Димитър Янакиев
Скок през вековете (2)

* * *

— Генерал Колинс от Военното министерство.

— Нека влезе, Кет.

На вратата се появи дребната фигура на човек, облечен в генералска униформа. Той кимна и пъргаво се запъти към милиардера.

— Хелоу, Колинс.

— Хелоу, Мак.

Милиардерът направи широк жест. Човекът седна на посоченото кресло, намести се удобно, огледа кабинета и нервно попита:

— Какво ще искаш, приятелю?

— Малка услуга — късо отвърна милиардерът.

— Например?

— Сведение за един български учен.

— Къде се намира той?

— В България.

— Тогава услугата не е толкова малка.

— Казва се професор Иванов и е биолог — каза тихо Доналд. — Работите му нямат стратегическо значение. Мисля, че всичко ще се свърши лесно.

Генерал Колинс нервно забарабани с пръсти по плюшената облегалка на креслото. Малките му очи гледаха съсредоточено статуетката на жена върху бюрото на милиардера. Той се мръщеше все повече.

— Напоследък работите вървят доста зле! — отвърна той, като отсичаше думите. — Ние почти нямаме хора. Сътрудниците, на които човек може напълно да вярва, остават все по-малко. Но ще се опитам да направя нещо. За какво се касае?

— Нищо особено. Обикновено медицинско откритие. Ще платя колкото е необходимо.

Милиардерът отиде до бюрото си и му подаде един плик.

— Вътре е описано всичко.

* * *

Големият опит на професор Иванов завършваше. Две години кучетата престояха в камерите. В трескаво очакване професорът броеше изминаващите дни.

За първи път той проверяваше своите изследвания на сложен организъм, на топлокръвни животни.

Сутринта на 23 септември професорът стана по-рано от обикновено. На няколко пъти той слиза в подземието, връща се горе и отново отива при камерата. Минутите му се струваха часове. Но той беше дисциплиниран. Изкушението да провери по-рано резултата не го надви.

Когато часовникът удари 9, професорът, Лена и Петър бяха до камерата. Мълчаха. Професорът прокара ръка по прошарените си коси. Не смееше да включи ръчката за затопляне. Какво ги очакваше? Провал или успех? Двете кучета лежаха вкочанени. И никакъв признак на живот, нищо, което да подсказва, че сърцата им отново ще забият.

Лена с трепереща ръка завъртява ръчката. Колко дълги им се струват следващите минути. Тишина е погълнала лабораторията… Скрежът по стъклото на камерата започва да омеква, към пода се търкулват капки вода. Живакът в термометъра започва да се покачва.

Челото на професора е оросено от пот. Лена нервно свива юмруци. Дали животните ще се пробудят? Дали анабиозата не бе дала отражение в мозъка и те не бяха мъртви или парализирани?

… Температурата на въздуха в камерата се задържа постоянна, а кучетата все още не дават признаци на живот.

— Не ви ли се струва, че Шаро мръдна? — пита тихо Петър.

Професорът и Лена отговарят почти едновременно:

— Не… — гласовете им са дрезгави, чужди.

… Още десет, петнадесет минути. Те не смеят да се гледат в очите. Надежди, пожелания, планове — всичко сякаш се сгромолясва в някаква пропаст, за да не излезе никога. Не беше ли анабиозата привилегия само на нисшите организми?

Лена се страхуваше да каже, че няма защо повече да чакат. Изчисленото време, за което телата на двете животни трябваше да се затоплят, премина.

Професорът седна и стисна с ръце слепите си очи. Колко силно туптеше кръвта… Лена свали престилката. Петър прибра разпръснатите по масата листа.

… Но какво е това? Тримата гледат и не могат да вярват на очите си. Коремът на Шаро равномерно започва да се повдига.

— Дишат! Те дишат! — крещи Лена.

По вдървените тела на кучетата преминават някакви нервни тръпки, животните сякаш се събуждат от тежък сън. Шаро се изправя, отърсва се, но залита и пада. Граничарката също отваря очи.

Професорът пръв се опомня от голямата радост. Сега кучетата имат нужда от храна.

— Месото! — вика той.

Петър се суети, отключва най-после вратата на камерата и поставя вътре чинията с прясно месо.

Шаро се довлича до нея и с настървение започва да яде.

* * *

Овощната градина с малка къщичка до вилата на професора бе обявена за продажба. Старият собственик, който напролет по цял ден ту пръскаше, ту поливаше или подрязваше старите като него дървета, в края на април, когато се пукаха първите пъпки на вишните, ненадейно умря. Месец след това на оградата се появи дъсчица с надпис: „Продава се. Справки тел. 7–51–23.“ На градинската врата увисна голям катинар.

Дълго време в градината не влезе никой. Пътечките прораснаха с трева. Закованите дъски по прозорците на къщата потъмняха. Винаги белосаните стволове на дърветата се напукаха и почерняха. Катинарът на вратата се покри с ръжда.

Есента позлатяваше листата на дърветата, когато един следобед Петър забеляза в овощната градина нов човек. Беше среден на ръст, на около 35 години, със слабо мургаво лице. Имаше много черна права коса, грижливо причесана назад. Като видя асистента, непознатият се усмихна и дойде до оградата. Походката му беше гъвкава и силна — издаваше добрия спортист.

— Добър ден — поздрави усмихнат той. — Аз ще бъда новият ви съсед. Казвам се Владимир Раевски. По професия — преводач от английски и френски.

— Доктор Пеев — подаде ръка през оградата Петър.

— Моята работа изисква спокойствие — продължи Раевски, като огледа с възхищение градината. — От две години търся подобно място. Мисля, че тук човек може спокойно да работи. Превеждам Шекспир. У нас още няма хубави преводи на неговите сонети.

На вратата на къщичката се появи млада жена и го извика.

— Един момент, скъпа — отвърна Раевски, като се поклони на научния сътрудник. — Беше ми много приятно… Но трябва да бързам. Днес се пренасяме…

Той пъргаво се затече към къщата.

В голямата столова, която служеше за всекидневна, Петър намери професор Иванов. Той седеше на своя широк стол и си играеше с двете кучета. Шаро и Граничарката се галеха, изправени на задните си крака. Предните им лапи лежаха на коленете на професори. Очите на кучетата ласкаво следяха всяко негово движение.

— Днес е осмият ден — каза професорът на Петър. — Шаро и Граничарката са добре. Виж как играят.

Професорът зарови пръсти в гъстата козина на главата на Граничарката. Тя радостно излая.

— Още се чудя как можахме да не съобразим, че козината ще попречи телата да се затоплят бързо. Само как се изплашихме… — той весело се смееше и продължаваше да гали кучетата.

Всекидневната беше обзаведена в народен стил. В средата имаше маса с четири стола. Покрай стената — миндер с дълги възглавници. Два големи прозореца гледаха към Витоша. Подът беше постлан с дебел чипровски килим. Цялата северна стена беше заета от библиотеката на професора. В неговата стая вече нямаше място за повече книги.

Професорът отстрани кучетата и разтвори книгата, която лежеше на коленете му. После подчерта едно изречение и се обърна към Петър:

— Мисля, че е време да преминем върху опити с още по-висши организми — човекоподобни маймуни. Утре ще направим искане до Академията.

— Днес Лена е там.

— Пратих я да говори с академик Петров.

Във всекидневната влезе леля Венета — четвъртият човек, който живееше във вилата. И като добра домакиня веднага се разсърди, щом видя кучетата.

— Вън! Вън! — завика тя, като хвана кучетата за каишките и ги повлече към вратата. — Ще изпоцапат всичко.

— Дядо Димовата къща вече е продадена — каза Петър, като седна до професора. — Днес новият собственик се пренася.

— Хм… Какъв е той?

— Млад човек. Преводач. Казва се Владимир Раевски.

Двамата не говориха повече за новия съсед. Имаха много друга работа. Предстояха нови опити и изследвания.

* * *

Ото Вернер — понастоящем Владимир Раевски, преводач от немски, френски и английски, живееше в България от 1940 година. Той беше сирак, осиновен от търговеца на тютюни Раевски. Когато го осиновиха, бе 19-годишен. Баща му бе загинал като офицер от командния състав на една подводница. Майка му и роднините загинаха при бомбардировките на Берлин.

Може би търговецът Раевски искаше да подобри връзките си с немските вносни централи или може би просто искаше да има наследник от чиста арийска раса. Съображенията знаеше само той. Но един ден няколко германски вестника поместиха между многобройните реклами съобщението, че българският търговец Марин Владимиров Раевски осиновява сина на поручик Вернер, загинал като герой. Нищо повече.

В същия ден Ото отпътува с новия си баща към България, който му даваше първите уроци по български език.

Още през август 1942 година Раевски промени поданството на сина си. С малък бакшиш той успя да уреди в регистрите на общината да го водят като българин по произход. Така Ото Вернер се превърна на Владимир Раевски. Но търговецът не беше предвидил, че ръководителите на немското разузнаване не забравят своите сънародници.

Ото Вернер получи първата си задача в началото на 1943 година и няколко месеци по-късно бе произведен в лейтенант от германското разузнаване.

Есента на 1946 година по витрините на софийските книжарници се появи книга с избрани стихове от Хайне. Върху първата страница със ситни букви бе написано името на преводача: Владимир Раевски.

Ото Вернер бе останал в сянка. В зениците на сините му очи се затаи пламъче, което проблясваше, когато нощем лейтенантът слушаше комюникетата на главната квартира.

Останал сам в тила на врага, Вернер трескаво работеше. Той вярваше в победата на Германия и искаше да умре за нейната слава. Той беше роден войник, възпитан сурово от своя баща и отрядите на „Хитлер югенд“. Мечтаеше за подвиг, който да впише името му при имената на прославените бойци — асове на войната.

Но един ден връзката с центъра прекъсна. Напразно Вернер чакаше до радиопредавателя и търсеше познатия сигнал. Месец по-късно настъпи катастрофата. Фюрерът не можа да използува новото оръжие. Берлин падна. Под неговите развалини бяха погребани и мечтите на Ото Вернер…

Колко тежки бяха тия дни. Той скри грижливо военната си легитимация, с немска акуратност прегледа всичките си книжа и унищожи това, което би могло да го компрометира. Основното познаване на двата езика и голямата му култура му помогнаха лесно да намери работа като преводач. Внимателно следеше политическите събития и мислеше за реванша. Германия не биваше да остане победена. Но как той можеше да иде там?

Раевски не предполагаше, че военната му кариера ще започне отново.

Той прие предложението да задигне резултатите от изследванията на проф. Иванов, доволен, че не е забравен.

Младият немец бе съобразителен и много умен. Той преценяваше, че да се откраднат резултатите от изследванията на професора, не е трудно. Ако ги откраднеше, му обещаваха спокойно прехвърляне в Западна Германия и осигуряване за цял живот.

А той искаше да се върне там!

Как можеше да се влезе в кабинета на професора?

Раевски не допускаше и най-малката възможност да научи нещо повече за вилата. От своята стая с бинокъл наблюдаваше прозорците, чертаеше по въображение нейното вътрешно устройство.

Той лесно установи, че във вилата живееха четирима души: професорът, дъщеря му, асистентът и старата жена, която вероятно беше нещо като домакиня. Раевски я виждаше да изтърсва завивките винаги от балкончето на южния прозорец на втория етаж, а не от голямата тераса. Това го караше да предполага, че спалните бяха горе. Горе вероятно всеки имаше своя стая. Но дали там беше кабинетът на професора, не можеше да се отгатне. Да си уреди на втория етаж кабинет един седемдесетгодишен човек, му се струваше малко вероятно. По-възможно бе кабинетът да е на първия етаж. Но къде точно? Срещу терасата бе всекидневната — просторна стая, в която на обед се хранеха обитателите на вилата. От северната страна бе кухнята. От изток — главният вход. Къде тогава бе лабораторията?

Колкото и да чертаеше, каквито и комбинации да правеше, Раевски не можеше да разбере с положителност вътрешното устройство на вилата. Да влезе в нея нощем, не смееше. Двете кучета, които напоследък тичаха из двора на вилата, злобно ръмжаха и показваха острите си зъби, щом той наближеше оградата. Те го подушваха веднага. Той им хвърли месо, но те не го ядоха. Налагаше се да бъде предпазлив. Една погрешна стъпка и задигането на материалите по изследванията можеше да стане неимоверно трудно.

Той намери изобретателен ход.

Беше два часът през нощта, когато Раевски натисна звънеца на пътната врата на вилата на професора. Професорът го чу като в просъница. Той отмахна одеялото и се ослуша. Звънеше се. Кой може да бъде по това време? Професор Иванов посегна и запали нощната лампа. Стана, излезе в коридора и попита по домофона:

— Кой звъни?

Чу се разтревожен мъжки глас:

— Вашият съсед, Раевски. На жена ми неочаквано й стана много зле. Позволете да се обадя по вашия телефон за бърза помощ.

— Момент, моля.

Професорът бързо се облече. Какво ли бе станало на хубавата млада жена? Дали да събуди другите? Не, няма смисъл. Защо да се тревожат посред нощ!

Той взе слушалката си, инжекции за поддържане на сърцето, някои медикаменти за първа помощ и излезе.

Навън лежеше прохладна есенна нощ. Тиха, светла. Безброй звезди блещукаха на небесния свод. Витоша тъмнееше и от нейните гори повяваше ветрец, който залюляваше от време на време листата на дърветата.

Пред пътната врата чакаше разтревожен млад мъж.

— Идвате вие, другарю професор? — извика с благодарност той.

— Затова съм лекар — отвърна Иванов, малко стеснен от възторга, с който бяха казани тези думи.

В спалнята професорът завари младата жена да лежи пребледняла. Тя едва поемаше дъх. Погледът й блуждаеше. Лицето бе оросено с пот…

Професорът постави слушалките. Още първото допиране бе достатъчно: дейността на сърцето бе силно нарушена.

— Котлон и вряща вода. Веднага! Трябва да обваря спринцовката.

Мъжът тичешком отиде в кухнята.

— Водата ври, другарю професор — Дойде след няколко минути той.

— Поставете тази спринцовка.

Малко след това постави инжекцията. Болната се почувствува по-добре.

— Какво сте правили днес? Не мога да си обясня нейното състояние.

— Нищо. Тази вечер четохме повече, пихме няколко кафета… Въобще ние много пием кафе.

— Ето оттук е дошло. Вашата жена има слабо сърце и да пие силно кафе за нея не е полезно. Особено ако пие много, може да се стигне дори до тежки сърдечни кризи.

— Мислите ли?

— Да, мисля. За нея е необходимо пълно спокойствие и никакви възбудителни за нервната система напитки.

— Добре, другарю професор.

— Утре тя ще е добре, като че нищо не е било, но вие трябва да спазвате моите съвети…

Двамата излязоха в градината.

— Позволете…

В ръката на мъжа професорът видя банкнота.

— Не, няма нужда — строго каза той.

Мъжът наведе глава.

— Извинете, не зная как да ви благодаря…

— Нищо, нищо…

Двамата се разделиха пред вратата на вилата. Няколко мига Раевски стоя, без да помръдне. После неочаквано се обърна и изчезна в тъмнината.

* * *

В края на януари Мак Доналд получи от генерал Колинс първия доклад. Той го прочете на Рене Клер.

„Изследванията, които професор Иванов в България извършва върху анабиозата, вървят успешно. Две кучета са прекарали в анабиотично състояние цели две години. Още официално не се съобщава нищо. Професорът залага нови опити и продължава лабораторната си работа над открития препарат анабиотин, който помага на организма да се приспособи към състоянието на анабиозата. В момента в камерата се намира една маймуна.

Каква е стойността на направените досега открития, не мога да определя. Имам обаче впечатлението, че професорът трескаво подготвя нов опит, доколкото усещам, с хора. Но в него става голямо колебание. Не е напълно уверен дали човешкият организъм ще издържи анабиозата. Той е човек с голямо чувство на отговорност — може би по-голямо, отколкото трябва, и същевременно с много настойчивост и упоритост. Мисля обаче, че доста трудно биха му разрешили да направи опити върху хора въпреки редицата успехи, които той бележи…“

— Какво ще кажете? — се обърна Мак Доналд към французина, който внимателно изслуша доклада.

Французинът гледаше някъде през прозореца. Лицето му беше все така спокойно. Но зад синкавите жилки, които прорязваха неговото бледо високо чело, се чувствуваше будната мисъл. То изглеждаше просветлено, окрилено от мечтите за високи идеали, за гениални открития. Големият учен презираше хората на финансовия свят и все пак трябваше да им отдава нужното уважение. От тях зависеше съдбата на неговите търсения.

— Ако ние имахме при нас този българин, бихме разрешили вашата задача в най-близко време!

Мак Доналд се изправи:

— Ще го поканим да дойде. Ще му осигурим всичко, каквото иска.

— Не вярвам да дойде.

— Ще дойде! — милиардерът блъсна с длан кадифето на фотьойла. — Щом аз го поканя, ще дойде.

— Не вярвам! — французинът повтори фразата с настойчивост. — Вие нямате понятие от много неща! — той изрече последните две думи натъртено, с една безапелационна подчертаност която накара Мак Доналд да почервенее.

— А защо дойдохте вие? — попита предизвикателно Доналд.

— Защото исках да разреша проблема за дълголетието, а в моята страна нямаше човек, който да ми даде средства. Там има кой да даде средства — държавата!

— Хм…

— Ние можем само да се възхищаваме на успехите на българина.

Мак Доналд стана и направи няколко крачки из кабинета. Това той правеше винаги, когато беше ядосан или искаше да се измъкне от някое неудобно положение.

Настъпи пауза. Французинът мълчаливо пушеше. Синкавият дим на цигарата се разтапяше и изчезваше във въздуха. Кабинетът блестеше в своето великолепие.

— Слушайте, Клер, как мислите, много ли ще ви помогне откритието на българина?

— Да. Ако човекоподобната маймуна преживее анабиозата, значи ще я преживеят и хората.

— Не може ли в името на международното научно сътрудничество да помолим професор Иванов да разкаже на света за своята работа?

— Съмнително е дали ще се съгласи. Той ще чака да завърши своя труд и тогава ще публикува резултатите.

Те говориха още дълго. След като изпрати Французина, Мак Доналд отново прочете донесението на Раевски.

Плановете му полека-лека се осъществяваха. Дали обаче маймуната щеше да преживее анабиозата? Този въпрос го вълнуваше не по-малко, отколкото вълнуваше и професор Иванов.