Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (14) (Лирико-фантастична поема)

XIV

Ний летим… Над нас изгряла

месечина златолица.

Под нас бягат във провала

бърда, чуки върволица.

 

— Дека пак, о Вило — питам, —

де ме носиш в небесата?

Тук над преспи аз налитам!

— Ние сме въз Мусалата!

 

На България безбрежна

той челото е и пъпа,

на короната му снежна

освен нази друг не стъпа.

 

Спряхме до скали ужасни…

Там в долина непозната

седем езера безгласни

спяха тихо под луната.

 

А при тях — две сенки будни

Вилата ми ги показва:

— Там с Орфея, песник чудни,

твойта Муза си приказва,

 

твойта дружка и царица.

А тез езера — това са

вировете на Марица.

Нявга тук Орфей довтаса

 

и с обайните си песни

из земята ги извика.

Тез талази са чудесни,

тайната им е велика.

 

Вятър духне, а те дрямат,

свод смрачи се — те светлеят,

сиви орли сенки нямат,

като се над тях люлеят.

 

В дъното се юди крият

в хладни, стъклени калета

и орисниците пият

от водата им заклета.

 

Ти желаеше да видиш

бъдещето, скрито в мрака?

Пий от нея — ще предвидиш

всичко, що те още чака.

 

— О, недей, веч не желая!

Нека пътя ми е мрачен,

във незнанье да страдая

ще се сещам по-юначен.

 

Мен живота върволица

бе от мъки и теглило —

и до гробната граница

тъй ще бъде… сещам, Вило.

 

Нека ида тъй докрая —

твар от бурите надвита.

Що ми трябува да зная

де развений прах отлита,

 

де се вей димът небесни,

де блуждай листото бледно,

де ще глъхнат мойте песни

и с тях името ми бедно? —

 

Ненадейно мойта мила

Муза тамо се притече

и на мойта реч унила

отговори с бодри речи:

 

— Не, поете мой, живота,

истина, сломи те рано

и на скърбите в хомота

имаш сърце в кръв обляно —

 

но дор радва се и стене

сърце българско, човешко

в тез гори, поля зелени,

в светли дни, в патило тежко,

 

дор звук роден слух милува

в градове, в колиби скромни —

твойта песен ще вълнува,

твойто име ще се помни.

 

Не мрат песни вдъхновени,

отклик на душа народна,

от любов и скръб излени

във реч сладка и свободна.

 

Не мрат песни, дето блика

струята на гений родни,

на природата ни лика

дето свети благородни!

 

В миг отнейде се зачуха

странни звукове далечни

и на таз долина глуха

нарушиха мира вечни.

 

— Гости сладки! Тук е края

на разходката ни смела —

рече Вилата, — настая

час за нашата раздела.

 

Мойт дреужки се събират

там в дъбрава за хорото,

песните им веч зефирът

тук ми носи до ухото.

 

Сбогом, сбогом, аз ще ходя —

аз на юг, вий към Марица.

Тук стихийте ще проводя —

те са нашта колесница.

 

И кат се простихме нежно

със въздишка на лицето,

тя красиво и небрежно

се повдигна към небето.

 

Дълго с погледи радушни

Вилата си изпроваждах,

леки поздрави въздушни

аз приимах и й пращах…

Пловдив, 1884