Димитър Янакиев
Скок през вековете (3)

* * *

Маймуната преживя анабиозата.

Раевски, който успя да стане близък с професора, бе един от първите хора, които узнаха това.

Той видя маймуната в една клетка в лабораторията на професора. Тя беше събудена по-предния ден. Животното се чувствуваше добре. Сякаш бе преспало дълъг сън.

Настъпваше мечтаният час.

Професор Иванов, Лена и Петър Пеев бяха уверени в своя успех. Безпогрешно — без никакви отклонения, протичаха опитите. Тайната на анабиозата несъмнено бе открита. Анабиотинът още от самото начало се оказа прекрасен препарат. С него се улесняваше изстудяването, без да се образуват в протоплазмата ледени кристалчета. Това бе решаващото. Изстуденото тяло, на глед безжизнено, запазваше някаква искрица от живот. Необходима бе топлина, която да разгори искрицата, за да затупти отново сърцето, за да запулсира кръвта, да се стопли тялото и замръзналият отново да оживее, без да има никаква представа за времето, което е прекарал в анабиоза.

Раевски забеляза, че напоследък професорът ставаше неспокоен.

Една неделя, когато отиваше да го покани да идат до Искъра за риба, той забеляза в стаята върху масата писмо на някаква бланка. Няколкото мига, в които професорът излезе да се облече, му бяха достатъчни, да хвърли върху писаното бегъл поглед.

„Академията смята, че е твърде рано да се говори за опити върху хора, дори и да има желаещи. Необходими са още няколко по-продължителни опити върху маймуни. За тази цел ви се отпускат…“

Раевски не можа да дочете края, защото в коридора се чуха стъпки. Но това му беше достатъчно. Ето защо напоследък професорът бе така намръщен.

Откакто опитът с маймуната успя, германецът правеше планове как безнаказано да преснима записките върху анабиозата. Той много се страхуваше, че ще се заблуди всред различните папки с материали и бележки, които професорът имаше. Затова четеше медицинска литература, учеше латински названия и дебнеше подходящия момент. Но сега писмото, което прочете, разкриваше нова възможност. Как ли биха погледнали професорът, Лена и асистентът на предложението да идат в Америка и там да правят опити върху хора, колкото си искат.

Трябваше да се подхвърли тази идея.

Сгоден случай му се удаде още същия ден. Беше неделя и професорът прие с радост да идат за риба. Лиза, хубавата жена на Раевски, ги изпрати.

— Да не закъснявате! — извика им на изпращане тя.

— Няма. Ще се върнем привечер.

Раевски шофираше изкусно малката кола. Професорът седеше до него и се любуваше на красивия пейзаж.

— Превеждам интересна книга — подхвана разговора Раевски, като не изпущаше очи от асфалта и увеличаваше скоростта. — Разказва се за търсенията на един хирург. Той открива метод за присаждане на жива тъкан. С него смята, да направи революция в науката. Но е вече стар и бърза да завърши започнатия труд… ако обичате, подайте ми цигара.

Професорът подаде цигара на своя приятел. Той я стисна между устните си и замълча.

— Как ви се струва, да намаля малко?…

Колата летеше по правото шосе. Стрелката на скоростомера се движеше между 90 и 95 километра.

— По-добре намалете. Тъмно е, може да спукаме гума.

— Вярно…

Стрелката, като се колебаеше, заслиза надолу — 80… 70… 65…

— Това е достатъчно.

Раевски мълчаливо пушеше.

— Шосето ме изкушава да вдигна скоростта — усмихна се той.

— Защо не разказвате за книгата?

— Интересно ли ви е?

— Да, разправете.

— После хирургът се влюбва в млада жена. Последната любов в живота му го импулсира. Работи денонощно. Не знае миг почивка. Следват успех след успех. Остава да се приложи неговият метод за хирургия върху хора. Но тогава се изпречват учени, които не вярват в неговите изследвания. Те смятат, че не бива да са рискува животът на болните тогава, когато методът не е напълно проверен. Искат да продължат опитите с животни. Професорът е отчаян. Чувствува, че неимоверният труд го е изтощил. Няма да доживее деня, в който човечеството с благодарност ще изговаря неговото име. А иска да се порадва на своя труд. Една вечер той се разхожда край Сена с мисълта да свърши със себе си. Действието става във Франция. Тук вижда девойка, която иска да се хвърли в реката. Той я спасява. Двамата разговарят. Тя му казва, че е решила да умре и нищо не може да я спре. Щом той я остави и си иде, тя ще скочи в реката. Тя го пита защо той е нещастен и също се стреми към смъртта. Хирургът й разказва целия си живот, за недоверието, с което посрещат неговия труд, за това, че той е прав, но няма да има време да докаже правотата си. Тя се съгласява той да я оперира. Нали и без това е решила да умре. Хирургът приема… Операцията минава напълно успешно. Хирургът има световно признание и слава. Същата нощ, когато го чествуват, девойката се самоубива. Тя му оставя писмо, в което пише, че се радва, че поне той е щастлив. Нейното щастие е избягало. То никога няма да се върне. Тя намира спокойствие само в смъртта.

Раевски захвърли загасналата цигара. Професорът мълчеше.

— Защо е този край, защо девойката трябва да умре? — каза след малко Иванов. — Струва ми се, че е лошо измислено, лошо измислено от началото до края…

— Романът е хубав, вярвам, че ще го издадат.

— А аз не вярвам.

— Вие сте учен.

— Но и читател.

— Как мислите, правилно ли постъпва хирургът, като оперира момичето?

Професорът не отговори веднага.

— Не зная. Ако е бил напълно уверен в своя успех, струва ми се, да — каза той.

— Чувал съм, че в Америка и въобще на Запад много млади хора с удоволствие се съгласявали да извършват върху тях различни опити. Разбира се, срещу заплащане.

— Това е унизително. Това е под достойнството на човека. Това е унизително както за този, който търгува с живота, така и за този, който използува неговото нещастие! — в гласа на професора звучеше възмущение.

— Защо? Ученият прави опити — опита се да отвърне равнодушно Раевски.

— Да разполагаш с живота на хората, като използуваш лошото материално положение, в което са изпаднали, е равносилно на престъпление.

— Но все пак има напълно здрави хора, които доброволно са готови да помогнат на науката… Случаят с тази девойка. Тя е решила да умре, но преди това помага да се постигне успех в световната наука и след това се самоубива.

— Най-голямата глупост и най-страшното престъпление. Нищо не я оправдава…

Замълчаха. Но по тона на професора Раевски разбра, че всяко предложение ще бъде крайно нетактично от негова страна. Професорът не бе от хората, които можеха да се поддадат на такава съблазън.

* * *

И все пак писмото на Академията беше разстроило много професора.

— Защо? — питаше се той и сам си отговаряше. — Те са прави. Те гледат отстрани и виждат точно. Аз не мога да бъда безпристрастен и спокойно да преценя.

Същевременно той се вълнуваше. Той страшно желаеше час по-скоро да изпита анабиозата. В душата си не беше убеден, че е необходимо да се бави. Напротив! Необходимо бе да се бърза, да се овладее анабиозата, да се изучи нейното въздействие върху хората и тя да навлезе е медицината като метод, който да даде решението за успешното лекуване на злокачествените тумори. Вечер той дълго се въртеше в леглото. Ставаше, четеше и не можеше да заспи.

Имаше ли право той, научният работник, уверен в своите постижения, да прекрачи забраната на Академията и сам, на своя отговорност, да извърши рискованите опити. В душата си бе дълбоко уверен в своята правота. Не биваше да му се бъркат.

Но кой ще е този, който ще застане в камерата на границата между живота и смъртта? Не е ли най-добре първият опит да направи със себе си? Ако би сбъркал, поне нямаше друг да плаща за грешките му.

Резултатите, получени в лабораторията, бяха блестящи. Свойствата на анабиотина да довеждат живата клетка в анабиотично състояние без никакви изменения в нейната структура се потвърждава навсякъде.

Защо тогава трябваше да протака?

Тези въпроси вълнуваха не по-малко и Лена. Тя бе прочела писмото на Академията и също трескаво мислеше. Трябваше ли да се бавят?

Дързостта е присъща на младостта. Младостта с пълна сила се хвърля навсякъде, стига да е запалена от една разумна идея. Желанието за подвиг й е присъщо.

Лена участвуваше в научната работа на своя баща със съзнанието, че върши нещо голямо, което час по-скоро трябваше да завършат.

Но кой пръв би се подложил на анабиоза?

В анабиотично състояние те извършиха върху маймуната малка операция. Операцията мина точно така, както предполагаха. Но да се прави опит с болен — още не биваше. Защо тогава тя да не влезе в камерата? Какво? Страхуваше ли се?

Разбира се, че не! Тя помнеше хилядите опити върху морските свинчета, хилядите отчайващи резултати, които караха баща й да пребледнява и ходи с дни като болен. Колко годишен е бил той, когато се е заел с анабиозата? Той й разказваше че проблемът за анабиозата го е вълнувал още като студент. Още тогава той слушал лекциите на Бахметиев и се запалвал по неговата идея. Той бил един от малцината студенти, които имали възможността да посещават малката лаборатория на големия учен.

А после?

Още откак можеше да си спомни своето детство, тя виждаше баща си, облечен в бяла престилка, малко приведен и мълчалив. Те винаги живееха в институтите, в които той работеше. Преди осем години баща й стана член-кореспондент на Академията, а две години по-късно на негово разположение бе дадена вилата с нейната подземна лаборатория.

Годините изминаваха в непрекъснати търсения, изследвания, опити. Най-после препаратът, който можеше да помогне живата клетка да се приспособи към ниските температури, без да застине, бе открит. Но колко усилия бяха необходими, докато той да влезе в действие. Колко морски свинчета останаха завинаги замразени, без да могат да се събудят. Закономерностите се разкриваха пред изследователите една след друга и те се задълбочаваха все повече в същността на проблема. Успехите започнаха да идват. Зайците, кучетата, маймуната преживяха анабиозата, без никакви забележими повреди. Изглеждаха дори по-жизнени. Нищо във функциите с вътрешна секреция не се беше променило. Не беше ли това точен признак за пълния успех? Ако бе забелязал и най-малкото нарушение в обмяната на веществата в маймуната, баща й би правил още десетки опити с маймуни. Но такова изменение нямаше. Биваше ли тогава да се бавят?

Решителността зачервяваше лицето на девойката.

Не друг, тя щеше да влезе в камерата… Тя бе уверена, че нищо лошо няма да се случи. Просто щяха да убедят всички в своята правота и да спасят живота на хиляди болни.

* * *

Тази вечер тримата дълго спориха.

Професорът не искаше и да чуе да направи опита с друг. Но накрая бе принуден да ги послуша. Неговата преклонна възраст би се оказала фатална. Имаха ли право обаче да рискуват живота на Лена или Петър?

Те двамата настояваха енергично. Никой не искаше да отстъпи на другия.

— Какво има за мислене, татко? Ние открихме анабиозата, ние ще докажем, че тя е валидна за хората. Малко ли са случаите в науката, когато велики откриватели в медицината са изпитвали своите серуми най-напред върху себе си? Кой повече от нас вярва в анабиозата? Никой! Толкова години живяхме ден и нощ с нея. Ако ние не вярваме в успеха, нямаме право да рискуваме живота на друг, бил той тежко болен. А ако вярваме, защо например аз да не се подложа на анабиоза — говореше Лена.

Нейните разсъждения бяха верни и професорът в себе си го признаваше. Искаше да се съгласи с нея и не можеше. Обичаше дъщеря си повече от всичко в света.

След разговора професорът разстроен се върна в стаята си. Някакво раздвоение го беше обхванало. Раздвоение между големия учен и бащата.

И все пак Лена беше права. Вярваше ли той в анабиозата, щом я спираше? С какво право щеше да постави в камерата други хора?

Тежка задача!

Челото на професора гореше. Навън бе облачно. Кога се беше спуснала нощта той не бе разбрал. Духаше вятър и дърветата шумоляха.

Той отвори прозореца. Светкавица проблесна и разкъса за миг тъмнината. Освети градината, беседката и пейките, дърветата в градината, разлюляната планина.

Вятърът изведнъж духна силно, блъсна крилата на прозореца. Няколко светкавици проблеснаха, чу се далечен тътен и силен дъжд рукна като из ведро. В стаята заедно с ромона нахлу прохлада и мирис на прясна трева.

Професорът не затвори прозореца. Той остана така замислен, натъжен. Какво го чакаше след няколко месеца? Дали щеше да доживее до следващата пролет? Дали щеше да види резултата от толкова годишния си труд?

Напоследък се задъхваше все по-често. Дългогодишният, често пъти изнурителен труд бе отслабил постепенно сърцето. Нужно му бе често голямо напрежение на волята, за да се държи на крака…

Лена… Дали беше права Лена, като искаше да влезе в камерата? Или Петър…

Той още не можеше да реши.

* * *

— Какво ще кажете, професор Клер?

Мак Доналд подаде на французина лист, на който с пишеща машина бяха написани десетина реда.

Рене Клер го пое бавно, сложи очилата си. В следващия миг лицето му се преобрази. Не остана и сянка от спокойното равнодушие.

— Не се ли съмнявате в достоверността на данните? — попита бързо той.

— Не.

— Откъде ги имате? В пресата не съм срещал нищо!

— Имам ги от сигурен човек.

— Не мога да си обясня защо вестниците не пишат. Това е първият подобен случай в световната наука.

— Професор Иванов искал да изпита анабиозата върху хора. Дотогава смятал да мълчи.

— Странен човек.

— Това е в наша полза, Всичко ще свърши съвсем безшумно. Без никой да узнае.

— Смятате да отвлечете професора?

— Не… Това е много трудно.

— Тогава?

— Ще го поканя да гостува на нашия институт и тук ще му предложа да изпита анабиозата.

— Вярвам ще го пуснат. Ако жертвуваме няколко негри, за черното им племе няма да е кой знае каква загуба.

— В краен случай вие ще използувате неговия метод.

Мак Доналд ехидно се засмя.

Същата вечер до малкия радиопредавател Раевски стоеше в очакване. Беше един часът след полунощ. Той нервно погледна часовника. Уговореното време бе дошло. Апаратът тихо бучеше. Няколко минути изминаха. Немецът се бе превърнал в слух. Готвеше се да затвори апарата, когато чу очакваните сигнали. Той натисна копчето на магнетофона. Лентата започна да се върти.

На другия ден Раевски дешифрира съобщението и изтри записа от магнетофонната лента.

Нареждането бе категорично. Да действува веднага, както намери за уместно!

* * *

В подземната лаборатория на професор Иванов имаше две камери за анабиоза. Едната от тях — по-голямата — бе изолирана встрани от подземния тунел. Тя бе направена допълнително по личните указания на професора и дори не фигурираше в плана на вилата. Никой освен Лена и Петър не знаеше за нейното съществуване. Нисък тесен тунел водеше към камерата. Към главния тунел той се затваряше с два големи каменни блока. Няколко плътни, влизащи в стената врати осигуряваха пълна изолация.

Камерата бе подготвена за големи опити. Топлинни помпи от полупроводници я охлаждаха. Устройството им бе такова, че те използуваха топлината на горния земен пласт, за да поддържат в камерата необходимата ниска температура. Автоматиката беше пълна.

Затова именно в тази камера професорът реши да направи големия опит. Вътре щеше да влезе Петър.

Беше 9 часът вечерта на 18 май. Асистентът седеше на кушетката в лабораторията. Мълчаха и тримата. Чуваше се само тракането на лъжичката по стъклената чаша, в която Лена разбъркваше дезинфекционната течност. Лицата им бяха пребледнели, съсредоточени.

— Достатъчно ли е?

Баща й хвърли бърз поглед.

— Добре.

— След малко ще приготвя душа.

Преди да влезе в камерата, бе необходимо Петър да се дезинфекцира, да облече стерилизирани дрехи.

Последните приготовления бяха привършени.

Лена взе спринцовката и отвори първата ампула. Петър подаде лявата ръка. По устните му за миг трепна усмивка.

— Хайде.

Професорът хвана ръката му, напипа с пръст вената. Тънката игла се плъзна под кожата.

Лена приготви втората ампула.

— Да тръгваме.

Петър погледна часовника си.

— Време е. След пет минути препаратът почва да действува.

Професорът мълчаливо кимна. Петър стана и тръгна пръв. След него професорът. Лена вървеше с широко отворени, уплашени детски очи. Истина ли бе това? Искаше й се да извика: „Спрете!“, но те вървяха по тунела и свиха по отворения вход към камерата.

Петър влезе сам. Не биваше дори да се целунат. Той се пазеше да не се опира до околните предмети.

Зад него затвориха вратата.

Професорът натисна включвателя. Лена стисна очи… Полъхна хлад…

. . . . . .

. . . . . .

Грохнали от умора, двамата се върнаха назад. Всяка крачка бе огромно усилие. Какво напрежение на волята бяха претърпели. Всеки миг им се искаше да извикат: „Стига!“. Да спрат и никога да не помислят за анабиозата. Твърдото решение и волята на учения надделяха над чувствата…

Сега Лена не можеше повече да удържи. Тя заплака, цялото й тяло затрепера като уплашена птичка.

— Татко!

— Да… — професорът като в сън се обърна.

— Върни се. Събуди го…

— Вече е късно. Дали ще го събудя сега, или след два месеца, или след две години е все едно… Анабиозата действува.

Той затвори внимателно вратите, спусна каменните блокове. Входът се закри. Големият облицован тунел стана пак, какъвто бе и какъвто го познаваха сътрудниците на Академията.

Двамата бавно се изкачиха по стълбата и излязоха в коридора. Но изненадано се спряха. В кабинета на професора светеше! Кой можеше да бъде там?

Без да съобрази, професор Иванов блъсна вратата.

Няколко изстрела отекнаха в нощта.