Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011)
Корекция
Дими Пенчев (2012)

Издание:

Бърнард Меламъд. Наемателите

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1972

Американска. Първо издание

Редактор: Йордан Костурков

Художник: Павел Николов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Бети Леви

История

  1. — Добавяне

„Жив и с отворени очи той ни нарича негови убийци.“

Антифон

„Тетралогии“

„Трябва да го завърша, трябва да намеря края…“

Беси Смит

Лесър зърва образа си в самотното огледало и се събужда да довърши книгата си. Посред зима долови миризма на жива пръст. Далечината донася плачевния вой от сирена на отплуващ параход. Ох, да бих могъл да тръгна с него — където и да отива! Той се мъчи да заспи отново, но не може — някакво притеснение го тегли като кон, като с букаи от леглото. Трябва да стана и да пиша, иначе няма да си намеря покой. Друг избор нямам.

— Ох, боже, тия годинки!

Отхвърля настрана одеялото, изправя се тромаво до паянтовия стол, върху който са метнати дрехите му, и бавно навлича студените си панталони. Започва нов ден.

Лесър се облича с разбита надежда, защото снощи бе легнал, пламтящ от желание да стане сутринта и да пише. Мислите му бяха възторжени, нетърпеливи за утрото. Потъна в сън със сладостно очакване, а се събужда потиснат, тъжен. Защо? За кого? Какви са тия ненужни сънища, дето го измъчват? Почти не си ги спомня, макар че нощите му са изпълнени с кошмари. И все пак в главата му изплува онзи страшен сън за непознатия, дето среща по стълбищата.

— Кого търсиш, братко?

— Кого наричаш братко, майчице?

Натрапникът изчезва. Дали това бе вчерашният мародер или пък някой нов? Или Левеншпил, предрешен? А може би наемник, комуто е платил, за да подпали или взриви дома му?

Всичко това е плод на ненормално трескаво въображение, което изкривява истината. Лесър сам усложнява нещата, по известни причини. Историята е дълга, но сега той се измъчва, защото не знае как да завърши книгата си. Нито пък знае защо финалът този път му се удава трудно, а сам е изградил всяка стъпка, която води към него. Вярно е, че някои се заличават, ако сериозно се вгледаш в тях. И все пак краят ще му хрумне, няма начин, досега винаги бе ставало така. А да не би да го очаква някаква ескатологическа[1] измама? Нима този край е повече от всичко, което мога да понеса? Нима всяка следваща книга, която напиша, ще ме тласка по-близо до смъртта?

Щом завърши една книга, той започва нова.

Сега, дал воля на въображението си, Лесър си представя най-после края на дългия си изтощителен труд. Облекчение, спокойствие, излежаване до късно — цял месец. Изгрев над морето, розови зари обагрят неспокойните вълни, докосват един събуждащ се остров, вдъхват свежия аромат от неговите дървета, цветя, миртови храсти и раковини. Ах, отново възбуждащия мирис на земя, обагрена от нежно, ласкаво като жена море. Птици се издигат от брега, кръжат, понасят се над палмите с назъбени листа, подобни на мачти, и отлитат в прозрачните висини. Чайки крещят, неочаквани ята от косове с писък се спущат над теменужените вълни. Ах, тази жива земя, този коронован остров сред сребърното море, тази Тридесет и първа улица и това Трето авеню. Тази изоставена къща. Този щастлив нещастник Лесър, който трябва да пише.

* * *

В онова студено зимно утро, когато ръждясалият радиатор чукаше като сърдечен гост, но едва-едва грееше, когато вчерашният сняг бе натрупал двайсетина сантиметра по бялата улица, връз която се сипеха отвратителни сажди, Хари Лесър, сериозен човек, пристегна каишката на часовника си — времето също живееше на гърба му — и заслиза по мръсните шестетажни стълбища на почти напълно изоставената, огромна и остаряла жилищна сграда от 1900 година, където той живееше и работеше. Девет месеца, след като бяха уведомени за предстоящото събаряне на къщата, се изселиха тридесет и пет семейства, но не и Лесър — той остана. Пресичайки Трето авеню, Хари усети лапавицата в краката си и разбра, че си е забравил галошите под умивалника. С измокрени гуменки се пъхна в бакалницата и купи хляб, мляко и пет-шест ябълки. Като подтичваше обратно към къщи, поглеждаше с крайчеца на окото си ту наляво, ту надясно, ту крадешком назад, за да се увери, че хазаинът или някой от явните му помагачи не се навърта в нечий влажен вход или че клечи зад отрупания в сняг автомобил да дебне Лесър. Напразни усилия. Какво можеха да направят, освен отново да се опитат да го склонят, а той бе непреклонен. Левеншпил иска да го изгони от сградата, да я разруши и издигне нова на нейно място. Но Хари държеше Левеншпил в шах. Сградата се даваше на нормиран наем, а от Районната служба по настаняването, където добре го познаваха, Хари бе узнал, че като законен наемател се ползува с известни права. Останалите квартиранти от сградата бяха получили обезщетението, предложено от хазаина, но Лесър не се помръдна и щеше да остане тук, докато завърши книгата си, където я бе започнал. Не сантименталност, просто навик — така печелеше време. Откъсвайки мислите си от Левеншпил, той забърза в снега към къщи.

Моят дом е там, където е и книгата ми.

* * *

Пред разнебитената кафява сграда, някога прилична постройка — сега палат за Лесър, защото той й вдъхваше живот, — стърчеше самотна, пробита боклукчийска кофа. Всичките отпадъци вътре бяха негови; хиляди накъсани зовящи думи, загнили обелки от ябълки, утайки от кафе, черупки от яйца, истинска кофа за смет, където боклукът на езика бе станал език на боклука. Чистачите изпразваха кофата два пъти седмично, без той да им напомня. Беше им благодарен. Точно пред къщата, по протежение на улицата, бе проправена пътечка през снега. От месеци наред никаква вечеря — изчезна яко дим. Отоплението се регулираше автоматично, но се поддържаше едва-едва за единствения наемател на последния етаж, който живееше вече три месеца и половина като Робинзон Крузо. Терморегулаторът бе инсталиран от самия Левеншпил дълбоко в мазето. Ако се случеше да се повреди, а това често ставаше, тъй като пещта минаваше вече петдесетата си годишнина, трябваше да се обади в бюро „жалби“, на службата за поддържане на наемни жилища — кой би измъчвал сам себе си? След няколко часа, понякога и повече, топлинката неохотно започваше да пъпли нагоре, благодарение на портиера от олющената, сива ограда насреща — жалка имитация на стила от Реформацията. Той вършеше дребни услуги, когато Левеншпил го помолеше по телефона. Стигаше топлина, колкото да не умреш от студ. Дъхът ти в стаята се виждаше. Хари имаше електрическа печка, за да сгрява вкочанясалите си пръсти в ледените студове. Вършеше му добра работа, макар че бе шумна и харчеше доста електричество. Можеше да бъде и по-лошо, както се е случвало, но въпреки всичко той си оставаше писател и продължаваше да пише. Да преписва. Сега бе най-напрегнатият момент — много неща трябваше да промени, не само в творбата, но и в живота си. Сградата вляво отдавна бе превърната в паркинг. Като произведения на поп арта единствено белезите от малките стаички в крещящи цветове напомняха за нечие безцветно съществуване, врязали се подобно на йероглифи в тухления калкан на Левеншпил. Говореше се, че изпосталялата постройка вдясно, десет жалки етажа от 1880 (дали Марк Твен не бе живял в нея?) с веранда с железен парапет и отдавна изоставено италианско ресторантче в избата, ще бъде следващата по ред. Малко по-нататък червената тухлена сграда на едно триетажно държавно училище от 1903 — цифрите със заврънкулки по тях стърчаха като камея над фасадата с изпотрошени прозорци — също бе белязана за разрушение. Кому е нужна атомна бомба в Ню Йорк? Излезе ли човек от една къща, те веднага я разрушават.

* * *

В мръсното преддверие Лесър се спря фанатично пред пощенските кутии. Някои бяха изпотрошени, приковани с гвоздеи, други изтръгнати. Остави внимателно пазарската си чанта, дясното му око трепна в очакване на писмо от издателя; писмо, което естествено не можеше да получи, преди да е завършил и изпратил многострадалния си ръкопис. Потъна в мечти: „Прочетохме новия ви роман, който смятаме за творба с необикновени достойнства. За нас ще бъде чест да го публикуваме.“ Хвалебствия за книгата, не за издръжливостта.

Лесър се държеше вече тридесет и шест годишен, все още неженен, професионален писател. Възнамеряваше да остане писател. На двадесет и четири годишна възраст и на двадесет и седем публикувах съответно своята първа и втора книга. Първата — добра, втората — слаба. Добрата имаше успех сред критиката, но разпродажбата не ми донесе повече пари от малкия аванс, а слабата — с някакъв късмет се откупи от киното и ми донесе скромен доход — колкото да преживявам и да работя. Човек няма кой знае какви разходи, ако съзнанието му е заето с писане на книга. Най-съкровеното ми желание е третата ми книга да излезе най-сполучлива. Искам да ме мислят за сериозно предприятие, а не за чудак, издал една добра книга и изстрелял патроните си.

Успя да измъкне от прореза на кутията си плик с две замби. Ако не го беше изтръгнал той, щеше да го стори някой любопитен минувач. Лесър позна почерка, а оттук — автора и съдържанието на писмото: Ървинг Левеншпил, нюйоркчанин, нещастник по форма и съдържание. И една умолителна фраза на хартията: „Лесър, отдели минутка да разсъдиш реално и имай милост!“ Писателят нервно се изсмя и скъса писмото. Пазеше писма само от жени, които така рядко се бяха появявали в живота му — пролетни цветя, увехнали в зноя на лятото, и писмата от своя литературен посредник, един джентълмен с посивели коси, който вече почти не му пишеше. И за какво ли да му пише? Девет и половина години работа върху една-единствена книга е достатъчно дълго време, за да бъдеш забравен. Сегиз-тогиз (последния път бе преди три години) посредникът се обаждаше с няколко псевдохумористични реда от рода на: „Все още ли сте там?“.

Не знам кое е това там, но аз съм тук и продължавам да пиша.

* * *

Затича се с покупките си нагоре по шестетажните стълбища, гризейки замръзнала ябълка. Малкият зелен асансьор за четири души неотдавна предаде богу дух. Чиновникът от службата по настаняването беше казал, че хазаинът е длъжен да поддържа някои основни услуги, докато Лесър се изнесе, иначе ще се разпоредят да плаща по-нисък наем; но тъй като Лесър тормозеше Левеншпил с оставането си и му пречеше да събори сградата, той просто не можеше да се оплаче от прекалено милосърдие. Стига толкова за милосърдието. И все пак, катеренето по стъпалата е добро упражнение за човек, който почти не се движи. Поддържаше стройната му фигура.

По стълбищата вонеше на някаква смесена миризма — на мръсотия, възможно най-мръсната, на урина, на повръщано и на празнота. Той бързо изкачи шестте тъмни етажа, светеше само там, където бе подменил изгорелите или мъждукащи крушки, крушките измираха по-бързо и от мухите. На своя етаж, останал без дъх, той отвори скърцащата врата на противопожарната стълба към широката старомодна площадка с избелели сиви стени и зеещи дупки, тук-таме закърпени с мазилка. На етажа имаше шест апартамента, по три от всяка страна. Всички бяха безлюдни, освен убежището на Лесър, което се падаше от лявата страна на площадката. Тези апартаменти сега приличаха на оглозгани скелети от пуйки след празнична гощавка в Деня на Благодарността; бравите и ключалките на всички врати бяха изтръгнати от неканени гости: безделници, попикаващи се пияници, жалки вехтошари — странници, дошли да избягат от студа и снега чак тук, защото шестият етаж беше високо над мръсотията. Това бе Монт Еверест на бедняците, към който се стремят дори сакатите, истинска зоологическа градина от бездомни души. Какво търсеха те? Не слава, а почивка без легло за тежките малки часове; призори строшаваха един-два прозореца в отплата за негостоприемността на нощта — след тях вятърът и дъждът препускаха из безлюдния дом, докато някой не закриеше с дъска счупеното стъкло — и задигаха каквото им падне: лампи, ключове, пирони, огледала, панти, вратичките на килерите бяха откъртени или висяха само на една панта. После пикаеха и мърсяха по пода вместо в тоалетните, ако имаше такива. Някъде бяха задигнали тоалетните чинии или бяха отковали дъските им. С каква цел? За шапки, за подпалка, като произведения на поп арта, от презрение към човешката орисия? А на сутринта, залитайки, те се изнизваха на улицата, да не би Левешпил, пристигнал да слухти наоколо или пък да уговаря своя несговорчив наемател творец, случайно да ги открие и заплаши с арест за незаконно настаняване или злоупотреба. И те изчезваха. Оставаше вонята.

Някога на покрива имаше приятна малка градинка, където писателят обичаше да си почива след целодневна работа, вдишваше чистия въздух (така поне се надяваше), съзерцаваше оловното небе и гонещите се облаци и мислеше за Уилям Уърдсуърт. Понякога се откриваше къс синьо небе. Сега градината я нямаше, нищо не бе останало от нея — опустошена, разнебитена, ограбена — саксиите с цъфнали цветя, сандъчетата с теменуги и здравец, тръстиковите столове, дори оградата от бели колчета, която цивилизован наемател с вкус и въображение бе поставил за всички, които обичаха минутките на отдих в тези висини. Това бе мистър Холцхаймер, от германско потекло, родом от Карлсруе, поканен неотдавна да напусне шестстайния си апартамент точно до тристайното жилище на Лесър. Апартаментът му сега бе обезобразен, тапетите на спалнята му омърсени, надраскани с рисунки, опръскани с бира, вино, лак, покрити с незнайни петна и лекета. На едната страна се мъдреше карикатура с цветни тебешири на А. Хитлер, изобразен с двойни полови органи — мъжки и женски. Другата спалня бе истинска джунгла — огромни, мистериозни дървета, с бели дънери, вкоренени дълбоко в земните недра, плътно покриваха четирите стени, а в третата спалня имаше гъсти папратовидни храсталаци, треви, остри като бръснач, гигантски космати магарешки тръни, дребни палмови дръвчета с режещи като трион загниващи листа, сухи, гъсто сплетени лози, обгърнали бодливи кактуси, от които капеше сок, гъст като гной. Ослепителни цветя от рода на орхидеите — тъмновиолетови, алени и златисти — поглъщаха жив един стреснат козел, огромен като горила, с вдървен член, а две змии наблюдаваха отстрани с любопитство. Дяволска джунгла. А той, хер Холцхаймер, бе толкова мил, спретнат и чист човек. Дай боже да се върне и подгони тия мерзавци, да възтържествува отново чистотата над мръсотията. Лесър се опита да сплаши нощните посетители от своя етаж, като надуваше вечер радиото си. Един господ знае какви маскаради стават по долните етажи! Когато излизаше, оставяше всички крушки да светят. Замислеше ли се, обземаше го страх от растящата празнота на сградата, където толкова семейства бяха живели и напуснали, където идваха странници, не за да останат, а за да си отидат. Тъжна съдба за една стара къща.

* * *

Докато отваряше апартамента си, здраво защитен от две патентовани ключалки плюс солидно резе, закрепено с тежки болтове, го скова чувство за опустошение — за нещо изгубено в миналото — дали в миналото? Чак когато се намери в своето сигурно тристайно убежище, Лесър се почувствува далеч от света и се отпусна. Тук той забравяше всичко, което трябваше, за да пише. Забравяше се сред книгите, плътно наредени една до друга във всекидневната по лавици от борово дърво, които той прилежно бе сковал и полирал преди много години, сред ръкописите на своите два публикувани романа и на този, който скоро щеше да завърши, грижливо съхранявани в голям кашон в шкафа; сред радиограмофон hi-fi и плочи, подредени в най-долните рафтове на библиотеката, разни други нужни вещи, поставени в шкафчета, в чекмеджетата на бюрото, в аптечката. Спалнята кабинет представляваше обширна стая, в която цареше безпорядък: легло, тясна тоалетна масичка, стар фотьойл до прозореца, лампион, малко бюро и стол с права облегалка — всичко това бе свидетелство за стила на живот, който водеше. Не си позволяваше да мисли колко много неща от живота пропуска. Но онзи живот бе навън, а той беше вътре.

Хари влезе в малката кухничка, остави млякото в хладилника и си помисли дали да не си приготви лека закуска, но отпъди тая мисъл. Никога не закусваше друго, освен чаша кафе; имаше хляб, имаше плодове, но за после. По-добре в това време да обсъди как ще му върви писането. Непреодолимо го теглеше (при мисълта, че още не е започнал работа, тръпки го полазиха) да седне веднага зад бюрото си, до своята котва, своя жироскоп, своя магически ръкопис: ръкописът стоеше неподвижно върху бюрото, но напредваше. Измина огромен път из малката стая. Хари трябваше да довърши дългогодишния си труд. Кафе можеше да си свари, когато изпише поне една страница. Думите не са храна, но утоляват жаждата.

Влезе в кабинета си, вдигна измачканите зелени транспаранти от трите прозореца, без да погледне на улицата, и се приготви за работа. От най-горното чекмедже извади част от ръкописа си. Внезапно го обзе чувство на загуба, на съжаление, задето бе посветил живота си на писане, после го грабна вълна на умиление към измисления от него герой, докато четеше написаната вчера страница и половина; стори му се разумна, смислена, добре изградена. Книгата бе неговото спасение. След още два-три месеца трябваше да я свърши. После едно бързо последно преписване — кажи го трета преработка — за още три месеца, а може би и четири и край, книгата ще е завършена. Триумф след точно десет години. Тежестта на цяло десетилетие притискаше главата му, но тя нито се пукваше, нито се смачкваше — бедната глава. Хари изпита желание да огледа лицето си в огледалото в банята, да види уморените си сиви очи, често кръвясали, сухите устни, изтъняващи с годините, любопитния нос, също наблюдател, но се въздържа. Лицето си е лице: изменя се, като го гледаш. Думите, които лее върху хартията, го изменят. Той не беше вече младото, двадесет и седем годишно момче, което започна тази книга, пък не искаше и да бъде. Изминалото време е спечелено време, стига само книгата ти да не е зле замислена, зле построена, непознато грозно момиче; тогава времето ти е мъртво, загубено. Далеч от подобни мисли.

Пишейки, Лесър понякога приличаше на пуфтящ локомотив — с всички вагони, прикачени за него, освен служебния фургон, — който препуска по скърцащите релси навътре в една страна, чиято топография той предполага, но ще опознае чак когато навлезе в нея. Лесър изследовател. Лесър и Кларк по суша Прокламират Съдбините. Лесър по Мисисипи с параход, с пръскащи веслени колела, раздираща въздуха сирена и други чудесни изобретения. Параход, не лоша метафора. Лесър в късо мачтов платноход с издути от вятъра платна пори Галилейското езеро, опитвайки се шпионски да подразбере какво става на апостолическия бряг. Лесър в лека гребна лодка по водите на Хъдзън, търсейки Хендрик, заслушан в шумните пирове по метафизическите хълмове; или порейки с весла сладководната Темза под звуците на музика: толкова обичаше забързаните английски води. Още по-сполучлива метафора — творец като бурна, пълноводна река, свободно тече между островите на опита и познанието, някои от тях покрити с буйна и пищна зеленина, с гъсти гори, а други голи, с мек пясък, по който са останали мокри стъпки. Реката обгръща многолики островчета, а приливът залива всички и всичко отвъд двата кални бряга на живота и смъртта.

„Където моите недра като арфа ще звучат“ — Исайя.

Без да поглежда към прозорците до себе си, писателят си представя зимния ден навън, с кристално ясна, ослепителна студена красота, радва се този ден, но без желание да бъде в него или част от него, да вдишва неговата хапеща свежест с уморените си гърди, да го живее. Подобни пориви той отдавна бе свикнал да погасява в себе си, иначе никога не би могъл сериозно да пише. Глождеше го желание да отвори близкото шкафче и погледа кашона с натрупаните ръкописи. Дори усети някаква половинчата ерекция — съзидателната дейност не спираше. Хари пишеше с растящо удовлетворение, думите му се лееха плодоносно върху листа. Вече предвкусваше насладата от добре свършената сутрешна работа. След обед ще препише на машината това, което сега твореше на ръка. Кой му беше казал, че мисли с дясната си ръка? След като свърши работа, ще оправи леглото, ще вземе душ с топла и студена вода — за гореща не можеше и да се мисли — и после ще послуша някоя плоча с чаша питие в ръка. А довечера някакво неочаквано развлечение, може би ласките на някоя щастливка: искрица човешка любов в тоя луд свят. Трябва да ползуваш думите, но трябва да използуват и нещо повече от думите. Лесър чу, че се звъни, но продължи да пише. Звънецът звънеше настоятелно.

Звънецът звъни безспир.

* * *

Звънеше Левеншпил.

Писателят не става от бюрото и разговаря през две стаи. Знае и думите, и мелодията, пели са тая песен заедно много пъти преди, песен, която започва с уверения във взаимно уважение. Всеки засвидетелствува почит към другия. Лесър обещава да си излезе час по-скоро. Веднага щом свърши, за да може хазаинът да срути сградата. Левеншпил, човек с яки гърди, чийто глас излиза сякаш от корема, се кълне, че желае Лесър да напише най-добрата си творба. Той уважава сериозните писатели.

Сирена с козя кожа, престани да късаш сърцето ми с воплите си.

После минават към деловите въпроси; хазаинът току-що се връща от погребение в Куинс на близък родственик и решил да намине да го поздрави. Имай малко милост, Лесър, изнеси се, та да мога да срина тая съборетина, дето тежи като гърбица на плещите ми.

Лесър отвръща, че не може да се изнесе по средата на книгата си. Ако сега тръгне да се мести, при тази мисловна нагласа, ще му трябват нови шест месеца да преодолее разсейването и отново да се съсредоточи върху работата си, да не говорим за студенината, с която ще гледа на своята творба, след като загуби пулса й. Ти нямаш представа как се променя всичко, като се откъснеш от писането. Дори се боя какво ще стане, ако замисълът ми се измени само на градус. Ти просто не разбираш какво искаш от мене, мистър Левеншпил.

— Ще ти намерим някое хубаво апартаментче наблизо, където ще се чувствуваш много по-удобно, отколкото в тая воняща къща. Ако спреш да пишеш за една-две седмици, няма да настъпи краят на света. А я си представи, че се разболееш и трябва да постъпиш в болница? Ти си блед като умряла риба, Лесър. Имаш нужда от движение, от повече разнообразие в твоя жалък живот. Просто не разбирам, как можеш по цял ден да седиш в това противно помещение? Помисли, вслушай се в гласа на разума, за твое добро ти го казвам.

— Слушам. Работя упорито, Левеншпил. Моята жертва е по-голяма от твоята. Скоро ще свърша, само имай търпение. Последната ми книга, по причини, които нямам намерение да обяснявам, се провали с взрив. Искам да изкупя грешката си в собствените си очи само с първокласно произведение. В същност вече съм готов, но последната част, признавам си, малко ми се опъва. Просто започва да ми човърка мозъка. Веднъж да го улуча правилно — само трябва да представя истината в безукоризнена форма — и книгата е готова и товарът ще падне и от моите гърди и от твоите плещи. Тогава ще дишам леко и ще се изнеса за една нощ. Имаш честната ми дума, а сега, за бога, върви си, крадеш ми времето за писане.

Гласът на хазаина става по-любезен, макар че якият му юмрук ритмично удря по заключената врата. Hal rachmones Лесър, аз си имам свои планове. Петнайсет години съм по-стар от тебе, ако не и повече, а съм гол като в деня, в който съм се родил. Не се заблуждавай, че притежавам някаква собственост. Вече знаеш, че жена ми е болна, а дъщеря ми забременя на шестнайсет години. Освен това веднъж седмично с набожна последователност ходя на посещение при лудата ми майка в Джакстън Хайтс. И през цялото време, докато седя при нея, тя зяпа през прозореца. Не знам кого мисли, че вижда пред себе си, но не и мене, сигурен съм. По-рано тежеше 45 кила, слабичка женица, а сега е стотина и продължава да дебелее. Седя при нея и я гледам през сълзи. Стоим така няколко часа, без да си продумаме дума, после си тръгвам. Баща ми беше нещастен, измъчен емигрант с ужасен характер, неспособен нищо да свърши, камо ли да изкара прехраната си. Той потъпка жестоко цялата ми младост, мръсникът му с мръсник, слава богу, че си отиде. И още нещо: всеки — всеки — има нужда от финансова помощ. Сега имам възможност дори с моя ограничен капитал — след като получа доживотен заем от „Метрополитън лайф“ — да издигна една модерна шестетажна жилищна сграда, пет етажа с големи апартаменти над един ред от хубави магазини и да си уредя удобно живота, ако въобще това е възможно в днешния свят. Всичките ми проклети наематели напуснаха срещу обезщетение от 400 долара. На теб ти предлагам 1000 в брой, а ти ме гледаш, сякаш съм някакво социално зло. А отгоре на това се оплакваш в Районната служба по настаняването и ме спъваш с какви ли не бюрократични измислици — призовки, преразглеждания, ревизори, които ще отнемат на адвоката ми още година и половина, докато се отърве от тях. Освен твоите 72 долара месечен наем, които и на половина не покриват разходите ми за гориво по тебе, оттук нямам никакви други доходи. Ето на, ако си човек, Лесър, ако си разумно същество, нима би отхвърлил простата ми молба?

— А какво ще кажеш за жилищния си дом в Харлем?

— Не знам откъде ти хрумват тия неща, Лесър, фантазираш сигурно, защото си писател. Оная сграда там наследих от един мой сакат чичо, дано никога не се надигне от гроба си! Тя ми носи само неприятности, ти добре знаеш защо. Не говоря като расист. Но при сегашното положение тя само ми смуче пари. И ако продължава така, ще се откажа от нея. В наши дни нещата станаха отвратителни, непоносими. И ако не се боиш да научиш истината, ще ти кажа, че контролирането на наемите с едно неморално дело. Невинният хазаин става жертва. Излиза така, че ми отнемаш законната собственост, без да имаш право, според конституцията.

— Ето ти съвсем лесно решение, Левеншпил. Прибави към проектоплановете за новата къща, която ще строиш, двайсет процента повече апартаменти, от тия, които срутваш, и съгласно уставите, ще ми удариш един ритник право на улицата.

След дългата въздишка се чу тежко дишане.

— Не мога да си позволя подобно нещо, Лесър. Това означава още един цял етаж, може би и два. Ти и представа нямаш какви са цените на строителството днес, два пъти повече, отколкото предполагаш, а докато издигнеш строежа, цените ще скокнат три пъти над първоначалните ти сметки. Признавам си, че преди имах такова намерение, но Новиков, моят съдружник почина, и като се замислих за нов съдружник, или за по-голям заем, реших — не ще си построя къща, за каквато съм мечтал. Аз знам каква къща искам. Да отговаря на природата ми. По-скромна, по-малка. А също така предпочитам да имам вземане-даване с пет-шест магазинера, отколкото с двадесет процента повече наематели. Обидно ми е да гоня хората за наема. Аз съм по-чувствителен, отколкото ме мислиш, Лесър. Ако не беше такъв егоист, щеше да го проумееш, повярвай ми.

Лесър се мъчи да измисли нещо. Ще ти кажа какво съм готов да направя, за да ти бъда от помощ. Ще измитам площадките и стълбищата в цялата сграда веднъж седмично. Само ми остави метлата на портиера. В неделни дни не пиша.

— А защо не, щом гориш от желание по-скоро да свъртиш книгата си, не бива да си даваш нито ден покой!

— Стар навик, просто духът ми се бунтува.

— Какво ме интересуват идиотските мръсни площадки? Трябва ми да срутя тая проклета сграда!

Писателят заговорва от дълбините на сърцето си:

— Остава ми само последната част, Левеншпил. Работя върху нея вече почти година и още не е готова. Липсва й нещо съществено и ми трябва време, за да го открия. Но вървя към края, просто го усещам с кръвта си. Излизам вече от тайната и достигам до разкритието й. Искам да кажа, че всичко, което ме тормози, е в периферията на съзнанието ми. Моето и на книгата. Понякога формата предлага толкова много възможности, че ти е нужно време, за да решиш коя ще е най-удачна. Ако не напиша романа точно така, както трябва, ако, не дай си боже, пиша насилено или фалшиво, ще излезе боклук, отнел усилията ми за девет и половина години. След такава глупост какво добро мога да очаквам от себе си? И защо като се оглеждам в огледалото, да виждам вместо образа си деформиран триглав червей? И как ще живея в бъдеще, след като се свършат парите от екранизирания ми роман? Може би ще напиша следващата си книга, когато стана на четиридесет и шест и умирам от глад?

— Какво значение има една измислена книга, Лесър, в сравнение с моите истински неволи и страдания?

— Работата е там, че не говорим за каква да е книга. Моята притежава качествата на малък шедьовър. Тя олицетворява моите най-възвишени идеали на творец и излага познанията, на които животът постепенно ме е учил. След като я прочетеш, Левеншпил, дори ти ще ме обикнеш. Тя ще ти помогне да разбереш и изтърпиш своя живот, както, пишейки я, на мен тя ми помогна да живея.

— За бога, та какво толкова пишеш, да не би Светата библия?

— Кой може да знае? Кой може да знае? Но няма да стане, като вдигаш тая идиотска врява. Как мога да мисля, когато гласът ти стърже върху мозъка ми? Писалката ми замира на реда. Защо не се махнеш и не ме оставиш да работя на спокойствие?

— Ега ти изкуството, на тоя свят сърцето, чувствата са важни. Почакай, ти скоро ще си получиш заслуженото, Лесър. Помни ми думите.

Ударите от юмрука му отекват в стаята.

* * *

Лесър остави писането и отиде да чете в тоалетната. След като тропането престана, той отново насили перото си, но то вече не течеше, макар че два пъти го пълни. Мобилизира волята си, но безуспешно. Локомотивът, обкован в лед, стоеше като вкаменен мамонт на замръзналите стоманени релси. Параходът се проби и бавно потъна, но обгърнат отвсякъде от Мисисипи, постепенно се превърна в зеленясал леден блок, пълен с мъртви морски котки, опулили очи на всички страни.

Дори да агонизираш, най-добре е да се преструваш, че си престанал да пишеш по собствено желание. Работата за деня е свършена; почиваш си в клозета. В книгата, която чете, е написано: „Никога не съм мислил, че мога да посветя на една епична поема по-малко от двайсет години“ — Коулридж. Лесър притваря очи и прелиства последните страници на своя ръкопис. Проверява съдбата си: Той живее, за да пише, пише, за да живее.

* * *

Писателят застава на покрива посред зима. Манхатън е опасан от бели води. Може би вали сняг. Изпищява сирената на влекач по Ист ривър. Левеншпил, като тайнствен непознат, или като сърцето на мрака, запалва слаб огън в купчина дървени стърготини в мазето. Гърмящи огнени езици обгръщат цялата къща. Парният котел гръмва неведнъж, а два пъти, прославяйки своя живот, дълъг две поколения. Сградата започва да се тресе, но Хари продължава да твори зад бюрото си, смята, че това става в съседна постройка и не се отделя от мястото си, дори когато съскащият огън и горящите сенки се втурват нагоре по вонящите стълбища. Осветени хлебарки литват между стените с тънък писък. Никой не казва не и затова огънят препуска по неизбежния си път към върха и с конвулсивен рев разтваря вратата на Лесър.

Край на романа

 

 

На другата сутрин едно мокро куче с кървящо око заподскача до шестия етаж, заскимтя и задращи с нокти по вратата на Лесър. Без да се трогва от жалните му стонове, Хари сграбчи помиярчето, което ту хленчеше, ту се зъбеше, дръпна го за оръфаното въженце около шията и подмамвайки го с къшей вкоравен хляб, успя да го изведе от къщата. Да можеше така лесно да се справя и с Левеншпил!

Както се влачеше нагоре по стълбите, Лесър чу приглушени викове, далечни стенания — нима в къщата имаше погребална зала? Такива звуци бе долавял и преди — неопределени, плаващи. Трудно можеше да се каже дали не са далечно ехо от градския шум, дали не идат изпод земята като псалми на непознат език. Ще ги разпознаеш само ако имаш развит слух, което невинаги е дар. Дирейки някакво достатъчно реално обяснение за тези звуци, каквито и да бяха те, Лесър се спря на петия етаж, ослуша се на площадката, долепи ухо до дупката от изтръгнатата брава, очаквайки издайнически шум отвътре, може би някакъв лост зловещо чегърташе по хлипащата стена? Или хазаинът подло му готвеше таен удар? Малко вероятно, тъй като последният законен наемател не е бил официално известен — още повече, невъзможно е да разрушиш петия етаж, без да махнеш шестия, дори той да успее да се задържи за известно време във въздуха. И въпреки всичко изпитваше осезаем страх. Боеше се за къщата и което бе по-страшно, боеше се понякога от къщата. Лесър слушаше: в апартамента кънтеше скръбният вой на вятъра, торбата на Еол. Защо стенанията на ветровете, в които няма нищо човешко, са толкова човешки? Той побутна вратата и ослушвайки се, пристъпи напред: дълбока необезпокоявана тишина. Хари тръгна от стая в стая, влезе в празната някогашна кухня, умивалникът бе задигнат, вътре се мъдреше само едно счупено корито; по трите стени на всекидневната изрисуваните голи космати мъже скачаха в кръг; двете празни спални бяха напълно опустошени; във ваната — мръсна утайка от урина. Тишина се възцари над първоначалния шум: пълна, дълбока тишина: гробовна музика.

По-силно от всякога той почувствува нечие друго присъствие в къщата — дали това не бе наследство от посещението на Левеншпил? Нищо ново наистина, но кой беше този път? Частни детективи, които слухтят да открият нещичко? — човек никога не знае всички параграфи, по които могат да го изхвърлят от дома му. Или неизвестен посетител, който обикаля от етаж на етаж, без цел или план, само със скрита кама? Домът на човека е там, където не могат да го убият; убият ли те вътре, това не ти е дом. Светът е пълен с невидими хора, които дебнат непознати. Бездомни скитници се навъртат наоколо повече от всякога. Господ още от сътворението на света трябваше да се заеме да представя хората един на друг: Яков, запознай се с Ишмаел. „Не съм аз брат на своя брат.“ Кой знае? Върна се в кабинета си и започна усилено да пише, сякаш бе разбрал, че светът всеки момент ще се сгромоляса в пъкъла на времето, и се надяваше да напише и последната си дума, преди да настъпи този миг.

* * *

Една ранна сутрин, писателят, прегърнал книжната си кесия с хляб и мляко, отключваше трите ключалки на вратата си, когато почувствува, че е готов да се закълне, че чува тракане на пишеща машина в някой от апартаментите на същата площадка; за миг дори се заблуди с мисълта, че е оставил себе си вътре да пише, докато е отишъл до бакалницата за покупките си. Лесър се извърна и огледа слабо осветената площадка.

Празната площадка беше празна.

Той се ослуша напрегнато и въпреки че слушаше, за да не чува, долови тъпите удари на пишеща машина. Колкото и да му беше близък този звук, стори му се, че го чува за първи път; особено чувство, нелишено от професионална завист. Толкова години той пишеше тук своята книга — а нима някой бе дошъл да пише друга? Лесър усети как силите му го напускат, как игли се забиват във врата му, но се замисли: писането на машина си е писане, една пишеща машина, поне докато се ползува, не е смъртоносно оръжие. Но дълбоко в съзнанието му се загнезди тревожният въпрос — кой ли бе незнайният машинописец?

Хари влезе в апартамента си, остави на място покупките и се върна на площадката. Мина на пръсти покрай една затворена врата и покрай зееща празна каса. Пъхна глава в тъмната стая. Наистина нищо не се чуваше. Обиколи от другата страна на площадката и се задържа по-дълго пред всяка врата в дъното, нащрек, готов да открие откъде долита непрестанното тракане. Отново прекоси площадката и най-накрая откри, че писането се чува от съседната врата, точно до него, откъм апартамента на Холцхаймер. Озадачи се, че шумът иде от толкова близо.

Прииска му се Холцхаймер да е тука, да му прави компания в тази необитавана къща. Но старият човек се беше изнесъл, а освен това той не можеше да пише на машина. Вратата бе леко открехната. Лесър наведе глава и се ослуша. Трак, трак, така трак, трак. Да не би Левеншпил да е настанил тук шпионска служба в помощ на главната квартира на ЦРУ, за да следят Хари Лесър, който работи над книга с подривно съдържание? Нима всяко писмо, което хазаинът му пишеше, бе грижливо преснемано и фотокопия от него се пазеха при Главния прокурор в Министерството на правосъдието във Вашингтон? За да разсее напрежението си, той блъсна смело вратата и тя със скърцане се разтвори. Беше готов да побегне, но никой не се показа: трябваше да влезе.

В някогашната кухня на Холцхаймер, до дървената кухненска маса, под заледените прозорци, с гръб към Лесър седеше чернокож човек. Наистина в стаята бе студено — радиаторите и тръбите на парното бяха свалени, отворите за тръбите запечатани, за да се предотврати наводнение, — а човекът седеше по работен комбинезон с презрамки, кръстосани върху зелен, ръчно плетен пуловер, протрит на лактите, откъдето прозираше бяла риза. На пръв поглед черният изглеждаше огромен, но се оказа, че пишещата машина е огромна. Макар и широкоплещест, с яка фигура и здрави мускулести ръце, човекът беше среден на ръст. Главата му бе наведена над стара машина, марка „Л. С. Смит“, модел преди Първата световна война, която имаше вид на миниатюрна крепост.

Свел съсредоточено очи, без да обръща внимание на Лесър, той удряше енергично клавишите с два дебели пръста. Хари, макар и нетърпелив сам да започне да пише, чакаше със смесени чувства: смущение от чуждото присъствие и гняв към черния натрапник. Какво мисли да прави в тая къща? Защо се е домъкнал? Откъде? Как да се отърва от него? Нима имам време за губене? Помисли си да телефонира на Левеншпил, но нищо чудно той да бе организирал спектакъла: макар че чака дълго да зачетат с внимание присъствието му и да получи някаква информация — не беше в природата му да прекъсне пишещ човек, — той продължи да виси до вратата. Чернокожият сигурно разбираше, че някой стои зад гърба му, защото през отворената врата ставаше течение и веднъж Лесър кихна; но не се извърна да го погледне. Пишеше сериозно вглъбен, обмисляше бавно всяка думичка и после я начукваше върху листа с отсечените като ход на бутала движения на набитите си кокалести пръсти. Стаята се тресеше от шума на машината. Това продължи цели пет минути, докато Лесър побесня. Най-после пишещият извърна глава, беше с козя брадичка, мрачно черно лице, а големите му воднисти очи, неподвижно приковани в писателя, изразяваха толкова силна незаинтересованост, че дори плашеха. В същото време страхотният ужас, обхванал Лесър, се четеше и в неговите очи. Главата на натрапника бе голяма, устните умерено дебели, чувствени, ноздрите разширени. Съсредоточените му очи се опулиха. Но беше млад, приятен на вид, със самочувствие и това му помагаше. Въпреки сковаващия мраз, той сякаш се потеше.

— Човече — с укор каза той, — не виждаш ли, че си пиша книгата?

Хари извинително потвърди, че вижда.

— Аз също съм писател — каза той.

Думите му не предизвикаха нито гръм, ни светкавици, нито поне малко възхищение. Чернокожият гледаше Лесър, сякаш не го беше чул, писателят дори го помисли за леко глух, докато онзи реагира: въздъхна дълбоко с облекчение — ясно, нямаше си работа с хазаина. Дали не го заблуждаваше? Сякаш се готвеше да се усмихне, но се сдържа.

На масата, вляво от чернокожия писател, лежеше камарата на овехтелия и някак си замърсен ръкопис. На Лесър му се стори, че от ръкописа се носи неприятна миризма. Тогава забеляза, че човекът бе свалил оранжевите си работни обувки и пишеше по бели вълнени чорапи за тенис. Дори сега пръстите на краката му мърдаха. Трудно можеше да се каже дали миризмата иде от ръкописа или от краката на пода. А може би от мене, помисли си Лесър, миризмата на страха? Както и да е, вонеше неприятно.

Най-накрая, за да каже своето, за да изтъкне причината, поради която бе чакал черният да го заговори и да му обърне внимание, Лесър промълви:

— Аз живея сам в тази сграда, сам на етажа. Опитвам се да довърша книгата си.

Непознатият отвърна на тази вест, като завъртя замислено очите си.

— Слушай, малкия, животът е суров и самотен. — Гласът му беше нисък, плътен, режещ. Сякаш съобщаваше решение, до което е стигнал след дълъг размисъл. После добави: — От днес нататък ще работя тук всеки ден в зависимост от обстоятелствата.

— Искате да кажете, че Левеншпил ви е разрешил? — Лесър се усети на ръба на лудостта. В присъствието на този човек на етажа той виждаше сериозна заплаха, може би най-новият вариант в тактиката на хазаина да го тормози и спъва.

— Коя е па тая птица?

— Собственикът на тези помещения, един нещастник. Не сте ли го срещали — искам да кажа, не идвате ли да работите тук по негово внушение?

Чернокожият нехайно отрече.

— Не ме интересува никакъв хазаин. Просто попаднах на тази сграда, докато търсех наоколо подходящо място и бързо се намъкнах. Намерих масата в мазето, стола в една стая на долния етаж, но на по-високите етажи светлината е по-ясна, затова се качих тук. Търсех усамотено място, където да мога да пиша.

— А какво точно пишете, ако нямате нищо против да ви запитам?

— Това е личен въпрос и какво пиша си е моя работа.

— Е, така е. Аз просто полюбопитствувах художествена проза ли пишете или нещо друго?

— Може и да е художествена, но е напълно истинска.

— Не съм казал противното.

Чернокожият поясни, че гаджето му била актриса в един от театрите извън Бродуей.

— Сутрин, когато не е на работа или когато няма репетиции, в апартаментчето е много тясно за двама ни. Тя се върти наоколо, бърка ми се в мислите и не мога да си седна на задника да пиша. Не искам да кажа, че не ми е приятна компанията й, особено когато ми кипне кръвта, но не и когато имам да пиша.

Лесър кимна, това му беше познато.

Той разказа на непознатия, че Левеншпил се опитва насила да го изгони, за да разруши сградата.

— Но аз съм под закрилата на общината и той е вързан за известно време. Казвам се Хари Лесър.

— Уили Спиърминт.

Никакво ръкостискане, макар че Хари с готовност бе протегнал напред лапата си. Тя остана да виси във въздуха. Смутен, изкуши се да разиграе истинска комедия: Чарли Чаплин, с изгризани от молци мустаци, преди да отпусне протегнатата ръка, разглежда оживялата си ръкавица: дали това е ръката му или риба, подадена в предишно ръкостискане? Но накрая Лесър си прибра ръката: не последва никаква реплика от ничия страна. Кой е казал, че трябва да подаваме един другиму ръка? Това не е вписано в 14-ата поправка към конституцията. Изкушаваше се да обясни, че като момче бе живял в съседство с негърския квартал в южната част на Чикаго, че си е имал приятелче там, но се въздържа. Кой го интересува това?

Лесър се почувствува засрамен, задето бе смутил Уили Спиърминт. Щом като човек пише на пишеща машина — с други думи върши едно цивилизовано дело, — нека си пише, където си иска. Всеки да си гледа своята работа.

— Извинявайте, че ви прекъснах. По-добре да се залавям с моето писане — работя над третата си книга.

Никаква реакция от страна на Уили, освен едва забележимо, разсеяно кимване.

— Страшно се изненадах, като разбрах, че някой друг се е качил тук, за да пише. Свикнал съм да бъда единственият човек на острова.

Колкото и да се мъчеше да се въздържи — хапеше си езика, напомняше си, че най-важното е времето, че закъснява за работа — Лесър се чу да казва следното:

— Добре, извинете ме още веднъж, аз самият страшно мразя да ме прекъсват. Но все пак, почукайте ми на вратата, ако имате нужда от нещо — от гума, молив, какво да е. Аз съм в апартамента вляво от вас и съм обикновено свободен късно следобед, след като съм привършил с писането за деня. Колкото по-късно, по-добре.

Уили Спиърминт, очевидно пристрастен към работата си, запретна нагоре зелените си ръкави, размърда набитите си къси пръсти с лекота и доволство, че Лесър чак му завидя, после се наклони над огромната черна машина и замисляйки се над думичките, продължи своето трак така так трак, както преди. Дали Лесър все още продължаваше да стои в стаята, това изглежда ни най-малко не го засягаше.

* * *

В своя кабинет Хари дълго размисля колко много би желал да бъде сам на последния етаж. Аз се имам за самотен човек, което значи, че съм точно подходящ за работата, с която се занимавам, при тези обстоятелства. Вярно е, че ми е опротивяло да се катеря нагоре по шестте неосветени етажа и да се чудя кого ще срещна — човек или звяр, но от друга страна, аз си харесвам тази грамадна празна сграда. Голям простор, където въображението ми спокойно може да се рее. Чудесно място за работа, особено когато Левеншпил събира някъде наемите си или пък е зает с нещо друго. Истината е, че не ми е притрябвал тоя Уили Спиърминт.

* * *

Малко след пладне — когато една сирена наблизо пищя в продължение на няколко секунди, за да напомни — ако някой случайно е забравил — за тревожното състояние на света — Уили зарита по вратата на Лесър с тока на обувката си, прегърнал в две ръце, или по-скоро прегърбил се над масивната си пишеща машина. Удивен, Лесър за миг въобще не можа да проумее защо идва и се сепна, като го видя. Над работния си комбинезон Уили бе сложил синьо морава вълнена африканска туника с кройка на чувал. Косата му не беше с прическа стил афро, както на Лесър му се бе сторило; просто бе вчесана право нагоре с път от лявата страна и надигната отзад като изскокнала дъска от пода. Засуканата му козя брада, която разцъфваше под брадичката, удължаваше лицето му и някак си подчертаваше изпъкналостта на очите, където бялото бе много повече от кафявото. Прав, имаше към метър и осемдесет, по-висок, отколкото Лесър бе предположил.

— Мога ли да паркирам тая джунджурия тук до утре сутринта? Няма да ми е приятно, ако ми я задигнат от кабинета. Досега я криех в килерчето, но това не е криене, ако някой реши да рови.

Лесър след кратко колебание изтърси:

— Свършихте ли за днес?

— Това какво ви засяга?

— Е, нищо, просто си мислех.

— Аз пиша от осем до дванайсет или там някъде — отвърна чернокожият, — четири пълни часа, а после се чупя, ходя при приятели или нещо друго. Да пишещ думи е все едно да удряш листа с еднотонен чук. Вие по колко часа висите над хартията?

Лесър каза, че по шест часа на ден, понякога и повече.

Уили неловко замълча.

Хари запита за ръкописа:

— Не бихте ли искали и него да оставите. Излишно е да ви убеждавам, че няма да надничам.

— Не, човече. Той ще стои при татко си. За това си нося и чанта.

Една обемиста чанта с цип бе притисната под мишницата му. Лесър го разбираше. Безопасността на ръкописа е постоянна грижа за писателя. Той самият пазеше копие от своя ръкопис в сейф в близката банка.

— По кое време ще дойдете за машината?

— Около осем, там някъде, ако това не ви пречи. Пропусна ли някой ден, не се безпокойте.

Тоя човек ще ми създава всекидневни грижи. Но като помисли, Лесър отвърна:

— Аз съм тук винаги, освен в неделя.

— В неделните дни аз се любя с мойта кучка.

— Е, за това ви завиждам.

— Няма защо, бе, човече, парчета навсякъде се намират.

— Обикновено жените, на които попадам, все искат да се женят.

— А, виж, от тия мадами се пази — посъветва го Уили.

Той вмъкна машината в апартамента на Лесър и след като огледа всекидневната, я постави с пухтене до прозореца под една малка масичка със саксийка здравец.

— Тука. Ще ми е под ръка.

Писателят не възрази.

— Ех, човече, човече. — Уили зяпаше със завист и доволство по етажерките, натъпкани е книги, полегнали книги, списания, малки изделия на изкуството. Той внимателно изучи радиограмофона на Лесър, после бавно прерови купчината с плочи, четейки на глас имена на пиеси и изпълнители, подигравайки се на някои от имената, които не можеше да произнесе. Една плоча на Беси Смит го изненада.

— Какво прави тя тука?

— Тя е толкова истинска, тя ми говори.

— Това, че ти говори, не значи, че ти казва нещо.

Лесър реши да не спори.

— Да не сте специалист по проблемите на черните? — лукаво запита Уили.

— Аз съм специалист в писането.

— Ненавиждам това безобразие, когато белите разказват за черни.

Уили обиколи кабинета на Лесър. Седна на бюрото му, докосна машинката му, опипа дюшека на леглото, отвори шкафчето, надникна вътре, затвори го. Застана до стената, изучавайки малките гравюри, които колекционираше Лесър.

Лесър му разказа за своите пари от киното.

— Спечелих четиридесет хиляди долара от един филм преди осем години и парите ми ги изплащаха на части. Като се приспадне комисионата на моя агент, досега я карах добре с около четири хиляди годишно.

— Човече, ако аз имах такова количество мангизи, щях да съм царят на лайняната планина. Какво ще правиш, като изхарчиш всичките?

— Почти са на привършване. Но се надявам до лятото да завърша книгата си, а може и по-рано, ако не ме остави късмета. Авансът от нея ще ме държи още две-три години, докато напиша следващата си книга. Тя ще е по-малка от тази.

— Толкова време ли ти трябва, цели три години?

— Даже и повече, аз пиша бавно.

— Тогава увеличи скоростта.

Уили хвърли последен поглед наоколо.

— Тука е доста широчко. Защо не направим скоро някоя забава. Не тая седмица, но може би — другата. Аз съм навит.

Лесър нямаше нищо против. Не го каза, но се надяваше Уили да доведе и някои момичета. Никога не бе спал с черно момиче.

Бележки

[1] Ескатолагия (гр.) — доктрина за крайното, за последните неща, като смъртта, пришествието. — Б.пр.