Кир Буличов
Горният град (2)

Тъмните коридори

Крони се събуди по-рано от обичайното. Зад вратата се чуваха стъпки и гласове, въздишки и тежка кашлица: нощната смяна от азбестовата фабрика си отиваше. Обикновено се събуждаше, когато крачките затихваха. Събуждаше се от тишината.

Като отметна скъсаното одеало, Крони стъпи на пода. Кандилото пред евтината статуйка на бог Ред бе изгаснало. Свивайки пръстите на краката си, Крони се приближи до масата, напипа кутията със земно масло и доля в кандилото. Стана по-светло и като че ли по-топло.

Крони погледна в парченцето огледало, опряно на статуйката. Лицето му не се побра в него. Виждаше само едно светло око, сноп рано посивели твърди коси, тънък нос, сянката на който скриваше хлътналата буза, и дълбока бръчка, която се спущаше към ъгъла на бледите устни. От вчера по лицето му бяха останали ивици от сажди.

Приготви се, взе сандъчето с инструментите, зави в парцал и пъхна в джоба си студените остатъци от вчерашната храна. Обувките му стояха до вратата. Крони духна кандилото.

До поточето, което пълнеше басейна, вече се бяха събрали жени. Някои перяха, други пълнеха вода.

— Махай се от тук — разшумяха се те, когато видяха, че Крони се съблича. — Ще ни развалиш цялата вода, вонящ тръбар!

Крони не им отговори. Седна на края на басейна и спусна краката си в студената сапунена вода.

— Ей сега ще извикам мъжа си — заплаши го Ратни, жената на кварталния пазач.

— Извикай го — подкрепиха я жените. — Нека да се мие в локвата.

Крони извади от сандъчето парче сапун.

— Защо ти е толкова много сапун? — попита го старицата, която живееше над Крони. — Дай ми го.

Но Крони не чуваше жените. Наведе се и сапуниса главата си.

Една жена, не видя коя е, за да се подмаже пред Ратни, се промъкна отзад и изля върху него ведро със сапунена вода. От изненада Крони падна в басейна. Жените започнаха да му се присмиват. Друга поиска да хвърли сандъчето му в басейна, но старицата седна върху него.

Крони излезе от водата и отиде до нишата, за да изцеди панталоните си. Когато се върна при басейна, старицата стана от сандъчето и без да каже нищо, протегна жилестата си ръка. Крони й даде парчето сапун, което не бе изпуснал и в басейна. Взе сандъчето и тръгна нататък, приглаждайки мокрите си коси.

Ако беше някой друг ден, Крони би побеснял от всичко това, но днес беше друго. Той стигна до асансьора и се поклони на пазача. Пазачът се обърна.

Крони беше тръгнал по-рано и затова в асансьора не срещна постоянните си спътници. Внезапно си помисли, че през целия си живот е срещал твърде малко хора. И все едни и същи. С които работи, с които пътува и някои от съседите си. А има и хора, които мъчно могат да се приемат за такива, защото са като наводнението или като срутването. Това са бирникът и онези, които идват при месечните обиски.

Асансьорът спря. Влязоха нови хора. Беше вече препълнен и Крони чуваше как старите въжета скърцат. Но пазачът не искаше да го пуща още веднъж.

— Някой ден ще паднем — тихо каза побелял техник.

През главите на съседите си Крони гледаше блестящите разноцветни петна по стените на шахтата. Над всички се точеше тясна червена ивица. „В бояджийската работилница се е спукала тръба“ — помисли си тръбарят.

 

 

— Какво така си подранил? — запита го майсторът. Седеше до масата и зачертаваше с късче графит върху плана на някакъв сектор.

— Исках да се измия, а жените не ми дадоха.

Майсторът беше добър, можеше да поговори с него.

— На стената на шахтата видях червено петно — каза Крони. — Сигурно в бояджийската работилница тече тръба.

— Знам — потвърди съмнението му майсторът. — Вече изпратих хора. Днес мини малко след участъка и виж не може ли да се изключи осма линия. Тя почти не тегли.

Влязоха надзорниците от нощната смяна, целите потънали в кал и зли като дяволи.

— Запоихте ли? — попита майсторът.

— Утре отново ще се скъса — измърмори старшият надзорник. Всички клекнаха край стената и старшият веднага задряма.

— Е, аз да тръгвам — каза Крони и взе от ъгъла едно руло тел.

— Да си беше закърпил обувките — посъветва го майсторът.

— Още са здрави — отвърна Крони.

 

 

Всички хора работят заедно. Във фабриките или в канцелариите, в казармата или в топлоцентралата. Само тръбарите и мишеловците прекарват дните си, без да видят един човек. Можеш да презираш тръбарите и да не ги пущаш до общия басейн, но без тях целият свят отдавна би загинал. Ако се изчисли колко тръби е закърпил, колко дупки е намерил, колко изолация е намотал и колко запушвания е прочистил, ще излезе, че Крони е по-нужен от самия директор Калгар.

Миналата година и през ум не би му минало, че може да сравни тръбаря с някой от чистите. Светът, в който той живееше, беше разумно и строго устроен от бог Ред, излязъл от червения мрак, за да научи хората да се обличат и да осветяват пътя си. Бог предал своето вълшебно кандило на чистите и те, подбуждани от добри мисли, си разделили светлината със своите по-малки братя. Те хранеха и обличаха мръсните, даваха им работа и ги наказваха строго, но с обич.

Спря до ръждясалата желязна ограда, зад която можеха да отиват само тръбарите. Сложи сандъчето на пода, сне от рамо телта и клекна до статуята на бог Ред. Колената на бога блестяха от масло — тръбарите, които тръгваха на дежурство, молеха бога за благосклонност.

Крони отключи решетката и навлезе в дългия служебен тунел. На всеки сто крачки по тавана висеха мъждиви лампи. По стените се точеха кабели и тръби. По-дебелите тръби вървяха по пода. Крони стоеше и се вслушваше в гласовете им. Беше свикнал по слух да определя състоянието им. Като че ли всичко беше наред. Само тръбата, по която течеше гореща вода към гъбарниците, въздишаше.

Крони спря при отвесната шахта и внимателно огледа местата, където кабелите и тръбите отиваха нагоре и надолу. Най-често утечки възникваха при извивките. Крони трябваше да върви нататък, до третия завой, където свършваше неговият участък, и там да се спусне надолу. Но Крони мина стълбата и извървя още триста крачки извън границите на служебния участък. Това вече беше нарушение. На тръбарите бе забранено да се движат по далечните коридори.

По-рано в шахтата имало подемник. Сега той висеше между етажите, бяха го забравили и някой много отдавна бе пробил в тавана и пода му дупки, за да може да се минава в долния етаж.

В шахтата бе тъмно. Крони запали фенера и го закрепи на челото си, за да освободи ръцете си. Промъквайки се през ръждясалия скелет на подемника, Крони скъса якето си и се ядоса, защото ново щеше да получи едва след осемдесет дена.

Наведе се над дупката и хвърли сандъчето долу, после увисна на ръце и скочи след него. Стоеше върху широк корниз, образуван от бетонната плоча, отчупена от стената на шахтата, и заседнала там. Ослуша се. Някъде далеч от тавана се откъсна водна капка и тупна на мокрия под. Този сектор беше отдавна напуснат и там живееха само привидения.

Надзирателите, които идваха на тези етажи, казваха още, че плъховете тук се движат на групи и да не ти дава бог да налетиш на тях.

Но инженер Рази каза, че освен тръбар, никой друг не може да намери библиотеката. Крони е тръбар и той има ключ за желязната решетка.

Крони закрепи края на телта към плочата. Помисли си дали да не остави и сандъчето си, но не посмя да се раздели с него. После дръпна телта. Беше здрава. Започна да се спуща, закрепил сандъчето си през рамо и навел глава, така че през цялото време лъчът светлина да бъде насочен надолу.

Подметките на обувките му звънливо тупнаха на пода. По дъното на тунела течеше ручей и десният му крак веднага се намокри. Крони отстъпи крачка назад, притисна се до стената и мръдна глава. Светлият лъч се плъзна по стените и се изгуби в дъното на тунела. Трябваше да върви наляво, до голямата зала.

Водата под краката му бе студена, от нея се носеха разни миризми и по тях тръбарят откриваше от къде води началото си ручеят. Миришеше на сапун от кварталните басейни, на киселина, на отработено масло, на помия. Крони си представи как ручеят се събира от капките, които се стичаха по пукнатините на тръбите, и, спущайки се от етаж на етаж, намираха пътя към Бездната.

Отзад се чу шум, сякаш капка вода се бе изтъркулила по стената. Слухът на Крони го отдели от другите шумове на града и той се обърна рязко, стараейки се в същото време да се притисне до стената.

Зад него вървеше едър плъх. Той не бързаше и когато лъчът на фенера го освети, приклекна и зачака, докато Крони се отдалечи. В движенията на плъха имаше някаква неприятна разумност.

Тръгна по-бързо, трябваше да стигне до къщите на Прадедите. Крони не знаеше какво представляват къщите на Прадедите, а инженер Рази му каза само, че някога центърът на Града е бил точно там.

Дребният, откъснат от света човек, бързаше по тунела, светлината на фенера сочеше на обитателите на мрака къде отива той, но да се откаже от светлината го беше страх. Плъховете, мокриците, червеите и привиденията можеха да виждат без очи. Крони, макар че беше много по-приспособен към това пътешествие, отколкото останалите хора, в тъмнината оставаше беззащитен.

Плъхът ситнеше зад него. Спираше се и изчакваше, когато Крони се обърнеше. Замери го с камък. Камъкът не го достигна и плъхът само наведе глава, сякаш се досещаше, че няма да го стигне. Така вървяха може би час, може би по-малко.

И изведнъж напред проблясна светлина. Зелена, мътна, сякаш отражение в дълбока вода. Крони тръгна по-бавно. В тези места не би трябвало да има светлина. Внезапно си помисли колко уютен е неговият дом и вече не изпитваше неприязън към госпожа Ратни, която само защищаваше Реда и не му желаеше злото. Крони разбра, че не бива да върви по-нататък. Обърна се, обмисляйки как да се върне назад, така че плъхът да не го захапе.

Но плъхът не беше сам. Вече бяха три. Държаха се като преследвачи в хайка. Само че не се суетяха, не викаха и не удряха по ламарини. Те чакаха. И когато Крони направи няколко крачки насреща им, не трепнаха, а приклекнаха на задните си лапи.

Крони не посмя да тръгне към плъховете. Обърна се и като наведе глава, за да освети с фенера под краката си, побягна към зелената светлина. Това беше неразумно, но той не можеше да преодолее страха си от плъховете.

Тунелът свърши внезапно. Струваше му се, че трябва още дълго да бяга към зелената светлина, но се излъга. Таванът на огромна пещера, надупчена от милиони ходове, просветваше бледо. Зелени гъсеници-светулки пълзяха из тях и създаваха общото светене, толкова силно, че в светлината му се виждаха къщите.

Крони се успокои. Плъховете изчезнаха някъде, сигурно бяха останали в тунела.

Значи инженер Рази бе прав. Крони стигна до къщите на Прадедите. Потънали в скалата, те се издаваха навън с порутените си фасади. По някои от прозорците се бяха запазили парченца стъкла. В Града стъклото се ценеше високо и Крони реши, че на обратния път ще вземе няколко къса: от тях правеха огледала.

Крони приближи до вратата на най-близката къща и погледна вътре. Някога подът на къщата е бил покрит със синтетична материя, но, отивайки си, стопаните я бяха свалили и бе останала само ръждясалата метална решетка. Първата стая бе голяма. Крони никога не беше влизал в такава голяма стая.

Като стъпваше внимателно по решетката, за да не падне, и си светваше от време на време надолу, Крони премина през стаята и влезе в следващата, издълбана в скалата. В ъгъла нещо блесна и Крони се наведе. От пода му се зъбеше череп. Ритна го встрани и вдигна една желязна каска. Почти не беше ръждясала. По средата имаше гребен със зъбци, а отпред — права козирка.

Разрови с крак костите и парцалите. И не напразно. Там лежеше голям широк нож. Такъв нож сигурно струваше луди пари.

Почувствува, че някой го гледа в гърба. Обърна се. На вратата стоеше едно привидение. Високо, синьо, светещо безлико привидение. Крони изохка, загуби равновесие и падна, като удари с лакът черепа. Тръбарят знаеше, че ще умре, защото го бе намерил бившият стопанин на празната къща, злият дух, който никой не трябва да вижда.

Но не стана нищо. Само фенерът угасна. Добре че не се счупи. Без фенер не би се измъкнал… После го заболя кракът. Накуцвайки, Крони пресече предната стая и погледна през отвора на вратата. Привидението не се виждаше, но напреки на улицата, отрязвайки връщането му назад към тунела, в редица бяха наклякали плъхове. Заплаши ги с ножа. Плъховете не мръднаха. Те чакаха. Крони щракна запалката на фенера и той светна. Без желание плъховете се дръпнаха в зеления полумрак.

Но щом пристъпи отново напред, веднага три плъха се насочиха към него. Не се приближаваха до тръбаря, а се зъбеха, скачаха край него, изплъзваха се от замахванията на ножа и най-сетне постигнаха своето — Крони се втурна да бяга. Сандъчето го удряше по хълбока, каската му дотежа и се изкриви… Един от плъховете захапа крака му и веднага отскочи.

И сега Крони разбра къде го насочваха плъховете. Напред, напречно на тесния проход, в който той изтича, в редица стояха други плъхове. Преследвачите бяха постигнали своето…

Тръбарят се огледа. Зад него беше входът на една къща. Изкачи се по двете каменни стъпала и спря в отвора. Ако не го нападнат отзад, ще може да се отбранява.

И тогава плъховете се нахвърлиха върху Крони. Скачаха като паяци-ловци, а той ги съсичаше, без да обръща внимание, че го хапят. Всеки нов натиск на ордата заставяше Крони да отстъпи по крачка, за да не могат да го заобиколят изотзад.

Гърбът на тръбаря се опря в нещо твърдо. Със свободната си ръка той напипа някаква стена, която бе изградена от неравни камъни, и се издигаше нагоре. Започна да търси пролука в нея. Чукаше камъните, блъскаше ги и изведнъж усети, че един от тях се размърда. Като се бранеше от плъховете, Крони стегна мускули, избута го и падна в следващото помещение, почти без да усети удара в каменния под. Сякаш в полусън Крони стана, напипа с ръка парчето, което бе паднало от натрупаните камъни, вдигна го и закри черния отвор.

А после се отпусна на пода, опъна крака и се унесе.

 

 

Отвори очи. Над главата си видя златен кръг и не можа да разбере защо над него има толкова много злато. Опита се да обърне глава, лъчът на фенера се отплесна встрани, плъзна се, проточвайки се по стената, и Крони си спомни всичко.

Ослуша се. Чу шумолене и слаб писък — шумоленето бе ясно и утешително. Плъховете не искаха да се откажат от жертвата си и стържеха по каменната преграда. После чу въздишка. Съвсем наблизо. Крони замря. Какво чудовище го дебне сега в тъмното? Прекара ръка по студения под. Пръстите му напипаха дръжката на ножа. Така беше по-сигурно. После освети насрещната стена. В ъгъла лежаха куп парцали. Купът се размърда, замря и отново се чу дълга въздишка. Крони се отпусна на ръцете си и запълзя, като държеше ножа пред себе си.

Между парцалите се виждаше част от лице — бели коси, остър, сякаш източен от креда, нос. Трепна син клепач и се видя блестящо безумно око. Слаба трепереща ръка се вдигна в отбранителен жест, дълги нокти се целеха в лицето на Крони, но ръката беше безсилна и падна, сякаш се стопи в купчината дрипи.

Отвори се беззъба и черна уста. Човекът искаше да каже нещо, но се чу само хриптене. И Крони не отведнъж разбра думите:

— Иди си… войнико…

— Аз не съм войник — каза Крони. — Аз съм тръбар.

— Тръбар… — изхриптя човекът. — Вода…

Изведнъж Крони осъзна, че и той самият е страшно жаден.

— Къде има вода? — попита той.

— По-нататък, ето там…

Човекът показа с очи навътре в стаята. Като се държеше за стената, Крони тръгна и чу ромоленето на тънка струя вода, която течеше в една пукнатина. Подложи каската и чака дълго, докато на дъното й се събере малко вода. Изпи я наведнъж. После отново подложи каската под струйката и се замисли. Тук живееше човек, а човек в тези места не би могъл да живее.

Непознатият чакаше. Светлината на фенера се отрази в зениците му.

— Ето, донесох — каза Крони, за да разпръсне тишината.

Наведе се и вдигна леката гореща глава на човека. Той пи дълго и сякаш неумело, после затвори очи. Главата му вяло се отметна и Крони се изплаши, че човекът умря.

— Почакай — каза Крони, сякаш искаше да го спре да не потъва в мрака, от който никой не се връща.

— Тук съм — каза човекът неочаквано с ясен и твърд глас. — Отдавна не съм пил вода. Не си спомням откога не съм пил.

Из под склопените клепачи се процедиха малки сълзи и мокри браздулици се проточиха по хлътналите му бузи.

— Ти сигурно си гладен — каза Крони. — Имам храна.

— Благодаря — каза човекът, без да отваря очи. — Не ми е нужно нищо вече. Уморен съм. Аз съм мъртъв.

— Жив си, жив — каза Крони и веднага разбра: разбира се, човекът беше вече прекрачил границата, зад която няма живот.

— Щастлив съм — повтори човекът. — Напих се с вода. И се напих от ръката на човек. Колко е страшно да умреш сам и да знаеш, че плъховете непременно ще стигнат до теб…

— Знаеш ли пътя към библиотеката? — попита Крони. Искаше да попита за обратния път, към хората, по който можеше да мине, без да срещне плъховете. Но попита за библиотеката.

— Дай ми още вода — каза човекът.

Крони допря каската до устните му. Човекът пи дълго.

— Библиотеката — това е мястото, където има много стари книги — каза Крони. — В книгите е разказано за Града, за Горния град.

— Кому са нужни книги? — каза човекът и замълча. Тишината беше дълга и Крони чу как зад стената плъховете драскат. После човекът запита: — Защо са ти книги? Та ти си тръбар.

Наистина Крони не бе учил. Една година беше работил като калфа и умееше малко да чете, ориентираше се в схемите на подземните коридори и знаеше достатъчно, за да стане добър тръбар. После с годините се беше научил да разбира тръбите.

— А аз учих — каза човекът и отново млъкна. С всяка минута той говореше все по-трудно. — Книгите… тях ги четат плъховете.

Човекът се засмя, загъргори, дишането му секна и веднага, сякаш се страхуваше, че няма да успее, заговори бързо и настойчиво:

— Аз бях инженер. Наруших Реда. Обичах дъщерята на господин Спел. Мокрицата ни проследи. Трябваше да ме хвърлят в Бездната… Но семейство Спел ми помогна да избягам. Да избягам, за да умра тук…

Крони разбра, че човекът ще умре.

— Как да стигна до библиотеката? — наведе се той над него.

Устните на човека мръднаха:

— Върви към привиденията… върви нататък, зад вратата…

Плъховете драскаха по купчината камъни. Крони разбута парцалите и върху гърдите на човека напипа желязна пластинка — опознавателният знак с името и номера. Когато човек умира, вземат знака. Така е прието. Тръбарят пъхна знака в джоба си.

До ручейчето, от което бе взел водата, намери вратата. Отначало дори не разбра, че е желязна. Сигурно е станало някакво чудо, щом никой от напущащите не е взел със себе си вратата от истинска стомана.

Зад вратата нямаше нищо. В лицето му едва полъхна свеж въздух и Крони разбра, че пред него има голямо открито пространство.

 

 

… Беше странна зала. Такава Крони не бе виждал. Висока, трите й стени бяха гладки, сякаш полирани. Четвъртата се заемаше от блестящо, непомръкнало от времето командно табло. В него имаше много отвори, там някога са се намирали уреди и механизми. Всичко бе изтръгнато, измъкнато и изрязано, отвсякъде стърчаха краищата на проводници и огънати оси: когато са напущали, не са се грижили за реда — грабили и отнасяли.

Богатството изуми Крони. Всяка метална кутийка струва повече, отколкото Крони припечелва за един месец. Започна да събира и слага в сандъчето, като се стараеше нещата да бъдат малки, нови и блестящи. Сандъчето вече не можеше да се затвори. Крони започна да пъха в джобовете. Трудно му беше да си тръгне. Забрави за библиотеката, забрави как ще се върне горе.

Крони въздъхна. Провървя му. Вече е богат за цял живот, може да забрави за другия Град и за библиотеката, защото богатият човек не трябва да мечтае за онова, което не съществува.

… Синият прозрачен стълб стоеше до него и гледаше как новоизпеченият богаташ пъха плячката по джобовете си. Привидението не го заплашваше, но изведнъж направи нещо, което съвсем не можеше да се очаква. То се наведе и вдигна изхвърленото от джоба парче храна, която приготвяха от плесени и лишеи, като добавяха за вкус и дребни орехчета, които растяха по стените. Привидението въртеше парчето и го миришеше. То имаше ръце, които не приличаха на ръцете на хората, глава без очи и уста. Устата се отвори по-надолу, някъде на гърдите. Крони остана изумен. Привидението ядеше неговата храна. То можеше да яде и това означаваше, че светлият стълб не беше дух.

Тръбарят си спомни за последните думи на умиращия човек, които беше приел за бълнуване: „Върви при привиденията“.

— Ще ти дам още храна — каза Крони, като искаше да предразположи привидението. Може би то е оставено при тези вещи, за да ги пази. — Можеш ли да ми покажеш пътя до библиотеката?

Привидението заплува напред, а Крони взе сандъчето и тръгна след него.

Отново вървяха по коридор, на тавана на който се точеха проводници, а под краката им се виждаха секции от тръби. Сандъчето тежеше. Крони се намръщи. Току-що мислеше как по-скоро да се върне в къщи, да стане богат, а ето че отново върви към библиотеката, макар че с всяка крачка, с всяка минута връщането става по-опасно. Много му е притрябвала тази библиотека! Крони се ругаеше и придумваше, а сам послушно вървеше след стълба син дим, спущайки се все по-дълбоко и все по-близо до Огнената Бездна.

Стигнаха до задънено място в края на коридора. Подът беше изграден от квадратни плочи.

— Къде ме доведе? — изплаши се Крони.

Над един от квадратите привидението се сви на кълбо.

Крони приближи. Привидението се отмести. Плочата ясно изтропа под него.

— Разбрах — каза Крони. Опита се да пъхне пръсти в процепа между плочите, но той беше твърде тесен. — Да имах сега една пръчка.

Спомни си, че някакви пръти се търкаляха в коридора, по който вървяха.

— Ей сега ще се върна — каза той.

Пъхна донесения прът в цепнатината и плочата поддаде почти веднага. Крони ловко я подхвана и отмести.

— Дълбоко ли е тук? — попита той.

Не чакаше отговор. Легна на ръба. Лъчът на фенера стигна дъното. Лъхна го суха топлина, за която толкова мечтаеш, когато се върнеш от работа. Подът беше наблизо. Обикновен етаж, около десетина лакти. Привидението се мушна до него, потъна долу и се дръпна от отвора. Само по синия отблясък Крони можеше да се досети, че го чака.

Скочи долу. Подът беше топъл.

Привидението беше тръгнало по коридора и сега Крони направи още едно удивително откритие. По стените имаше следи от огън, сякаш някой бе бягал по него с димящ факел в ръка. Всичко друго беше така, сякаш хората си бяха отишли вчера. И пластмасовите тапети по стените, и синтетичният килим на пода, и вратите, и лампите по тавана, затворени със стъклени абажури — всичко се беше запазило. Сандъчето, което току-що беше цяло съкровище за Крони, изведнъж загуби ценността си.

Тръбарят не поглеждаше в стаите и в страничните коридори. Бързаше след синия стълб. А той се движеше уверено край отворените и открехнати врати, край завесите, изтъкани от блестящи нишки, край купчини винтовки и дълги сандъци с патрони…

Привидението спря пред затворена врата. Изчакваше Крони.

— Тук ли е? — попита Крони.

Привидението стоеше неподвижно.

Крони бутна вратата и се намери в библиотеката.

Тук беше толкова горещо, че устните му пресъхнаха веднага. Книги имаше навсякъде — по лавиците и на купища по пода. Крони знаеше как изглеждат книгите, защото бе виждал книгата на Реда, а когато постъпваше на работа, се бе клел пред книгата на Закона.

Взе една книга от лавицата и видя, че е обгоряла. Беше горд, защото бе минал там, където никой друг не бе минавал, и бе намерил библиотеката.

Отвори книгата и страниците й се разсипаха на пепел. Черен облак от прах падна на пода. Другата книга се разпадна още преди да я снеме от лавицата. Превърна се в купчинка сива пепел, в която чернееха обгорели парченца хартия.

Някога в библиотеката станало много горещо. Кой знае защо огън не избухнал, но всичко се овъглило, разрушили се връзките в предметите и хартията загубила здравината си.

Тръбарят извади от купчината пепел три страници, обгорели по краищата. Нека има доказателство, че е бил тук.

Крони бродеше безцелно по горещия коридор, отдалечавайки се от библиотеката, и не забелязваше разхвърляните наоколо богатства. Привидението го изпревари, като едва го докосна. Той напипа в джоба си парче храна, малко, последното, и го протегна на синия стълб.

— Поне ти да можеше да говориш — каза Крони. — А може би има и друга библиотека?

Но сам знаеше, че едва ли е имало втора.

Когато всичко свърши, възбудата не напусна веднага Крони. Той се връщаше към действителността на тласъци, сякаш разкъсваше една след друга хартиени прегради.

След всяка крачка сандъчето ставаше все по-тежко.

Привидението отново заплува напред, но след няколко минути замря до стената и започна да се губи в нея, като вода в пукнатина.

Когато Крони стигна до това място, той наистина видя пукнатина. Дълбоко в нея синееше следата на привидението.

— Хей! — извика Крони и прилепи каската до пукнатината. — Къде отиваш? Аз не мога да мина от тук!

Но синята светлина се беше разтворила в тъмнината. Отслабналият лъч на фенера се губеше в затрупания с непотребни неща коридор.

Гърбът го заболя, краката му отмаляха. Реши да почине, но не искаше да спира в коридора — всеки миг можеше да дотърчи някой случаен плъх. Трябва да намери някоя стая. С врата.

Намери я след сто крачки. Провери добре ли се затваря вратата, после огледа дали някой не се крие вътре. В стаята имаше маса и няколко стола. Под масата нещо блесна. Крони не разбра веднага, че това е пистолет.

Седна. Столът изскърца, но го издържа. Беше удобен, да можеше да си го занесе в къщи. Но щом се намести по-удобно, горещината и жаждата започнаха да го измъчват.

„Кой ли е бил тук последен? — мислеше си Крони. — И кой е седял до масата и отивайки си, е хвърлил пистолета под нея?“ Никога не бе държал в ръцете си оръжие, но знаеше как действува то. Кварталният пазач има пистолет. Веднъж го видя как застреля един крадец.

Крони протегна ръката си, която държеше пистолета, прицели се в ъгъла на стаята и натисна спусъка. Не очакваше, че пистолетът ще работи, та нали се търкаляше тук от толкова години. Оръжието подскочи в ръката му, стаята се освети от ярък пламък, нещо бухна и в ноздрите му нахлу острият мирис на огън и прах. Първата му мисъл бе да се отърве от пистолета, да го изхвърли, но пръстите му не поискаха да се разделят с оръжието.

После Крони огледа наоколо дали няма патрони. Обиколи масата и отмести столовете. Два пълнителя с патрони намери в средното чекмедже на масата. В долното имаше книжа и една книга с планове — Крони си помисли, че ако това са старите планове на Града, те ще са много нужни, и ги взе. Странно нещо е късметът. В библиотеката имаше хиляди книги и всички бяха унищожени. Тук — само една, но цяла.

На излизане обходи още веднъж с лъча на фенерчето стените и видя Картината. Беше малка и цветна. Приближи и насочи светлината към нея.

На Картината беше изобразен Градът.

Градът, за който разказваше инженер Рази, в съществуването на който тръбарят Крони бе така повярвал, че бе тръгнал да търси библиотеката му.

Вчера Крони бе само тръбар. Наистина, ходил бе на Четенията и бе слушал за Забраненото. Но днес той вече знаеше как е изглеждал Градът. И ще го покаже на другите. Сне Картината от стената. Тръгна бързо по коридора, сякаш знаеше накъде да върви.

Намери скоро асансьорната шахта. Тя отиваше като черен кладенец надолу и нагоре. Тръбарят се огледа. Близо до шахтата винаги има аварийна стълба.

И стълбата се намери. Беше изсечена в скалата. След няколко стъпала откри, че е затрупана на равнището на етажа, където беше тайната плоча. Намери прът и разклати бетонните парчета. Едва успя да отскочи встрани. Върху стълбата се посипаха бетон и камъни. Когато прахът се разсея, Крони тръгна нагоре. Всичко беше наред, гърбът не го болеше, краката не го въртяха.

Изкачи още два етажа и забеляза мътна светлина.

Трябваше дълго да върви към нея. Светлината проникваше през кръгъл отвор в края на тунела, преграден от обгоряла решетка. Там, сякаш в отворена врата на пещ, бушуваше пламък.

Като прикри лице с ръкава на дрехата си, Крони погледна в отвора и успя да разгледа огромната кухина, на дъното на която се издуваха, вълнуваха и източваха огнени езици. Отблясъците на огъня се полюшваха по стените, които се съединяваха някъде много високо горе. Натам се издигаха кълба сив дим. Тук-там по стените се виждаха отвори — входове на тунели и коридори. Някога и тук е било град, но езиците на Огнената Бездна бяха стигнали до него. Мащабите на катастрофата преизпълниха Крони с благоговение и ужас пред мощта на Бездната.

Не биваше повече да стои тук. Страхуваше се, че дрехите му ще се запалят.

Върна се обратно и скоро намери стълбата. След няколко извивки тя свърши и Крони попадна в безкраен лабиринт от празни ходове, зали и напуснати стаи. Мерна му се сянката на плъх. Крони стреля след нея, отмъщавайки си за страха, който го беше накарала да изпита ордата плъхове. Не погледна дали беше улучил, а забърза нататък, движим само от една цел — да се измъкне горе. След един час се натъкна на локва застояла вода и се напи от нея. Скоро попадна на кабел, който отиваше нагоре по тясна шахта. Кабелът беше електрически — значи горе са покрайнините на града, а долу — етажите на топлоцентралата…