Александра Маринина
Пешките падат първи (1)

1.

Притиснала до гърдите си дебела папка с документи, Ирина Корольова рязко отвори вратата към помещението на протоколния отдел и остана като гръмната. Бюрото й, на което бе работила почти пет години и на което през всичките тези години в строго определен ред бяха лежали петнайсет папки с различни документи, кламери, перфоратори, лепило, кутия с маркери и други необходими за работата й принадлежности, бюрото, на което тя можеше със затворени очи да намери всяка, дори най-незначителната хартийка, а ръката й сама безпогрешно да измъкне нужната папка от купчинката, защото редът винаги беше непоклатим и идеален — това бюро сега грееше, девственочисто. На него нямаше нищо, освен чифт далеч не нови мъжки обувки, стъпили върху грижливо постлан вестник.

Ирина внимателно повдигна очи и се убеди, че от обущата нагоре са се източили мъжки крака, следва ги не твърде едро, набито туловище, а цялата конструкция е увенчана с вдигнати нагоре ръце, които сръчно бършат плафоните на красивия полилей. Заместник-началникът на протоколния отдел Юрий Ефимович Тарасов вършеше любимата си работа — грижеше се за чистотата.

— Юрий Ефимович! — отчаяно възкликна Ирина. — Какво сте направили!

— Ирочка, вие никак не се грижите за здравето си — отговори той, без да прекъсва увлекателно си занимание. — Погледнете колко прах има по плафоните. Вижте как почерня парцалът. Ами че вие ще ослепеете. Човек не бива така да пренебрегва очите си. А сега светлината ще бъде по-ярка, стаята ще стане по-приятна.

— Къде са документите ми? — промърмори тя, безсилна да помръдне.

— Сега, Ирочка, сега. — Тарасов чевръсто, въпреки тежкото си тяло, скочи от бюрото и я поведе към голямата библиотечна секция. — Ето тук съм ви определил специален рафт и съм подредил всичките ви вещи.

Рафтът беше застлан с чиста бяла хартия и върху нея на спретната купчинка бяха подредени всичките петнайсет папки, а до тях — канцеларските принадлежности. Лошото обаче беше, че секцията се намираше доста далеч от бюрото на Ирина Корольова.

— Юрий Ефимович, миличък — примоли се тя, — та аз не мога за всеки документ да прекосявам отдела, не е удобно. По цял ден само това ще правя — ще снова насам-натам.

Тарасов погледна с недоумение подчинената си.

— Глупости, Ирочка. Бюрото трябва да изглежда достойно.

Да изглеждало достойно! Тарасов работи в протоколния отдел само от четири дни, а вече успя толкова да изтормози служителите със своите претенции за „достоен вид“, та ги докара едва ли не до болестта на Паркинсон. Още първия ден той смая Ирина и нейната колежка Светлана, като започна да привежда в „достоен вид“ цветята, които снабдителите бяха доставили за протоколните мероприятия. Грижливо подряза стеблата им и ги натопи в напълнената с вода мивка, често пръскаше с вода листенцата им, пусна във вазите таблетки аспирин и бучки захар.

— Ще ви обясня най-подробно как трябва да се грижите за цветята, за да изглеждат достойно… — бърбореше той и току хвърляше невинни погледи към Светлана и Ирина, които бяха загубили дар слово.

Вторият удар, който се стовари върху служителите от протоколния отдел на Международния център, беше генералното почистване, което предприе новият заместник-началник. Той хвърчеше насам-натам с парцала и бършеше всичко, включително цветята в саксиите и телефонните апарати, гръмогласно разсъждаваше за плановете си да даде на химическо чистене огромните тежки завеси и обещаваше на другия ден да донесе специален прах за излъскване на плочките.

— Момичета, утре ще ви обясня как трябва да се поддържа чистотата в банята, та всичко да изглежда достойно…

Протоколният отдел се намираше в голям хотелски апартамент „лукс“ и освен баня и тоалетна, имаше и кухня. Ирина с ужас си помисли, че Тарасов определено ще поиска да приведе в достоен вид и кухнята…

На втория ден, щом я чу да пита по телефона сина си дали е разходил кучето, Юрий Ефимович веднага реагира:

— Какво куче имате, Ирочка? Аз имам три овчарки, ще ви обясня как трябва да се грижите за кучетата.

Божичко, цели три овчарки! Има ли изобщо житейска дейност, в която Юрий Ефимович Тарасов да не се чувства експерт? Когато Светлана кихнеше, той започваше надълго и нашироко да й обяснява как трябва да се лекува простудата; когато Ирина се обаждаше по телефона на сина си вкъщи, той й правеше забележки и я учеше как човек трябва да разговаря със седемнайсетгодишен юноша, за да го държи изкъсо, но същевременно да не го обижда с прекомерно опекунство; а когато началникът Игор Сергеевич Шулгин сядаше пред компютъра, заместникът му веднага дотърчаваше с полезните си съвети за гимнастиката, която може и трябва да се прави всеки четирийсет минути, както си седиш на стола.

— Какви гадости ядете? — възмути се Тарасов, щом видя дамите да прекарват обедната си почивка на кафе и картофен чипс. — Ами че тук има печка! Аз ще донеса една тенджерка и ще ви готвя супи.

— А, не! — избухна Шулгин. — Тая няма да я бъде. Няма да допусна непротоколни миризми. Та тук по цял ден идват чужденци и всякакви други посетители, офисът трябва да изглежда достойно.

Тарасов прие този аргумент дори без да забележи сардоничната усмивка по лицето на началника.

Целия трети ден на новата си работа Юрий Ефимович посвети на преглеждането и сортирането на флагчетата, които се поставяха на масите за преговори. Флагчетата бяха натъпкани на хаотична купчина в отделен шкаф. По принцип грижата за тях бе задължение на Светлана, но тя не беше толкова прибрана и подредена като Ира, а напоследък изобщо бе забравила тези флагчета, потънала изцяло в тревогите си по изневярата на своя съпруг — и като резултат в шкафа с протоколните символи на дружбата и сътрудничеството цареше катастрофално безредие.

И ето че днес, петък, 24 март 1995 година, беше към края си четвъртият работен ден на Юрий Ефимович Тарасов в качеството му на нов заместник-началник на протоколния отдел. Ирина Корольова тъкмо се бе завърнала от ОВИР^[1] и припадъкът, който аха-аха щеше да я събори, след като видя своето идеално разтребено бюро, би могъл да сложи на този скъсен (понеже беше петък) работен ден достойна точка.

2.

Настя Каменская почувства как в гърба й се опря кораво коляно.

— Ръцете на тила, пръстите преплетени! — изкомандва й мъжки глас.

Тя послушно изпълни нареждането. Силни топли ръце обгърнаха раменете й.

— А сега кажете „мама“.

— Ма… Ау!!!

Прониза я мигновена болка, която веднага се разсея.

— Край, край, край, свърших — успокоително каза масажистът. — Нищо страшно не се е случило, просто поставих прешлените по местата им. Сега ще ви боли по-малко. Можете да станете.

Настя се надигна от специалната кушетка и започна да се облича.

— И докога ще ми държи влага вашето лечение? — попита тя, докато си обуваше дънките.

— Зависи от поведението ви — хитро се усмихна масажистът. — От една страна, имате стара, недоизлекувана травма, а от друга — водите заседнал начин на живот. За травмата вече нищо не може да се направи — прекалено дълго не е лекувана. А разместването на прешлените може да се избегне, ако правите гимнастика.

— О, не! — уплаши се Настя, която потреперваше от ужас само при споменаването за физически упражнения. Никога през живота си не само не бе спортувала, но дори не бе правила утринна гимнастика. Беше прекалено мързелива за подобни подвизи.

— Е, хайде сега, защо веднага „не“? — учуди се масажистът, невисок жилав младеж с възкрив нос и весела усмивка. — Това би ви отнемало съвсем малко време, буквално пет-седем минути, но поне по три пъти на ден. Нима не е по силите ви?

— Не е — решително завъртя глава тя. — Ще ме мързи и ще забравям.

— Тогава променете начина си на живот — посъветва я той, след като хвърли поглед върху медицинския й картон. — Нали сте от оперативния състав?

— Аха.

— Тогава защо работите седнала? Вас, детективите, краката ви хранят — също като вълците.

— Мен ме храни седенето — засмя се Настя, докато връзваше маратонките си. — По цели дни седя, чертая схеми и измислям различни глупости.

— Чакайте, вие да не би случайно да работите при Гордеев?

— Именно — потвърди тя.

— Значи вие сте онази Каменская?

— Коя „онази“?

— За която разправят, че имала глава като компютър. Занимавате се с анализи, така ли?

— Точно така. Защо, вече цялата поликлиника при Градското управление на МВР ли го знае? И през ум не ми беше минавало, че световната слава ще ме споходи в масажния кабинет, както съм полугола.

Масажистът избухна в смях.

— Не се сърдете. Ние винаги си бъбрим с постоянните пациенти. А тъй като травматизмът е най-висок именно сред служещите от криминалната милиция, точно те идват най-често при мен. На кого обработвам ръка, на кого — крак, има и такива като вас — с болни гърбове. Така че много съм слушал за вас. Е, ще идвате ли или ще се ограничите с едно посещение?

— Ще видим — отвърна уклончиво Настя. — Нали разбирате — в нашата работа нищо не може да се планира предварително.

— Е, вие си знаете най-добре.

Стори й се, че веселият масажист й се обиди заради явното й нежелание да идва да се лекува при него. Но тя не можеше дори да помисли за системни посещения в поликлиниката. Днешното беше по изключение — единствено защото гърбът я заболя непоносимо, а мястото, където междувременно имаше служебна работа, беше само на двеста метра от поликлиниката. Не бе маловажно и обстоятелството, че масажистът, когото толкова й бе хвалил Юра Коротков, работеше днес първа смяна, от осем сутринта, така че щеше да стигне до работното си място навреме — в десет часа. По никакъв начин не можеше да пропусне сутрешната оперативка, пък и не искаше.

Излезе от поликлиниката, зави зад ъгъла и тръгна към издателството, за да сключи договора за превод на френския криминален роман, с който смяташе да се заеме през май, по време на поредния си отпуск. За 13 май беше определено бракосъчетанието й с Алексей Чистяков, а след това двамата щяха да си вземат отпуските, за да поработят за собствено удоволствие: Льоша щеше да пише поредната си сложна за простосмъртните книга по математика, а тя, Настя, щеше да превежда френския роман, за да припечели допълнителни пари, които винаги й помагаха да запуши дупките в бюджета си.

Тази понеделнична сутрин, на 27 март, във всичко й вървеше. За масажиста нямаше опашка, редакторът, с когото винаги работеше, дойде на работа дори преди девет часа, тъй че Анастасия Каменская пристигна на работното си място на „Петровка“ 38 точно навреме. Но късметът й беше дотук. Няколко минути преди началото на оперативката при началника на отдела, полковник Гордеев, в кабинета на Настя нахлу разчорленият Николай Селуянов.

— Аска, търсеше те Чернишов. Пак имало труп.

— Къде?!

— Този път в Талдомски район. Младо момче, наглед осемнайсет-двайсетгодишно. Огнестрелна рана в главата. Този е вече четвъртият, ако не греша.

Селуянов не грешеше. В течение на един месец на територията на Московска област бяха открити три, а сега вече четири трупа на млади мъже на възраст от деветнайсет до двайсет и пет години, с еднакви огнестрелни рани в главата. Експертите бяха абсолютно сигурни, че куршумите, извадени от телата, са били изстреляни от един и същи пистолет. Оръжието не бе в списъка на издирваните, тоест преди тези убийства не е било използвано при извършване на престъпления. Всъщност тези престъпления нямаха отношение към Московската криминална милиция, с тях се занимаваха детективите от областното управление на вътрешните работи. Именно един от тях беше Андрей Чернишов, когото Настя познаваше добре и с когото неведнъж бяха работили заедно. Тъкмо той се беше обърнал към нея с молба „да повърти тази информация в главата си, може да измисли нещо“. Засега не беше измислила нищо интересно, никой от потърпевшите не изглеждаше да е свързан с друг от тях, те дори не бяха се познавали. Но за да се открият възможните връзки помежду им, се искаше още много време и огромна, усърдна работа, която включваше и установяване на всички техни приятели от училище, институти, казарма, на съседите им по блок или двор, като се започне още от детинство. Единственото, което ги свързваше, беше оръжието, с което бяха убити — поне първите трима. За четвъртия потърпевш не се знаеше още нищо, но Настя бе сигурна, че и той ще се окаже „от същата компания“. А щом Чернишов беше побързал да й съобщи за поредното убийство, значи и той не се съмняваше в това.

Началникът проведе оперативката бързо — изслуша отчетите на служителите по текущите случаи, накрая съобщи онези, които детективите наричаха помежду си „нови престъпления“.

— Тази сутрин в Международния център е намерен трупът на един от служителите в протоколния отдел. Затам вече е тръгнал Коротков, той е бил дежурен в момента. Ако се наложи да се включим и ние, с това ще се заеме… с това ще се заеме… — Гордеев свали очилата си, пъхна рамката им в устата си и обиколи със замислен поглед своите насядали в стаята подчинени. Яркото мартенско слънце се държеше хулигански — играеше с отблясъците си по гладкото му плешиво теме и току се опитваше да го уцели в очите. Полковникът недоволно примижаваше и непрекъснато се въртеше на стола си, опитвайки се да избегне нахалния лъч. — И на никого през ум не му минава да стане и да дръпне завесата — промърмори той, рязко се отблъсна от бюрото и измести стола си на по-безопасно място. — Лесников, ти ще се заемеш с Международния център, ако е нужно. Е, и естествено — Анастасия, тя си знае.

Игор Лесников се обърна към Настя и съчувствено й намигна. Докато всеки служител от отдела по борба с тежките престъпления срещу личността се занимаваше със своите петнайсетина случая на убийства и изнасилвания, Анастасия Каменская се занимаваше с всичко, което се „стоварваше“ върху отдела. Гордеев й беше възложил да изпълнява функциите на аналитик и тя можеше — и насън да я бутнеш — да разкаже всичко за убийствата и изнасилванията, извършени в Москва през последните осем-десет години. Колко са били, как са били локализирани из територията на града, как се променя тяхната интензивност в зависимост от сезона, дните на седмицата, празниците, делниците и дори дните за заплата. Какви са били мотивите за тези престъпления и по какъв начин са били извършени. Колко от тях са разкрити, какви типични грешки и недоглеждания се срещат в работата на оперативните и следствените апарати, какви доказателства не се възприемат в съда, поради какви грешки съдиите връщат наказателните дела за допълнително разследване. Как се променят хитростите на престъпниците по отношение на маскировката и унищожаването на следите, как се развива и усъвършенства майсторството на милиционерите за преодоляване на тези хитрости. Настя Каменская знаеше всичко за московските убийства. Но освен това тя помагаше в работата върху всеки случай на престъпление, с който се занимаваха оперативните работници от нейния отдел. Имаше особен начин на мислене — то не беше ограничено от рамките на магическите думи „като правило, обикновено“ и тъкмо това й позволяваше да измисля най-невероятни версии. „Правилото, което може да ни интересува, е само едно — природните закони — казваше тя. — Тухла, хвърлена отвисоко, трябва да падне надолу, защото съществува закон за земното притегляне. И ако тухлата не пада, аз не казвам, че това е невъзможно, а търся причината, поради която не е паднала. Може да е била вързана с прозрачна корда. Или в нея са натъпкали желязо и са я удържали с мощно магнитно поле.“ И ако й кажеха, че мъж е убил съпругата си, бил е задържан до бездиханния труп и си е признал всичко, тя започваше да гради версии, като първо ги разделяше на две големи групи: убиецът е онзи, който си е признал, и убиецът е някой друг. Никакви приказки за признанието от страна на убиеца не я трогваха. Подкуп, желание да защити някой близък човек, временна невменяемост — причините, поради които „тухлата, хвърлена отвисоко, все пак да не падне надолу“, можеха да бъдат какви ли не.

3.

Към обяд дойде умореният, с посивяло от денонощното дежурство лице Юра Коротков.

— Абе какъв беше този наш лош късмет! — ядосваше се той, докато седеше до бюрото срещу Настя и отпиваше на големи глътки от силното черно кафе. — Тъкмо се оправихме с Галактионов — и ето ви, молим, нов подарък за 1 април. Ще видим голям зор с този Тарасов, помни ми думата.

Настя кимна с разбиране. Преди две седмици бяха приключили работата си по убийството на началника на кредитния отдел на банка „Ексим“ Галактионов, който имаше толкова много връзки и познанства, че за проверката им те потрошиха страшно много време. За познанството между убиеца и жертвата пък изобщо никой не знаеше — били се запознали случайно във влака, почти цяло денонощие играли в купето преферанс и се разделили, като си разменили телефоните.

— Не стига че в Международния център работят три хиляди души, ами и в хотелите им живеят още толкова гости. А пък преди да бъде назначен в Центъра, Тарасов работел в системата на Министерството на средното машиностроене, и то дълги години и на различни длъжности. Какво е това убийство? Опашка от предишната му работа или през тези четири дни от дейността си в протоколния отдел е успял да настъпи някого по мазола? Ох, Ася, вече нямам сили, да можех да се пенсионирам някак! Между другото там, в отдела на Тарасов, работи твоя състудентка. Нали си завършила юридическия факултет през 1982-а?

— Да.

— Е, и тя го е завършила тогава. Ирина Кородьова. Спомняш ли си я?

— Иришка? Спомням си я, разбира се. Чакай малко, като каква работи там? Началник-отдел?

— Ами, нищо подобно! — изпухтя Коротков. — Консултант втора категория.

— Стига бе, сериозно? — изненада се Настя. — Та тя беше толкова способна студентка! Нима не е направила кариера? Боже, колко жалко! А тя спомни ли си за мен?

— Не съм я питал.

— Презастраховаш се, а?

— Абе знам ли! — неопределено сви рамене Юра. — Представи си, че нещо с нея не е наред и дотърчи да търси помощ или съвет от тебе. Между другото именно тя е намерила мъртвия Тарасов. И пак между другото — в момента не е имало други свидетели.

— Между другото, та между другото! — имитира го Настя. — Между другото — шило в торба не стои. Ако нещо не е наред с нея, тя ще се разтича при всичките си университетски познати, за да намери някого на „Петровка“, и така или иначе ще стигне до мен. Защо беше нужно да ме криеш? Добре, разказвай сега какво е станало там. Да ти налея ли още кафе?

— Малко по-после. Та значи така. Твоята приятелка Корольова, според собствения й разказ, отишла сутринта на работа — било към девет без пет — и страшно се изненадала, че вече било отключено. Обикновено първа идвала на работа Светлана Науменко, и то никога преди девет и петнайсет. Корольова също постоянно закъснявала, идвала някъде към девет и половина. Към десет започвали да пристигат началниците. По-точно така било по-рано, преди да дойде Тарасов. Юрий Ефимович бил човек дисциплиниран и здраво смъмрил жените за техните закъснения. Че, нали, едно официално учреждение трябва да работи от часа, посочен в справочните документи. Щом там пише от 9 до 18 — бъдете така добри да сте на мястото си, инак чужденците няма да ни смятат за сериозни хора. То се знае, дамите се разхленчили, че поради природната си разпиляност не можели със сигурност да гарантират, че всеки ден ще бъдат на работното си място точно в девет. Демократичният Тарасов се съгласил да отстъпи и им разрешил да закъсняват през ден. Защото той не бил тиранин, но в девет офисът трябвало да бъде отворен за посетители, ето защо единия ден можела да закъснява Корольова, а на следващия — Науменко. Да се разберели помежду си. Разбира се, това правило не се отнасяло за началниците, тъй като началниците и без това не можели да решат проблемите, заради които идвали посетителите, тъкмо затова съществували консултантите, които всичко знаели и умеели. Началниците само ги ръководели. Днес било ред на Корольова да дойде първа — в девет часа. Ето защо тя изобщо не очаквала в службата вече да има някой. Влязла — тишина, никой не се виждал наоколо. Отворила гардеробчето, видяла палтото на Тарасов, извикала го. Никакъв отговор. Съблякла се, отишла в кухнята да стопли водата за чая и там намерила покойника. Всъщност това е всичко. В девет и десет била известена службата за безопасност при Международния център, а в девет и тринайсет — дежурната част при Градското управление на вътрешните работи. Дежурната група пристигнала там в девет и четирийсет. Сега трупът е откаран при Айрумян за аутопсия, но и с просто око се вижда, че причината за смъртта е удушаване.

— Весела работа — замислено провлече Настя. — Едва ли го е удушила Ирка, ако и досега си е такава, каквато беше. Ниска, слабичка, не вярвам да има толкова сили. Как мислиш, дали ще натоварят нас с това убийство, или Централният район ще се справи със свои сили?

— Вече ни натовариха — мрачно отвърна Коротков. — Ох, не ми харесва това убийство, Аска, ама никак не ми харесва!

— Добре де, недей да хленчиш, на тебе такива неща никога не ти харесват. Нормална реакция.

— Защо да е нормална?

— Защото е естествено убийствата да не харесват на нормалния човек.

— Не го казах в този смисъл…

— Знам в какъв смисъл го каза. Сега отиваш да спиш, така ли?

— Ами, къде ти! — Коротков отчаяно махна с ръка. — Вкъщи е хлапакът, само след час ще се прибере от училище, в едната стая е тъщата, в другата шета той. Може ли да се наспи човек в такива условия? Ще търпя до довечера. Може да свърша още някоя полезна работа. Ти нали ми обеща кафе, ако съм те разбрал правилно…

Настя отново включи бързовара и започна да разчиства бюрото си. Отмести настрана папките и книжата и подреди няколко чисти листа. След някое време тези листове щяха да се изпълнят с разбираеми само за нея думи, кръгчета, заврънкулки и стрелки. На всеки лист щеше да се появи група версии, които тя щеше да разработва, за да се опита да разбере кой и защо е убил Юрий Ефимович Тарасов.

4.

Той пътуваше с автобуса, устремил невиждащ поглед нейде навън през стъклото. Тази сутрин, както обикновено, първата му работа беше да прегледа сводката и така научи за убийството на Тарасов. Докато гледаше отпечатаните на принтера редове, не можеше и не можеше да проумее, че става дума не за съименник на Юрий Ефимович, а за него самия. Новината го зашемети. Не искаше да повярва в това и веднага се втурна да провери, обади се по телефона в дома на Тарасови. Но всичко се оказа истина. Не разговаря със съпругата, защото беше сигурен, че тя вече е получила указание от милицията да запомня всички обаждания: кой е търсил мъжа й, кога и защо. Беше му достатъчно да чуе гласа й, за да разбере: нещастието се е случило именно с него, с Юрий Ефимович.

„Ами аз какво ще правя сега?“ — помисли си Платонов и веднага се засрами от мисълта си. Така де, имаха ли значение неговите затруднения и проблеми, щом вече го нямаше Тарасов? Нямаше го Юрий Ефимович, нямаше го човека, на когото Платонов можеше да разчита, на когото можеше да вярва безгранично. И без чиято помощ не можеше. Ето че пак стигна до същото: как ще се оправя сега без Юрий Ефимович?

Когато първият пристъп на отчаяние премина, обзе го вълна от съжаление. И едва на трето място го споходи въпросът: КОЙ? КОЙ ГО Е УБИЛ И ЗАЩО?

5.

Тежестта притискаше сърцето му все по-силно и след работа Платонов не се прибра вкъщи, а отиде у Лена. Край нея си почиваше, отпускаше се, ставаше мек като восък. Той познаваше Лена от много години, още откак тя хукваше за училище с чанта в ръка и огромна панделка в косата и беше за него не Лена, а просто по-малката сестричка на неговия приятел и колега Сергей Русанов. Платонов се ожени, кръшкаше често, но повечето пъти за кратко, а после изведнъж забеляза не някогашната сестричка, а прелестната девойка Елена Русанова. Това се случва често и с много хора, в подобни случки нямаше нищо необикновено. Наистина това едва не развали отношенията им със Сергей.

— Не мъти главата на момичето! — викаше Русанов. — Знам, че няма да се ожениш за нея, а пък тя ще те чака, докато остарее.

Вярно, Русанов имаше право — за да се ожени за Лена, Платонов трябваше първо да се разведе. А той нямаше моралните сили, за да го направи — прекрасно го знаеха и той, и приятелят му. Много контактен, добър компаньон, надарен с истинска мъжка привлекателност, Дмитрий Платонов се държеше със съпругата си също както и през първите месеци след сватбата им, понеже свято вярваше, че ако влюбеността умира, това не прави хората врагове и дори човек да не трепти от възторг и страст, щом види собствената си съпруга, това далеч не означава, че не трябва да бъде нежен с нея, че не е нужно да й прави подаръци и да й показва вниманието си по всякакъв начин. Беше доволен от съпругата си, също както беше напълно доволен от жените, с които си лягаше, с коя — няколко часа, с коя — седмица, а с някои дори няколко месеца наред. И не можеше да си представи как е възможно, след като почти ежедневно прави любов със съпругата си Валентина, изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — да й съобщи за желанието си да се разведат. Вярно, с Лена всичко беше различно. Той обичаше Лена. Но все пак не толкова силно, че да се реши да причини болка на жена си.

— Аз я обичам, Серьожа — много сериозно му възразяваше Платонов. — Нищо не мога да направя. И тя ме обича. Хайде, убий ме, ако от това ще ти олекне! Но ако се разделим с Лена, и двамата ще страдаме. Не искаш сестра ти да страда, нали?

— Ти си мръсник! — току се разкрещяваше Сергей. — Защо изобщо започна всичко това, след като знаеше, че няма да се разведеш? Тя да не е някоя уличница, момиче за една нощ? Как можа?

Лена плачеше и ги умоляваше да не се карат. Обичаше и двамата — по различен начин, но еднакво силно.

— Не искам да се омъжвам — уверяваше тя брат си, — тези отношения напълно ме задоволяват. Искам просто да обичам Дима, разбираш ли? Не мога да живея без него.

Сергей си тръгваше, като силно тръшваше вратата, по цели седмици не говореше нито на сестра си, нито на Платонов. После всичко някак се уталожи, ситуацията се превърна в нещо обичайно, Русанов се примири с нея. Най-важното за него бе Лена да е щастлива.

Платонов си отключи със своя ключ и веднага чу бързи леки стъпки отвътре. Лена изхвръкна в антрето и увисна на врата му.

— Димка! Миличък! Колко хубаво направи, че дойде!

Докато я прегръщаше и вдишваше познатия аромат на нейната кожа и парфюма й, Платонов си помисли, че май не биваше да идва тук днес. Тя толкова му се радва, затъжила се е за него, а на него дори не му се говори, настроението му е от лошо по-лошо. Хем на себе си няма да помогне, хем ще развали и нейната вечер.

— Ще останеш ли повечко? — попита Лена, надничайки в очите му, и Платонов си помисли, че още не е късно да се откаже.

Ако сега смотолеви: „За мъничко прескочих. Имам страшно много работа. Бях наблизо, не можех да не се отбия. Налей ми на бърза ръка малко чай, направи ми някакъв сандвич и ще бягам.“ Беше казвал това много пъти, когато наистина бе минавал наблизо и му се бе налагало отново да хуква по своите детективски работи, тъй че Лена нямаше да се учуди и обиди. Но мисълта, че сега ще трябва да остане сам с тази тежест на сърцето и да се скита из студените тъмни улици, се стори на Платонов толкова плашеща, че той — за кой ли вече път през живота си! — отстъпи пред малодушието си.

Лена го погледна изненадано, но нищо не каза. Ако Платонов оставаше при нея за цяла нощ, това означаваше, че жена му Валентина е заминала някъде извън Москва — в командировка, на курорт или просто на някоя вила при приятели. За такива нейни отсъствия Дмитрий веднага съобщаваше на Лена и двамата заедно радостно планираха как ще прекарат неочаквано подарените им вечери и нощи. Този път той не й бе казал нищо за предполагаемо отсъствие на жена си — откъде тогава тази възможност да нощува вън от къщи?

Платонов седна в дълбокия мек фотьойл и затвори очи. Слушаше стъпките на Лена и се опитваше да си представи какво прави тя в момента. От стаята — към кухнята. Спря се, изтропа с вратичката на хладилника, драсна клечка. Нещо леко звънна. Той безпогрешно определи, че Лена е извадила от хладилника тенджера и я е сложила на котлона, после е повдигнала капака, за да провери съдържанието й. Тя имаше шест абсолютно еднакви малки тенджери, червени на бели точки, които страшно й харесваха, затова слагаше в тях всичко, което можеше. На няколко пъти й се бе случвало да слага на котлона извадена от хладилника тенджера със супа, а след няколко минути се оказваше, че вместо супа, се топли зелевата туршия. Сега Лена винаги проверяваше тенджерите, но кой знае защо — не с изваждането им от хладилника, а след като ги поставеше на котлона. Платонов не можеше да разбере логиката на действията й, но не отдаваше голямо значение на тази нейна странност.

Изскърца вратичката на фурната, нещо силно издрънча — Лена извади тигана. Отново вратичката на хладилника, дрънчене на приборите в чекмеджето на кухненската маса, после — многообещаващо цвърчене. Платонов разбра, че от хладилника е било извадено маслото, а от чекмеджето — ножът, и сега Лена ще му изпържи някакво необикновено вкусно месо. Представяше си със затворени очи пухкавата й фигурка, облечена със свободен пуловер, сновяща между печката и масата, нейното съсредоточено сбърчено носле, дългите й тъмношоколадови коси, прихванати с най-обикновена лентичка. Платонов имаше превъзходен слух и подобно „подслушване“ му доставяше огромно удоволствие, защото подтикваше към работа и логическото му мислене, и паметта, и въображението.

Докато се вслушваше в долитащите откъм кухнята звуци, той почувства, че му е поолекнало. Болката от мисълта за смъртта на Тарасов беше все така силна, но усещането за безизходност се бе притъпило.

Когато приключиха с вечерята, Лена се сви на клъбце на пода и сложи глава на коленете на Платонов.

— Та аз виждам, че имаш неприятности, не отричай — тихичко издума тя. — Защо никога нищо не ми казваш? Още ме смяташ за дете, така ли?

— Не е там работата, Альонушка — нежно отговори той, заровил пръсти в дългите й копринени коси. — Просто не е нужно да знаеш.

— Но защо?

— Хиляди пъти сме обсъждали това с теб — търпеливо каза Дмитрий. — Аз работя в Главното управление по борба с организираната престъпност. Ти представяш ли си какво е това организирана престъпност? Четеш книги, нали?

— И вестници също — позасмя се Лена. — Решил си да ме плашиш ли?

— Решил съм, да — потвърди той. — Но не толкова да те плаша, колкото да ти обясня, че всъщност всичко това е много сложно и опасно. А пък твоето положение е двойно по-сложно. Мисля, че за нашите отношения знае цяла Москва, с изключение на жена ми. Следователно ако някой реши да ме притиска, първо ще се захванат с теб. А ти освен мене — такъв един нещастен глупак, имаш и любим брат, който също работи не къде да е, а в Главното управление по борба с икономическите престъпления. Съответно ако някой е заинтересован да притисне него, пак ще се захване с теб. Ти живееш сама, най-лесната работа е да започнат да тормозят теб.

— Не виждам никаква логика в това. Добре, да речем, ти ме убеди, че животът ми е в опасност. Но това изобщо не обяснява нежеланието ти да споделяш с мен неприятностите си.

— Но си съгласна, че благодарение на Сергей и мен над теб виене постоянна заплаха, нали?

— Да речем, че съм съгласна.

— А, не така. Съгласна ли си или не?

— Добре де, съгласна съм.

— А сега помисли за следното. Щом над тебе, човек абсолютно кротък и посветил живота си на музиката, виене постоянна опасност, в каква обстановка съществуваме ние с брат ти? Двайсет и четири часа в денонощието ние стъпваме по острието на бръснача и когато късно вечер се приберем вкъщи, тихичко благодарим на съдбата, задето ни е подарила още един ден. Но ние със Серьога сме мъже силни, опитни, препатили какво ли не. Преценяваме силите си реално и нито подценяваме, нито надценяваме опасността. А захванем ли да ти докладваме всичките си проблеми, представи си в какво ще се превърне твоят живот. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем.

— Тогава ето ти малък пример. Майка води детето си при зъболекаря да му вадят зъб. „Изобщо не ме е страх — казва й хлапето. — Не вярвам да ме боли.“ А майката — ни жива, ни умряла. И макар че и на нея като малка са й вадили млечни зъбки и тя прекрасно си спомня, че никак не я е боляло, не може да се отърве от чувството, че детето й ще седне не на зъболекарския, а едва ли не на електрически стол. Струва й се, че ще му причинят непоносими страдания. С една дума — на майката тази процедура й струва сто пъти повече здраве и нерви, отколкото на детето. Сега разбра ли?

— Сега разбрах — кимна Лена. Главата й все така бе полегнала на коленете му, затова кимването се изрази в едно потъркване на бузата й о неговия панталон. — Макар че си по-голям от мене с петнайсет години, ти се страхуваш, че ще те възприемам от гледната точка на майката. Обаче не прекаляваш ли малко, Платонов?

— Ами жените винаги ни възприемат така — позасмя се той. — Много се е писало за това явление, особено в прозата от XIX век. Пък и сега мине не мине — споменават за него. Вземи например Едуард Топол.

— Ти какво, Топол ли четеш? — възмути се Лена.

Отдръпна се рязко от него и седна на килима, святкайки с негодуващ поглед.

— Защо, какво има? — весело се заинтересува Дмитрий.

Естествено той прекрасно знаеше какво има, но му харесваше да дразни Альона. Тя имаше невероятно строг вкус и високи изисквания към всичко, свързано с изкуството — било то музика или литература, кино или живопис.

— И още питаш — какво имало! Нали съм ти забранила да четеш неговите книги. Това е отвратително, евтино, конюнктурно четиво, това е…

Тя се задъха от възмущение и не можа да намери други думи, само големите й тъмни очи яростно засвяткаха.

Дмитрий я гледаше и се разтапяше от нежност. Тя все още си мисли, че един човек може да забрани нещо на друг и тази забрана ще бъде ефективна. Типично майчински тип мислене. Когато един човек казва: „Забранявам“, реакциите на другия могат да бъдат само два вида. Или: „Ами забранявай си. Аз ще правя каквото си знам и дори няма да го крия от теб“, или: „Аз пак ще правя така, само ще се постарая ти да не научиш.“ Още не се е родил човек, който в отговор на забрана искрено да си помисли: „Вече за нищо на света няма да правя така.“

— На мен пък ми харесва — отново ухапа той Лена. — Мисля, че е прекрасен писател, не бива така да го подценяваш.

— Ти… — Тя изведнъж избухна в смях. — Ти си мерзавец, Платонов! Успя да ме метнеш все пак. Добре, предавам се, прав си. Щом съм способна да се нервирам така само защото литературните ни вкусове не съвпадат, значи направо ще обезумея заради твоите неприятности. Какво да ти донеса? Искаш ли да пийнеш нещо?

Скочи леко от пода и посегна към остъкления бюфет в голямата секция, където бяха подредени сервизите.

— А какво имаш? — попита Платонов.

— Това, което ти си носил. Знаеш, че аз не купувам алкохол. Останало е от водката, има и коняк, прасковен ликьор и някакво вино — май че е мадейра. Да ти налея ли?

— Не искам водка — завъртя глава Дмитрий. — Макар че би трябвало да пийна малко. За бог да прости може само водка. Добре, налей, но съвсем малко.

Лена мълчаливо наля водка в малка чашка, донесе от кухнята чиния с някакво простичко мезе и сложи всичко това на малката масичка пред фотьойла, където седеше Платонов.

— Умрял ли е някой? — попита тя почти шепнешком.

— Да, мила. Умря един прекрасен човек, невероятен, толкова добър и душевно чист, че друг като него не съм срещал. Лека му пръст!

Той изпи чашката на един дъх, не замези, а отново се облегна назад във фотьойла и притвори очи.

— Приятел ли ти беше? — попита Лена, отмести чашката към центъра на масичката и отново се настани на пода.

— Ами… и така може да се каже. Впрочем не, май не бих могъл да го нарека приятел.

— Защо?

— Защото не знаехме почти нищо един за друг. Ако ме попиташ сега как той се е запознал с жена си, какво обича да яде, сънува ли цветни сънища — не знам и не мога да ти кажа. Приятелите обикновено знаят тези неща за своите приятели, а аз не ги знаех. И той не знаеше нищо такова за мен.

— Но какво ви свързваше тогава?

— Трудно е да се обясни, Альонушка. Ние можехме да не се виждаме с месеци и дори да не се чуваме по телефона, но когато се видехме, аз имах странното усещане, че имам до себе си човек, който никога няма да ме предаде. Никога. Каквото и да се случи. Обикновено така се възприема много близък и стар приятел, а той не ми беше приятел. Беше просто… Не, не знам как да се изразя. Това усещане е много ярко, релефно, дори осезаемо, но не мога да подбера думи за него. Ще ми бъде трудно да живея без него.

— Но защо? — настояваше за отговор Лена, която обичаше във всяко нещо да има логика и завършеност. — Щом сте се виждали толкова рядко и не сте били приятели, защо ще ти бъде трудно да живееш без него? Какво точно беше незаменимото в този човек?

„Глупак! — ядно се скастри Платонов. — Какво съм се разбъбрил? Сантиментално теле!“

— Не обръщай внимание на приказките ми — уклончиво смотолеви той, наведе се и прегърна Лена. — Просто беше добър човек и ми е мъчно, че е умрял. Това е то.

Крадешком погледна часовника си. Слава богу, вече беше почти единайсет и половина, можеше да сложат край на приказките и да си лягат. Все пак добре направи, че остана тук. Много му се бе искало да излее душата си, да каже на глас, без да се крие, колко му е болно. И освен това искало му се бе да помене Юрий Ефимович Тарасов. Да го помене не скришом, като си налее чашка зад вратичката на хладилника и помирише ръкава си вместо мезе, а открито да каже поне няколко добри и искрени думи в памет на този човек, така че някой непременно да ги чуе, независимо кой. Успя да го направи и наистина му поолекна от това.

6.

Просторните началнически кабинети останаха в миналото, сега дойдоха на мода неголемите уютни работни стаи. На леките черни „ъглови“ бюра, сменили тежките грамади от орехово дърво със зелено сукно и сложни гравирани орнаменти, се появиха компютри, а вместо от събраните съчинения на класиците на марксизма-ленинизма, лавиците и библиотечните шкафове се огъват от литература по икономика, финанси, компютърни технологии. Доста място заемат и законодателните материали, както и книги на чужди езици.

Виталий Василиевич Сайнес влезе и раздразнено захвърли шлифера си на фотьойла за посетители, после, без да пали лампата, веднага седна зад бюрото и обхвана главата си с ръце. Трябваше да помисли, да се съсредоточи и да помисли. Колко неочаквано се извъртяха нещата!

Тарасов е умрял. Без съмнение това е добре. Макар че самият Тарасов по никакъв начин не му пречеше и изобщо вече не работеше в системата на Министерството на средното машиностроене, без него ще се чувства някак по-спокоен. Той беше прекалено умен и прекалено добре се ориентираше във всичко, свързано с цветните и благородните метали, тъй че всеки момент можеше да се сети. Слава богу, досега не се бе сетил. И вече няма да се сети.

Друго е лошото: Тарасов не е просто умрял. Бил е убит. И сега милицията ще започне да търси човека, на когото това е било изгодно. А на кого е било изгодно? На кого може да е създал неудобства този романтичен глупчо, притежател на дълбоки и уникални знания, които така и не се научи да използва в името на собствения си джоб? Да си е навлякъл гнева на някой ревнив съпруг? Глупости! Да не си е върнал дълг на някой шеф на групировка? Още по-глупаво. Тарасов през целия си живот не е вземал назаем и една рубла. Ами ако все пак се е сетил? Може би затова напусна системата на средното машиностроене — за да си развърже ръцете и да започне да шантажира онези, които останаха? Но ако Тарасов е бил убит по тази причина, защо той, Виталий Василиевич Сайнес, нищо не знае? Тъкмо той би трябвало пръв да научи! Някой се прави на тайнствен. Тарасов е влязъл в контакт с него и е поискал своя пай срещу мълчанието си. И именно този някой го е убил. Но защо не е казал за Тарасов на останалите? Защо си е премълчал? Не се прави тъй. В такива случаи човек веднага изтичва при съдружниците, треперейки от вълнение, разказва за шантажа, настоява всички заедно да измислят как да се държат занапред. А да вземеш грях на душата си самичък, да унищожиш шантажиста тихомълком, без да тревожиш останалите дори с една думичка, без да поискаш помощ и дори без да потърсиш правата си на по-голям дял от печалбата (защото, нали, аз рискувам повече от всички вас, оцапах си ръцете с труп) — това не се побираше в главата на Виталий Василиевич. Според неговите разбирания, за да се държиш така, вероятно имаш някакви много сериозни планове, с далечна цел. И на първо място в тези планове вероятно стои отстраняването на всички, с които си принуден да делиш.

Сайнес се почувства неуютно. Кой може да е подхванал такава игра? Първо, онзи, който спря финансирането на завода, поради което там вече не можеха да изплащат заплатите на работниците. Второ, онзи, който снабдява на бартерен принцип завода със златосъдържащи производствени отпадъци. Трето, фирмата, която купува от завода тези отпадъци осем пъти по-евтино от реалната им стойност, но за сметка на това плаща в брой, което позволява все пак да се изплащат парите на работниците. И четвърто, онзи, който даде на тази фирма лиценз за търговия с цветни метали и златосъдържащи отпадъци извън страната. Е, кой от тях е контактувал с Тарасов? По чие указание са го убили?