Джоун Брамш
Докосване в мрака (4)

4.

Били тъкмо беше излязла изпод душа, когато чу Матю да вика:

— Били! Хей, сънливке. Време е да ставаш.

Оглеждайки се наоколо, тя разбра, че е забравила да вземе халата си в банята. Когато го чу да вика за втори път, сви рамене и излезе на пръсти до началото на стълбите. Сметна, че той не може да я види гола и застана там, бършейки дългата си мокра коса с мека хавлиена кърпа.

— Отдавна съм будна, Матю. — Тя се усмихна към загорялото му тяло, почти голо, ако не се смятаха прилепналите стари къси панталони. — Сигурна съм, че си чул шуртенето на водата. Току-що излизам от душа.

Той наклони глава настрани, явно се вслушваше в нейните движения.

— Облечена ли си вече? — запита той с привидно невинен тон, а лицето му започна да просветва от предвкусвания отговор. Знаеше, че с виковете си я беше накарал да бърза.

Тя едва не се задави от смущение, но реши да не признава затрудненото си положение и отвърна:

— Естествено. И съм по-облечена от теб.

Той се ухили дяволито.

— Страхотна лъжкиня си, Били. Гласът ти трепери, когато не казваш истината. — Преди тя да успее да го опровергае, той продължи: — Доволен съм, че забеляза как съм се поприкрил тази сутрин. Но не можах да си намеря халата.

— Аз също.

В следващия миг Матю изпълни въздуха с дълбок агонизиращ стон. Олюля се до стената и протегна трепереща ръка напред, за да се хване за парапета. Били тъкмо се втурваше да му помогне, когато той с дрезгав глас изрече:

— Ти не си облечена!

— Не съм казала това. — Тя се върна от първото стъпало обратно на площадката.

Той изстена още по-силно, вдигайки лицето си нагоре, сякаш очакваше помощ от небето.

— Кажи ми, мис Теодор, според твоята преценка кое е най-важното лично качество за успеха на един фотограф?

Без никакво колебание Били издекламира своя отговор, подобно на дете, което си казва урока по вероучение:

— Всеки добър фотограф трябва да притежава преди всичко умение да си представя ясно идеите и образите, преди да пристъпи към работа.

Кимайки с мъдро изражение, в спокойния глас на Матю прозвуча и одобрение, и вълнение:

— Нямам повече въпроси. — Изсмя се дрезгаво, когато чу нейното ахване. — Да, моя скъпа Били. Най-после се сети! Въображението ми се е разпалило… и може скоро да се наложи да викаш Бърза помощ!

Лицето му придоби израз на почти блажен екстаз, а на Били й оставаше само да предполага какво става в развинтената му фантазия. Изведнъж й се стори много важно да разбере това.

— Какво виждаш, Матю? — Очакваше да я обвини, че го разпитва с непочтена цел, но той остана съвсем откъснат, погълнат от собствените си размишления.

— Доста е трудно да се опише само с думи — започна той. — Ето защо правя снимки, вместо да се изразявам в писмена форма. — Слънчевите лъчи откъм прозореца на покрива къпеха в светлина мускулестата му фигура. Били остана в горната част на стълбището и безмълвно наблюдаваше неговото съзерцание.

— Виждам голата лейди Годайва, макар че, струва ми се, твоята коса не е чак толкова дълга. Нали? — Тя поклати глава, после отвърна гласно, усетила се, че ще трябва да отговаря с думи. — Така си и мислех — продължи той. — Виждам Клеопатра, но тя не е с черна коса и котешките й очи не са очертани с черен молив. Всъщност какъв цвят ти е косата?

— Неопределен светлокафяв и преди да ме попиташ, не, аз не подчертавам очите си с черен молив.

— Чудесно, Били. Започваш да предугаждаш въпросите ми. Така ще спестим време през стажуването ти. — Изведнъж той избухна в смях и в него имаше явен намек за еротични представи. — О, малката ми! Мерлин току-що се появи във въображението ми. Момент! Има известна разлика. Ти не си така предизвикателно сексапилна, каквато беше тя. Не. Твоето тяло не е така подчертано чувствено, не толкова пищно. Притежаваш ведрина и царствена осанка, които са по-съблазнителни от яркото и доста открито поведение на целулоидната изкусителка. Да — дрезгаво прошепна той. — Ведра, царствена… и изтънчена.

Били едва се сдържа да не простене на глас, макар че се беше задъхала и усещаше как топлина изпълва податливото й тяло и твърдите й гърди набъбват. Зърната й се изостриха от възбуда и когато ги погледна, тя се смути от предизвикателния им вид.

— Знам, че сигурно си много красива и съблазнителна, Били. — Гласът му сякаш идваше от дълбочините на неговите широки космати гърди.

Той се беше хванал здраво за парапета, а тя го гледаше като хипнотизирана и замаяна. Всичко в нея гореше и пулсираше в отговор на неговите думи. Боже мой, мислеше си тя зашеметена, та той я прелъстяваше със своето въображение! Смеейки се нервно, реши да сложи край на обезоръжаващата му тактика. Запази спокойствие! — заповяда си тя.

— Нищо не знаеш, мистър Дънкан. Всъщност съм истинска върлина. С плоски гърди, без талия и с крака като на бостанско плашило. — Усмихна се дяволито, защото беше искрена — така изглеждаше като ученичка в девети клас.

— Пак послъгваш, мис Теодор. — Той й се закани с пръст, вдигайки пренебрежително тъмни вежди над святкащите си черни очи, които сякаш бяха фокусирани върху нейното тяло. — Това може да е било вярно, когато си израствала като жена, но не и сега, малката. Не сега. Забрави, че снощи те държах в ръцете си. Ти определено имаш гърди. Твърди и пълни — фантастични. Имаш женско тяло, макар че името ти е момчешко, в това няма съмнение. — Той смело продължи: — Но преди всичко съм съвсем сигурен, че имаш златно сърце. Дали някога ще мога да го държа в ръцете си?

Били беше съвършено поразена от думите му. За момент занемя. Пламналото лице на Матю я върна към настоящето.

— Умееш пищно да се изразяваш, Матю Дънкан. Очевидно си способен да объркаш някоя доверчива жена.

— Нима мислиш, че мотивите ми са подозрителни? — Чертите му веднага се преобразиха в чистосърдечно сърдита гримаса.

Твърдото й намерение да стои далеч от него започна да се стопява. В следващия миг тя съзря как в ъглите на устните му потрепва малка усмивчица.

— Не ме гледай така, Матю, та ти си играеш с мен.

— Аз може никога да не прогледна… изобщо!

Очите на Били се изпълниха със сълзи на разкаяние. Беше го наранила дълбоко с необмислените си думи. Готова да се извини за нетактичността си, тя потърси подходящи слова.

— О, Матю, така съж… — Отново млъкна и се взря в сдържаното му лице. По дяволите! Тя се вбеси. За втори път за две минути. — Матю! Това беше много гаден номер. Повече няма да ме подвеждаш.

Той й се усмихна с лице нагоре към голата й фигура, окъпана от утринното слънце. Взираше се толкова дълго и разпалено, че Били уви хавлията около треперещото си тяло, чувствайки как сякаш със скрит обектив той запечатва формите й в своя мозък.

— Не можеш да ми се сърдиш, че съм се опитал, малката. Беше просто догадка наслуки.

Долавяйки, че Били се задавя от възмущение при думите му, той не й даде възможност да му отвърне.

— Ако не се приготвиш за десет минути, смятай се за уволнена. Имаме да вършим работа. — Обърна се и се отдалечи, като скоро започна да хлопва врати на шкафове и да дрънка съдове в кухнята. Ако Били искаше да разбере какво той има предвид, трябваше да се облече и да слезе долу.

Тя набързо си сложи дантелено бежово бельо и обу светлосиви панталони, обгръщащи бедрата й приятно, но дискретно. Подходяща синя плетена ажурна блуза допълни тоалета й. Пръсна се леко с любимия си парфюм на местата, където се усещаше пулсът й, после си сложи гланц на устните и руж, преди да среше косата си на меки вълни. Сякаш не забелязваше златистите отблясъци, намигащи й от отражението в огледалото. Пъхайки босите си крака в чифт сандали, се спусна по стълбите и се втурна в кухнята.

— И така, каква работа имаше предвид?

Матю се ослушваше с наклонена глава.

— Сандалите от Мексико ли си ги купила?

Напълно объркана от острата му проницателност, тя бързо отвърна:

— Всъщност да. Наистина имаш отличен слух.

— Те скърцат по неповторим начин — рече той.

— Знам. А работата?

Той вдигна брадичката си и подуши въздуха наоколо.

— Ммм, този парфюм е прекрасен. Какъв е? — Беше се придвижил през стаята към нейния глас, а после безпогрешно сложи ръце върху талията й. — Как се казва този опияняващ аромат? Подлудява ме от момента на пристигането ти тук.

Не й се искаше да му каже. В най-добрия случай щеше само да я дразни.

— Нарича се „Умопомрачение в обора“.

Той се разсмя и тя жадно поглъщаше приятните тонове.

— Признавам, че се чувствам като разгонен бик, когато съм близо до теб, сладката ми, но ти пак нещо измисляш. Гласът ти така подлудяващо потреперва. Кажи ми — настояваше той, притискайки я по-силно. — Обещавам, че няма да се смея.

Трябваше й малко време, за да събере мислите си. Знаеше, че други са причините за потреперващия й глас. Въздействаше й така, както никой друг мъж в живота й досега. Най-после пое дълбоко дъх и веднага й се зави свят. Гръдта й се допре до твърдите гърди на Матю и по тялото му премина вълнуващ трепет.

— Моята… сестра ми приготвя този парфюм. — Говореше бавно. — Анди обича да прави разни специалитети с аромат на цветя и благовонни масла. Твърди, че може да подчертае естествената химия на личността.

— Това причинява страхотии по „моята“ химия! — Той я притегли по-плътно до себе си. Тя стоеше неподвижно, само неспокойното й дишане я приближаваше все повече до тялото му. — Названието, Били. Как се казва? — Надвеси главата си над нея и думите му пареха върху разтворените й устни. — Хайде.

Станала съвсем безпомощна, Били прошепна странно име на парфюма:

— Анди го нарича „Образът на вечността“ — може би защото съм фотограф.

Тогава той я целуна — внимателно и нежно. Целуна я така, сякаш беше нещо скъпоценно и ефимерно, като че ли тя можеше да изчезне в мъглата на спомена и той няма да успее да я задържи в ръцете си. Когато целувката свърши, Били беше зашеметена. Почувства, че в целувката се съдържаше обещание, може би тайното му пожелание нейният образ да остане при него завинаги.

— „Образът на вечността“. — Той притисна лицето си до гладката й буза, вдишвайки неповторимия аромат, потапяйки се в нейното ухание, и го остави да изпълни цялото му съзнание. — Ако можеше да стане истина — прошепна прекалено тихо, за да може Били да разбере думите му. Изправи глава и докосна с устни топлата й кожа, а накрая бавно прокара върха на езика си по устните й. Тя почувства влажната следа като знак, че са я покорили, и се разтопи в ръцете му. Той осъзнаваше, че и тя е смутена като него. Как да се оттегли внимателно, премисляше Матю, как да потисне изблика на страстта, която набъбваше между тях и ги караше да се олюляват от неподозирани чувства? — Сестра ти не би могла да избере по-съвършено име за твоя парфюм, Били.

— Струва ми се, че беше наречен така на шега. — Тя се засмя неспокойно.

Той веднага укроти смеха й с буйна мечешка прегръдка.

— Мисля, че не е така — рече. — В тези три думи се съдържа невероятно много по отношение на теб. — Пусна я, после леко придвижи дланите си по ръцете й, докато стигнаха до нежните й рамене. — В какъв цвят си облечена днес?

— Светлосиньо.

— Добре! На мистър Крос ще му хареса.

— А кой е мистър Крос? — Тя нямаше да помръдне, докато не разбере какво става днес.

— Джон Крос е директор на Банка Юрика Спрингс — отвърна той, откъсвайки се от нея, за да седне на масата и да закуси. — Както вече казах, имаме да вършим работа.

— Точно така! Ще ограбим банката.

Той тайнствено се усмихна.

— В известен смисъл, да! Моите услуги не са много евтини, Били. В края на краищата аз съм световноизвестен фотограф. Самата го каза. — Когато не последва никакъв язвителен отговор, Матю отстъпи пред упорството на Били. — Имаме договор да направим вътрешни и външни снимки на сградата на банката. Поех този ангажимент преди известно време… а аз си държа на думата.

— Извинявай за въпроса, но как възнамеряваш да изпълниш този договор?

— Лесно, бебчо. Ти ще го направиш вместо мен.

— Какво?

— Ей, не се гипсирай сега. Ще бъде страхотен практически опит за теб. А и си изпълнявала подобни проекти. Помня материалите сред твоите образци. Между другото бяха великолепни работи.

Тя се отпусна на стола срещу него и наля мляко върху полуготовата закуска от житни храни, докато асимилираше насърчителните му думи. Преглъщайки нервно първата хапка, тя започна да оспорва възложената задача:

— Матю, та аз не знам какво искаш да обхванеш. Никога не съм била на самото място. Как можеш да очакваш успех, когато не сме направили дори една съвместна работа? — Беше неимоверно развълнувана. Изглеждаше толкова несправедливо!

— Виж какво, мис Теодор. — Твърдият му тон накара цялото й тяло да застане нащрек. Сега говори учителят, напомни си тя. — Първо, аз знам какво искам да бъде заснето. Бил съм там много пъти и мога да опиша подробно сградата и очаквам да успееш в първата си задача с мен, защото си професионален фотограф. Нали си такава?

Настъпателното му предизвикателно държане пресече евентуалните намерения на Били да се измъкне.

— И то страшно добра!

Той се успокои и продължи да яде.

— Така си и мислех. Сега закусвай. Преди да тръгнем, имаме малко работа.

Без да спори повече, тя довърши закуската си. След като Били разчисти масата, той обсъди видовете филми, които искаше тя да използва.

— Искам филм с трайни цветове — професионален „Екта-хром“. Както и дребнозърнест черно-бял.

— Смяташ да използваш вътрешното осветление на банката заедно с прожектори, така ли? — попита тя.

— Да, това ще придаде топлина на снимките. Хайде да приготвяме оборудването.

Той тръгна към затворена врата до кухнята. Отваряйки я, машинално щракна лампата и влезе вътре. Стаята представляваше същински склад от съвременни фотоапарати и оборудване за фотолаборатории. Изпълнявайки неговите нареждания, тя отдели два панорамни фотоапарата, няколко широкоъгълни обектива и такива за снимки отблизо, както и два триножника, рефлекторни чадъри, плюс четири прожекторни лампи и техните стойки.

— Това оборудване познато ли ти е, Били? — попита той. Поглеждайки насъбраното, тя отговори утвърдително. — Сега ще видим колко си издръжлива!

Не се шегуваше, Били скоро го разбра. Като негова стажантка, дори ако той имаше нормално зрение, част от работата й беше да действа като общ помощник и носач. Необходими й бяха няколко тура до колата, за да натовари всичко и накрая остана да прибере самия Матю, Той седеше на стълбите и я чакаше да свърши. Докато тя се подготвяше, той се преоблече. Изглеждаше модерен и изискан с добре ушитите си панталони, спортно сако и риза в естествени цветове, като дрехите му мълчаливо говореха за благосъстоянието и успеха му.

— Мисля, че не мога да те пренеса — пошегува се незлобиво тя, едва поемайки дъх. — Ще трябва да се придвижиш сам.

— Ако бях в състояние, щях да ти помогна — сприхаво отвърна той.

Само това й липсваше! Били изстена вътрешно — Матю да се чувства потиснат, защото не е могъл да свърши мъжката работа.

— Виж какво, мистър Дънкан. Щеше ли да се чувстваш така, ако аз бях мъж? — Преди той да отговори, тя продължи: — Аз съм твой стажант. Тази длъжност е безполова. Изобщо няма нищо общо с моя пол. Върша всичко това, защото е част от работата ми. Ясно ли е?

Усмихвайки се неохотно на твърдата й решителност да върши това, което се очаква от нея, Матю се качи на мястото до шофьора. Тогава той повече не можа да потиска смеха си.

— Никога не съм се чувствал така с никой мъж… и слава богу!

Но той си плати за дръзката шега, когато Били едва не го остави без дъх при старателното затягане на безопасния му колан.

Като мърмореше едва доловимо за несправедливото отношение на мъжете към жените, тя се качи в колата и я запали с гръм и трясък. Тихият му смях така я нервира, че при потеглянето тя изпусна съединителя и се чу стържене, когато включваше на скорост. Старата таратайка кашляше и се давеше като астматичен локомотив. Били почти не говореше, докато шофираше по лъкатушещия път и внимателно се спускаше надолу по планината към малкото викторианско селище, сгушено между отвесните склонове.

Юрика Спрингс беше градче като от приказките, скрито от суматохата на двадесетия век. Вчера, когато Били сподели впечатлението си от неговия чар с някои от жителите му, докато питаше за пътя, те се бяха съгласили, добавяйки: „Тук сме накрай света!“. Всъщност на тях, изглежда, така им харесваше, макар че бяха гостоприемни към туристите, изпълващи градчето през летните месеци в търсене и проучване на необикновени занаяти и произведения на изкуството. Запазването на богатото наследство се беше превърнало в увлечение; в резултат на това повечето от къщите и търговските сгради бяха включени в Указателя за националните исторически обекти.

Били си помисли, че Юрика Спрингс е нещо уникално. Цялата област приличаше на приказна страна. Необикновени къщи, украсени с резба, и сгради от ръчно дялан варовик бяха накацали, сякаш безразборно, по склоновете на планината. Преди да дойде, Били беше прочела за района, че в Юрика Спрингс има 230 стръмни тесни улици, които лъкатушат и се извиват по най-невероятен начин, но изобщо не се пресичат. Нищо чудно, че се загубих, мислеше си.

— О! — въздъхна възхитено тя. — Матю, точно сега минавам край една много живописна куполовидна дървена постройка. Да не би да е малка естрада за оркестър?

— Не, това предпазва един от шейсет и трите минерални извора в околността — каза той. — В края на миналия век този район е бил един от най-изисканите и скъпи курорти с минерална вода в Средния запад. Хиляди богаташи са идвали тук, привличани от клокочещите извори, с надежда да се излекуват от болестите си, а навярно заедно с това и да си прекарат добре времето. — Той се усмихваше. — По-късно изворите се замърсили и вече не можели да се използват, но неотдавна местните власти започнаха възстановителна програма и някои от изворите вече са с официално гарантирана чистота.

— Просто не мога да възприема това как къщите сякаш висят от планината. — Били хвърли поглед надясно. — Боже мой, точно сега минаваме край къща, чиято основа е всъщност един огромен скален блок. Потресаващо!

Матю се усмихна на нейното удивление.

— Ще видиш още по-изумителни неща, Били. Старият хотел „Бейзин Парк“, който сега е музей, се извисява на седем етажа, като за всеки от тях има вход от улици на различни нива. А точно надолу по този път ще минем край църквата „Сейнт Елизабет“. Енориашите влизат през камбанарията й, която от едната си страна е на нивото на улицата.

— Точно сега минаваме край нея. Невероятно.

Той замълча, докато си мислеше нещо.

— Юрика Спрингс се разглежда най-добре пеш. По-късно, когато възвърна зрението си, заедно ще го обиколим. — Господи — едва не се задави, произнасяйки това. Но щеше да прогледне, по дяволите! Беше непреклонен. — Искам да видя изражението ти, когато ти покажа всички тайни местенца тук наоколо.

Били внимателно погали напрегнатата му ръка.

— Очаквам това с нетърпение, Матю.

Той се изкашля, за да се отърси от буцата в гърлото си.

— След малко трябва да наближим банката. Отляво е на върха на следващия хълм.

Скоро Били спря колата пред една банка. Беше много озадачена и това се почувства и в гласа й.

— Матю, боя се, че нещо съм объркала. Тази сграда е стара. Отпред има ръчно дялани каменни колони. — Ядоса се на усмихнатата му физиономия. — Изобщо не е смешно. Ще закъснеем за уговорената среща.

— Не — търпеливо отвърна той. — Докарала си ни точно където трябва. Не забравяй, Юрика Спрингс се гордее със своите старини. Банката е реставрирана. Всъщност аз помогнах да се намерят някои стилни мебели за нея. — Предупреди я да завърти гумите на колата към бордюра за по-голяма безопасност, после отвори вратата и стъпи на тротоара. — Хайде, малката. Ще влезем, за да се запознаеш с директора, преди да разтовариш оборудването. — Хвана я за лакътя и двамата влязоха в сградата.

За Били това беше като връщане назад в миналото. Тя просто невярващо се взираше, дълбоко убедена, че са влезли в градския музей или някаква забележителност отпреди повлече от сто години.

— Обзалагам се, че знам какво си мислиш — прошепна Матю, когато тя се спря след влизането им. — Повярвай ми, има само две архаични неща в тази банка — архитектурата и обзавеждането й. Тя е една от най-уважаваните и бързо прогресиращи финансови институции в щата.

Били продължаваше да зяпа захласнато. Гишета на касиери с месингови решетки, старомоден вентилатор отгоре, бюра със сгъваеми капаци, таван с метална решетка, дебел викториански килим, тежки брокатени завеси на прозорците — всичко това я пренасяше в друга епоха, в един по-строг и тържествен начин на живот. Мислите й бяха прекъснати, когато към тях се приближи енергичен служител.

— Матю, радвам се, че успя да дойдеш. Страхувах се, че няма да устоиш на думата си. — Мъжът стисна здраво ръката на Матю, чиято усмивка беше също толкова приветлива, както и неговата.

— Били, искам да се запознаеш с Джон Крос — човекът, който е виновен за твоето изумление. Джон, това е Били Теодор, моята нова асистентка.

Хвърляйки й оценяващ поглед, Джон се ръкува с Били.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мис Теодор. Видях вашите материали.

— Наричайте ме Били, моля ви… Джон.

— Добре. — Той предложи ръката си на Матю. — Да влезем в моя офис. Работното ни време свършва след няколко минути. Чудесно е, че успя да дойдеш в събота по обяд, Матю. — После се обърна към Били. — Значи вие ще бъдете очите на Матю, докато той се оправи. Не е нужно, предполагам, да коментирам неговите способности. А вашите материали са удивителни. Сигурен съм, че сте много по-добре подготвена, за да разбирате техническите страни на неговите умения, отколкото всеки друг в тази област. Ще бъде интересно да гледам как двамата работите заедно.

— Ще ни бъде за първи път. Надявам се само, че ще съумея да отговоря на неговите изисквания.

Матю насърчително стисна леко ръката й.

— Страшно добра е, Джон. Знаеш, че одобрих изпратените от нея образци преди катастрофата. Ако се наложи, би могла сама да се справи с тази работа. — Били не можа да не се изчерви от удоволствие при тази похвала.

— Ей, не се мъчи да ме убедиш, Матю. Вече съм решил. Във всеки случай достатъчна ми е само твоята дума поне докато аз се грижа за всичките ти пари. — Той добродушно се засмя и Матю се присъедини към смеха му.

Джон ги поведе към кабинета си и посочи два богато украсени с резба викториански стола.

— Настанете се удобно тук, докато приключа за деня.

Били се огледа наоколо. Върху бюрото на Джон имаше старомоден телефон с вилка. Изведнъж подскочи, когато острият му звук прониза тишината. При втория сигнал той спря и тя разбра, че някъде тук, скрит от погледа, има модерен телефонен номератор.

— Не мога да се съвзема от тази сграда.

— Вгледай се внимателно във всичко — рече Матю. — В ъгъла ще видиш гордостта на Джон. Това е оригиналният стенен сейф на Мослер. Използва се в ежедневната делова работа. Виждаш ли простата електрическа крушка, която виси в ъгъла над него? Била е инсталирана от дядото на Джон, първоначалния собственик на банката — продължаваше той. — Не е само украшение. Тя напомня за една отминала епоха, когато светлината е давала възможност на загрижени вложители да надникват през предните прозорци на банката, за да видят, че всичко е наред и че техните пари са на сигурно място зад стоманени врати. Предполагам, че хората днес все още я ценят.

Точно в този момент Джон се върна.

— Матю ви разказва историята на банката, нали, Били? — Тя кимна. — Намери ми онази тумбеста печка чак в Литъл Рок и ни помогна да вземем килима от един лондонски магазин за антики по време на едно от пътуванията си в чужбина.

— Тъкмо казвах на Матю как не мога да се съвзема от чувството, че съм попаднала в миналото.

— Ей, но нали не чувате да се оплаквам? — Той се засмя. — Точно това сме се опитали да постигнем, без да жертваме нашата експедитивност или способност да си вършим работата в този непрестанно променящ се двадесети век. — Той нежно погали старинното си бюро. — Опитахме се да подберем мебелите, оборудването и инсталациите според няколко пожълтели снимки, направени през 1880 година.

— Мисля, че сте постигнали страшно много, Джон. — Тя се обърна към Матю, който мълчаливо слушаше техния разговор. — Да внасям ли техниката?

— Ти можеш да се справиш с това. — Той се усмихна към Джон. — Навярно имаш двама здрави мъже, за да й помогнат, нали?

— Разбира се! — Той потупа Матю по рамото, когато мина край стола му. — Аз ще бъда единият. Хайде, Били. Да вървим.

На бърза ръка оборудването беше довлечено в коридора на банката и Били го нагласи, внимателно слушайки уверените указания на Матю.

— Значи ти си запаметил цялата сграда, така ли?

— Направих всички предварителни пробни снимки, преди да замина за Чикаго. За щастие имам добра памет. — Болезнена гримаса изкриви красивото лице на Матю. Изведнъж му се стори крайно абсурдно сляп фотограф да режисира трудна снимка. — Ако не си съгласна с нещо, веднага ми кажи, Били. Навярно не съм толкова непогрешим, колкото си мисля.

— Справяте се чудесно, мистър Дънкан. — В гласа й имаше съвсем лека закачка, за да покаже, че разбира нелепата страна в тази странна ситуация, но и че е готова да помогне, доколкото може. Нейният отклик отново поуспокои Матю и те се заловиха за работа. Той се разположи до Джон, встрани от панорамния фотоапарат, докато методично отмяташе всяка поредна снимка, а Били следваше указанията му. След два часа той театрално въздъхна и се направи, че бърше потта от челото си.

— Пфу! Достатъчно. Братче, от години не съм работил толкова напрегнато! — Погледна в посока към Били, когато я чу да промърморва недоволно. — Да си режисьор е много по-трудно от това сам да снимаш — оплака се той. Мушвайки в ребрата приятеля си Джон, той отново огорчено въздъхна. — Казвам ти, наемните работници не си заслужават парите, които им плащаш!

— Я виж ти! — Джон намигна закачливо на Били, която се изчерви. Възприемаше нормално всяка шега, но това вече беше малко прекалено.

Решително тръгна към Матю и го потупа по ръката, за да му покаже, че е там.

— За бога, мистър Дънкан. Ако знаех, че ще ми платят, освен че ще имам честта да работя редом до майстора, щях да съм по-признателна. — Отвърна на намигането на Джон.

Матю поклати глава и сви широките си рамене.

— Виждаш ли какво трябва да понасям, Джон?

— Да, виждам — отвърна съчувствено той. — Не знам как издържаш!

Усещайки, че трябва да прекрати разговора още в началото — виждаше накъде клони той, — тя се надвеси и прошепна съблазнително в ухото на Матю:

— По-добре да тръгваме. „Разцъфналият лотос“ не работи след пет часа, освен ако не й бъде платено в двоен размер. Или искаш да се върнеш пеш? — Остави въпроса да виси във въздуха между тях. Знаеше, че той се опитва да разшифрова името.

Матю вдигна вежди озадачено и намръщено се замисли. Накрая не издържа.

— Кой, по дяволите, е Разцъфналият лотос?

Били гърлено се разсмя.

— Моята прекрасна синя кола, мистър Дънкан.

След като оборудването беше отново натоварено, Матю се сбогува с Джон и се усмихваше, докато вървеше след Били.

— Това име не е ли много възвишено за такава скромна кола? — Той се качи и този път сам си сложи колана. — Едва ли може да се каже, че е място за Великия творец — пошегува се.

Били седна зад волана от другата страна.

— О, това не знам — рече тя. — Точно сега тя вози двама от най-добрите!

— Окей. — Матю вдигна примирително ръце. — Предавам се.

Били самодоволно се усмихна, тя имаше последната дума.

— Много хубаво, Матю. Иначе можеше да обидиш чувствата й. — Били започна внимателно да преодолява стръмните завои. В основата на първия хълм Матю й даде някои нови нареждания.

— Внимавай, като видиш сърповидната алея Кресънт Драйв. Тя ще ни отведе до върха на западния хълм. Искам да ти покажа нещо там.

След половин час колата бавно пълзеше по извиващия се път сред изпъстрени от слънцето дървета и покрай огромни къщи от отдавна отминали времена. Тя възкликна, когато стигнаха върха, защото там, издигнат върху самия планински хребет като приказен замък, се изправяше хотел „Кресънт“ с цялото си викторианско великолепие.

— Струва ми се, пристигнахме, Матю.

— Познах, че сме пристигнали — рече доволно той. — Паркирай го това нещо. Искам да отида на върха.

Вътре в просторното фоайе вниманието на Били беше привлечено от красивите старинни вещи и архитектурните детайли. В средата имаше камина от бежов дялан мрамор. Около нея бяха разположени реставрирани викториански дивани и столове от черешово дърво. Бюрото на рецепцията беше в по-отдалечения край. Изработено от ръчно шлифован орех, то лъщеше от дългогодишната употреба. Зървайки веднага Матю, управителят излезе от гишето, за да отиде при него.

— Матю, радвам се да те видя отново на крака. — Двамата мъже се ръкуваха.

— Бен, искам да ти представя мис Теодор. Били, това е Бен Харингтън, управителят на това великолепно място. — След като си размениха любезности, Матю помоли Бен да ги заведе до асансьора. — Работи ли още старомодното чудовище?

— Механизмът беше наскоро подменен. Само кабината е същата. Знаеш как е в Юрика Спрингс.

— Да! — Той се усмихна. — Всичко се възстановява тук заедно с култа към майчинството, ябълковия пай, реда и непримиримостта към греха!

— Точно така! Макар че онази част за греха навярно се е поизменила в годините, след като Кари Нейшън^[1] е живяла тук. — Той отвори асансьора и натисна копчето за най-горния етаж, преди да си тръгне. — Беше ми приятно да се запозная с вас, мис Теодор. Обаждай се по-често, Матю.

Асансьорът започна бавно да се изкачва.

— Какво искаше да каже той за Кари Нейшън? Нима наистина е живяла тук? — попита Били.

— О, да, живяла е — рече той. — Домът й — Хачет Хол — се намира в източната част на планината. Старите жители твърдят, че е съвсем логично, след като е била арестувана трийсет и два пъти, накрая да се установи в град, основан заради чистата вода. — Той я стисна за ръката, когато тя леко прихна. — Обичам да чувам смеха ти. Звучи мамещо, като бълбукащ водопад.

— Това е заради височината — съучастнически обясни тя, но се развълнува от неочаквания му комплимент. — Пети етаж. Всички слизаме за голямата обиколка. — Внимаваше, докато вървеше пред него из лабиринта от коридори, и най-после намери вратата към голяма панорамна тераса. Пое дълбоко въздух, когато видя величествения изглед на нагънатите хълмове и спретнатите градини в полите им. — Матю, дъхът ми просто секва.

— Това вече го чух. Кажи ми какво виждаш.

Заедно тръгнаха по гладкия покрив и се спряха край перила от черно ковано желязо встрани.

— Виждам три планински върха, обрасли с гъсти гори. На единия от тях има ливада. Там пасе стадо от шарени крави.

— Няма ли бикове?

— Виждам няколко с рога. Това дали са бикове?

— Не непременно. — Усмихна се на въпроса й. — Образованието ти е доста оскъдно, мис Теодор.

Тя презрително изсумтя.

— Познавам всеки бик, когато наистина видя такъв, мистър Дънкан. — Той леко трепна и тя разбра, че е улучила право в целта. — Просто са твърде далеч, за да мога да ги различа, това е всичко.

— Какво друго виждаш?

— Надолу виждам красиво обработени градини. Изобилие от цъфнали червени рози. Покрай храстите има невени и пъстроцветни кученца, а в единия край се намират големи лехи с пурпурночервени и бели цветя. — Продължи да му описва какво вижда, стремейки се да изпълни разказа си с всевъзможни подробности за цвят, вид и форма. — Несъмнено ти си идвал тук преди, нали, Матю?

— Много пъти, но не и тази година. — Тя веднага съжали за своя въпрос. — Какво друго виждаш?

Били леко се обърна, облегнала гръб на перилата, и се вгледа в красивото му спокойно лице. Боже мой, той беше твърд и решителен мъж, размишляваше тя. Но толкова сериозен. Може би малко по-необуздана фантазия би отпуснала суровото му изражение.

— Точно срещу голямата ливада, на другия хълм, виждам замък. — Тя се усмихна, когато той вдигна въпросително вежди. — Боядисан е в яркорозово и от кулите му се веят знаменца като на търг за стари коли. Всички в различни цветове. — Не откъсваше поглед от лицето му, като усмивката й се разтягаше заедно с неговата. — От парапета са провесени някакви надписи. Чакай да видя… мога ли да ги прочета? Ммм, там пише: „Момичета! Момичета! Момичета!“. Олеле! Последната дума е „По монокини!“. — Матю сладострастно се изхили, словесната й картина страшно му допадна, а Били реши да използва всички средства, за да го накара да се разсмее. — Боже мой! Някои от момичетата ни махат. И те…

— Какво правят?

— Ти сам знаеш — прошепна тя доверително, с такава интонация, сякаш страшно се е смутила.

Тогава той се разсмя — свободно и гръмогласно.

— А аз да съм без бинокъла си. — Почеса се по врата.

Били се надвеси към него и задъхано прошепна:

— Но затова пък имаш чудесно въображение!

Матю веднага я обгърна с ръце и плътно я притисна към себе си.

— Бебчо, да знаеше какво става в главата ми — еротичните филми са нищо в сравнение с това — щеше да ме бутнеш от парапета надолу. — Той наклони напред глава, налучка къде е ухото й, което нежно захапа, и беше възнаграден от вибриращата тръпка, преминала по цялото тяло на Били. — Защо измисли тази история — за да повдигнеш духа ми… или просто мъничко да пофлиртуваш?

Замаяно поемайки въздух, когато той започна да целува чувствителното място под ухото й, тя едва успя да промълви:

— Това… така стана, защото ти беше застанал с много сериозен вид. Но си признавам, че малко пофлиртувах накрая. Извинявай.

Той я притегли още към себе си и започна да гали гърба й със силните си ръце.

— Не се извинявай, Били. Но нали нямаш нищо против, ако и аз самият малко опитам? — Без да чака отговор, той опипа с пръсти талията й и по-надолу, докато непрестанно докосваше с устни тънката й шия. — Ммм, малко кръгло задниче. Тънко кръстче. — Хвана я отстрани. — Здрав гръден кош. — Вдигайки ръце, за да обгърне врата й, той продължи откривателското си пътешествие. — Имаш широки рамене за жена. Предполагам, че е заради по-голямата ти височина. — Пъхна пръсти в дългата й коса, спускаща се към гърба й. — Красива мека коса.

Ръцете му бавно се придвижиха, докато започнаха да милват пълните й гърди. Били неволно потръпна при сладострастното му докосване, особено когато той започна да опипва настръхналите й зърна, притискайки ги до болка. Лек стон се изплъзна от полуотворените й устни и той с устата си улови звука. Отначало целувката му беше нежна и проучваща, но когато тялото й се огъна в ръцете му, а бедрата й се извиха инстинктивно в отговор на неговата възбуда, целувката изведнъж се превърна в пламенна и страстна.

Само след секунди езиците им сякаш се бореха разгорещено за надмощие. Той свали едната си ръка до кръста й притискайки я по-плътно до себе си; тя увеличи натиска на своята прегръдка, като настойчиво масажираше тила му и разрошваше гъстата му тъмна коса. Другата му ръка продължаваше да гали и възбужда гръдта й. За момент Били загуби представа за място и време. Ако това беше неговата представа за флиртуване, питаше се тя, какво ли щеше да бъде действително да се люби с него?

Когато целувката свърши, Матю зарови лице в меката й коса.

— О, Били, през цялото време ми се искаше да направя това, още от снощи, когато те притиснах в ъгъла на дивана. — Продължи да движи ръцете си по тялото й с въздишка на удоволствие. — Толкова е приятно да те пипа човек!

Изведнъж Били се стресна от гласове и смях.

— Матю, някой идва!

— Не виждам никого.

— Не е смешно, Матю. Хайде. Трябва да вървим.

Опита се да се измъкне, но ръцете му бяха като стоманени окови около нея.

— Нека да не им обръщаме внимание и навярно те ще се махнат — предложи той.

— Тръгваме… сега! Направих ужасна грешка. Не трябваше да се шегувам по този начин с теб.

Без да каже дума, той свали ръцете си и погали брадичката и челюстта й.

— Е, усещам как се надига твоята упоритост, госпожице. Но мразя да не постигам това, което искам.

Тя сграбчи ръката му и тръгна към асансьора.

— Всъщност ти си малко разглезен. Навярно през целия си живот си правил каквото си искал. — Тя се шегуваше, но лицето му стана мрачно, когато вратите на асансьора се затвориха.

— Не всякога, Били. Просто съм съобразителен. Знам как да се боря, за да постигна това, което искам. Знам и как да изчаквам.

— Надявам се, че това не е заплаха, Матю. Не обичам да ме заплашват. — Защо, чудеше се тя, така се развали настроението му след нейната забележка?

— Смятай го за обещание — тихо каза той. — Никога не съм заплашвал неоснователно. Ще поговорим за това после.

Били се бе затворила в себе си, докато пътуваха към неговия селски дом. Матю не направи опит да завърже разговор; беше погълнат от собствените си мисли. Макар че външно се показваше като самоуверена и твърда, можеше да се почувства застрашена и несигурна. Той не искаше да я плаши; искаше да я обича. Мери си приказките, човече, смъмри се. Всъщност искаше да я люби. Не беше обичал истински жена, откакто майка му така страшно го беше наранила в ранното му детство. Остра болка го пронизваше при мисълта за страданията и душевната мъка, причинени му от неудържаното й обещание. Мълчаливо си припомни своето лично верую, което често си повтаряше още като малко момче. „Не се оставяй да те използват. Не се оставяй да те наранят. Стой с гръб към стената и атакувай, преди да те нападнат.“

Понякога беше пожелавал отново да чувства обич, както сега с Били. Тя сякаш беше една от най-добрите личности, които изобщо беше срещал. Но външността може да заблуди, напомняше си той. Тя искаше нещо от него — да изучи знанията и уменията му — и той трябваше да се възползва от стремежа й. Ако има късмет, щеше да получи това, което искаше: нея!

Но подобен план беше просто безсърдечен. Е, тъкмо такъв беше станал безсърдечен. Майка му се беше погрижила за това, мрачно си мислеше той. Тя и онзи мъж, пияницата, комуто доставяше удоволствие да пребива малки деца винаги когато гадното копеле можеше да стои прав достатъчно дълго. Матю почувства как стомахът му се свива отново от страх и омраза. Толкова години бяха минали и въпреки това все още страшно го болеше.

Единствената част от живота му без всякаква измама беше неговата фотография. Тук той винаги беше абсолютно честен, вършейки работата си с почтеност, в която нямаше никакви компромиси. Чудеше се какво ли би станало, ако се опита да бъде напълно откровен с Били. Дали тя ще разбере чувствата му? Заслужаваше ли си да рискува? Може би да, изведнъж реши той, усещайки в себе си някакво ново и непознато вълнение. В едно нещо беше сигурен — че чувства нещо повече от обикновена страст към тази жена.

Мълчаливото пътуване свърши, когато Били спря в алеята пред къщата и изключи двигателя.

— Върнахме се, Матю. — Гласът й беше нежен и той усети как протягат към него маслиненото клонче на мира.

Стига мрачни мисли, реши той.

— Радвам се, че се върнахме — каза мъжът тихо и спокойно. — Доста се поизморих от този наш дълъг следобед.

— Ще ти помогна да влезеш вътре и да си починеш, докато аз разтоваря и приготвя вечерята. — Слезе от колата и затвори вратата. В това време Матю се престори, че не може да се освободи от предпазния колан.

Когато тя отвори вратата му, той още се мъчеше със закопчалката.

— По дяволите, май че не мога да се измъкна от това нещо.

— Ще ти помогна — предложи му тя, стъпи вътре и се надвеси над тялото му, за да достигне механизма от другата му страна. Той не свали ръката си от закопчалката, така че тя повече се мъчеше да се пребори с ръката му, отколкото да свърши полезна работа. — Матю, махни ръката си. Не виждам какво правя.

Матю ловко сграбчи Били около кръста и я притегли в силна прегръдка към себе си.

— И аз не виждам какво правя, но те уверявам, че всеки миг ми доставя удоволствие.

— Пак ме изигра! — Тя бе объркана от внезапната промяна на настроението му, но въпреки това сърцето й заби учестено, когато той започна да успокоява и милва напрегнатото й тяло. — Матю, сега не е време да си играем.

— Аз не си играя — рече той. — Сега е после.

— Боже мой, за какво говориш?

— Бях казал, че ще продължим разговора си после. И сега е после. — Той бавно започна да прокарва пръсти от бедрата до раменете й. — Това не беше грешка, Били. — Кожата й сякаш гореше в жертвоприношение към боговете на страстта. Обхващайки лицето й с голямата си гладка длан, Матю я целуна силно и чувствено. — И това не е грешка, сладката ми. — Усещаше как дишането й се учестява срещу влажните му устни. После нежно свали ръката си и помилва тупкащите й гърди, чувствайки как тръпката на желанието пронизва цялото й тяло. — Изобщо не си мисли, че това е била ужасна грешка, мила. Може да е най-хубавото, което ни се е случвало в живота.

Отново я целуна, преди тя да успее да се сети за отговор. От няколко секунди насам умът й беше отказал да следва каквато и да е логика. Сега тялото й действаше без никакви задръжки. Изведнъж въпросът дали е правилно или не загуби всякакъв смисъл; имаше значение само това, че тя е тук, в силните ръце на Матю, целуваща и целувана до полуда. Опияняващо нещо е целувката, помисли си тя, поемайки дъх, докато устните й се разтвориха, за да го приемат.

— Желая те, любов моя — прошепна той и обсипа пламналата й кожа с безброй горещи и влажни целувки. — Искам те. — Трескаво спусна ръката си към твърдото й бедро и започна да го масажира от вътрешната страна, търсейки най-интимната й топлина. — Нека да влезем вътре, Били. Искам да се любя с теб.

Замаяна, Били измъкна главата си от облаците и тялото си от ръцете му. Пак го беше направила! Този път вече беше сигурна, че той ще се възмути от нея. И тя си го заслужаваше. Колко пъти беше чувала мъже да се оплакват от други жени, че само са ги дразнили? А сега тя си беше позволила да се превърне в една от най-ужасните от този вид… и то с мъж, мъчещ се да не полудее след катастрофа, която беше отнела зрението му. Много се надяваше, че слепотата му е само временна, но това нямаше нищо общо с нейното поведение. Охотно се беше включила в една взривоопасна ситуация и сега трябваше по някакъв начин да се измъкне, без да накърнява професионалните им отношения. Тя се беше привързала повече, отколкото беше добре за нея, и всичко, свързано с Матю, я засягаше дълбоко. За съвсем кратко време той беше станал нещо много важно за нея. Състрадание ли беше това? Не, отговори си мълчаливо. Беше много повече. Нима беше любов?

Матю почувства как мекото й тяло се стяга и не се изненада, когато тя се измъкна от ръцете му и слезе от колата.

— Не мога ли да те убедя?

— Мисля, че не — отвърна Били с несигурен глас. — Объркана съм, а нищо не мога да направя, ако не съм сигурна. Просто съм такава по характер. — Усмихна се безпомощно, после си спомни, че той не може да види изражението й. — Ще приемеш ли извинение от една много объркана жена?

— Какво чувстваш, Били?

— Чувствам смут. Въздействаш ми по особен начин, Матю.

Той се засмя, протестирайки, докато слизаше от колата.

— Ако това би те успокоило, госпожице, моята реакция на твоите изгарящи целувки изобщо не може да се счита като спокойна и хладнокръвна. Направо ме сломи. — Той се усмихна, когато чу смутеното й ахване. — Ей, не се вбесявай пак. Просто се опитвам да бъда искрен. За първи път ми е.

Тя изненадано разбра, че той казва истината. Беше чувала за него, че може да бъде доста подвеждащ и агресивен; та нали самата тя беше в центъра на настъпателната му тактика?

— Благодаря ти за откровеността — отвърна тя. — И се надявам, че не ми се сърдиш. Просто се увлякох за момент.

— Това е само началото, Били. — Хвана ръката й и тя го поведе към къщата. — Следващия път ще се опитам да те увлека малко по-нататък. — Тя се спря и той я побутна да продължи, прошепвайки съблазняващо в ухото й: — И това не е заплаха, малката. Това е още едно обещание.