Александра Маринина
Пешките падат първи (13)

1.

В понеделник сутринта Платонов се събуди още преди разсъмване и дълго мисли дали да стане, рискувайки да събуди Кира, или още да се поизлежава и да помисли.

Отново спеше на походното легло в кухнята. Вчера с Кира бяха провели тежък разговор за Сергей Русанов. Кира настояваше, че е права, Дмитрий, колкото можеше, защитаваше приятеля си, но колкото повече аргументи в негова полза намираше, толкова по-остри ставаха нейните подозрения.

— Дима, престани! — най-сетне уморено каза Кира. — Самият ти не вярваш в това, което говориш.

Платонов разбираше, че е права.

До късно вечерта дори не продумаха за онова, което се бе случило в антрето. Но колкото повече наближаваше моментът, когато трябваше да си легнат, толкова по-ясно усещаха зародилото се помежду им неудобство. Дълго пиха чай в кухнята, отлагайки решителната минута, подхващаха някакви незначителни разговори, задаваха си ненужни въпроси и им даваха прекалено обстойни отговори. Най-сетне Платонов стана.

— Трябва да си починеш, Кира — нежно каза той. — Иди да си легнеш.

Тя го погледна въпросително, сякаш каза: „Ами ти? Ще дойдеш ли с мен или ще спиш в кухнята?“ Но премълча.

— Върви, мила — повтори той. — А аз ще дойда после да ти пожелая лека нощ.

Дмитрий бързо си постла на походното легло, свали ризата и чорапите и само по дънки отиде в стаята. Кира вече се бе настанила в леглото с книжка в ръце и той забеляза, че лицето й не е спокойно като на човек, който скоро ще заспи. Приседна на края на дивана и внимателно погали Кира по косата. В отговор очите й припламнаха с онзи същия огън, който той вече неведнъж бе забелязвал. Но този път лицето й не се оживи, не порозовя, напротив — тя беше бледа, със свити устни и напрегната шия. Кира протегна ръце, прегърна го през врата и го притегли към себе си и Дмитрий ясно почувства, че тя трепери.

„Но какво й става? — с хладно учудване си помисли той. — Похот ли се развихря у нея? Е, голям късмет извадих — похотлива убийца маниачка.“

Платонов правеше машинално всичко, което трябваше да прави — пъхнал ръка под одеялото, галеше копринената й кожа, докосваше с устни лицето й и шепнеше нежни думи, а същевременно напрегнато я наблюдаваше, за да разбере по-точно какво иска тя: само да се убеди в неговата близост или да получи всичко докрай. Внезапно Кира отвори очи и Платонов видя в тях неприкрит ужас, граничещ с паника.

— Какво ти е, мила? — тихичко я попита той и я целуна по шията. — Може би правя нещо не както трябва?

— Дима, не искам да умра — бързо зашепна тя. — Не искам, не искам, не искам. Страх ме е. Ако ни е проследил, той може да ни убие.

„Слава богу, не е луда! — с облекчение си помисли Платонов. — Нормално развитият инстинкт за самосъхранение я кара пред страха от смъртта да се самоутвърждава като живо същество. Какво може да се противопостави на смъртта? Само продължението на рода. Затова пред лицето на смъртта сексуалната активност се повишава. Но тя нещо прекалено се страхува. Изглежда, знае повече от мен. Значи премълчава нещо. Интересно — какво ли е това нещо, което аз не знам и което я кара така да се тресе от страх?“

Той ласкаво успокояваше Кира, утешаваше я, говореше й, че не може да се случи нищо страшно, че тя си е измислила всичко това, умело и настойчиво я гали, докато накрая жената затвори очи и се отпусна върху възглавниците, дишайки учестено.

Когато всичко свърши, Дмитрий целуна Кира по бузата и отиде да спи в кухнята. Както пролича от тишината, възцарила се в стаята, Кира бе заспала веднага и дълбоко и Платонов леко завидя на нервите й. Той се въртя още дълго, опитвайки се да разбере какво е могло толкова панически да уплаши Кира, а същевременно планираше как да се държи занапред. Най-важен беше въпросът за Кира: какво да прави с нея? Да, тя е убийца, престъпница е, на съвестта й лежат шест живота и безспорно трябва да бъде наказана. Но пък е жената, която не се побоя да го доведе в дома си, когато той се нуждаеше от подслон и почивка, която му повярва и се съгласи да му помогне, жертвайки собствените си планове и удобства. И освен това е жена, която в момента явно е уплашена от нещо и самата тя се нуждае от подкрепа и защита. „Е, какво, Платонов — запита се Дмитрий, — какъв предпочиташ да бъдеш — ченге или мъж?“

С този въпрос в главата той заспа, с него се и събуди и реши още известно време да полежи тихо, за да не буди Кира и да помисли в спокойна самота.

До момента, когато тя стана, Дмитрий бе взел решението си и мрачно си мислеше: „Ти не си нито ченге, нито мъж. Ти си просто отрепка, Платонов.“

2.

Изпълнявайки поръчението на Платонов, Кира отново отиде в центъра, на Садовое колцо, за да се обади по телефона. Първо набра номера на Казанцев.

— Дима все още се занимава с Катя от Омск — произнесе тя условната фраза. — Трябва да знае закъде да замине днес.

— Ще ви кажа след пет минути — обеща Казанцев. — Обадете ми се пак.

След пет минути Кира вече знаеше, че паролата за получаване на информация от Централното адресно бюро днес е „Воронеж“. Без да знаеш паролата, беше я предупредил Дмитрий, от бюрото не дават информация на никого, че и пак те питат за името и местоработата.

— В Централния район работи Ламара Ушанговна Бицадзе, с това име ще се представиш. Умееш ли да говориш с грузински акцент?

Кира усмихната произнесе няколко думи, имитирайки произношението на известна грузинска певица, която изпълняваше руски романси.

— Прекрасно! — похвали я Дмитрий. — Значи ще се обадиш на Казанцев, ще го попиташ за паролата, после ще звъннеш в Централното адресно бюро, ще кажеш, че си Ламара Ушанговна Бицадзе от Централния район и ще поискаш данните за себе си. Ще си кажеш трите имена, годината на раждане и ще поискаш адреса и телефонния номер.

— Но за какво ми е нужно това? — учуди се Кира.

— По този начин с теб ще проверим дали срещу нас не играе някой от големите милиционерски началници — обясни й Платонов, като същевременно се чувстваше като пълен идиот. — Серьога не може сам да вземе и да ни изпрати убиец, той трябва да отиде при ръководството и да надрънка куп лъжи: че съм невероятно опасен и така нататък. С една дума — ако са ни проследили и са намислили да ни сторят нещо, тогава бюрото няма да даде справка за твоето име и адрес. Разбра ли? Ние с тебе сме подложени на нещо като разработка. Тъй че ако не ти кажат нищо и те препратят към някого от Министерството на вътрешните работи, значи си била права и ще трябва бързо да си плюем на петите. Обаче ако ти кажат всичко, за което питаш, това ще означава, че нещата са наред, адресът ти не се контролира. Само не забравяй за акцента.

И ето че сега Кира стоеше в телефонната кабина и говореше, като старателно имитираше грузински акцент:

— Добър ден, ще стигнем ли до Воронеж?

— Името?

— Бицадзе от район Централен.

— Кого търсим?

— Левченко.

— Почакайте.

След около половин минута в слушалката се разнесе друг женски глас:

— Левченко. Име и презиме?

— Кира Владимировна.

— Година на раждане?

— Шейсет и пета.

— Място на раждане?

— Москва.

— Улица „Ивановская“ 18, апартамент 103. Телефон…

Тя изслуша своя адрес и телефонен номер, благодари и затвори телефона. Значи Русанов не бе посмял да започне действия срещу тях по официален път. Значи никой от МВР не е в течение къде се намира Дмитрий Платонов. Това е добре.

И накрая — третото обаждане, за което я бе помолил Дима. Трябваше да се обади на Каменская и да й каже загадъчната фраза: „Заместник-началникът на ОВИР в район Централен не изпълнява добре служебните си задължения.“

— И какво означава това? — слисано попита Кира, след като изслуша странната молба на Платонов.

— Абе това не е от значение за теб — успокои я той. — Нещо като парола, наши милиционерски работи, жаргон. Просто запомни думите и й ги кажи.

— Не, аз искам да разбирам какво върша — заинати се тя. — Няма да се обадя на Каменская, ако не знам точно какво казвам и защо го казвам.

— Разбираш ли, онези руски граждани, които са излизали в чужбина от името на фирма „Артекс“, а после и на фирма „Вариант“, са си оформяли паспортите в ОВИР при район Централен. Там се е загнездил един много дързък и нагъл корумпиран чиновник, който е оформял паспортите за чужбина за три дни без никакви проверки и в нарушение на всички правила. Отдавна го знаех, но си мълчах, за да не подплаша цялата глутница. А сега, щом с тебе разбрахме, че Русанов ни е продал и документите, над които толкова треперех, тъй и тъй са отишли в чужди ръце, вече мога да се заема и с ОВИР Нека Каменская пошепне това на когото трябва, за да започнат проверката. Разбра ли сега?

— Разбрах — кимна Кира.

3.

Когато се обади жената, свързана с Платонов, Настя седеше в кабинета си и подготвяше за Гордеев поредната аналитична справка. Това, което чу, я смая.

— Правилно ли ви разбрах? — попита тя. — Заместник-началникът на ОВИР в район Централен не изпълнява добре служебните си задължения?

— Да.

— Добре, ще взема мерки — сухо отвърна Настя.

Ситуацията напоследък не й харесваше. Още вчера, когато Игор Лесников намери у Елена Русанова прословутата нотна тетрадка, от която беше отрязано листчето с номера на банковата сметка, Настя тъжно си помисли, че до тази тетрадка еднакво са имали достъп и Русанов, и Платонов. И единият, и другият редовно са посещавали Елена, и двамата често са се обаждали по служба от нейния телефон.

След като помисли малко, тя стигна до извода, че Платонов едва ли би дал в чужди ръце номера на сметката, ако е ставало дума за взет от него подкуп. Така че най-вероятно Агаев не е получил листчето от Дмитрий. Графологическата експертиза няма да бъде готова скоро, в онази лаборатория нищо не се върши бързо. И не защото всички са безделници и мързеливци, нищо подобно — те работят неуморно, но там вакантните места вече са повече от живите хора, а количеството на експертизите расте пропорционално на количеството на извършваните в града престъпления.

В качеството на образци за сравнение на експертите бяха предоставени документи, изпълнени от Платонов, от жена му Валентина, от самия Агаев, от Тарасов, Сергей Русанов и още няколко души.

Но отговор все още нямаше и съответно още можеха да се съмняват в искреността на Платонов. И сега, не щеш ли, това странно обаждане с информация за заместник-началника на ОВИР в район Централен. Будалка ли я нещо, що ли?

Настя отвори телефонния указател и намери ОВИР в район Централен. Заместник-началник беше Ламара Ушанговна Бицадзе. Настя се усмихна. Ламара Бицадзе беше прочута в цяла Москва с това, че след като дошла на работа в районния ОВИР първата й работа била да проверява след своите подчинени всеки човек, подал заявление за паспорт. Висяла на телефона по цели дни и тормозела момичетата от Централното адресно бюро, сверявала преписите, проверявала номерата, годините на раждане, адресите и телефоните и в края на краищата успяла да открие онези служители, които издавали паспорти в разрез с установените правила и дори на хора, които изобщо нямали право на паспорт за пътуване в чужбина.

Е, какво тогава можеше да означава фразата, че Ламара Ушанговна изпълнявала зле задълженията си? Че е престанала да проверява хората чрез адресното бюро ли? Че тя самата е започнала да взема подкупи? Или…

Настя бързо набра номера на Бицадзе. Ламара имаше дълбок нисък контраалт, от който телефонната слушалка сякаш започваше да вибрира. Тя мълчаливо изслуша доста странните обяснения на Настя.

— Да, днес правих проверки чрез адресното бюро — веднага отговори тя.

— Колко пъти?

— Шест или седем, не помня точно. Ако трябва, ще проверя в документите.

— Ламара Ушанговна, бихте ли могли да се обадите на момичетата и да ги помолите да извадят всички днешни ваши питания?

— Господи, защо е нужно? — учуди се Бицадзе. — Сега ще извадя папките, по които съм искала справки днес, и ще ви кажа всичко, без да ги безпокоя.

— Да, разбира се. Но все пак ще се наложи да звъннете и на момичетата. Подозирам, че някой се е възползвал от вашето име, за да поиска справка.

— Добре, ще им се обадя — въздъхна Ламара.

След половин час Бицадзе сама се обади на Настя.

— Представете си, бяхте права — кой знае защо, радостно й съобщи тя. — Аз съм поискала седем справки, а при тях фигурират осем. За Кира Владимировна Левченко, родена през шейсет и пета година, адрес: улица „Ивановская“ 18, апартамент 103, не съм искала справка. А коя е тази Левченко?

— Абе знам ли я коя е! — ядосано тръсна Настя.

Не, този странен Платонов определено е откачил от безделие. Какво си мисли — че тя си няма друга работа, освен да разгадава неговите гатанки ли?

Откъде Платонов може да е научил, че някой се е обаждал в адресното бюро и като се е представил за Ламара Бицадзе, е поискал някаква справка? Ами отникъде, освен ако не го е направил самият той. Ламара Бицадзе е известна личност, всички момичета телефонистки от бюрото знаят името и длъжността й, тъй че за да си няма човек неприятности, все пак е трябвало да се обади жена, а не мъж. Това означава, че справката за Кира Владимировна Левченко е поискала най-вероятно същата жена, у която живее Платонов. Но защо? Защо е цялата тази сложна история със „заместник-началника на ОВИР който не изпълнява добре служебните си задължения“? Не можеше ли да каже на Настя направо всичко, което трябва, за тази Кира Левченко? Същински кошмар, ей богу!

Защо не е можел да й го каже направо? Защото… Не бива. Не бива и толкоз! Не бива да се ядосва на Платонов, трябва да се опита да го разбере. В края на краищата той не е глупак. Защо не е можел? Защото това засяга най-непосредствено жената, която се обажда по негова молба. По какъв начин може да я засяга? Той живее у нея. По този начин той дава на нея — на Настя — адреса си, но жената, която се обажда по негова молба, не се досеща за това. Защо е решил, че трябва да постъпи така? Защо ако е решил да разкрие къде се намира, той не иска стопанката на жилището да знае това? Защото по някакви причини е престанал да й се доверява. Интересно защо ли? Какво се е случило там с тях? Дали да се обади, да го попита? Защото има телефона му — мерна й се палавата мисъл и веднага изчезна.

Няма какво да хихикаш, скастри се Настя, човекът има проблеми, в чудо се е видял как да ги разреши, а на тебе ти е весело. И ти между другото имаш цяла камара проблеми, както и неразкрити престъпления.

Тя се върна в мислите си към Сергей Русанов. С всичко, което им бе говорил той, дори с онова, което уж беше в защита на приятеля му Дмитрий Платонов, всъщност е преследвал една цел: да отклони от себе си подозренията за убийствата на Тарасов и Агаев.

Той каза, че Платонов има тъмновинено кожено куфарче. Знае го със сигурност, защото сестра му е подарила и на двама им такива. И НА ДВАМА ИМ. Той каза: Димка има такова куфарче. А тя, Настя, трябваше да чуе: И аз имам. Трябваше, но не го чу. Добре поне, че сега си спомни.

Той разказа, че в деня, когато е бил убит Тарасов, Платонов му се обадил вкъщи към девет часа сутринта. Платонов обаче казва съвсем друго, той твърди, че Русанов му се е обадил, при което Платонов си е бил вкъщи, обаче къде е бил в този момент Русанов? Сергей си създава алиби, като се надява, че никой няма да провери думите му чрез Платонов, а и да го направят, има надежда Димка да не си спомни със сигурност кой на кого се е обадил. Ще си спомни за какво са си говорили, но по това те нямат разногласия — и двамата казват, че са си говорили за подаръка, който готвят на Лена Русанова.

И накрая най-важното. Той постоянно повтаря, че обожава сестра си и ако не бил сигурен в Димка, нямало да позволи те да продължат отношенията си. Хем това е истина. Димка не се е оказал достоен, Димка се е оказал най-обикновен женкар, готов да рискува здравето и обичта на младата Елена заради една пияна уличница. И Сергей наистина не е останал равнодушен към факта. Друг е въпросът, че мащабът на отмъщението е явно несъразмерен на простъпката. Но и друго е вярно: който е способен на силна любов, той е способен и на силна омраза, защото цялата работа е в принципа, в способността да изпитваш силни емоции. Настя например знаеше за себе си, че не е способна на силни чувства. Какво пък, хората са различни. Природа!

Нима Русанов наистина се оказа онова слабо звено, за което е бил предупреден генерал Заточни? Каква ли информация е предавал чрез него Платонов? Ех, да можеше да разбере…

Само навикът да си изяснява всеки въпрос докрай накара Настя да отвори картата на Москва и да погледне къде се намира улица „Ивановская“, на която живееше Кира Левченко, напълно вероятно — заедно с Дмитрий Платонов. Вцепенена, тя дълго се взира в картата, усещайки как ръцете й изстиват при мисълта, че можеше да я домързи да направи това или да забрави.

Събра сили да се отърси от вцепенението и започна да търси Андрей Чернишов в областното управление, докато накрая го намери.

— Андрюша, зарежи всичко и извади от касата си списъците на всички хора, свързани със спортната стрелба.

Тези списъци бяха изискани и съставени веднага след първото убийство и така си и стояха в касата на Чернишов, защото детективите не бяха открили нито един признак, по който от тази многолика маса би могъл да се открои не само един-единствен, но дори и десет заподозрени. Сега такъв признак се появи. Той си имаше адрес и съвсем конкретно име.

— Търси К. В. Левченко, година на раждане 1965.

— Няма такова име — чу тя отговора на Андрей, придружен от шумоленето на прелиствани страници.

— Търси по-внимателно — примоли се Настя, — трябва да го има.

— Е, няма го, Настя, ще те лъжа ли сега?

— А какви има?

— Има Левицки, Левиков, Левашов, Левански, Левстроев, Левченко, но Борис Сергеевич, пак Левченко, но Игор Иванович. Как са името и презимето на твоя човек?

— Кира Владимировна.

— Ама женска ли търсим бе? — изтърси Чернишов и веднага се сепна: — Ох, прощавай, Аска, не знам как ми се откъсна от езика. Но тук няма такава. Слушай, била ли е омъжена?

— Нямам представа. Обаче имаш право. Голям ли е списъкът?

— Ужасяващо. От онези, дето ти ги обичаш. Към километър и половина. Знам всичко, Каменская, сега ще ме накараш да седя и да чета имената от целия списък и да търся някоя си Кира Владимировна, година на раждане 1965, а после да я проверявам за промяна на фамилното име. Отгатнах ли?

— Слушай, ти поразително бързо поумняваш, когато работиш с мен. Може пък и аз да започна добре да стрелям и да бягам, ако по-честичко работя с теб?

Андрей се зарови в безкрайния списък от имена и в края на краищата намери Кира Владимировна, родена през 1965 година, която докато е развивала спортната си кариера, се е казвала по мъж Березуцкая, а преди две години си е върнала бащиното фамилно име и е станала Кира Левченко.

4.

Измина точно едно денонощие, откак Виталий Николаевич Кабанов възложи на Кира да очисти мъжа и жената в блока, където се намира магазин „Даровете на океана“. След изпълнението на тази поръчка той, Кабанов, трябваше да убие Кира. Разбира се, не лично, не със собствените си ръце, но това почти не променяше нещата. През това денонощие Виталий Николаевич окончателно се убеди, че не иска да си навлича никакви неприятности, камо ли да влиза в затвора. Не само в затвора, но и в съда, дори и като свидетел. Хем всичко това нямаше да му се стовари на главата, ако тоя глупак Генка не бе пропял на Трофим. Ако не беше Генка, той никога нямаше да си има работа с Виталий Василиевич и неговата поръчка, нито пък с Трофим и неговото нареждане най-късно до три дни снайперистът, застрелял внука му, да изчезне от лицето на земята.

Нейде дълбоко в съзнанието на Локомотива Кабанов зрееше едно решение, може би далеч не най-сполучливото, но все пак решение, което му даваше някаква надежда. До вечерта в понеделник това решение се издигна от недрата на съзнанието му на повърхността и след като се поизмъчва половин час, Виталий Николаевич все пак вдигна телефонната слушалка.

— Здравей, Виктор! — предпазливо произнесе той, когато чу оттатък познатия баритон.

— Добър вечер — отвърна Виктор Алексеевич Гордеев, който още не бе познал събеседника си.

— Казвам се Кабанов.

— Локомотива?! Ей, как се сети? През последните години нещо започна да ме избягваш — присмехулно го подкачи Гордеев. — Да не си се провинил някак?

— Аз, Витя, не съм по твоята част. Ти си ни главният в Москва ловец на душегубци и насилници, а мене ме дебнат само твоите колеги — икономистите. Пошепни им по приятелски да не си пилеят силите за мене — аз живея честно и парите ми са честно спечелени.

— О, я стига, Локомотиве, още когато двамата бяхме пионерчета и комсомолци, легенди се носеха за тебе — колко си честен.

— Грехота е, Виктор, да ми напомняш стари грехове — позасмя се Кабанов. — Забрави ли как беше вечният тройкаджия по химия, а аз те изтеглих до пълен отличник?

— Е, нали затова си Локомотив, за да ни изтегляш! Специалността ти е такава. Обаче браво на тебе, Виталя, хубава идея ми подхвърли тогава — за разделението на труда. Използвам я с пълна пара в работата си. Много плодотворна идея. Така че в известен смисъл съм ти длъжник.

— Това е добре — с неочаквано сериозен тон отвърна Кабанов. — Защото трябва да си поговоря с теб.

— Искаш ли да се срещнем? — предложи Гордеев.

— Не мога. Следят ме.

— Кои? Нашите ли?

— Я стига, вашите! Моят собствен човек, дяволите го взели! Пее за мен на самия Трофим.

— Ама как си могъл така да се излъжеш? — каза съчувствено Виктор Апексеевич. — Хората трябва да се подбират внимателно, не как да е.

— Едва тия дни научих, че пее. Инак не е лошо момче, стабилен е, имам му доверие. Но това, което имам да ти кажа, той не бива да го чуе. Не дай си боже Трофим да научи, че съм се свързал с тебе.

— Тоя ваш Трофим бил много строг, разправят? — полюбопитства полковникът.

— Строг е, дума да няма! — потвърди Кабанов. — И между другото, като всеки уважаващ себе си мафиот, има хора в твоето ведомство.

— Разбрах, не ме мисли за глупак — бързо отговори Гордеев. — Запиши си едно телефонче, ще се обадиш след двайсет и пет минути, ще търсиш мене. Тогава ще си поговорим.

След двайсет и пет минути иззвъня телефонът в огромната комунална квартира, където живееше Степан Игнатиевич Голубович, бившият учител и наставник на полковник Гордеев, човекът, който след като бе работил почти петдесет години в криминалната милиция, му бе предал огромния си опит и шлифованото с обич майсторство, а от десетина години беше пенсионер. Всъщност хора като Голубович никога не се пенсионират — просто не могат и не умеят да го правят. Те се раждат детективи и умират като детективи, дори отдавна да не ги броят за кадри на МВР.

5.

Настя още не си бе тръгнала, тъй че обаждането на Гордеев я завари на работното й място.

— Не си тръгвай! — каза той. — Идвам до половин час.

Това не променяше нищо от плановете й, защото тя и без това не смяташе да си тръгва поне през следващите два часа. Беше й се натрупала много работа — и за писане, и статистическа, и тя така се беше увлякла, че страшно се изненада, когато видя началника си да влиза в кабинета й. Стори й се, че той току-що се беше обадил или поне преди две-три минути.

— Наистина ли мина половин час? — учудено вдигна очи към Виктор Алексеевич.

— Четирийсет и пет минути. Аз, както винаги, закъснях. Кажи ми, Стасенка, мога ли да се науча да не закъснявам? От колко години вече те познавам — нито веднъж не си закъсняла. Как го правиш?

— Тръгвам по-рано — сви рамене Настя.

— Ами и аз тръгвам по-рано. Ти да не мислиш, че излизам от къщи пет минути преди определеното време? И пак никога не успявам да стигна в толкова часа, в колкото съм искал. Кажи ми защо става така?

— Сигурно не умеете да пресмятате маршрута си. За да си пресметне времето, човек трябва да бъде предвидлив. Да не забравя, че може да се наложи да чака автобуса трийсет-четирийсет минути, че влаковете на метрото може да спрат насред тунела, че на тролея може да му се откачат кабелите, че самият вие може да се заплеснете пред някоя витрина или сергия. Знаете ли как си пресмята пътя моят Льошка? Четирийсет минути с мотрисата, после осем спирки на метрото — това прави още двайсет минути, после четири спирки с автобуса — още близо десет минути. Общо час и десет минути. Да можехте да видите колко искрено се смайваше винаги когато излезеше, че вместо час и десет минути, е пътувал до мен два часа и половина! Забравяше, че мотрисата не минава на всеки три минути и не само трябва да я чакаш, но е нужно време и да стигнеш до нея. От вагона на мотрисата до влака на метрото пак трябва да се върви известно време. Автобусът трябва да се чака. И така нататък. Виктор Алексеевич, аз мога да си бъбря така до безкрай, ако имате нужда да се отпуснете и просто да си поприказваме. Обаче доколкото разбирам, не за това ме помолихте да ви изчакам, права съм, нали?

— Права си, детко, права си. Едно пиленце ми изпя нова вест. Някакви хора от правителствените кръгове искат да премахнат мъж и жена, намиращи се в едностаен апартамент в блока, където се намира магазин „Даровете на океана“. Усещаш ли на какво мирише това?

— На лайна! — гневно тръсна Настя.

— Детко, ти си младо момиче, в смисъл — млада жена — укори я Житената питка. — Внимавай какво говориш.

— Няма да внимавам! — озъби се тя. — Блокът, в който се намират Левченко и Платонов, се наблюдава, сега вече няма да я изтърват и крачка да направи, още повече че тя очевидно предпочита за работа почивните дни. А уралската компания, явно заедно с нашия приятел Русанов, се страхува от тях — прекалено много знаят. Та тези приятелчета са решили да им изпратят килър или да ги очистят по някакъв друг начин. Как е могъл Платонов да се свърже с тази маниачка? Ще дойде килърът, ще убие снайпериста — и всички ще бъдат доволни. Само за Платонов ми е жал.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се Гордеев. — Ще дойде килърът, ще убие снайпериста… Някакви безсмислици! Ти… Стасенка! Какво става? Какво ти е? Детко… Валидол? Къде го държиш? Какво да ти дам?

Настя бавно местеше поглед от началника си към неговото отражение в тъмното стъкло на прозореца.

— Нищо не ми трябва, Виктор Алексеевич, наред съм — каза тя с някак дървен глас.

— Ама ти си бяла като платно!

— От кръвоносните съдове е. Лоши съдове, кръвта не стига до кожата. — Тя помълча, като продължаваше да разглежда отражението на Гордеев. — Прав сте. Това е безсмислица. Килърът няма да отиде да убие снайпериста.

— Ти откъде знаеш?

— Защото става дума за един и същи човек. Тогава всичко се подрежда.

— Кое се подрежда?

— Всичко. Всичко се подрежда. Всяко нещо отива на мястото си. Утре можем да арестуваме Русанов. Вярно, по-добре е днес, но за неговото арестуване са нужни прекалено много разни съгласувания, няма да успеят. Виктор Алексеевич, Левченко е получила поръчка за собственото си убийство. Как мислите, какво ще направи? Ще убие Платонов и ще се опита да изчезне? Или ще мисли как да спаси и него, и себе си?

— Е, пиленце, ти трябва да ми кажеш какво ще мисли и ще прави Левченко. Тук ти си жената, не съм аз — сви рамене Гордеев.

— Ако тя е такава, какъвто трябва да бъде един снайперист, значи не взема прибързани решения, не се суети, не се лута. Избира вариант, при който максималният резултат се постига с минимални загуби, тоест с един-единствен изстрел. Какво трябва да направи тя, за да избегне неприятностите, свързани с поръчката?

— Какво? — полюбопитства Гордеев.

— Да не изпълнява поръчката. А за целта поръчката трябва да се анулира. А как може да се направи това? Правилно — възложителят трябва да бъде убит.

— Но защо си решила, че възложителят е Русанов?

— Не съм решила такова нещо. Прекрасно знам, както и вие го знаете, че не той е възложителят. Той е само помощник, чирак. Обаче Кира Владимировна най-вероятно ще смята, че поръчката идва от него. Тя е контактувала с него. Има неговите телефонни номера. По всичко личи, че го е хванала в някаква лъжа и е разбрала, че той работи за другата страна. Така че определено вижда него като възложител. Ако беше попитала Платонов, той щеше да й обясни едно-друго, но тя не може да го попита, защото не може да каже откъде изобщо знае, че е решено да ги убият. Нали не може да му признае, че е наемна убийца! Виктор Алексеевич, ние нищо не рискуваме. Тя ще тръгне да убива Русанов и ние ще я хванем. В друга ситуация е безсмислено да го правим, тя трябва да носи със себе си оръжие, а още по-добре — да се опита да го използва. Тогава няма да се измъкне.

— А помислила ли си, че сега са само двамата с Платонов? Ами ако тя го убие?

— Аха, или пък той нея. Виктор Алексеевич, винаги съществува риск. Дори когато вървите по улицата, може да паднете и да си счупите крака. Щом Платонов е измислил и осъществи тази невероятна авантюра с обажданията в адресното бюро, значи е разбрал какво представлява приятелката му, разбрал е, че тя е въпросният снайперист и ни я предаде. Ако съдим по поведението му, Платонов е човек с нормална психика и добре развит интелект, тъй че щом е взел решение да я предаде, значи доказателствата му са безспорни. А уликите — тежки. Той е намерил оръжието, Виктор Алексеевич, намерил е този проклет деветмилиметров револвер „Стечкин“. А щом го е намерил, аз съм готова да се хвана с вас на бас на каквото искате — сигурна съм, че Платонов го е повредил: изпилил е жилото на ударника. Всеки нормален детектив би го направил. А Платонов, както вече установихме с вас, е именно нормален детектив. Така че мадам Левченко повече няма да стреля с този „Стечкин“. Вярно, може да се окаже, че има и друго оръжие. И Платонов може да не се окаже такъв, какъвто аз си го представям. Винаги съществува риск…

6.

Тази нощ те спаха заедно. Платонов реши да не рискува и да не оставя Кира в другата стая през цялата нощ. По-добре да му бъде пред очите. Поне ще може да бъде сигурен, че ако тя реши да стане от леглото, той веднага ще се събуди.

След закуска Кира отиде до магазина, а след десетина минути на вратата се позвъни. Платонов тихичко излезе в антрето, спря се безшумно и се ослуша. Позвъни се втори път. После той чу тих непознат глас:

— Дмитрий, аз съм Каменская. Чувате ли ме?

— Да — тихо отвърна той.

— Сега ще отида в съседния апартамент и ще ви се обадя по телефона. Ще вдигнете ли слушалката?

— Да — пак така тихо отговори той.

След няколко минути телефонът иззвъня.

— Какво става при вас? — попита Каменская. — Къде отиде вашата приятелка?

— До магазина и да се обади по телефона.

— На кого?

— На вас и на Заточни, на кого другиго? Само вие и Иван ми останахте.

— Значи вече всичко сте разбрали за Русанов?

— Кира ми обясни. Сам, разбира се, никога не бих се усъмнил в Серьожа.

— Тя какво смята?

— Смята, че трябва да си разчистя сметките с него.

— Разбирам. А вие какво смятате?

— Не знам, Анастасия Павловна. Да ви кажа честно, объркан съм. Страх ме е от нея.

— Оръжието ли намерихте?

— Да. „Стечкин“, девет милиметра.

— Тя не се ли досеща?

— Надявам се, че не. Много се старая, за да не се досети. Но тя безумно се страхува от нещо. Нещо ужасно я е уплашило. И аз не знам какво е то.

— Аз обаче знам. Тя трябва да ви убие. Получила е поръчка.

— Мен?!

— Вас, Дима. И себе си.

— Не ви разбрах…

— Като снайперист тя е получила поръчка за убийството на Дмитрий Платонов и неговата помощничка Кира Левченко. Сега разбрахте ли?

— Боже мой, горкото момиче… Сега разбирам защо не е на себе си. Кажете, още ли ме издирват?

— Разбира се. Ще отменят нареждането едва след като арестуваме Русанов.

— Значи не мога да се махна оттук?

— Можете, но веднага ще ви арестуват. Така че по-добре недейте.

— А кога?…

— Не знам, Дима. Да се надяваме, че няма да чакате още дълго. Револверът й в ред ли е?

— Беше.

— Няма ли друго оръжие?

— Не знам. Постарах се да претърся цялото жилище, но не съм сигурен.

— Добре. Благодаря ви, Дима. Фокусът ви с Бицадзе беше сполучлив.

— Аз ви благодаря, че сте се досетили. Какво смятате да правите?

— Още не съм решила. Но вие не се тревожете. Знам, че за нищо не сте виновен. Но няма да кажа това на никого, за да не подплаша Русанов. Когато приятелката ви не е вкъщи, можете да ми се обаждате — и без това сега знам и адреса, и телефонния ви номер. Но само на мен.

— А на Иван?

— По-добре недейте.

— Защо?

— Не знам. Недейте и толкоз. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Анастасия Павловна.

— Просто Настя. Аз съм по-млада от вас със седем години.

— Така ли? Никога не бих допуснал… Не знам защо си мислех, че приличате на Ламара — някаква едра лелка на възраст, с гръмовит глас.

— Дима, разбирам колко ви е трудно. И заради Русанов, и заради Кира. Но дръжте се! Обещавам ви — малко остава.

— Благодаря. Ще се държа.

След като затвори телефона, Платонов се втурна към прозореца. След известно време от входа излезе висока слаба блондинка с яке и дънки, а косата й беше дълга и прихваната на конска опашка. Дмитрий не видя лицето й, но кой знае защо, си помисли, че сигурно е много красива.

7.

Областното и градското началство най-сетне се разбраха помежду си, защото разследването за „областния“ снайперист се срасна плътно с разследването за Платонов. Когато във вторник вечерта Кира Левченко излезе от блока, сигналът за това бе приет най-малко на три различни места, включително и от Гордеев, който веднага звънна на Настя.

— Стой си в кабинета, не ходи никъде. Може да ти се обади Платонов.

И той наистина се обади.

— Къде я пратихте? — попита Настя.

— Да се обади на Русанов. Нали на вас се обаждам всеки ден — трябва и на него да се обаждам, за да не се усъмни.

— Интересно — какво ли й говори?

— Че нещата вървят на зле, че ме подозират все повече и повече, че постоянно изскачат някакви улики срещу мен. С една дума — да кротувам и да не подавам нос навън.

— Улики се намират, вярно е — потвърди Настя. — И именно той ги намира. Какво друго трябва да направи Кира, освен че ще се обади на Русанов?

— Нищо друго. Трябва веднага да се прибере.

— Добре, ще го имам предвид.

След като приключи разговора си с Платонов, тя излезе от кабинета и почука на вратата на Гордеев.

— Виктор Алексеевич, кажете на момчетата, че тя трябва само да се обади по телефона на Русанов. Ако след това тръгне да се прибира към „Ивановская“, за днес приключваме — минава девет. Ако обаче поеме в обратната посока, значи се е решила.

След половин час се получи съобщение, че обектът на наблюдението е влязъл в метрото, но е тръгнал не по Серпуховската линия, а по Замоскворецката.

— Отива при Русанов — тежко въздъхна Настя.

Кой знае защо, винаги когато успяваше правилно да прогнозира опит за извършване на престъпление, й ставаше тъжно. Не я радваше дори обстоятелството, че се е оказала права, че е разгадала характера на човека и е съумяла да предвиди поведението му. Това бяха онези — уви, — случващи се доста често моменти, когато еднакво силно й се искаше и да се окаже права, и да излезе, че е сбъркала.

Групата, която наблюдаваше блока, където живееше Сергей Русанов, се приготви. Милиционерите видяха как от автобуса слезе жената, чиято снимка имаха вече от два дни, и бавно тръгна към блока на Русанов. Жената седна на една скамейка и зачака. След известно време от входа излезе човекът, когото те познаваха като подполковник Русанов. Той се огледа наоколо, видя жената и се приближи до нея. Тя стана, двамата си размениха няколко думи и тръгнаха заедно към съседната пресечка, където беше паркирана колата на Русанов.

Колите, които блокираха всички изходи от пресечката, веднага се подготвиха за действие. Ала всичко това се оказа ненужно, защото още щом Русанов и красивата стройна жена се качиха в колата му и той завъртя ключа за запалването, избухна мощен взрив. Колата моментално се превърна в огнено кълбо, в което загинаха Сергей Русанов и Кира Левченко.