Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1884 (Обществено достояние)
- Форма
- Поема
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Иван Вазов. Поеми
Редакционна колегия: Веселин Андреев, Ел.Багряна, Ст.Каролев, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев
Редактор: Лилия Кацкова
Художник: Иван Кьосев
Худ. редактор: Елена Маринчева
Техн. коректор: Ветка Гуджунова
Коректор: Асен Браянов
Формат 71/100/32. Печатни коли: 12,50. Тираж: 20 100
ДПК „Димитър Благоев“ — София
Издателство „Български писател“, 1966
История
- — Добавяне
XIV
Ний летим… Над нас изгряла
месечина златолица.
Под нас бягат във провала
бърда, чуки върволица.
— Дека пак, о Вило — питам, —
де ме носиш в небесата?
Тук над преспи аз налитам!
— Ние сме въз Мусалата!
На България безбрежна
той челото е и пъпа,
на короната му снежна
освен нази друг не стъпа.
Спряхме до скали ужасни…
Там в долина непозната
седем езера безгласни
спяха тихо под луната.
А при тях — две сенки будни
Вилата ми ги показва:
— Там с Орфея, песник чудни,
твойта Муза си приказва,
твойта дружка и царица.
А тез езера — това са
вировете на Марица.
Нявга тук Орфей довтаса
и с обайните си песни
из земята ги извика.
Тез талази са чудесни,
тайната им е велика.
Вятър духне, а те дрямат,
свод смрачи се — те светлеят,
сиви орли сенки нямат,
като се над тях люлеят.
В дъното се юди крият
в хладни, стъклени калета
и орисниците пият
от водата им заклета.
Ти желаеше да видиш
бъдещето, скрито в мрака?
Пий от нея — ще предвидиш
всичко, що те още чака.
— О, недей, веч не желая!
Нека пътя ми е мрачен,
във незнанье да страдая
ще се сещам по-юначен.
Мен живота върволица
бе от мъки и теглило —
и до гробната граница
тъй ще бъде… сещам, Вило.
Нека ида тъй докрая —
твар от бурите надвита.
Що ми трябува да зная
де развений прах отлита,
де се вей димът небесни,
де блуждай листото бледно,
де ще глъхнат мойте песни
и с тях името ми бедно? —
Ненадейно мойта мила
Муза тамо се притече
и на мойта реч унила
отговори с бодри речи:
— Не, поете мой, живота,
истина, сломи те рано
и на скърбите в хомота
имаш сърце в кръв обляно —
но дор радва се и стене
сърце българско, човешко
в тез гори, поля зелени,
в светли дни, в патило тежко,
дор звук роден слух милува
в градове, в колиби скромни —
твойта песен ще вълнува,
твойто име ще се помни.
Не мрат песни вдъхновени,
отклик на душа народна,
от любов и скръб излени
във реч сладка и свободна.
Не мрат песни, дето блика
струята на гений родни,
на природата ни лика
дето свети благородни!
В миг отнейде се зачуха
странни звукове далечни
и на таз долина глуха
нарушиха мира вечни.
— Гости сладки! Тук е края
на разходката ни смела —
рече Вилата, — настая
час за нашата раздела.
Мойт дреужки се събират
там в дъбрава за хорото,
песните им веч зефирът
тук ми носи до ухото.
Сбогом, сбогом, аз ще ходя —
аз на юг, вий към Марица.
Тук стихийте ще проводя —
те са нашта колесница.
И кат се простихме нежно
със въздишка на лицето,
тя красиво и небрежно
се повдигна към небето.
Дълго с погледи радушни
Вилата си изпроваждах,
леки поздрави въздушни
аз приимах и й пращах…
Пловдив, 1884