Иван Вазов
В царството на самодивите ^[0] (11) (Лирико-фантастична поема)

XI

Седит Марко на диван високи.

Нар. песен

Пак летим… Гори, долини

под нас мяркат се и плуват.

— Вило! Над кои пустини

диви сенки ни минуват?

 

Но де лутаме се ние?

Кой е тоз разсипан замък?

Срещу нас се нещо вие

из небето като пламък!

 

Вило, грозно тук ми става —

в таз усоя глуха, няма:

трева пламти — дим не дава,

гора ляга — вятър няма!

 

— Не чуди се. Там се клати

сватба змейове, змеици.

Мъже на коне крилати,

жени в златни колесници.

 

Профучаха покрай нази

сватбувачите въздушни,

сини, алени, в талази,

скриха се в горите душни…

 

Ето вече долетяхме

над Бабуна величава.

Над скала огромна спряхме,

що челото й венчава.

 

— Виж тоз камък преграмадни —

рече Вилата, — помни го:

нявга Крали Марко ядни

от Пирин чак тук хвърли го.

 

А там — канарата долу —

с един удар я разсече,

а онуй пък бърдо голо —

с него пътя той препречи.

 

Виж, в оназ зелена лъка

Марко ангел божи смая,

кат земята с малко мъка

във торба на гръб дигна я.^[1]

 

Погледни ония сгради,

що ги облакът забули —

можеш ли сега угади?

Те са Марковите кули.

 

От них бранел Прилеп града.

Там хазната му стояла,

тамо Марковица млада

с руйно вино го пояла.

 

Тамо Марко, луд делия,

седем краля угощавал,

девет бъчви със ракия

на ден с тях е изсушавал.

 

Па из друмища широки

пускал коня Шарколия

хвъркал по гори високи,

дирел Муса Кеседжия.

 

Никой вече не виде го,

откак пушка е пукна̀ла:

искаш ли? Аз лесно с него

бих те, мили, запознала.

 

— Как? Живей ли? — Жив е още.

— Де? — Във пещера се тули.

Ала слушай: време до̀ ще

пак да влезе в свойте кули.

 

И хвръкнахме кат орлите

над пустинята гробовна.

Там в усоите, в скалите

зейше пещера вековна.

 

А при входа, на стената,

тежък боздуган висеше.

Влязохме. Във канарата

страшен полумрак стоеше.

 

Мухълът и вековете

тук невидимо царяха,

върху нас от сводовете

прилепи се разхвърчаха.

 

— Гледай! — Вилата ми рече

и посочи великанът.

Аз познах го отдалече

по величьето, по станът.

 

Приближих го боязливо

и вперих във Марка очи.

Той седеше мълчаливо

на тревясалите плочи,

 

в старовремската си дреха

и в чизмите баснословни.

До стените прави беха

саби, копия чутовни.

 

От пет века ощ не беше

той френгията разпасал!

До коляно му лежеше

старият маждрак, ръждясал.

 

Поклоних се. Той сърдито

със див поглед ме измери.

— Кой си? — викна гръмовито.

(Сетих свода че трепери.) —

 

Кой си? От кое си племе

и от кое царство идеш?

Ти си син на друго време:

искаш Марка ли да видиш?

 

Или някоя измама

носиш в тия пущинаци? —

Веч отколе свръзка няма

между мен и вас — юнаци,

 

вас юнаците на пушка

и на хитрини лукави:

сърце няма ни на шушка

във гърдите ви болнави.

 

Днес поплювковци страшливи

с мен по сила равни стават

и децата сололиви

Крали Марка застрашават!

 

И презрително погледна

модната ми шапка крива —

по една усмивка ледна

видях, че го тя разсмива.

 

— Все едно, не ме смущават

ваште хитрости и клюки…

Но кажи ми ти, що стават

родокръвните ми внуки?

 

Мязат ли ми те във нещо?

Копья мятат ли хвъркати?

Сабята въртят ли вещо?

Коне яхат ли крилати?

 

В кулите ми кой живее?

Кой ми гостите посреща?

Чие име днес се пее?

Кой юнак ме днес замеща?

 

Та и ти кажи: какво си?

Някой нов ли си делия?

Бой ли търсиш? Какво носи

на гърба ти таз вулия?

 

Аз смутих се от такива

груби, войнствени въпроси,

хладен пот че го избива

аз почувствувах чело си.

 

Но когато най-насетне

мина тоя гняв гръмовен:

— О, юнако беззаветни —

викнах ази с глас тъжовен, —

 

откогато се прибра ти,

измени се веч земята,

много станаха преврати

във света и в обществата.

 

Твоят честен век умрял е

със юнаците прочути,

в твойте кули бухал влял е —

времето ги веч порути.

 

Та и крепост град не брани,

голо мъжество не струва,

копья, тежки боздугани

днес музеят само чува.

 

Та и пушките с чакмаци,

що сплашиха силни Марка,

замениха ги прусаци

с круповете на Бисмарка.

 

За Бисмарка и за Крупа,

вярвам, никога не чу ти;

никой още не претупа

тези харамии люти.

 

Коне — вихри по полята —

сива па̀ра замени ги,

двата края на земята

жицата съедини ги.

 

Ех, мой дивни, не разбираш

тия чудеса чутовни,

невъзможни ги намираш

и навярно баснословни.

 

Нито песен, нито слово

тях не може ги изчисли!… —

Той клюмна̀ глава изново

и дълбоко се замисли.

 

Аз чака̀х благоговейно,

докогато дигне очи.

Дълго чаках… Ненадейно

сабя той дрънна̀ о плочи.

 

— Продължавай — той каза ми, —

говори за твойто време,

време хитро, на измами…

Зле се наскърби сърце ми!

 

С мойта памет, сили еки,

виждам, там не съм потребен;

виждам аз, че тук навеки

с мойто име съм погребен! —

 

Аз обадих му тогази,

че светът го не забрави,

как във песнй той у нази

и до тоя ден се слави;

 

че делата му витежки

и децата в люлка знаят,

че на стъпките му тежки

дирите им вечно траят

 

по балкани и скалаци.

И кат вѝдех, че внимава,

загълчах му за юнаци,

битки, ратове и слава,

 

що прочуха мойто време,

за най-страшните войводи

(на големий за големи

хора приказка се води).

 

Изредих на великана

всички имена достойни

и когато реч настана

зарад Царя, за покойний:

 

— О юнако — викнах лудо, —

тоз юнак, чуй, най-голям е:

туй, що свърши, беше чудо,

небивало до туй време.

 

С едно слово той извади

из земята легиони,

с едно маханье създаде

хора волни милиони.

 

Любовта му го издигна

над геройте стари, нови,

добрината му достигна

идеалите Христови.

 

Роби бяхме — отърва ни,

мъртви бяхме — възкреси ни

и с кръвта си начерта ни

славни бъдещи съдбини.

 

Александър той се вика!

Поклони се пред туй име

и пред сянката велика

на тоз цар непостижими.

 

Кат чу Марко тия речи,

бързо той маждрака взе си,

а гласът му надалече

самотиите разтресе.

 

— Ах, кажи ми — той извика, —

де е този цар чудесни?

Подир твойта вест велика

тез места ми стават тесни.

 

На бял свят и на свобода

днес решавам да избегна,

да му бъда пръв войвода

и за него в бой да легна.

 

Но защо си ти печален?

Тежка мисъл ли те сваря? —

Аз разправих му с глас жален

страшният конец на царя.

 

— Веч го няма! Веч го няма!

Мъченишки той загина! —

И тогаз от скръб голяма

чух, че плаче исполина.

 

Постепенно ековете

с самотията замряха.

В гробний си сън вековете

пак потънаха, млъкна̀ха…

 

Тихо моята другарка

ме потегли за ръката,

ний напуснахме на Марка

пещерата мълчешката.

 

Но кога извън, на входа,

аз хвърлих му взор последен —

той стоеше пак под свода

неподвижен и наведен,

 

в старовремскатй си дреха

и с чизмите баснословни,

до стените прави беха

саби, копия чутовни…

 

Но бурливото му о̀ко

не съгледах де бе впито:

в миналото ли дълбоко,

или в бъдещето скрито.