Бърнард Меламъд
Наемателите (7)

* * *

Лесър се безпокоеше, че влюбването му в Айрини — при положение, че Уили бъде отстранен — може да усложни живота му и забави темпото на работата, но така не стана. Естествено след десет години усилен труд първата му грижа бе завършването на книгата. Но често новите събития го изпълваха с мечти и с нов прилив на трудова енергия. Върви под оголените клони на някой клен, мисли за Айрини и внезапно го озарява осенението. Тогава забелязва, че по клоните са набъбнали мънички пъпчици и това съживява желанието му да пише. Лесър се освободи от потискащата самота и от всяка досадна сянка на ревност; понесе се с лекокрилия полет на своите емоции, овладя го чувство за открита морска безбрежност, макар че не се самозалъгваше за обективната свобода на света, в който живееше. И все пак, в известен смисъл, човек е толкова свободен, колкото се чувствува, следователно, той никога не е бил по-свободен. Благодарение на Айрини Лесър сега живееше с чувството за много повече и по-разнообразни възможности, с един оптимизъм, който разпалваше въображението му. Любовта прави всичко. Тя му помага да пише, по-освободено и по-добре, след като трябваше известно време да се насилва. А пишеш ли добре, това е твоето бъдеще.

Сега се срещаха почти всеки ден, макар и тайно, тъй като Бил, колкото и да стоеше настрана, все още имаше ключ и всеки момент можеше да се появи. А свареше ли ги заедно, не се знаеше работите дали ще тръгнат добре или зле. Лесър се надяваше на добър край. Срещаха се с Айрини в късните следобеди, разхождаха се из улиците и парковете на Уест Вилидж, търсейки признаците за приближаващата пролет. Влизаха в барчета, хранеха се в ресторантчета, които тя познаваше. Разговаряха за живота си от детство досега и често се прегръщаха. Хари усещаше, че тя все още не е истински влюбена в него, но с всеки изминат ден все повече се привързваше. Усещаше, че му вярва, макар все още да не бе сигурна в себе си. Лесър изчакваше, това не беше мъчително, особено когато книгата му вървеше добре. След вечерните репетиции или представления той я чакаше в едно барче близо до театъра. Искаше му се да я види на сцената, но Айрини го молеше да не идва. Веднъж той се промъкна в залата и я гледа в едно действие от пиеса на Ибсен. Беше по-добра, отколкото казваше. Поне той мислеше така. Тя живееше с изграждането на ролята си и това разпалваше емоциите й. Гласът й на сцената го изненада: беше по-дълбок и по-властен, отколкото бе очаквал. Понякога Лесър я чакаше в някое кино и после отиваха у нея, за да се любят. Айрини винаги настояваше да се качи първа, после натискаше звънеца на домофона и той се качваше.

Писателят рядко се виждаше с Бил, съвсем рядко, и слава богу, като се вземат пред вид обстоятелствата. Черният, вкопчил се в люта схватка с трудната глава в книгата, почти не се появяваше. По цял ден удряше клавишите, а нощно време спеше със загрялата машина до матрака си. Когато трябваше да излезе някъде, оставяше „Л. С. Смит“ при Лесър, но влизаше и излизаше, без да се спре и да продума. Лицето му бе напрегнато, дори измъчено, мътните му очи навъсени. Едва събираше сили да каже едно „здрасти“ на Лесър. Писателят се чувствуваше страшно виновен, задето спеше с момичето му, задето беше влюбен в нея, задето я отнемаше от човек, чиято болка в момента толкова добре разбираше. Сякаш заради мъченията си в работата, Бил му изглеждаше още по-голяма жертва; наистина, колкото и да бе належащо Лесър да му каже истината, логично бе заради тревогите около писането му да изчака, да задържи новината — добра или лоша, — докато Бил се почувствува в по-подходяща форма да я чуе.

— И все пак, кажеш ли му веднъж, ще се почувствувам адски облекчен — обърна се той към Айрини. Но тя бе убедена, че почти моментално Уили би се появил в апартамента й с думите: „Много ти благодаря, Айрини, много мило от твоя страна, но в сегашните ми планове не влиза никакво бяло маце, сигурен съм, че разбираш защо.“ Той отново бе идвал да се изкъпе и бе оставил една бележчица: „Здрасти, пиленце. Задигнах си една банкнота от десет долара от дребните ти пари. Ще се видим скоро, но не чак толкова скоро, тъй като тая съдбоносна глава все още не става. Чао.“

Измина още една седмица, без да се виждат — вече настъпиха първите дни на април — и макар че понякога я обземаше униние, Айрини общо взето започна да се поотпуска. Държеше се по-непринудено и нежно с Лесър, сякаш доказваше своето: нейната любов с Уили Спиърминт (след като го нямаше Уили, значи, че нямаше любов) си бе изпяла песента и бе умряла и у двама им; всичко свърши без мъчителни разправии, без разкъсани дрехи и недостойни обвинения. Най-разумно бе да постъпи точно по този начин, както бе настоявала и ако Уили реши да вини някого, трябваше първо да вини себе си.

Веднъж Лесър я попита дали не й липсва настроението, високият волтаж на негърския живот, който бе водила с Уили.

— Да, в известна степен — отговори тя. — Но аз сама гледам да не се откъсвам. Виждам се от време на време с Мери — тя спря поглед върху безразличните очи на Лесър, — но в същност не чувствувам липсата на онези, които не са ми били приятели, макар че си мисля за тях. Аз обичах Сам, ти трябваше да го опознаеш. Уили често ме водеше в Харлем, още от самото начало като тръгна с мене и това бе като някакъв безкраен карнавал, като безкрайно пътуване. Но веднъж един от братята нещо му говори, май че беше Джейкъб, оттогава Уили престана да ме кани, ходеше сам. Дори взе да казва, че аз в действителност не разбирам душите им. Това жестоко ме нарани и оттогава започнаха да ме глождят колебания.

Истинската й коса растеше като черна шапчица над русата й грива. Айрини сгъна двете големи черни хавлии, които вечно се размотаваха из банята, и ги постави върху рафтчето в шкафа, после свали картината на черния Исус, обви я внимателно в кафяв табак и я скри някъде. Ноктите й бяха пораснали. Тя си изскубваше веждите по-малко и ги оформяше изящно, понякога наподобяваха на скършени криле. Беше възвърнала израза на лицето си, а може би и нещо от вярата си, защото изглеждаше по-благоразположена към себе си. Един ден съобщи на Лесър, че твърдо е решила да напусне театъра.

— Аз нямам талант. Тази пиеса ми е последната, реших вече. Искам наистина да променя живота си. Достатъчно изживявах и изпитах някои неща.

Той я попита какво друго би искала да изживее.

— Е, ти знаеш, а освен това, виж психоанализата ми. Става ми досадно от глупавите баналности, които изтърсвам в отговорите си. Моят психоаналитик дори не се старае да прикрие прозевките си. — Уверена била, продължи тя, че няма повече какво да му каже. — Аз съм привързана към него и малко се боя да се откъсна съвсем самостоятелно, без съветите му, но наистина чувствувам, че всичко върви към своя край. — Тогава му предложи да се преместят в някой друг град. Писнало й било от Ню Йорк. Надяваше се да си намери работа, която истински да я погълне, или отново да започне нещо да учи.

— Би ли имал нещо против да се преместиш в Сан Франциско, Хари?

— Не, разбира се, след като свърша книгата.

След някой друг месец, а може би и по-рано, мислеше си Хари, той щеше да достигне до истинския, неизбежен завършек на своя роман; работата напоследък му вървеше, краят вече се виждаше. После една бърза и съсредоточена редакция само на ония страници, които имат нужда, и… край.

— Да се надяваме ли в рамките на три, четири или пет месеца най-много?

— Защо не? — отвърна Лесър.

Айрини каза, че ще остави на Уили бележка да прибере кашоните с вещите си, които тя беше опаковала.

— Ти можеш да му я пъхнеш под вратата. И след като я получи, ще проведем тоя разговор, който трябваше отдавна да проведем.

— Напиши я и аз ще я пъхна под вратата му — съгласи се Лесър.

Сетне, когато излязоха на улицата, Айрини непрекъснато се извръщаше назад, сякаш очакваше някой да ги настигне, да помоли Лесър любезно да се отстрани, за да остане сам със своята „кучка“; но ако Уили наистина беше наоколо, той никъде не се виждаше.

* * *

Една сутрин Бил похлопа на вратата на Лесър и без да го поглежда, пъхна в ръката му снопче жълти листове, около четиридесет. Някои от листовете бяха преписани на чисто, но повечето бяха омърляни и омазнени, със зачуквани редове, задрасквани параграфи, с нечетливи дописвания между редовете и драсканици по полето с молив и лилаво мастило…

Лицето на Бил бе издължено, очите му изморени, безцветни и самовглъбени, с усилие успя да съсредоточи погледа си през бабешките си очила. Острата му брадичка и кичестите му мустаци бяха нескопосно подстригани, разръфани, и толкова се беше смъкнал, че просто плуваше в торбестия си комбинезон. Каза, че е отслабнал с осем-девет килограма.

— Как върви животът, Лесър? Всяка вечер ти тропам на вратата, но никой не ми отваря. Криеш ли се от мене, или си тръгнал да чукаш, а? Веднъж опита и не можеш да се спреш. Кипи ти младата кръв и ни захлупи нас, старите пущове!

Намигна с отегчителна насмешка, лицето му сухо и лъскаво. Лесър усети как сърцето му започна лудо да бие, подозирайки, че Бил е надушил историята с Айрини, но след миг реши, че греши, че не е възможно. Тя все още не бе написала бележката. Лесър наистина се ядосваше, че не му бяха казали — да се свърши веднъж завинаги. Господи боже, трябва да му кажа, и то още сега, в тая минута; после размисли, и реши, че това е нейно право. Но тъй като между него и Бил съществуваха някакви взаимоотношения, ограничени, но цивилизовани, искаше му се, докато живеят в тази къща, той да може открито и свободно да обича Айрини и да е в прилични контакти с бившия й любовник, тъй като и двамата бяха писатели, работеха и живееха в един и същи дом и се сблъскваха с едни и същи проблеми, които се различаваха по степен само, тъй както двамата се различаваха по опита си.

— Налага ми се напоследък по-често да излизам — обясни Лесър, разглеждайки творбата на Бил и ръката си, която неохотно държеше. — Писането ми се запече за известно време. Сега се пооправих и работата ми потръгна.

Бил, слушайки ненаситно, кимна с глава.

— Значи, изгази през онова тресавище, в което беше заседнал?

— Да, изгазих.

Лесър се изпоти, като си спомни каква бе причината за окрилената му и сполучлива работа напоследък.

Чернокожият въздъхна.

— А мойта работа ми увоня стаята по-дълго, отколкото очаквах. За да напиша тая част, която държиш в ръцете си, седмици наред се рових из боклуци и бунища, измъквах стари обувки и строшени ножици, които разни старци бяха захвърляли. Пишех като Ричард Райт и се опитвах да звучи като Джеймз Болдуин; това ме накара да пиша за неща, които не са вътре в мене. А накрая, когато се опитах да внуша някои свои идеи, те не оживяха. Всички образи, които танцуваха живи и силни в съзнанието ми, изведнъж умряха, щом ги описах с думи. Човече, не мога да понасям ужаса, който сковава сърцето, когато писането не ми върви, както искам. Или когато трябва да падна на колене и да почна да му се моля. Това не само разпалва съмненията ми дали въобще нещо ще излезе от книгата ми; дори когато знам, че главата ми е замаяна от хашиша и пак ме тормозят съмненията, въобще човек ли съм. Това се отразява зле на духа ми. Когато сутрин отворя очи и видя тая огромна машина, зинала срещу мене като орел, боя се да седна на стола пред нея, сякаш клавишите й са зъби, наострени да ръфат от собствената ми плът.

— Доброто заслужават само смелите и никой друг — отвръща Лесър.

— Я го кажи пак!

— Това е стихотворение.

— От черен или бял?

— От Джон Драйдън, англичанин.

— Ще го прочета веднага. Както и да е, иска ми се да видиш как върви тая нова глава. Пак е за онова момченце, за което чете миналия път, Хърбърт Смит: как израства по улиците на Харлем и открива, че няма на какво да се надява, че освен гадости и насилие нищо друго няма да получи за остатъка от своя скотски живот. Когато се опитах да убия майка му, сърцето ми се сви. Не намерих сили да я накарам да умре, писах тая сцена поне двайсет пъти, дано сега поне да издъхва, както трябва. Има още нещо, в което също се съмнявам: за първи път си служа с тая техника и не знам правилно ли съм я употребил. Ей това най-много ме тревожеше.

Накрая Лесър се съгласи да прочете откъса, тъй като Бил все още не знаеше, че той е влюбен в неговото момиче.

Вероятно неохотата се бе изписала на лицето му, защото Бил каза с нервен глас:

— Ако някой не го прочете веднага и не ми каже как върви, аз ще се побъркам. Отначало си мислех да го дам на Айрини да го прочете, но аз странях от нея, докато пишех за моята… за майката на това момченце Хърбърт, защото исках да го напиша чисто. А освен това Айрини има тоя гаден навик да одобрява всичко, което й покажа, даже и да не струва.

— А ти самият как го оценяваш?

— Ако знаех, нямаше да те питам, честна дума, ей богу. Щом като го погледна, буквите недружелюбно се втренчват в мене. Можеш ли днеска да го прочетеш, Лесър, и после да побъбрим около половин час?

Лесър отвърна, че според него повечето добри книги са писани с чувство за несигурност.

— Да, ако след определен момент книгата не стане адски ужасна за писане. Тогава ми се иска да се откажа от тая работа.

Лесър, все още раздиран от противоречия, отговори, че ще прочете откъса, след като свърши своята работа и ще се обади на Бил да поприказват.

— Ако свърша тая част, за мене ще настъпи истинско облекчение — поде Бил. — Толкова време живях като отшелник, сякаш не съм мъж, сякаш съм от олово, повече от месец мечтаех да се видя с моето пиленце. Господи, тя ми пречи, но е толкова сладка в леглото.

Лесър не потвърди.

— Тя е все недоволна, и от себе си, и от другите, но малко е нужно, за да възвърнеш самочувствието й, та да престане да се анализира и да се оплаква; тогава само чака малко внимание.

— Ти обичаш ли я?

— Човече, това си е моя работа.

Лесър не попита нищо повече.

— Дали ще отида още сега при нея, зависи от тая глава, дето държиш в ръцете си. Ако кажеш, че съм на прав път или че почти съм успял, в което се надявам, ще се чупя събота и неделя при нея. Но ако кажеш, че има нужда от още работа и аз се съглася, тогава ще се свра в кабинета си и ще поработя още малко. Хайде, прочети го и ми кажи.

Лесър си наля половин водна чаша уиски и зачете ръкописа на Уили със свито сърце.

* * *

След като първата глава наистина беше добра, нямаше причини тази да не бъде същата, но на Лесър не му се щеше да я прочете. Помисли си дали да не изтича надолу по стълбите и да я върне на Бил, като измисли някакъв предлог: той действително се съмняваше, че би могъл да отсъди обективно. Ако му кажа, че е добра, той моментално ще отлети при Айрини. Това няма да е толкова страшно, тя най-накрая ще се реши да му съобщи онова, за което досега не намираше сили. А дали няма да изпаднат в някаква заплетена и тежка ситуация, каквато Лесър не смееше дори да си представи?

С растяща тревога той изчете четиридесетте страници, разгадавайки с усилие бележките в междуредията и полето; а после, потънал в лепкава пот, препрочете всяка страница.

Накрая изпъшка силно и се отчая. Началните страници бяха сравнително сполучливи, но главата като цяло, макар работена и преработвана, представляваше истинско гробище.

В началото се разказваше как една нощ майката на Хърбърт се опитала да прободе момчето с кухненски нож. То се разбудило от специфичната й миризма, и побягнало надолу по скърцащите стълбища, а тя се завтекла до тоалетната, глътнала шепа силен алкален разтвор и се хвърлила през прозореца на спалнята, виейки от болка, от гняв и безнадеждност… Така началото беше силно — четири изпълнени с ужас страници за човешкото нещастие, но останалите трийсет и шест, които отразяваха въздействието на нейния живот и смърт върху съзнанието на сина й, вървяха страшно зле. Бил бе използувал нещо от техниката на потока на съзнанието, с тежко претоварени асоциации. Беше задръстил всички пори за дишане. Цялата творба, чиято тема бе момчето, с неговата самоненавист, с неговите умопомрачителни фантазии за секс и насилие, бе станала претрупана, фалшива и противоречеше на простотата и сдържаността на чувствената натура на Бил. Тук-таме се усещаше проникновение, островчета на размисъл, които бяха оригинални, истински, вълнуващи, но дори тези пасажи той бе така жестоко преработил, че езикът им се бе превърнал в лепкава пепел. До голяма степен неудачата на Бил се дължеше на опитите му да предвещае развитието на революционната мисъл, което невинаги му се удаваше. Мъчеше се да се отърси от някакви зли духове — от своя минал живот. Само̀ по себе си това не бе лошо, но можеше да стане лошо, ако се упорствува, а той упорствуваше. Затова никой от героите в тази глава дори наполовина не оживяваше. Донякъде момчето — но то бе като съживен с магия мъртвец, неспособно, освен в определени случаи, на истински човешки емоции. Майка му, потънала в плитък гроб със зелен, зацапан от дъха й стъклен похлупак, го преследваше в съзнанието му… Смъртта бе простряла пипала извън владенията си.

Боже мой, ако му кажа какво мисля, той ще ме намрази до мозъка на костите си! Защо ми трябва да забърквам разни каши с него?

Лесър реши да излъже. Измисли няколко версии, после ги отхвърли и реши да се осланя на чашката — наля си още една за по път, та да му помогне да импровизира по-добре, и хукна по чорапи надолу към етажа на Бил, за да му каже, преди да се е изпарил куражът му, самата истина: какво мисли за неговата творба.

Нямаше нужда да прибягва към лъжи и заобикалки. Бяха се споразумели, когато Бил го накара да прочете нещо негово, Лесър да ограничава преценката си само до въпроси, засягащи формата, и да предлага начини за изправяне на грешките. А Бил от своя страна бе обещал да го изслушва търпеливо.

И Лесър така направи: чудесно начало, макар че главата му като цяло не е напълно готова. По-амбициозна е от първата, но няма нужда от тоя поток на съзнанието, или поне не толкова изразен: той се излива като лава, наслагва се, придава могъща като скала монументалност на един субективен по същество разказ; всичко това би могло да стане по-добре, по-сбито може би в двадесетина страници, дори по-малко. Облекчи я малко, смекчи напрежението, посъкрати я, преработи я; направи това и това, опитай това, изхвърли онова, и тогава следващият вариант ще бъде по-успешен. От началото Лесър говореше хладно, уверено, макар че вътрешно си задаваше въпроса кое го бе направило такъв авторитет в изкуството на белетристиката — петнайсет години писане, една добра книга, една лоша и една недовършена? И последно — може ли един писател да каже на друг как да напише книгата си? Теоретично е възможно, но дали на практика е полезно? безполезно? съмнително? — кой би могъл да каже? След като бе стигнал дотука, той продължи да мърмори, двамата седяха на пода с кръстосани крака, Лесър си държеше краката и докато говореше, се поклащаше напред-назад с наивна чистота, а Бил слушаше търпеливо, изучаваше го, кимаше сериозно, мъдро, подпухналите му очи, въпреки желанието да прояви самообладание, ставаха розови и изцъклени, тялото му се напрягаше; щом забеляза тая промяна, Лесър започна да става вътрешно неспокоен, устата му взе да пресъхва и той завърши с нервна усмивка. В същия миг се почувствува, сякаш току-що бе асистирал на собствената си смърт — хвърляне от висока скала. С положителност знаеше едно: бе допуснал сериозна грешка. Въобще не трябваше да се залавям да давам литературни съвети на този човек. Трябваше да му призная за връзката ми с Айрини. Ето това е всичко. Ама че съм тъпак. И после, сякаш връщайки се по обратния път, той промълви:

— Бил, честна дума, няма смисъл повече да те мотая за книгата ти. В това състояние, в което е, колкото и да си мислиш, че си направил нещо, трябва да я преработиш. За тия неща, за които се колебаеш — може би е по-добре да изчакаш и да завършиш напълно първия проект, преди да решиш какво да променяш. Станеш ли наясно с миналото на всеки герой, ще знаеш как да оформиш бъдещето му.

Бил продължаваше да кима, без да отваря очи. После погледна и продума кротко:

— Знам всеки миг от идиотското им бъдеще. Би ми се искало да разбера още нещо, освен това, което казваш за потока на съзнанието, който не съм длъжен да използувам по твоя начин, а по мой си начин, ще ми се да разбера, сполучил ли съм с описанието на момчето и майка му дотук? Живи ли са образите им, човече? Само тук не ми дрънкай фъшкии!

— Успял си само до смъртта на майката — отвърна Лесър, — но не и по-нататък, в съзнанието на момчето.

Бил скокна на крака с див, сърцераздирателен вик и запокити ръкописа си към стената. Той се удари с плясък и жълтите страници се разлетяха по пода.

— Лесър, ти се опитваш да ми омотаеш съзнанието и да ме объркаш. Четох толкова много за тоя формализъм в библиотеката, всичко е глупост. Ти се опитваш да убиеш дарбата ми на писател под фалшивия предлог, че се грижиш за формата, а истината е, че се боиш от това, което ще кажа в книгата си, от това, че ние, черните, трябва да извадим душичката на вас, белите копелдаци, задето ни осакатявате живота. — И изведнъж се разкрещя: — Ох, и аз съм седнал да искам съвет от едно лицемерно лайно, да искам от един бял евреин да разбере моята негърска творба! Та ти я разваляш само като я четеш! Заслужавам да ме окачат на кука и да вися така, докато някой от братята ми се смили над мене и отреже белите ми топки.

Лесър, който веднъж бе станал свидетел на подобна сцена, побърза да се изниже от стаята.

* * *

След десетина минути той дръпна от огъня тигана с месото, което пържеше, и затвори газта. Завърза набързо обувките си и забърза надолу по стълбите към Бил.

Чернокожият седеше до масата гол, навел глава над ръкописа си. Беше си сложил очилата, но изглеждаше като сляп. Едрото му тяло, в което се отразяваше светлината от тавана, приличаше на гранитен паметник.

Изумен, Лесър се зачуди какво означава това: самоунижение или охлаждане на страстите? Може би сравнява своята плът с черното си творение върху хартията? Или по някакъв тайнствен начин утвърждава могъществото на своята чернота?

— Бил — задавен от вълнение каза той, — има още нещо, което трябва да ти кажа.

— Аз преставам да пиша — отговори черният и смирено вдигна очи. — Не е вината в тебе, Лесър, затова не се тревожи. Реших, че това не е работа за мъж. Тя ми размеква костите. Гризе ми сърцето. Ясно ми е какво трябва да направя, а нищо не излиза! По-добре да си размърдам стария задник и да се заловя с истинска работа. Трябва да помогна на страдащите си черни братя.

— Изкуството също е работа, Бил, не се предавай.

— Моето призвание е истинското действие.

— Забрави какво ти казах и пиши така, както чувствуваш.

— Трябва да се махам оттука.

Бил погледна към вратата, после към прозореца, сякаш се мъчеше да определи своя бъдещ път.

— Какво още имаш да ми казваш, какво си пропуснал?

— Ето това — Лесър каза с нехаен тон, сякаш бе обиколил щелия свят и му оставаше едно-единствено кътче да посети, — Айрини и аз се обичаме и се готвим да се оженим, щом завърша книгата си. Мислехме, че това няма да те засегне, тъй като фактически ти си скъсал с нея. Ти го каза и на двама ни. Щеше ми се да ти бях казал първо това.

Бил се замисли и проумя думите му. Един скръбен и зловещ стон, едно протяжно и мъчително ридание, сякаш отприщено от земните недра, се надигна в гърдите му.

— Тя е моята вярна кучка. Аз я научих на всичко в тоя свят. Тя дори не знаеше да се люби, преди да се срещнем.

Той се изправи и започна да блъска главата си в стената, докато строшените му очила не паднаха на пода. Главата му отскачаше с тъп звук, шарките на тапетите се смесиха с размазана кръв. С мъчително терзание Лесър сграбчи Бил за раменете и го накара да престане. Но черният се изтръгна от ръцете му, стегна главата му в жестока хватка и със сумтене я фрасна в стената. Лесър се строполи на колене и обхвана слепоочията си, раздиран от зашеметяваща болка. Очите му се напълниха с кръв. Бил го сграбчи под мишниците, повдигна го и го затътрузи към прозореца.

Лесър се вкопчи в двата края на рамката и започна ужасено, с всички сили, да се дърпа назад, а Бил, вените му напрегнати до скъсване, го тласкаше с дивашко усилие. Стъклото се счупи, едно назъбено парче полетя надолу и сякаш чак след ден, дори седмица, се разби на паважа. Лесър се видя как полита след него, как мозъкът му изтича. Каква жалка съдба за един писател. Каква безумна и жалка съдба за книгата му. Нейде в небесата, високо над пустите покриви, луната пръскаше сноп бледи лъчи към тягостните облаци наоколо. А долу далечна червена светлинка проблясваше в плътната, непрогледна тъма. Луната бавно стана черна. Всичката нощ на вселената се събра в едно болезнено кътче в главата на Лесър.

Той извика и заби петата си върху босото стъпало на Уили. Черният изпъшка и за миг отслаби хватката си. Лесър се изтръгна от потната му прегръдка, после се вкопчиха отново, сбиха се, прекатуриха масата, пишещата машина се сгромоляса на земята. Лампионът също падна, светлината злокобно бликна от пода. Те кръжаха един край друг като осветени сенки. Очите на Уили искряха, дъхът му звънтеше като удар по метал. Пъшкаха, като се бореха, издаваха животински звуци, Уили куцукаше, Лесър се мъчеше с маневри да го приближи към вратата. Отново се сграбчиха, черният теглеше, Лесър го отблъскваше. Ту се пускаха, ту се вкопчваха, отново се вклещваха един в друг, опрели кървяща глава до кървяща глава.

— Ти ме изигра, еврейски задник такъв. Накара ме да се задълбая в писането и ми сви момичето.

— Нека престанем и да поговорим, иначе и с двама ни е свършено.

— Грешката е моя, защото забравих, че не бива да спирам да те мразя, бяло говно. Сега ще те мразя до края на живота си.

Никой от двамата не се пуска, Лесър се мъчи да издърпа Уили далеч от прозореца, Уили с якото си туловище, разкрачил широко крака да избегне обувката на белия, отново гледа да избута Лесър към строшеното стъкло.

Изведнъж вратата широко се разтвори: Левеншпил ги гледаше и не вярваше на очите си.

Размаха две ръце:

— Ах, вие, кучи синове, сега ще викна да ви арестуват!

Те бързо отскокнаха един от друг. Уили грабна някакви дрехи, шмугна се край прекатурената маса и зад гърба на изумения хазаин изчезна от стаята.

Лесър седна на пода и взе да бърше лицето си с полите на ризата си, после легна по гръб, гърдите му се заиздигаха, задиша тежко през уста.

Левеншпил притиснал сърце с косматата си ръка, гледаше окървавеното лице на Лесър и заговори като на болен роднина:

— Божичко, Лесър, виж какво направи. Ти ставаш враг на себе си, най-лошия си враг, като докара тоя гол негър в къщата. Ако не ме послушаш и не се махнеш оттука, ще се събудиш някоя сутрин да свириш на банджо в гроба си.

* * *

Докато се миеше, Лесър на два пъти телефонира на Айрини. Никой не отговори. Среса косата си така, че да покрие раната върху черепа, хвърли оплесканата с кръв риза и изхвръкна с такси към дома й.

Когато пристигна, Уили си беше вече отишъл. Тя бе в отчаяние. Той дошъл бос, измъкнал чифт гуменки от един от кашоните, които Айрини бе приготвила, пристегнал връзките им, измил се, насапунисал хубаво кървящата цицина на челото си. Разговаряли мъчително. Бил оскърбен, останал без дъх, разярен, погледът му зверски жесток. Оставил я с насинено око и подута устна. Когато Лесър се появи, тя ридаеше неудържимо, обидено. После влезе да се наплаче в банята, пусна водата от казанчето и излезе, все още обляна в сълзи. Беше боса, по сутиен и бикини, косата й събрана високо и прихваната с дървена шнола. Устата й бе изкривена, лявата й вежда се чернееше, двете й очи бяха зачервени от сълзи. Обеците й безумно звънкаха при всяко движение.

— Помолих те да ме оставиш аз да му съобщя — ядосано хлипаше тя, — защо по дяволите не ми каза какво мислиш да направиш?

— Нямаше начин, така се стекоха нещата.

— Глупости, нямало начин! Заради проклетата ти гордост. Ти, да си тоя, дето ще му каже! Такава ти е професията — на всекиго всичко да портиш. Не можа да почакаш!

— Аз чаках — отвърна Лесър. — И чакам. Чаках прекалено дълго, за да му съобщиш. Ти си луда, ако мислиш, че се е готвел да те напуска. И така щеше да си продължи с години. Трябваше да предприема нещо.

— Аз познавам Уили. Знаех, че вече не е щастлив с мене. Познавам го.

— Ти за кого си се загрижила сега, за него или за мене?

— Казах ти, че те обичам. Но съм загрижена за Уили.

— Той се опита да ме хвърли през прозореца.

Тя чупеше ръце.

— Левеншпил му попречи.

Те се прегърнаха.

Лесър разказа, че бе прочел новата глава на Уили и че не ставала.

— Казах му това и все пак чувствувах, че не съм му казал всичко. Трябваше отново да сляза долу и да му обясня още по какъв начин съм намесен в живота му. Тогава му хвръкна чивията. Мъчно ми е, че те е ударил.

— Обижда ме с какви ли не мръсни думи — рече Айрини. — Каза, че не може да ме гледа. Че съм наранила неговата чернота. Фрасна ме с каиша си по окото и се махна. После се върна за кашоните, шибна ме през устата и отново излезе. Аз се заключих в банята. Вече за трети път ми насинява окото.

Айрини отново се разплака, отиде в тоалетната и пусна водата.

— Уили не обича никой нищо да му взема от ръцете, особено пък бели. Той те псува и проклина, каза, че двамата с тебе сме го измамили и опозорили. Обясних му, че това, което стана между мене и него, не е по моя вина. Тогава заяви, че се отказва от писането. Ужасно се почувствувах. В тоя миг ме удари. Нещата се развиха точно обратното на това, което очаквах. Надявах се, че ще продължава да храни добри чувства към мене и след като се разделим. Бих искала винаги да помни нашите щастливи мигове, а не да ме напуска с омраза.

— Недей да плачеш — успокои я Лесър.

— Трябваше да ме оставиш аз да му кажа.

— Е, да, трябваше.

— Сигурен ли си, че не грешиш за новата глава? Толкова ли е слаба?

— Ако греша, то тогава греша за маса други неща. Това е първи вариант, и какво толкова има, ако внесе някои промени?

— Аз не знам какво би правил, ако се откаже от писането. Прилошава ми, като си помисля.

— Просто не мога да повярвам — продължи Айрини. — Не е естествено. Самата мисъл би трябвало да го плаши. Аз се боя за него, боя се също и за тебе.

— Защо пък за мене?

— Защото не искам нищо лошо да ти се случи, Хари.

— Никой нищо лошо няма да ми стори. Надявам се.

— Не може ли да останеш при мен за известно време? Да живееш тук, имам пред вид.

— Аз трябва да си гледам работата. Всичките ми неща, книги, бележки, ръкописи са у дома. Вече съм към края на книгата.

— Хари — настойчиво каза Айрини. — Хари, те много лесно могат да се доберат до тебе в оная порутена и празна сграда. Уили има много верни приятели. Ще се скрият по стълбищата или в преддверието и ще те дебнат да излезеш. А това тук не може да стане. Портиерът на асансьора следи внимателно. Ако види, че някакви непознати се навъртат наоколо, веднага ще повика ченгетата.

— Който иска да се добере до мене, ще го направи — със или без портиер — мрачно промълви Лесър. — Могат да скокнат върху ми нощно време на улицата. Могат да хвърлят тухла върху главата ми от някой покрив…

— Добре де, почакай. А как тогава ще живееш в една и съща къща с Уили?

— Не ми се вярва да остане там, след като хазаинът отново откри леговището му. Но ако остане и реши, че нещата вече са свършени, ще знае, че съм бил добронамерен към него. Ако се срещнем, надявам се, че бихме могли да разговаряме като цивилизовани същества. Ако не можем, тогава вече е лошо.

— Хари — заговори Айрини, — нека се оженим и се преместим или в някой друг квартал, или в друг град.

— Точно така ще направим — каза Лесър. — Веднага щом завърша книгата.

Айрини отново избухна в сълзи.

* * *

Да предположим, че той се ожени за нея и напусне къщата, оставяйки я изцяло на Уили? Ако се премести, Уили дълго не би могъл да я ползува. Напусне ли веднъж Лесър, разрушителите ще се спуснат към сградата като лешояди над труп.

Лесър скокна от автобуса на Трето авеню и забърза по 31-ва улица, като се движеше плътно до тротоара, за да може да наблюдава покривите пред себе си и да успее да офейка, ако парче желязо полети към главата му.

На входа се поколеба, изведнъж го хвана страх да се качи по слабо осветените стълбища. Милион стъпала, петстотин тъмни и пусти етажа, а Лесър живее на най-горния. Започнаха да му се явяват видения, глутница плъхове, или бесни кучета, или орда чернокожи се спускат надолу, докато той се мъчи да се изкачи. Главата му е надупчена като решето от куршуми, мозъкът му изкълван от месоядни птици. И други кошмарни мисли. Стига толкова, иначе скоро ще ме е страх дори дъх да си поема. Заизкачва по две стъпала наведнъж. Отвори вратата към противопожарната стълба на четвъртия етаж, ослуша се внимателно, затаил дъх. Чу вълни как нежно припляскват в брега, затвори вратата с кикот на облекчение и хукна бързо към своя етаж.

Пред вратата на апартамента си усети, че раната на главата му го боли непоносимо, сякаш бе ударен с железен чук. Изпита чувството, че смъртта впива нокти в гърлото му. Не мога да повярвам, в къщи нямам нищо за крадене! И все пак, секретната ключалка лежеше на пода, разсечена на две. Вратата му бе оставена да зее. С гневен крясък, размахал ръце, за да прогони злото, Лесър нахлу в апартамента си и запали лампите. Стенейки от мъка, хукна от стая в стая, претърси слепешката шкафа в кабинета си, препъвайки се, влезе във всекидневната и като обезумял затършува из купчините от страници на стари ръкописи, разрови камари от разкъсани книги и изпотрошени плочи. В банята, след като погледна и във ваната, от гърдите му се изтръгна протяжен, мъчителен писък и писателят, на ръба на умопомрачението, се строполи в несвяст.

* * *

Ето го този мъничък проклет остров.

Военното кану докосва мокрия бряг, тримата мисионери, прибират веслата и като повдигат полите на дългите си раса, скачат върху пясъка и издърпват дългата лодка на брега.

Сънливият въздух се оживява от шепота на гласове, жуженето на насекоми, приглушени струнни акорди, гласа на флейта в самотна гора, женска песен или ридание нейде в далечината.

Свещеникът предводител в огромна черна роба с еполети от леопардова кожа и качулка, заедно с двама мисионери в бели роби с черни маски на лицето си, се разхождат напред-назад в дългата колиба и ровят из скритите запаси. Намират всички вещи на нещастника: холандско сирене, сушено месо, ориз, пирони, дърводелски трион, кана с ром, царевичен хляб, компаси, мастило и хартия.

Седнали в кръг, те гуляят с неговата сушена козя пастърма и с неговия алкохол. Макар да не присъствува там, той знае какво става. Ето такъв ден е.

Свещеникът предводител разбива в земята празния глинен съд и става на крака.

Време е да започнем мисията си. Хайде строши тия плочи, Сам.

Готово, ама културно ли е да се троши всичката тая музика?

Черна или бяла култура? За какво точно намекваш?

Просто човешко ли е?… А той начука твоята черна приятелка точно пред твоя човешки взор, така ли е? От негова страна хубаво ли беше да извърши това престъпление?!

Сам натрошава плочите с тежък ръждясал чук. Запази само тая на Беси Смит и тая с Чарли Паркър, която аз му бях дал.

Веднага, казва Предводителят. А какво ще кажеш да смъкнем бамбуковите етажерки с книгите му, а, Уили? И после да изтръгнем страниците отвътре?

Уили не се помръдва. Предводителят сам хваща бамбуковите стълбове и откъртва с пукот и пращене петте етажерки, отрупани с книги в кожени подвързии, с петна от вода по тях, спасени от морето. Книгите се стоварват с грохот. Той ги разритва с кожените си ботушки и печатните страници се разлетяват из цялата стая.

Разтваря и залостената врата на шкафа. Купчина пожълтели ръкописи лежи върху сгънат брезент, някогашни платна на лодка.

Донесъл съм серен кибрит. Ще се сгреем на огъня.

Грее двете си ръце в кожени ръкавици.

Топъл ден, казва Сам, плувнал в пот.

Това са негови стари книги, които той отдавна е писал, съобщава Уили. И двете са публикувани.

Тогава никой няма нищо против да ги подпалим.

Предводителят измъква чекмеджето с ръкописите, вдига го върху сгънатото си коляно, обръща го надолу и изсипва всички страници, изтърсвайки го до дъно над разкъсаните книги.

Ще направим хубав, силен огън.

Уили попива сухото си чело. Топъл ден е навън.

Къде е това, което пише в момента?

Уили посочва с бледен пръст.

Предводителят загребва купчината гъсто изписани листа от бюрото, сковано от три дъски в предната стая с решетъчния покрив. Преравя чекмеджета и шкафове, докато открива и втория екземпляр, грижливо напечатан върху жълта хартия.

И двата екземпляра трябва собственоръчно да изгориш ти, Уили, задето той ти сви твоята бяла кучка и се изпика върху черната ти книга. Да те лиши от нормалния ти полов живот и за цял живот да те откаже от професията, която сам си избрал! Чувствуваш се като кастриран сигурно, нали? Око за око, зъб за зъб, както се казва в Добрата Книга.

Уили лично изгаря ръкописа и втория екземпляр в един варел отвън, очите му сълзят от гъстия дим — или от завист. Парещата пепел има мирис на човешко месо.

Бръква с пръсти в пепелта и написва върху стената с чернилка:

РЕВОЛЮЦИЯТА Е ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО. А НЕ ЛАЙНЯНАТА ФОРМА. ИСТИНСКАТА ФОРМА ТОВА СЪМ АЗ.

И се подписва ВЕЧНО ТВОЙ ВРАГ. После повръща върху димящата пепел.

* * *

След една нощ на терзания, в която отекваха всички спомени от сегашния му живот, Лесър претърси кабинета на Уили да открие неговия ръкопис, макар че това нямаше да бъде същото, нямаше да е истинско отмъщение, защото черният се бе отказал от романа си; но нито чантата, в която държеше ръкописа, нито част от него, нито дори пишещата машина бяха там. Писателят изтича до един железарски магазин на Трето авеню и купи мъничка брадвичка. Обзет от гняв и отчаяние, той насече на трески и масата, и стола, които сам бе купил за черния. С брутална сила той заудря с брадвата върху лампиона с пискюлите, докато от него се разхвърчаха искри, а после нацепи вонящия матрак на парцали. Цели часове изгуби, за да претършува етаж след етаж, апартамент след апартамент, от мазето до покрива, но Уили Спиърминт не се откри никъде наоколо. Убиецът бе избягал.

Лесър се скиташе по дъждовните улици, безцелно, без да пише. Изгубена работа, изгубено време, болезнено свободен. Нощем висеше с погнуса по вонящите на пикоч входове, болен, тъжен, оплаквайки своето аз, където случилото се отвори кървяща рана. Неспирно се проклинаше, задето бе върнал в къщи първия екземпляр на последния вариант на книгата си. Всяка седмица, години наред, той оставяше екземпляр от седмичната си работа в секретна каса в една банка на Второ авеню. В касата стоеше също и копие от първия вариант на романа, който Лесър преписваше с неописуемо големи надежди. Щом наближи финалната глава, той изтегли и втория екземпляр, за да му е под ръка, когато напише последната дума, да нанесе корекциите върху двата екземпляра, единия за издателя, другия за самия него. Сега и двата бяха станали на пепел. Той се виждаше погребан в пепел.

Скръбта му постепенно започна да затихва. Но тя никога не може истински да угасне, щом скърбим за нещо, което силно сме обичали. Той прочете едно оплескано с мастило писмо, случайно намерено в една локва. В него някакъв мъж оплакваше любовта си по покойна жена. Как щеше да живее Лесър след загубата на ръкописа си? Той не е всичко, повтаря си Хари, но не си вярва. Той не е всичко. Той не е всичко. Книгата не е писателят, писателят създава книгата. Само една книга, та тя не е животът ми. Ще я напиша отново, аз съм творецът. Когато лумна пролетта със зеленина и цветя, Лесър, вече почистил и възстановил всичко в дома си, започна пряко волята си да работи върху книгата наново, ползувайки фотокопие на първия си проект. Този път преписваше в три екземпляра всяка нова страница, като двете индигови копия депозираше всеки ден в банката. Това го забавяше, но след време взе да не му обръща внимание. Нещастието, което го сполетя, се бе случвало и с други. Карлайл е трябвало да напише отново цялата „Френската революция“, понеже ръкописът случайно изгорял в камината на Дж. С. Мил. Т. Е. Лорънс също написал повторно „Седемте стълба на мъдростта“, защото забравил оригинала си във влака. Лесър си го представя как тича след влака. Така че същото нещо се бе случвало безброй пъти преди. Хари си правеше сметка, че сега ще му трябва по-малко от година, за да напише пак книгата си, тъй като си спомняше голяма част от това, което бе преработвал. Набеляза си на отделен лист основните промени, за да се подсеща. Останала му бе една тлъста тетрадка с бележки за всяка глава, която похитителят бе пропуснал да унищожи. Уили, вероятно защото не можеше да му стори още някое зло, бе отдавна изчезнал. В празния му апартамент отекваше тишината. Жалко, че повече не се появи в тая къща. Сега Лесър рядко се виждаше с Айрини: тя каза, че го разбира. Сълзи напираха в очите й, тя обърна гръб и се разрида, черната й коса бе пораснала с още шест инча, русите кичури изчезваха. Левеншпил, въпреки заплахите си, не безпокоеше Лесър. Той си имаше свои тревоги: лудата му майка имаше рак и бавно умираше. Той бе изпратил на писателя специално писмо, предлагайки му 7000 долара, четири хиляди от тях бяха дял на разрушителната компания, нетърпелива да започне събарянето на къщата. Отчасти писмото гласеше така: „Като се вземат пред вид обстоятелствата, мога да издам съдебна заповед и законно да те изхвърля заради неморалност и опит да подпалиш къщата ми, но защо да стигаме дотам, а да не приемеш искреното ми предложение и кротко да напуснеш? Бъди човек.“ Лесър внимателно обсъди предложението, преди да го скъса. Описа предимствата и недостатъците върху лист хартия и също го разкъса. Вярно е, че нямаше средства, за да се препитава цяла една година, но той и без това малко ядеше.

* * *

Той седи зад бюрото в просторния си кабинет, по-просторен от всякога, и удря клавишите на машината по-бързо от всякога. Надява се този ръкопис да стане по-добър от онзи, който Уили Спиърминт така безсърдечно изгори.

 

 

ЛЕСЪР ПИШЕ.

Разрушават мършавата десететажна сграда точно до него, сриват я етаж по етаж. Отломките от разрушението се свличат в големия колкото камион зелен контейнер, спрял долу на улицата. Ударите на грамадната желязна топка, с която кранът замахва и срутва стените, и грохотът на водопада от падащи тухли и строшени греди оглушават писателя. Макар че прозорците му са плътно затворени, стаята му е пълна с мръсен хоросанов прах; Лесър по цял ден киха, без да може да се спре. От време на време етажът му се разлюлява, сякаш се отмества; той си представя как сградата се разпуква и се срутва с прахоляк и тътен. Лесър и неговата недовършена книга с писък политат към ревящите развалини. Но не допуска, че Левеншпил би вдигнал във въздуха сградата с дълга пръчка динамит, като се оправдае с дългото чакане…

Лесър пише вече и през нощта. Спи лошо, с едно око отворено в очакване на утрото, когато пак ще трябва да пише. Силното му сърцебиене люлее леглото. Сънува, че се дави. Когато не може да заспи, светва лампата на бюрото и сяда да пише.

Есента е мрачна, дъждовна, хладна. Вече върви към ранна зима. Електрическата му печка се развали и я даде на поправка. Пише с палто, вълнен шал и шапка. Пъха пръстите си под палтото, топли ги под мишниците си и пак пише. Левеншпил се подиграва с парното. Лесър се оплаква в жилищното настаняване, но хазаинът умело се защищава: „Пещта е от петдесет и една години. Какво отопление очаква от тая бракма? Двеста пъти досега съм я ремонтирал. Или може би искате да монтирам нова пещ само заради един-единствен противен, неразбран наемател?“

— Остави го да се изнесе и му брой 9000 долара.

Подкупът се увеличаваше, но в този дом се бе родила книгата му преди повече от десет години, тук тя бе загинала от преждевременна (и временна) смърт и тук тя се бореше за своето възраждане. Лесър е човек на навика, на реда, на стоманената дисциплина в работата. Навикът и редът пълнят страниците му една след друга. Вдъхновението е навик, ред; идеите се раждат, формулирани, оформени. Той е решен да довърши книгата си там, където е зачената, където се е развила историята й, където все още живее.

Чудесно нещо в творчеството е възможността да можеш да поправяш, да променяш образи, идеи, да напишеш същата книга по-добре от преди. Част от написаното вече звучи по-добре, но не всичко; и Лесър се безпокои за самия край. Чувствува, че не го е замислил както трябва. Но ще го направи, ще го направи. Нямам причина да не вярвам, че в някои книги финалът се удава по-трудно, отколкото в други. Сякаш при всеки финал си имаш тайно работа със смъртта, макар че целта ти е да създадеш живот, действителност. Някои книги изискват от писателя непосилното: да измами дори недостъпния сфинкс.

Може би сега трябва първо да напиша финала и да продължа оттам, където бях престанал, да се изкача на върха право от падината? Тогава ще се чувствувам може би по-сигурен. Ако веднага напиша края, както трябва, мога да взема подкупа на Левеншпил, да се изнеса от тоя тухлен ледник и напиша останалото в удобства, у Айрини например?

Лесър се съмняваше.

Понякога наистина писането върви зле. Мъчително е, когато героите, които е замислил да ожени, се отблъскват един от друг; когато размишленията и идеите не се спояват в едно цяло. Или когато забрави думите, или думите забравят него. Пише мъх вместо дъх през цялото време, понякога го наляга отчаянието от непосилния изнурителен труд. Пише, преодолявайки скали от съпротивление. Страхува се, казват, да завърши книгата си? Свърши ли я веднъж, после какво ще завършва? Страх от последната изповед? Защо? След като мога веднага да започна нова книга. Да направя още една изповед. Каква е тая далечна мрачна планина в съзнанието ми, когато пиша? Тя не може да се заличи, да потъне, да се изпари; или да се превърне в светлина. Тя не може да стане прозрачна, сияние, огън, самият Мойсей, слизащ от горящата скала, с десет светещи заповеди в ръка. Писателят иска перото му да превърне камъка в слънчева светлина, да превърне езика в огън. Нещо невероятно да се изисква от човек с неговата форма и размери, отдал всичко, което е притежавал. Лесър живее благодарение на своята дързост.

* * *

Айрини каза, че наистина го разбира.

В самото начало бе страхотно разстроена, съсипана от начина, по който се развиха събитията. Беше се надявала животът й да върви по-гладко, по-ясно, отколкото досега.

— Макар че постъпката на Уили спрямо тебе беше крайна, не бива аз да се чувствувам виновна. Искам да кажа, да се упреквам, задето не му казах преди тебе, че мислим да се оженим. Но се чувствувам виновна за всичко, което се случи с книгата ти. Ужасно се чувствувам.

За известно време беше потисната, меланхолична, събуждаше се в четири сутрин, лежеше будна и премисляше живота си, после се унасяше и спеше до късно. Казваше, че разбира напълно какво бе изживявал Хари след унищожението на ръкописа му и защо сега така неуморно работи над новия проект на книгата си. Казваше, че познава отдавна характера му; още Уили й бил казвал, че Хари се е венчал за книгата си. Казваше, че го обича и търпеливо ще го чака.

Лесър й бе благодарен. Тъй като пишеше вече и нощно време, с Айрини се срещаха само в края на седмицата. Обикновено събота следобед той си стягаше чантичката с принадлежностите за бръснене и комплект чисто бельо и се преселваше у нея до неделя вечерта. След вечеря прекосяваше пеша града до Трето авеню, откъдето взимаше тролея за своята улица. Обикновено тя не се показваше недоволна, когато той си тръгваше. Сега с тебе живеем така, както живеехме с Уили напоследък, с ироничен смях каза тя. Но един неделен ден, когато Лесър нахвърляше нещата си за бръснене в чантичката си, Айрини каза с внезапно раздразнение:

— Абе, Хари, ти само седиш на задника си и пишеш. А когато дойдеш тука, седиш на задника си и четеш.

— Но не и когато сме в леглото.

— Такъв ред си си създал. Пишеш, четеш, оставяш малко време за любов и после хукваш обратно в къщи. Какъв живот е това за мене? Защо не се любиш с книгата си, толкова време ще спестиш?

— Единственият начин да свършиш една книга, е да не се отделяш от нея. Аз чета детективските ти романчета, само за да откъсна мислите си от моето творчество, макар че щом хвана книга в ръка, те отново се завръщат. Без да го искам, не по моя вина.

— Не казвам, че за да си такъв, вината е твоя. В същност, не съм уверена в приказките си, толкова съм объркана. — Тя въздъхва, помилва го с опакото на ръката си. — Разбирам те, Хари, честна дума. Прости ми, че проявявам нетърпение.

Те се притиснаха силно един в друг. Той й каза, че ще й се обади утре. Тя кимна, очите й бяха сухи.

В автобуса на Лесър му се стори, че напоследък книгата му заема по-незначително място в мислите му, отколкото преди. Но като се върна в къщи и прелисти сполучливите страници, които беше написал през седмицата, тя отново обсеби съзнанието му, внушителна и обещаваща.

Лесър седна на бюрото си и написа на Айрини любовно писмо. Спомни си мига на своя пръв любовен порив към нея и се опита честно да признае, че макар сега чувствата му да не са така страстни — животът тече, променя се, редовният секс намалява желанието, книгата постоянно запълва мислите му, — той истински я обича и копнее за нейната любов. Чак след като пусна писмото, си спомни, че й бе написал подобно писмо миналата седмица.

Айрини изглеждаше по-прекрасна от всякога. Носеше стегнати кафяви ботушки със златни катарами на прасците. Или велурени червени ботушки с черни вързалки и се движеше с грациозността на балерина. Носеше къси плътни скъпи поли, бродирани блузки и шапки, които напомняха екзотични цветя. Беше подстригала изрусеното и сега косите й се спускаха по раменете. Веждите й бяха още по-тънко изскубани, розовите й нокти — дълги и гладки с оформени, издължени върхове. Имаше слабост към висящи обеци със сложни композиции, които обичаше да наблюдава в огледалото. Беше се отказала от парфюма с аромат на гардения и сега опитваше парфюм след парфюм. Лесър обичаше да я гледа как се облича. Обличаше се бавно, една цигара лениво стърчеше в ъгъла на устните й, докато избираше какви дрехи да сложи. Съсредоточаваше се в това, което прави. Лесър си мислеше дали Уили ще я познае от пръв поглед, ако я срещне из улиците.

Айрини го попита още колко време му е нужно, за да завърши окончателно книгата си, и той отвърна шест месеца, въпреки че реално смяташе около десет. Не сподели, че понякога се бои, да не би да се раздели с книгата си точно преди края, страх, който не познаваше при никой от предишните си романи. Айрини отвърна, че при това положение е по-добре да не напуска своята театрална трупа, ако започнат нова пиеса, но не е решила. Каза също, че възнамерява да продължи своята психоанализа. Била решила да я свърши, но тъй като общите им планове все още не са установени, смята да я продължи още шест месеца, макар да чувствува, че вече знае основните неща за себе си.

— Аз самата не съм ориентирана в кариерата си. Бих предпочела да се омъжа и да си имам семейство. Може би това те разочарова, като виждаш колко много жени в днешно време избират обратния път?

Лесър каза, че не се е разочаровал.

— Струва ми се, че един творец в семейството е достатъчно — каза Айрини, Тя се изсмя подигравателно на себе си. — Ама какво буржоазно лайно съм станала!

Лесър отвърна, че щом иска семейство, заслужава да го има.

— Вярно е, че го искам, но кой заслужава нещо? Наистина ли ти също истински желаеш брака, Хари?

Той отвърна утвърдително и не каза дума повече. Не прибави: щом свърша книгата си.

След като Уили се махна, Айрини сподели с Лесър, че възнамерява да се премести от този апартамент, мислейки си, че някога той може да се върне. Казваше, че не би могла да го изтрае след всичко, което стори с ръкописа на Лесър. Уили не й беше върнал ключа, и когато реши да не се мести, тя смени бравата. Но той не се появяваше и понякога тя се ядосваше, задето бе сменила бравата, сякаш в това имаше някакво символично знамение, неизвестно какво, но свързано с нея. Мъчно й беше, че не го знае къде е, често се тревожеше дали има какво да яде. Искаше й се да му говори като на приятел, да разбере какво мисли и какво върши. Той винаги създаваше вълнение наоколо си, когато не пишеше или когато мислите му не бяха тревожно погълнати от работата както напоследък. И макар да обичаше своята черна книга повече от нея, Айрини си мислеше за Уили с топлота и привързаност.

— Разбира се, мен ме привличат характери като вас двамата — каза тя на Лесър, — хора, по-всецяло отдадени на работата си, отколкото на мене, може би защото точно това искам. Така си мисля, но не съм сигурна, а моят психоаналитик въобще не желае да го тълкува. Вероятно, тъй като аз самата нямам качества да върша неща, които обожавам, се стремя да съм близо до хора, надарени с такива качества. Просто обичам хора с въображение, макар че те са ужасно самовлюбени копелета и ми правят живота по-сложен, отколкото трябва.

Докато говореше, лицето й бе неспокойно, очите й замъглени, устните й се мъчеха да се усмихват, но това не беше усмивка.

Когато финансовите средства на Лесър започнаха сериозно да намаляват, той ограничи разходите си до най-необходимото; позволяваше си да купува само билети за кино и от време на време да вечерят с Айрини в ресторант. Айрини обаче не пропусна да забележи колко неохотно Лесър се разделяше с петачетата си и предложи да му заеме някой друг долар, когато има нужда. Лесър прие при условие, че тя ще позволи да й ги върне, щом получи аванс за книгата си. Замисли се, и то не за първи път, да поиска от своя агент аванс на базата на първия вариант на романа си, но се отказа. Предпочиташе да покаже само завършена творба. Можеше да му предложи тази част, която бе вече готова, но не му се искаше да показва откъс: нищо чудно да си съставят погрешно мнение за цялостното произведение. Разбира се, не можеше да им каже, как ще изглежда романът, преди да го е завършил.

Айрини го подсети, че ако приеме деветте хиляди долара от Левеншпил, ще си уреди въпроса.

— Бихме могли да се оженим, Хари, и да се нанесем в голям апартамент с тих и светъл кабинет за тебе. Има ли значение, че ще пишеш на друго място, а не в тая морга, дето сега живееш? Аз ще продължа да работя, а твоето писане ще върви, без да се разсейваш с разни странични неща.

Лесър каза, че също е мислил за това, но сега писането му вървяло по-добре и не му се искало да прекъсва творческия си процес, като седне да опакова вещи, да се мести в нов апартамент, да разопакова своите и нейните вещи, да свиква на работа в новото място, както и с новия семеен живот. Всичко това трябваше да почака, още малко.

— Аз просто мислех, че ти искаш нещо повече от тоя живот, освен книгите си — отвърна Айрини. — Поне така ми каза първата нощ, когато спахме заедно. Тогава каза, че си искал писането да бъде само половината от живота ти.

— Така е и благодарение на тебе не съм толкова напрегнат и самотен. Но за момента книгата има всички предимства.

— За момента и завинаги, докато те грабне смъртта. Ако не тая книга, то следващата.

Лесър, както се ровеше из едно от чекмеджетата в бюрото на Айрини за ножичка, та да подкастри космите в ноздрите си, попадна на една стара снимка. Уили, който засмяно гледаше едно яйце в ръката си; не изглеждаше никак зле, без засукана брадичка и рунтави мустаци, въпреки че очите му бяха все така изцъклени. Смехът го съживяваше.

— Аз се отнасях с него като с човек.

* * *

— Хари — попита Айрини една вечер в края на ноември, както седяха на масата и ядяха сандвичи и картофена салата, закупени от магазина на ъгъла, — кажи ми за какво се разказва в книгата ти? Знам само, че е за любовта.

Без да разкрива много-много съдържанието, Лесър каза, че книгата му се нарича „Обетованият край“, заглавие и епиграф от „Крал Лир“. Обясни, че става дума за един писател, преждевременно състарен, трийсет и пет годишен човек с черна брада, измъчван от мисълта, че е пропилял повече от живота си, отколкото има право, това бе същността му. Името му в първия проект бе Лазър Коън. Всяка нощ той се разбужда, изпотен от страх за самия себе си, поразен от мъка, защото чувствува, че му е трудно да обича. Приятелката му още не е разбрала това, но ще го открие. Винаги го е занимавала любовта, често е изпитвал това чувство към една или друга жена, но никога щедро, всеотдайно, и никога трайно. Вечният проблем за отдаването, хем го прави, хем не може, не както трябва, твърде много задръжки, личността му в окови. Любов с ограничени рамки въобще не е любов. Животът изневерява на въображението му.

И така, писателят решава да напише роман за някого, но не за самия себе си. Решава, че може да се научи да обича по начин, достоен за стария идеал. Съпротивлява се на тази идея години наред; рискована работа, я излезе, я не. И все пак, след като му е стигнал кураж да напише три книжки, защо да не опита и в любовта? Ще се научи, докато пише, и на любов, и на изневяра, и на щедрост, може би и на нещо като страдание. В крайна сметка, въпреки съмненията на писателя, излиза, че той създава своя герой, за да обича вместо него; и да го обича и него; с което иска може би да каже, че след като думите се движат във всички посоки, писателят в романа на Лесър, ако сполучи във въображението си да създаде истинска и силна любов, ще разгърне собствената си личност и дух; и така, ако има късмет, ще заобича своето момиче в живота така, както би искал да го обича. Въобще кой в тоя луд свят е наистина човек? Ето, около тази трагична тема се върти действието. Епиграфът от „Крал Лир“ е: „Кой ще ми каже кой съм аз?“ Така Лесър гради своята книга и неговата книга гради Лесър. Тъкмо затова я пиша толкова дълго.

Айрини каза, че идеята е великолепна и положително книгата също ще бъде великолепна.

* * *

„Това е важно писмо, Лесър, прочети го няколко пъти. Откриха ми разни болести, моят доктор ми каза да внимавам. Имам постоянна режеща болка в областта на сърцето. Отказах се от пурите наистина, но нищо не помага. Семейството ми е в сериозна тревога. Ти си ми причинил толкова мъки, толкова излишни лични ядове и страдания. Но аз съм mensch^[1], 10 000 долара — това е върхът, който мога да ти предложа. Помисли внимателно. Предупреждавам те достатъчно рано, че получих писмена оферта от «Тишман и Сие» да им продам тая сграда и да почнат високоетажно строителство и аз възнамерявам да им го продам. Те ще съумеят да се отърват от тебе по един или друг начин, тяхна си работа. Не си мисли, че техните адвокати са като моя, дето не може да те изрита, въпреки всички неприятности, които си ми сторил досега. Ония си имат начини да се оправят и с Градското настаняване или направо ще те надхитрят и ще загубиш. Ще пострадаш много повече, отколкото предполагаш.

Ако реша да им продам мястото, ти нищо няма да получиш — фъшкии — а аз спестявам сумата, която трябва да ти платя. Обмисли тия неща с подобаващо внимание и загриженост, макар че знам по какъв начин си проявявал загриженост към тревогите на другите. Не чакай повече предложения от мене. Честна дума, повече с тебе нямам нищо общо. Това е краят.“

* * *

Съседната сграда се превърна в огромна зееща дупка, осеяна с избелели отломки от тухли и буци хоросан, от които след дъжд се носеше неприятна остра миризма. На Хари му се струваше, че неговата къща, оголена от четири страни, наоколо само въздух, се люлее при всеки по-силен порив на вятър. Стотици хлебарки, останали без подслон, се втурнаха при родствениците си в жалката сграда на Левеншпил; преселиха се и охранени плъхове; писателят ги срещаше по стълбищата, те душеха внимателно всичко по пътя си. Лесър наблъска всичката храна в хладилника си, дори консервените кутии. Ядеше храната си студена, за да не създава готварски миризми, пък и да пести време. Водопроводната инсталация се повреди още повече, разбира се, ако това не бе ловък саботаж. От кранчетата в кухнята и банята едва църцореше ръждива оранжева вода, с която се миеше и която пиеше като вино. За два мразовити дни топлата вода стана студена и се превърна в леден сталактит, докато Лесър виеше по телефона от една улична будка към отделите по поддържане на Службата по настаняване. Оттам го посъветваха да се въоръжи с търпение, хазаинът още боледувал, но обещал да направи каквото може. Писателят грееше в съдове вода, за да се обръсне и измие мръсните си чинии. Вече цяла седмица кранчето в тоалетната отказваше да работи. След като прибягна до няколко гнусни тоалетни из другите апартаменти на къщата, където водата също не работеше, принуди се да жертвува една десетцентова монета, за да ползува градския кенеф при метрото, докато най-сетне се появи водопроводчик.

Една нощ се разбуди от воя на сирени в двете си уши, имаше пожар в жилищната сграда отсреща. Той пропълзя по гащи до прозореца и видя огненото сияние на четвъртия етаж, но никакви пламъци. Тук-таме из сградата светнаха прозорци. Улицата кипеше от пожарникарски коли и помпи, свистяха маркучи, тичаха хора. Пожарът бе бързо потушен, но у Лесър остана непотушеният страх: някое огънче ще прескокне и тука и ще унищожи всичко останало от литературните му и други принадлежности. Представи си как се спуска гол надолу по пожарникарската стълба, притиснал до сърцето си новия си ръкопис. Понякога, докато пишеше, в мисълта му изплуваше картината на тежко дишащият хазаин, който поднася клечка кибрит към купищата смет в мазето, ей така, да види какво ще стане. В една трескава нощ Лесър дори се спусна в приземието да го огледа. Разрови се из обвитите в паяжини боклукчийски кофи, из празното, обсипано с хартии някогашно портиерско помещение. И макар че не откри нищо съмнително, излезе напрегнат. Безполезната страна на въображението ми. Лесър мърмореше срещу себе си, задето бе се отказал от телефона си, глупаво време на пестене на пари. Без желание се изкачи нагоре. Истински ненавиждам тая къща. На следната сутрин писа лошо и в главата му се въртяха колебливи мисли за любовта и брака…

Тръпки го полазиха по гърба от чувството, че е бил наблюдаван в мазето. От някой едноок? От някой еднокрак? Противни мисли. Най-добре е да се овладея, иначе по-лошо за мене. Ако е имало човек, той ще да е бил някой нещастник, пропълзял вътре да се скрие от нощта. А да не би Левеншпил да е наел немезид^[2], за да ми изопва нервите? Пряко волята си той започна да търси кой би могъл да бъде това. Ако е някой нехранимайко или хипи, ще повика полиция да го изхвърлят. Ужасно е така да постъпи с един нещастник, който няма подслон, но той е длъжен да брани спокойствието си. Лесър реши за своя сметка да поправи бравата на стълбищната врата, за да спре потока от емигранти от улицата. Ще смени патрончето и ще изпрати един ключ на високопоставения си наемодател, за да не се оплаче пред съда, че е ограничен достъпът в собствената му сграда. Но Левеншпил в сегашното си настроение може напук да разбие бравата, за да го ядоса. А Лесър не можеше да си позволи да прахоса на вятъра десетина долара, особено след като плати тлъста сметка на ключаря за бравите на собствения си апартамент: три нови-новенички плюс разноски за алармена инсталация.

Стиснал брадвичката във влажната си ръка, повече за кураж, отколкото за оръжие, писателят започна от приземния етаж да претърсва всички мрачни апартаменти. Минаваше от етаж на етаж, но не откри ничие присъствие, нищо ново. В старите помещения на Уили, където Лесър често надничаше през счупения прозорец, с изумление забеляза, че по изкорубения кухненски под бяха разбишкани останките от мебелите, които сам бе купил за черния и които сам, изпаднал в бяс и отчаяние от претърпяната загуба, бе насякъл на трески. Лесър подреди треските на купчина с формата на пирамида. Инстинктивно още веднъж претърси шкафовете за следи от ръкописа на щастливите му спомени. Нито страничка не бе възкръснала, но той не можеше да се сдържи да не потърси. Много от нещата, които бе трудно, дори невъзможно да възстанови в сегашния си ръкопис, в унищоженото копие бяха написани добре — думи, преходи, цели сцени, които вече не можеше да си спомни, колкото и да изцеждаше мозъка си. На петия етаж, с изключение на няколко кравайчета човешки изпражнения най-малко от година, и на шестия, не откри нищо ново. Никакви признаци на живот. Изведнъж му хрумна, че трябва отново да претърси мазето. За какво — да търси зимата?

Зима е.

Вятърът вие. Лесър го слуша и го заплашва да си гледа работата. Студени вълни шибат голия бряг. Нещо се носи по оловносивото море, какво точно, не може да обясни. Все още му се струва, че Левеншпил се навърта наоколо на една патерица, а може би пък е неговият адвокат? Някой нов мародер, дирите му още димят? Ако стана суеверен, няма да съм във форма. Докато пише, спомня си разхвърляни моменти от миналото, бързо прелитащи образи. Смъртта на майка си при една улична злополука, когато той бе още дете. Бе излязла да купи бутилка мляко и не се върна вече. Смъртта на по-големия си брат в предпоследната война. Беше изчезнал, „безследно при акция“, ни кост от него. Ни последна дума. Все още ли чака влака в някоя азиатска джунгла? Безполезни смърти. Животът е толкова крехък, толкова бързо минава. Ето нещо важно — когато пишеш книга, държиш смъртта на място; идеята е непрекъснато да пишеш. Спомня си своя престар баща, който не е виждал от години. Време е да му драсна някой ред отново. Свърша ли книгата, ще излетя до Чикаго да го посетя. Той си мисли и за Холцхаймер, и за някои други наематели, които бяха живели и измрели в къщата, преди Левеншпил да постанови решението си за масово напускане. Лесър се чувствува обсебен от неестествени страхове: всекидневни страхове, че написаните през деня страници ще бъдат откраднати, измъкнати от ръцете му на улицата, преди да успее да ги депозира в банката; че тази нещастна сграда ще се строполи като ранен хипопотам, повръщайки изчезналите му страници, или че писателят ще бъде коварно нападнат по стълбите на метрото, и ще лежи там, безсилен да се довлече до в къщи. А тук е изоставената му книга, върху бюрото, стаята я чете. На следващия ден — Левеншпил съобщава под клетва, че Лесър се е преместил в Сан Франсиско — разрушителите се спускат, разпарят с лостове вътрешностите на сградата, изтръгват сърцето й (там, където той бе писал) и разбиват черупката й. Край на книгата, ерата цивилизацията? На бързо скалъпената човешка съдба?

Той се кълне, че чува нечии стъпки крадешком да се промъкват по площадката, грабва нож от чекмеджето в кухнята, най-глупашки разтваря широко вратата и вижда, че няма никой. Имаше ли действително някой? Или негативно присъствие като на филмова лента? Бялата фигура на някой чернокож ли витае пред вратата? Той отива при доктора на Айрини и му казват, че страда от недостиг на витамин В. Бие си инжекции на определени интервали, чувствува се по-здрав, пише по-бързо.

Едно утро, когато писателят излива в януарския сняг и изпразва кошчето си в пробитата боклукчийска кофа пред къщата, изведнъж зърва в нея цяла купчина смачкани, изписани на машина жълти топки хартия. Като ударен от гръм, Лесър хлопва с трясък капака на кофата.

Уили се е върнал, чувствувах го с мозъка на костите си.