Раул Брандау
Рибари (12)

Назаре

Мъжът

Отсам Мира се лови риба по един и същи начин, със същите такъми — в Тоша, Кощина, Киайуш и Буаркуш, където се използва една интересна мрежа за костур и сарго, наречена мажоейра, плуваща по гребена на вълните; лови се риба и във Фигейра, Педрогау и в много изгубени по крайбрежието селца, като красивата Коимбра, която ме плени със спокойното си очарование и ниските си къщурки с навеси. Това е жезя на жени. Те населяват и обработват подвижните пясъци, докато мъжете, всичките дърводелци, упражняват занаята в Лисабон. Но най-значителното рибарско селище в тази част на португалското крайбрежие е Назаре.

От Валаду до Назарѐ има шест километра, все през еднообразната борова гора Ел-Рей. Тя е като величествен безкраен храм, където като че ли можеш да докоснеш самотата между близко разположените дънери, под гъстите клонаци. Най-после пътят слиза, минава през Педронейра и долу се открива бялото Назаре и морето, заобиколено от широк полукръг зелени хълмове, натопили поли в синята вода. На север панорамата рязко се прекъсва от страшна стена, врязала се право, в морето и закриваща небето. Това е червеникав набразден хълм, обрасъл с калуна и тръни, с една изпъкнала на върха скала — връх Гилим. Там горе се виждат белите стени на едно арабско село сред плетове от недружелюбни кактуси — „махалата“. Стръмни скали сякаш всеки момент ще се срутят…

При залез-слънце, когато се появи мъглата — чистото дихание на водата, тази плътна стена — не бих казал, че се полюшва, това би било преувеличение — но избледнява и се обезцветява, размазана в пепелявозлатист прах… Слизам на брега — на закътаната пясъчна ивица, пълна с жени, които товарят риба или я изсипват още жива в плоскодънните лодки между струпаните рибарски лодки. Три впряга волове сноват безспир между пристигащите лодки, навлизат във водата и ги теглят навън. По-нататък внучките влачат торби с раци и сардина, а в морето, проблясващо като с хиляди люспи, близо до хълма, на повърхността на водата се поклащат големите плавки на мрежите, които рибарите вдигат сутрин и при залез-слънце. Мяркат се още лодки, баркаси и каици, някои с хубави имена като „Красивата Ана“, „Слънчева светлина“, „Богородица на спомените“, „Море на живота“. Надалече по пясъчния бряг цял ден и цяла нощ се изтеглят мрежи. Пристигат лодките с улова, съоръжени с осем, девет или десет чепарета на човек, и суматохата все повече се увеличава. В пристанищното управление са се записали тридесет лодки за лов на омари, четиридесет баркаси с мрежи за раци, четиридесет и пет трала, дванадесет мрежи-обръчи, които се хвърлят само през лятото, защото много от тези хора през зимата отиват на лов за треска, шест валенсиански таляна, две кръгли мрежи и три траулера с весла. Истинско изтребление. Понякога ден и нощ виковете не стихват, хората продават и осоляват рибата. Миналата година бе продадена риба за два милиона ешкудуш. Ако има риба, продажбата продължава до разсъмване. Само за една такава нощ бе продадена лакерда за петдесет хиляди ешкудуш. Всичко е подготвено за изтреблението. Малки корабчета дебнат в морето и щом усетят наближаването на рибен пасаж, мъжете дават знак на застаналите на брега да направят загражденията.

Виждам ги как пренасят мрежите от селцето и колибите към лодката, как ги кърпят и ги простират да съхнат по земята или върху прътите. Виждам ги как двама по двама пренасят, на един прът на раменете си кошовете — силни почернели мъже, облечени в тъмни дрехи, с вълнена риза и панталони, стегнати с черен пояс, увит шест пъти около кръста, с шапчица с пискюл, направен от две-три гранки вълна — Жоаким Басмата, Карлуш Сардинката, Грозното лице, Мануел Тенджерата, Жоаким Икономията, Ернешту Бурето, Кестена, Деветия вал, Вила Мона, Шарката, Рака, Лакердата, Гъсока, Риба Поша, Бека, Бека и Мека, Кашата, Антониу Сардинката, Малкия улов, Са Пръта, Антониу Маслинената мишка и други. Наивни и суеверни. Престъпленията са рядкост. Полиция няма. „Уважаваме се едни други“. Много се страхуват от вещици. Ако Леонор докосне лодката с края на полата си, вече се знае — няма риба; тогава тичат при Мариня да питат за друга вещица или викат свещеника през нощта, за да благослови лодката и мрежата на светлината на факли.

Далече назад остана времето, когато жената в деня на сватбата се обличаше с наметка, копринена кърпа и жакет, наречен рубашка, а той до нея — с панталони до коленете, копринени чорапи и висока шапка. Сега са бедни. Изпиват всичко, каквото припечелят, и се излягат на пясъка. Ако при първото хвърляне на мрежата не се хване риба, те се отчайват. „Няма сардина…“ Ако някоя команда остави мрежата с часове в морето, те не се карат. „Вие няма ли да ловите риба днес?“ — „Нека да ги уважаваме.“ Имало е случаи, когато, за да хване улов, мрежата е стояла по седем дни в морето, а през това време другите са чакали. Жените си отдъхват едва след смъртта им. Преди години тук по време на едно корабокрушение загинали и няколко души от Назаре. Хората събрали пари, за да могат вдовиците да преживеят известно време. А другите жени говорели със завист:

— Жалко, че и моят не се удави…

Риболовните лодки излизат в морето нощем с малък екипаж — на северозапад, където се лови платика, към богатия залив, където има мерлуза и платика, по посока на Алгарви, където има змиорки и калкани, и към езерцето, където има риба-меч. Мъжете са само с дълги платнени панталони и носят тютюна, кибрита и ножа си в шапката, която им служи за джоб. Като излязат в открито море, те възкликват: „Бог да ни е на помощ!“ На по-малките лодки всеки рибар носи по осем, девет или десет чепарета, а на по-големите с екипаж от деветнадесет рибари от сдружението — капитана, петнадесет помощници и три момчета — все ловува със седем влакна, разположени в кръг с помощта на малка допълнителна лодка. Почти винаги лодката принадлежи на един собственик и един-двама съдружници, а печалбата от продажбата се разпределя между всички членове на екипажа. На всяко чепаре се падат по два пая, както и на собственика на лодката.

Този, който сега влезе в залива и чиято команда ме заобикаля, е препълнена с морски лисици, моруни и платики. Мерлуза има малко, вижда се и един сивкав анеким с голяма перка на гърба. В морето край Назаре, много богато на риба, се лови калкан, барбун, змиорка, риба-жаба, есетра, анжу, риба-трион, кашушу, лакерда, скумрия, корвина, риба-игла, риба-петел, омари, стриди, скариди и миди по скалите. Въпреки това рибарите се оплакват:

— От това печелим, колкото да не умрем от глад!

Оглеждам ги. Това са същият тип мъже, които вече познавам от Авейру, Капарика и Сезимбра. Собственикът Жоаким Лобу, с голяма бяла брада, твърди, че тези хора са дошли от Иляву. Някои си спомнят, че са чували същото от старците и настояват:

— Ние сме от Иляву… Дошли сме от Иляву…

Струва ми се също, че хората от Авейру са населили най-хубавите и богати на риба места по крайбрежието. Тогава, както и днес, са идвали надолу, на групи по две-три лодки, и са стигали до Алгарви. Пред тях се е разкривала цялата тази непозната част от крайбрежието, изникналите сред морето скали, блестящите ивици пясък и врязалите се сред скалите заливи. Водата е гъмжала от риба. И аз изпитвам като тях това първо впечатление от един невиждан дотогава пейзаж и от този невдишван от никого свеж въздух. Открили са местата, където сардината се приближава, дупките, в които има мерлуза и калкан и най-добрите укрития при лошо време. Опознали са брега на пръсти. Един ден са се върнали тук с жените и децата си, с мрежите и котлето за рибята чорба. Останали са на брега, построили са колибите си с покриви от клони и са основали ново селище.

Рибата е била толкова много, както в първите дни на света. И ето, че и аз съм тук, виждам и усещам утринната свежест, началото на деня, размито в син прах, подскачащата във водата сардина, яркия пейзаж и този непознат свят…

Баркасът и мрежата

Тръгвам нататък по брега. Баркасът с издигнат нагоре нос и скосена кърма, наподобяващ срязан наполовина кораб, издут и як, направен от дебели дъски, трябва да е първобитният плавателен съд по тези земи, както и тралът, наречен нета, е много старо съоръжение, предавано от ръка на ръка, използвано от цели поколения рибари. Първото нещо, което хрумва на гладния човек, съзрял блестящата и подскачаща на многобройни ята риба, е да хвърли един голям сак и да го изтегли на брега с двете вързани на краищата въжета… Нетата се състои от един сак, два ръкава и две въжета. Тук ги наричат сак, уста и ръце; „устата“ е направена от четири парчета, сакът от пет, които продължават до устата, а „ръцете“ се състоят от халки, въженца, руло и тънко платно.

Седем баркаса са хвърлили траловете и днес сигурно ще хванат риба, защото, когато има вълнение по плитчината и водата потъмнява, сардината и костурът са в изобилие. Мъже в редици дърпат въжетата — хванали са ги с дясната ръка на височината на шията, лявата протегната встрани, и бавно теглят сака. Вече се виждат меховете във водата. Тогава се втурват още хора — момчета, жени, мъже с навити крачоли, за да спечелят и те своя пай.

— Давай! Давай!

— Хайде, теглете, с божия помощ!

— Хайде, теглете, момчета!

Меховете се събират, въжетата се кръстосват, за да стегнат мрежата, хората бавно я теглят, наведени напред, затънали в пясъка.

Сред тях виждам един старец с набръчкано лице и полуотворена уста. Животът го е белязал с необикновена яснота — по лицето му личат горчивина, примирение, мъка и смирение. Това е човек, който вече не може, но трябва до края на живота си да върви напред, приведен и изтощен. Виждам и едно момче, което едва стига до въжето, и една жена с протегнати ръце и привързано с шал дете на гърба. И пеленачето още отсега усеща в тялото на майката усилията и мъката на този тежък живот.

— Давайте от тази страна сега!

— Отсам! Отсам!

Горе на склона хората пускат въжетата един по един и се втурват отново надолу. Старецът пъшка, бебето на гърба на майката се разплаква.

— Елате насам, хора, елате, за бога!

По-натам теглят и други мрежи. Шест-седем нети се хвърлят всеки ден. По-надолу хълмовете, целите виолетови, излизат от зеленикавото море. На север каменната стена изглежда по-внушителна и тъмна… Викове. Пляскане с ръце. Вижда се как мрежата се носи по повърхността — знак, че е пълна.

— Давай, давай!

Двама-трима мъже влизат в морето, хващат „ръцете“ бързо, а една вълна ги залива от краката до главата.

— Теглете, хора!

— Хайде, момчета!

И мрежата е изтеглена на пясъка сред викове, с последните усилия на мъже и жени, на момчето, едва стигащо до въжето, но вече почувствувало коравината му по ръцете си, на младата жена с бебето, завързано с шал на гърба, на беззъбия старец, който изнемогва и затъва в пясъка — ето три фигури за една скулптурна група, изобразяваща труда, три приведени фигури, влачещи своя тежък кръст на живота.

Настъпва нощта, но риболовът продължава. Рибата — тридесет мрежи, ще бъде разпределена и продадена… Не откъсвам очи от картината и виждам зад тези фигури други подобни на тях, други поколения. Винаги е било така. Мъртвите са предали на живите този товар. И с този благороден занаят нашите бащи са задоволявали глада си.

— Хайде теглете, хора, с божията помощ!

Хълмовете вече едва се различават. Останаха само онези лилави призраци и отвесната скала, която се очертава още по-черна и плътна на фона на последния чезнещ слънчев прах.

Жената

Цяла нощ чувам как момчето чука от врата на врата.

— Господин Антониу, два часа е. Да вървим надолу, с божия помощ. Време е.

Задрямвам. После ставам. Но колкото и рано да стана, вече брегът е оживен и пълен с хора. Виждам приклекнали на групи жени, а други вече се връщат в къщи с по няколко осолени и готови за вечеря калкани в ръка. Те са животът по тази земя. Виждам ги всеки ден как работят — товарят риба, осоляват я и я нареждат да се суши върху слама на пясъка: моруна, октоподи, раци; виждам ги, седнали пред вратите, да се карат и проклинат една друга при разпродажбата: „Морето да те отнесе, морето да те затрие!“ Някои от тях са вече стари и обезобразени от живота, но в очите им блести енергично пламъче. „Къде отиваш?“ — „Отивам на пазара за риба.“ Почти всички те са ниски, с широки бедра и едри гърди. Грубовати и силни. Езикът им притежава несравнима изразна сила, цветущ и жив, когато се карат, когато търсят мъжете си в кръчмата, когато говорят едновременно и жестикулират или когато със сълзи разказват живота си на товарни животни. Две жени, застанали една срещу друга, се нападат:

— Виж какво, Мария да Луз!

— Какво искаш, Мария Сантана?

— Какво искам ли? Искам да знам какви приказки се разправяла на Леонор на брега.

— Аз ли? Ти да не си пияна?

— Да, пияна съм, ела да ти дъхна. Да не мислиш, че съм като тебе, дето вървеше онзи ден цялата в пясък.

— Говориш така, защото знаеш, че мъжът ти излиза в морето само когато е спокойно.

— Та моят мъж да не е като твоя?

Карат се и се счепкват… Избухва глъчка, сипят се възклицания и резки жестове, изпълнени с вътрешен живот, намерил внезапно проявление. Останалите жени ги заобикалят. Всички са облечени по един и същ начин — кърпата с дълги краища, отгоре вълнена наметка, която им стига до под кръста и ги пази от студа и от пръските саламура; на главата си носят шапка от дебел филц с подвити краища и голям копринен пискюл от едната страна.

При една висока и стройна жена това е едно от най-красивите и сдържани облекла, които съм виждал. Наметката подчертава лицето; от шапката, ако жената е руса, се подават златисти кичури, които така добре стоят на черното. Линията на наметката е съвършена, тя покрива и подчертава формите, а тъмният цвят не дразни окото и хармонира на всяка външност и при всеки случай, като увеличава изяществото на фигурата и я подчертава без крайности, привличайки вниманието естествено, без да го предизвиква.

Именно жените изхранват целия този район от Лейрия до Сантарем, те носят на земеделеца и на надничаря, отвратени от сухия хляб, вкусна храна. С няколко маслини, чаша тъмно и гъсто като мастило вино и три сардини животът вече придобива друг вид за изтощения и отегчен от земеделска работа човек. Именно те, когато риболовът продължава по цяла нощ, остават цялата нощ, за да отделят рибата, да я приготвят, да я изсушат под навеса и да я отнесат в склада за осоляване. А на сутринта се отправят на път към Калдаш (20 км) или Алкубаса (12 км) с товар от 30–40 килограма на главата. Те са неуморни. По-рано са стигали чак до Сантарем, подтичвайки до натовареното с риба магаре. Продават стоката си и в най-отдалечените селца и превъзхождат и най-добрите и опитни продавачи в този край. Нощем спят, ако няма риба на брега. Ако има, тръгват отново с коша на глава и парче хляб за из път. А им остава време и да се грижат за децата, и да поддържат дома си чист и спретнат. Никъде рибарите не живеят така, както в Назаре — там човек може да се храни направо на пода.

Старицата, застанала пред мене, е от жените, състарени и изнурени от този живот — бръчки там, където са се стичали сълзите, почернели обезобразени ръце, печелещи насъщния хляб, миришещ на саламура, и една необикновена красота, красотата на истината и трагичния живот, на тези, които теглят ярема и падат от изтощение.

— То и моето е един живот — все мокра до кости! Седем месеца лежах парализирана! Кълна се в слънцето, че казвам истината! Заради тези мъже! Заради седемте деца, които отгледах на гърдите си, ден и нощ по пътищата! Понякога ми се е искало да легна на пода и да не стана вече. Дали има ад, след всички сълзи, дето съм проляла, може ли да има и ад! Нека бог ме спаси от това море и ако не казвам истината, да ослепея! Човек да умре? Казвате, че е по-добре човек да умре? Не! Ще живея за внуците, за синовете и ще работя до края на дните си!

Винаги ми се е струвало, че в цялата страна жената командува. По време на работа понякога мъжът я бие, но тя го ръководи и му дава най-умните съвети. Тя е, която ни спасява винаги, раждайки дете след дете — за емиграцията, за нещастията и за мъката. Мисля, че само така, като ражда и плаче, като тъче и оре и най-вече като ражда, жената уравновесява нашия търговски баланс и това ни позволява да съществуваме като независима нация. Жените струват много повече от мъжете, но тук техният труд е толкова осезателен, че всички твърдят, че жената от Назаре е душата на тази земя. Рибарите слушат жените — с добро или с лошо, както разправят… Не са само намеци, както навсякъде, че жената като по-нежна, защото ражда деца, командува мъжа в този край. Тук мъжът е под чехъл и съществува истински здрав дом, макар и построен на пясъка… От брега нагоре жените са господарки. Със слизането си на сушата мъжете сядат в кръчмата. Умерели в яденето, те изпиват почти всичко, каквото спечелят — процентите или надбавките. Но отнасят непокътната надницата в къщи. Ако жените им наистина ги бият, както се разправя, смятам, че така е правилно. Заслужават си го…

Махалата

Преди да си тръгна, се изкачвам горе в махалата. Тя е бяло безлюдно село с храм, параклис и скалата, на която е станало чудото. От върха на този голям хълм се разкрива широка гледка — безбрежното море, обширният залив, образуван между скалата, бялото Назаре край пясъка, покривката от воден прах, която се разбива и се спира, като стигне до брега. Откъм сушата — вечните борови гори, сред които се издига острият конус на Сао Бенту с пещерата и параклиса като часовой. Обхождам улиците и площада. Цари тишина като в запустяло селище. Срещам само отчето, две жени и едно дете. Всички мъже (повече от тридесет) са отплавали на далечен риболов за треска, който продължава от май до декември. По време на това дълго отсъствие жената не си сменя дрехите и не ляга на леглото, на което е спала с мъжа, отнесъл сламеника на борда; тя и децата спят върху рогозки на пода.

Привечер се връщам от Санту Антониу. Цялото поле е осветено, а небето е изпълнено със звезди. Няма къща, в която да не гори огън, и сякаш искрите от огньовете от земята се издигат и блестят горе в мрака.