката нишка на реката… Тук бляновете не са сини, а зелени. Зелено и златно, обгърнати от някакво вцепенение. Животът също е обикновен: тук жените орат, а кравите теглят колите. Мъжете са дошли на този свят, за да дялат камъни и да правят блокчета. Вдясно, от страната на крепостта Липи, която образува другия ръб на тази огромна чаша с малкото пристанище и сухия док се намират къщите на рибарите. Но почакайте още миг… С усилие се откъсвам от този зелен сън, първо по-тъмен в планините, после по-спокоен в долината, който така добре се съчетава със скромния цвят на земята и синевата на безбрежното море… Говорете по-тихо: във всеки пейзаж винаги се крие по някое божество…

Спускам се, прекосявам селото, изправям се пред един кестен, който, след като не е могъл да израсне на височина, е протегнал клони и е покрил целия църковен двор. Спирам да го погледам. Когато го отсекат, ще изчезне поетичното обаяние на това толкова красиво място, че човек да пожелае да остарее в него. Камбаните бият за молитва. Заслушвам се за миг в стъпките на живите и на мъртвите… Във всички села, които познавам и които напускам с тъга, църквата, камбанарията и кръстът смекчават дивата сурова планина, първичния живот, необработената местност.

Рибарското селище на брега напълно се различава по хората, обичаите и къщите, които в по-стари времена са представлявали дървени бараки, построени върху колове. Тук живеят около четиристотин рибари, сто тридесет и две лодки са обърнати на пясъка, всичките боядисани в червено. Има плоскодънни лодки, които се обслужват от двама души, моторни лодки за мерлуза за дванадесет души и лодки за сардина, които носят по пет-шест мрежи по шестдесет метра всяка за четирима души. Мрежите за различните риби имат различни имена. Нарича се „галришу“ един вид кош, с който се лови фонека; „растау“ е за скариди; нещо като серкме служи за ловене на различни видове раци; „рашку“ е за лов на омари. Мрежите за сардина са на капитана, а за мерлуза — на рибарите. Паят на всеки се определя според рибата.

През август започва, ловът на „пателу“ — така се нарича един вид рак, който се оставя жив на брега и се използва за торене. В морето се събира цяла ескадра лодки от Повоа, Виана и Каминя, а на брега се събира керван коли от всички по-близки и по-далечни села, които откарват улова навътре в сушата. Плажът е пълен с пъплещи рачета. Продават се на кошове по два алкепра^[1] всеки и струва по три тостана. По протежение на целия бряг цари оживление и поради събирането на саргасото^[2].

Чупката, която образува падината на Анкора и свършва при планината Желфа с друга крепост Липи в развалини, продължава до изпъкналостта на Монтедор с фара, който пък красиво се съчетава с фаровете на Виго и Лейшоеш. Морето се разбива по целия обширен бряг, изпъстрен със скали, където мъже и жени без прекъсване събират, сушат, слагат в торби, товарят на каруци, на магарета или просто на главите си саргасо и други водорасли, които като раците са единственият тор за тези земи. Жените, с вили и гребла, със запретнати поли и голи крака, събират водораслите по повърхността на вълните или по дъното на дупките, когато настъпи отлив, остъргват ги от позеленелите скали, простират ги на пясъка да съхнат или ги изсипват на колите, докато воловете пасат рядката горчива трева, изпръскана с пяна, която расте по крайбрежието.

Но от Монтедор най-добре може да се обхване цялата тази гледка, изпълнена с движение и светлина, както и панорамата — в синьо на север към Гализа, в зелено на юг до Виана. Монтедор е малко селце, изникнало сякаш от въздуха с хармани по няколко педи с по пет-шест жълти кочана, които се сушат по тях. Величественият пейзаж всеки час променя цвета си, а безбрежното море в далечината допълва тази прекрасна симфония. Ако бях художник, бих нарисувал това с три плътни мазки на четката — една по-едра за безбрежната синева на морето до златистата линия на пясъка, друга за гладкото зелено море на царевичните ниви в широката низина, която се простира от Монтедор до Виана, и третата на края, в тъмнозелено за нарязания фон, който опасва тази ивица от Каминя до устието на Лима. Накрая две-три мазки за покритите с пяна планини в далечината и леко лилаво мацване за едно петно, което трепти и е може би Ешпозенди, или може би изобщо не съществува… Следобедът преваля. Това е часът, в който броди нечия възторгната душа, а планините стават прозрачни като облаци. Дори онзи гъсто обрасъл хълм избледнява и сякаш, изчезва… Далеч над водата се смесва зелен прашец, а един огнедишащ вулкан сред облаците озарява величествено, хоризонта.

Тази сутрин напускам Виана и нетипичните рибари на Рибейра и продължавам, през бориките на Дарки, Ание, Сао Ромао ди Нейва, за Ешпозенди, с реката отляво, през червеникави земи, от които изникват тук-таме групички величествени като храмове борове. В далечината се виждат планината Арга и камбанарията на Сао Силвестри… Очите ми запечатват една бяла църква — в Дарки, изрязана на фона на небето, и зелената самота на боровите гори, които винаги ми напомнят морската шир. По обикновения път край мене се движат натоварени със саргасо и раци коли, докато стигна до Белиню, където големият поет изгнаник чука на вратите с лице към морето, което ненавижда. Преди това прекосих един поток точно срещу гористия хълм на Кастелу ди Нейва. От Белиню за Сао Бартоломеу вече ме обгръща следобедното слънце, а в Мариняс светлината става лилава. От едната ми страна се възправят тъмните планини, а от другата — зеленото море и сияйното небе над него. По края на пътя, побелял от прах, още се движат няколко мелници — работят ден и нощ. Това движение ме привлича — оживява пейзажа и има нещо морско или от детска игра в него.

Става късно. На тъмния вече фон светлите къщи се белеят: само царевицата се жълтее, а небета е златисто. По-нататък е африканският бряг на грозното Ешпозенди — крайбрежие, от което не се вижда морето, земя на печални рибари. Траловете унищожиха рибата. Останал е само един катер за мерлуза, няколко по-малки лодки за калкан с много дълги мрежи и различни лодки за риболов в реката, която дава сивен, кефал и костур при отлив, и калкан, който се лови с харпун по най-дълбоките места.

От другата страна на Каваду е Фау, където пътем зървам красива тополова горичка и продължавам по пътя, който се провира през полето за Повоа ди Варзим. По тези ниски места винаги се усеща полъхът на морето. Царевицата е дребна, а дърветата се огъват, за да удържат напорите на вятъра. Нататък по брега се намира Апулия, по-далече, зад вечните борови гори е Агусадойра и накрая — Авеломар. Из целия път срещам само жени, които пренасят сардина. Повоа снабдява с храна всички тези селища. Боси, със запретнати поли, жените подтичват със ситни стъпки, приведени под тежестта… Отново се приближавам към морето. Усещам го, виждам го. Околната гледка се разтваря и ето я отново живата, блестяща синева. Вдишвам дълбоко. Прекосявам Авеломар и пристигам в Повоа ди Варзим.

Утро. В далечината се стеле мъгла. Време е мауните и малките лодки да се връщат. Вече ги различавам на голямо разстояние как се приближават една след друга. На пясъка — целия от злато, се сушат закърпени мрежи, а между обърнатите лодки се образуват групички от чакащи жени. Някои тичат. Теглят с въжета мауните като мъже или товарят улова, който се изсипва от трюма. Две-три лодки са вече на брега… Неколцина мъже подлагат рамене под борда на една мауна и хоп! — изтласкват я напред. Пристигат още лодки — цялата флотилия за сардина се изсипва на брега. Жени притичват, раздвижването се увеличава, все нови и нови викове, жестове, действия. Някои пъхат пръсти в хрилете и теглят петнистите моруни, плоските калкани, кръвожадните змиорки с разцепени глави, за да не могат да хапят. Цял куп калкани — тъмни хлъзгави кожи, примесени с пясък, друга купчина риби-жаби с хищни муцуни, целите уста и зъби, и трета — от петнисти скумрии.

— Тринайсет винтена! Четиринайсет винтена!

Започва разпродажбата. Глъчката расте. Гласовете се размесват. Мирише на море, на риба и на гнило, жените се надвесват над улова и се пазарят, а там, долу, лодките изхвърлят още жива риба — тон, платика и сардина, която постепенно засипва със сребро целия широк плаж. Две жени с голи крака и запретнати до коленете поли, нанизват на кука една риба-куче и я понасят на рамо нагоре. Още риба — сякаш тайнственото морско дъно е извадено навън, примесено с пясък, водорасли, викове и глъч. Една моторница се приближава към брега. Двама младежи носят на рамо навито на прът въже. Черни рояци жени кръжат наоколо.

— Три тостана! Шест тостана!

Вглеждам се в тях — те са едри и грозни, с крака като диреци, всички са облечени в тъмно. Старици с вмирисани на сардина поли пъхат в джобовете си пари, оваляни в пясък, или приклекнали на земята, отделят рибата с грубите си нокти. Има и мъже по риза и панталони, сухи и пропити от селитра като олющените дъски на дървените лодки. Тук-таме в лодките рибари са седнали на пейките с увиснало на шията дете — майките са им ги дали да ги пазят, докато продават рибата. Вече други лодки се готвят да разтоварват, глъчката и оживлението растат. Сардината продължава да се пръска по пясъка и да се продава на търг, който става по-оживен. Отнасят я в кошове, товарят я на каруци, купуват я продавачките на риба, готови всеки момент да тръгнат да я предлагат с викове. Риба има всякаква едра и тлъста, която блести като сребро, а после я подреждат с главата на една страна и опашката на друга — ред риба, ред сол, в големите плетени кошове; има и по-дребна и начупена, която се продава на купища на бедняците, и съвсем раздробена, която заедно с червата и главите се използва за торене. Носи се воня. Викове и безредие…

— Шест тостана! Една пинта!

Изкормват рибата, мият я в морето и я отделят на едра, средна и дребна. Жени я заливат със саламура, слагат я в кошници на главите си и се отправят към фабриката, следвани от голи дечица, хванати за полите им.

Всичко е обляно с почти равна светлина, дъха на влага и сол, по мокрия пясък остават следи, дрехите и човешките фигури тъмнеят, зеленикавите гребени на вълните са покрити с пяна, която в далечината засипва всичко с лек прашец. Но мене ме интересуват движението и изразът на лицата, святкащата кожа на рибата, хората, които продължават да се вълнуват на широкия кей по време на усилен риболов.

Едни лодки се отдалечават, други пристигат и спущат платната сред морето, което става все по-синьо и откъдето блика целият този впримчен и влачен по пясъка живот…

Ако жителят на Павоа не излиза в морето, почти сигурно е, че смъртта е близо. Тук мъжът е преди всичко рибар. Той зависи от морето и живее от морето — израства в лодката и се пропива със селитра. От момента, в който стъпи на брега, той се променя — губи ловкост и равновесие, колебае се, залита, не знае къде да стъпи.

Познавам тези сурови едри мъжаги, с бръснати лица или бакенбарди, с барети на главите и бели вълнени панталони, откакто се помня. Във Фоз отиваха да спят в лодките, а всеки следобед слугата минаваше край нашата врата с бурето за вода на главата си. Спяха сред реката, завити с платната и още щом отвореха очи, започваше такава глъчка, че се чуваше в цялото село. Когато слугините говореха силно в кухнята, майка ми винаги им се караше с тези думи: „Това тук да не е някоя лодка от Повоа?“

Повоанецът не носи нож, но е страшен и много точен с камък в ръка. Било, задето му отнемат улова, като му късат мрежите, или поради някаква стара вражда, понякога в открито море се завързваха истински битки между рибарите от Повоа и от Сао Жоао. Лодките се приближаваха една към друга само с весла и камъните летяха въз въздуха. Тези от Повоа, мисля, че са единствените рибари, който използуват камъни вместо сачми, носеха винаги големи количества. Стигнали са до абордаж с весла, вдигнати във въздуха, сред неописуема врява, като е имало и ранени, а дори и убити.

Повоанецът не знае нищо извън собствената си професия, но нея познава като никой друг рибар. Познава къде има пасаж сардина по летежа на птицата-рибар, която се спуска отвесно към рибата, знае дали е близо до брега, дали е надълбоко или по повърхността на вълните. Познава като дланта си морето край Картола, където има мерлузи, край Форалюда, където има калкани, край Гата, където има калкани и моруни, край Бианку и Ламейрау. Над всичко стои бог и според тях от Покровителя на моретата идва гладът и ситостта.

В Повоа има свободни рибари и рибари-наемници, тоест такива, които работят с мрежи на друг човек. Свободният рибар носи за мерлузата три мрежи, рибарят-наемник — пет, капитанът — от осем до десет, от които три са за лодката, три за него, една за камъка и една за хвърляне на шамандурата. В лодката има още една мрежата за Богородица, една за резерва, една мрежа за почерпка и други. В лодката за сардина рибарят носи две мрежи.

Когато зимата е дълга, мизерията го принуждава да ходи по селата, с шапка в ръка и да проси. „Кой е?“ — „Един повоанец, беден рибар.“ По цялото крайбрежие хората събират нещо за зимата, защото са едновременно рибари и земеделци. Повоанецът не — негови са само пясъкът и морето. А дори и него му оспорват. Винаги е бил експлоатиран от данъчните власти, от търговците, от продавачите, а накрая му отнемат и пясъка — единствената опора за неговите лодки, неговите платна, неговите обичаи. С траловете унищожиха рибата в морето. Виждал съм много пъти да хвърлят от корабите торби с риба за развъждане, която ситните мрежи събират от дъното. Така бе унищожена една общност със свой бит и характер. Повоанецът бе личност със собствена индивидуалност, както земеделецът и войникът са създадени с натрупването на вековни традиции. Ние го променихме, както променихме нашите градове, нашите села, нашите обичаи, за да ги заместим с грозота и ужасно, лишено от собствен облик ежедневие. Всички рибарски селища, които познавам, са разорени. Да направим една малка сметка — селищата във Валбом са мъртви, в Ешпозенди — мъртви, във Фоз — мъртви, в Мира има само четири екипажа вместо петнадесет, а хората в Повоа, загубили всичките си обичаи, са разорени и бягат в Бразилия или Африка. По цялото португалско крайбрежие риболовът намалява. А ние, сякаш с магическа пръчица, разваляме всичко и обричаме на мизерия хората по крайбрежието, за да обогатим половин дузина щастливци. Да се използва морето е едно — това е занаят на рибарите, да се експлоатира морето е нещо друго — това е занаят на индустриалците. Как живеят тези хора? Събират се в южната част на селището. Проснати дрехи да съхнат, запуснати колиби, къщурки само с врата и един прозорец, а някои дори само с врата, отворена от едната страна. Дрипи, стари мрежи, осолени калкани, нанизани на прът и оставени на слънце. Наблизо разсъхнати лодки и покрит със саргасо плаж. Жените са се вмирисали на саламура и навсякъде има остатъци от сардина и боси деца. Животът пъпли, чудният непрестанен живот. Къщурките се състоят от пристройка, стая, в която спи семейството, и навес, където те пазят най-ценното си — мрежите. Един сандък, няколко пейки. Под леглото — люлката на децата и стари пелени. Кухнята вдъхва ужас с олющения котел, огнището и чугунените съдини. Нощем всичко се осветява от лампи, които горят с рибена мас, опушват всичко и вонят непоносимо.

Ето така живеят тези хора. Или умират, както е писано много по-точно, в старото гробище на Повоа, което вече не съществува. Там, минавайки от гроб на гроб, можеше да се прочете: Антониу Либб, починал в морето; Франсишку Пернета, починал в морето; Жозе Моуку, починал в морето… Тук-таме имаше по някой стар буркан с бели изсъхнали кости, успели да стигнат до брега. После продължаваха все същите надписи: Домингуш Рейгойса, починал в морето; Жоаким Монку, починал в морето… Всички те живеят край морето и умират в морето.