Джоун Брамш
Докосване в мрака (1)

1.

— По дяволите, защо не ме оставят на спокойствие? — Мъжът се затътри към входа, вбесен, че е прекъснат така нужният му следобеден сън само защото някакъв глупак не спираше да тропа по вратата. Препъна се с босите си крака в пейката в тъмното антре и въздухът се изпълни с люти ругатни, които сякаш бяха ехо от тряскащите гръмотевици на приближаващата лятна буря. Тъмният белег над дясното му слепоочие диво пулсираше, когато отвори рязко вратата и впи гневен поглед в безочливия натрапник.

Жената стреснато се отдръпна назад; тъкмо вдигаше ръка, за да почука за четвърти път.

Продължи да се взира в нея откъм тъмния вход.

— Кой е, дявол да го вземе? — изкрещя. — Не можете ли да четете? — И посочи табелката „Не ме безпокойте“, закачена на дъбовите перила.

Без да обръща внимание на гневния му изблик, жената се съвзе от първоначалната си уплаха и мило се усмихна на сърдитото му изражение.

— Матю Дънкан! Как се радвам най-после лично да се срещна с вас. Толкова време чаках и едва сега това се сбъдва. Виждала съм само снимката ви по обложките на вашите книги.

Той рязко махна с ръка, показвайки раздразнението си.

— Е, аз пък не мога да кажа, че се радвам да ви видя. — Изруга под носа си. Само това му липсваше на всичкото отгоре — някаква си тъпа групарка… или набедена манекенка, готова на абсолютно всичко, за да получи работа. Нищо, веднага щеше да отпрати нежеланата посетителка. Умееше да се справя с всяка ситуация, а повечето бяха по-трудни от тази. — И все пак коя сте вие, по дяволите?

Уверената усмивка не слизаше от лицето й. Разбира се, той щеше да се извини за рязкото си държане веднага щом научи коя е тя. Освен това беше пътувала толкова дълго, че сега нищо не беше в състояние да я спре.

— Аз съм Вилхелмина Теодор — спокойно отговори тя. — Не получихте ли последното ми писмо?

По слабото му лице се появи израз на досада, примесена с известно безпокойство, когато си представи купчината неотворени писма върху бюрото. През последните седмици беше престанал да обръща внимание на всичко около себе си, особено откакто вече го нямаше неговия асистент, за да му помогне да се пребори с цялата кореспонденция. Сега се налагаше сам да се оправя с тази личност.

— Вижте какво, мис Теодор. — Това име сякаш му напомняше нещо. — Не ви познавам, а непременно бих си спомнил всяко писмо от „непозната“ жена. — Нарочно наблегна на думата непозната. Беше готов да си послужи със заплахи, за да се отърве от нея.

— Аз съм новата ви стажантка. — Тя дори се изчерви, когато той ахна недоверчиво. — Бях подписала всичките си писма като Били Теодор — добави тихо тя.

На Били й беше интересно да наблюдава как в присвитите очи на Матю се появи някакъв проблясък. Той изви вежди и белегът на слепоочието му застрашително се изкриви. Лицето му, притежаващо повече сурова красота, отколкото се виждаше на снимките, отблизо напомняше на пътна карта, където се е запечатало всяко разочарование, всяко предизвикателство и борба срещу съдбата. Искаше й се да го снима… на естествена светлина, изведнъж реши тя, като в същото време се питаше какво ли е причинило скорошната му травма. Но моментът на съзерцание отмина.

— Нима вие сте Били Теодор? — Гръмогласният му въпрос беше съпроводен от тътена на приближаващата буря.

Тя си наложи да изглежда по-убедителна, макар че цялото й тяло потрепери от вълнение. Постара се обаче гласът й да не трепне.

— Да.

Той отново вдигна вежди, този път изпълнен с подозрение.

— Какъв е този номер, мис Теодор? Аз не приемам жени за асистенти. Несъмнено сте знаели това.

— Разбира се, че знаех — отвърна тя, пристъпвайки крачка напред, като всъщност се приближи доста близо до него, но той не помръдна и не отстъпи. Помисли си, че в този момент трябва да събере всичката си сила и увереност. — Реших, че е дошло времето да стажувам при най-добрия фотограф в страната. Може би и в света. Не разбирате ли, мистър Дънкан? — попита настойчиво. — Толкова е ясно. Вие одобрихте моите материали. Моята работа ви хареса. Насърчихте ме да пропътувам през половината Съединени щати заради този тримесечен стаж, защото сметнахте, че съм достатъчно напреднала, за да мога да се уча от вас. Толкова ми се иска да работя…

— Не, не ви разбирам! — извика той, прекъсвайки я по средата. — Едно ми е само ясно, че сте малка измамница. Просто вие сте момиче, което с лъжи нарушава моето спокойствие и уединение.

По лицето на Били се изписа презрение. Поизправи се и пое дълбоко дъх, за да се овладее. Но пламналите й очи се присвиха, подготвяйки се за предстоящата битка.

— Не съм малка, мистър Дънкан. Навярно сте забелязали. Висока съм почти колкото вас. И отдавна не съм момиче. Аз съм трийсетгодишна жена. И страшно добър фотограф — добави, като гласът й се снижи с цяла октава. Нямаше намерение да се поддава на подобен номер за мъжкото превъзходство и да крещи като улична продавачка.

— Не можете да отхвърлите представените мои препоръки — твърдо продължи тя. — Вие сметнахте, че за мен ще бъде чудесна възможност да уча при вас. Все още вярвам в това. Не можете да си затваряте очите пред способностите ми само защото съм жена. Толкова години съм се борила с този отживял манталитет, а шанса да се уча при вас съм си спечелила сама. — Гласът й беше изпълнен със силна решимост да се бори докрай. Отново пое дълбоко дъх, застанала спокойно пред своя кумир, очаквайки неговите възражения.

Матю Дънкан с мъка се стараеше да прикрие усмивката, прокрадваща се по правите му сериозни устни, но не успя докрай. Не можеше да отрече, че се възхищава от войнствения й дух. Нейното държане му напомняше за самия него, когато дълго трябваше да се бори за творческото си признаване. Неочаквано порив на влажния вятър разроши тъмната му гъста коса над челото и заедно с него го лъхна мускусното ухание на парфюма й. Ноздрите му трепнаха от упойващия аромат и той трябваше да си признае, поне пред себе си, че тя го заинтригува… като ученичка, която има волята и желанието да се учи, а и нещо в нея бе започнало да го вълнува. Тази жена беше някак си по-различна от всички други, които бе срещал в миналото си. Отново вятърът задуха срещу лицето му, довявайки не само нейното ухание, но и първите влажни пръски на бурята.

— Влизай вътре, диво коте! — заповяда той. — Този облак май ще охлади горещия ти нрав. — Той се обърна и тръгна напред, подхвърляйки още една заповед през широкото си рамо, опънато в синьо меко поло: — Затвори вратата и ме последвай! — Поведе я към всекидневната и веднага седна в голямо, удобно кресло.

Били се затътри след него, като мърмореше под носа си и се възмущаваше от невъзпитаното му държане. Но недоволството й мигновено се изпари, когато влезе в просторната дневна с таван като на катедрала. Тихо обходи страхотната стая. Единствените звуци, които се чуваха, бяха на вятъра и дъжда, блъскащи отвън, и лекото шумолене на отърканите й кадифени джинси. Чувстваше как напрегнатият му поглед я следи и мина зад него. Спря се до големия прозорец с изглед на запад и погледна навън към хълмовете на планината Озарк, зървайки проблясването на светкавица над зелените долини, а съпровождащият гръм разтърси стените от яки дървени трупи. Гледката просто поразяваше. Къщата беше надвиснала край самия край на планинския връх.

Били отново обгърна с поглед стаята, възхищавайки се на внушителната каменна камина, разположена на отсрещната стена и заобиколена от удобен диван и три стола, до които имаше тежки дъбови маси и месингови лампи. Килими в приглушени цветове, които приличаха на ръчно тъкани, бяха застлани по дъсчения под. Ефектната мазилка на стените беше подчертана от големи фотографии на Матю Дънкан в дъбови рамки. Няколко от тях бяха сред любимите на Били. Вдигайки поглед, тя проследи грубо отсечените напречни греди до началото им, където те крепяха отворена галерия. Видя уютно пространство за почивка, спартански обзаведен кабинет и затворена врата, която реши; че е за банята. На основното ниво, вляво, стъклени врати с домашнотъкани бежови завеси водеха към привлекателна и голяма старомодна кухня. Другата част от къщата беше тъмна, но тя предположи, че коридорът натам води към спалнята на стопанина. Спокойното й оглеждане на интериора беше рязко прекъснато, когато Матю въздъхна неспокойно.

— Е, харесва ли ти? — Във въпроса му имаше както настойчивост да бъде искрена, така и някакъв копнеж.

Тя отново обиколи стаята, спирайки се до камината.

— Прекрасно е — отвърна със задъхан шепот, от който настръхнаха тъмните косъмчета по ръцете на Матю. — Домът ви е като селска къща, но е удобен. Всичко е добре съчетано, а и самата къща е в хармония с околната гориста местност. Имали сте чудесен архитект и дизайнер на интериора.

Той не можа да скрие доволното си изражение. Дори в полумрака тя виждаше усмивката му.

— И двете неща са мое дело. — Бързо махна с дясната си ръка. — Седни тук на дивана. — Когато тя се разположи, попита я дали трудно е намерила къщата.

— Никак — засмяно отвърна тя. — Естествено всички магазинери и служители в бензиностанцията в Юрика Спрингс знаят накъде съм се запътила. Вие наистина добре сте се скрили.

— Така ми харесва. Далеч съм от всички натрапници. — Когато тя не отговори, той я попита дали се чувства удобно.

— Добре ми е, благодаря — спокойно рече тя. Сега не му беше времето да се чувства неловко, макар че беше уморена от пътуването, а джинсите и златистата й памучна блуза бяха измачкани след дългите часове зад волана на нейния микробус.

Тъмните му очи сякаш я изгаряха, докато тя наистина започна да се чувства неудобно. Лицето му беше в сянка и тя не можеше да види ясно изражението му. „Защо този човек не запали поне една лампа?“ — чудеше се тя. Реши, че се опитва да приложи нещо като психологически трик. В такъв случай нека да го видим, каза си. И почти подскочи от изненада, когато той изведнъж заговори.

— Добре. Да започнем от самото начало… и никакви лъжи повече.

— Аз не лъжа, мистър Дънкан — възрази тя възмутено. — Не сте ме питали за пола ми и затова не съм ви го съобщила. Всичко е толкова просто.

Той отново се подсмихна и кимна, признавайки умението й да защити принципите си.

— Значи един малък пропуск — съгласи се той. — Ясно, Били. Сега ми разкажи останалото.

Той си спомни как бе започнал изкачването си към върха. Редакторите на списания и босовете от рекламните агенции бяха така завладени от неговите снимки, че не си направиха труда да го питат къде е учил, а той самият не ги осведоми, че всъщност беше самоук. Беше прочел почти всички книги за фотографията в обществената библиотека на Сейнт Луис и често посещаваше най-добрите магазини за фотографски материали в града, събирайки безплатни съвети от собствениците при всеки удобен случай. Вечер работеше като сервитьор в един скъп ресторант в центъра, използвайки малка част от надниците и бакшишите си, за да преживява, а с останалите пари купуваше оборудване и материали. Да, можеше да разбере нейните доводи и сега се отпусна в креслото си, очаквайки разказа й.

Когато Били разбра, че поне й се дава възможност да изложи аргументите си, тя се облегна назад върху възглавничките. Осъзнаваше, че това ще бъде единственият й шанс да го убеди, за да остане. Трябваше да се възползва докрай от решението му да я изслуша.

— Вече сте виждали образци от работите ми — започна тя. — И знаете, че съм завършила с отличие Калифорнийския институт по фотография преди година. Може би се чудите защо съм завършила образованието си по-късно от обичайното.

— Мина ми тази мисъл.

— Първо трябваше да издържам по-малката си сестра в колежа — обясни Били. — Сега тя е учителка — на деца с недъзи.

— И е страшно добра учителка, предполагам — обади се той закачливо, повтаряйки предишното й изявление за самата себе си.

— Анди е една от най-добрите — гордо рече тя, пропускайки леката му закачка. — Учениците й много я обичат.

Той се подсмихна, възхитен от готовността й като лъвица да защити своята сестра. „Сестра ли?“ — помисли си той неочаквано.

— Каква е тази странна особеност във вашето семейство? Ти наричаш себе си Били, а сестра ти е Анди? Ама че работа!

Тя отвърна на шегата му с чувствен смях, от който сякаш тръпки полазиха по гърба на Матю.

— Не е толкова странно, мистър Дънкан. Всеки път, когато майка ми забременявала, баща ми очаквал момче. Нали разбирате, момчето е продължител на рода и така нататък. Затова когато Анди и аз сме се появили, мама го е утешила, като ни е дала умалителни имена първо от неговото име — Уилям, а после от името на своя баща — Андрю. А татко всъщност ни наричаше Били и Анди. Разбира се, ние си мислим, че мама е очаквала точно такова решение.

— Дарили ли са ви и с брат вашите родители?

— Не. Това сме ние — цялото семейство.

— А и двете доста си ви бива, доколкото разбирам.

Тя веднага се хвана на въдицата му.

— Не е справедливо, мистър Дънкан. Ние със сестра ми сме съвсем свестни хора.

Той отново ослепително се усмихна, но не обърна внимание на защитните й думи.

— Мисля, че е по-добре да ме наричаш Матю. Караш ме да се чувствам като старец.

— Вие не сте стар. Дори нямате още четиридесет години.

— Тук си се объркала в проучването си, малката. Навърших ги преди няколко месеца. А ти кога си родена? — попита той.

— Станах на трийсет миналата седмица… и знам, че имам много още да уча. — Малко скромност няма да е зле, помисли си тя.

Макар че Матю никога не бе проявявал интерес към астрологията, пресметна набързо и разбра, че тя е зодия Лъв. Обикновено високи, чувствени, със светлокафяви очи и царствени маниери, техните коси бяха често със светли кичури и гъсти. Интересно, помисли си той.

— Харесва ли ти да те наричат Били? — Той се понамести по-удобно в креслото, без да осъзнава, че избелелите му джинси, опънати от мускулестите му бедра, привлякоха погледа на Били към силните му крака и босите стъпала.

Тя сви рамене и насочи поглед отново към изваяните му черти, като все още се опитваше в полумрака да разгадае изражението му.

— Това е моето име. — Изведнъж нещо й хрумна и тя добави: — Знаете ли, ние с вас имаме и нещо друго общо, освен интереса си към фотографията. Имената ни са подобни.

— Не разбирам — рече той, но показа, че е заинтригуван.

— Вашите две имена са собствени. Матю Дънкан. Моите имена също са две собствени. Вилхелмина Теодор. Това е на късмет. Знаехте ли го?

— Струва ми се, никога не съм чувал подобно нещо.

— Вашето първо име означава дар от Бога… и представете си, моята фамилия означава същото. Вашата фамилия пък означава храбър воин.

— А какво означава твоето собствено име?

— Решителна, целеустремена, непоколебима, смела и предана.

— Трябваше да се досетя — промърмори тихо той.

— Във всеки случай мама винаги казваше, че който има две собствени имена, ще бъде голям късметлия — завърши тя, усмихвайки се на вярата си в своята добра съдба.

На Матю му се искаше да й възрази, но не сподели съмненията си. Точно сега късмет за него беше най-отвратителната дума.

— Говориш за майка си в минало време.

— Почина миналата година. Инфаркт — кратко отвърна тя.

— Страшно съжалявам, Били. А баща ти?

— Той умря, когато с Анди бяхме тийнейджърки.

— Значи и двамата ти родители не са живи.

Тя вдигна глава и тъжният й поглед мина покрай Матю към проблясващите светкавици навън.

— Да.

— И затова си пожертвала собственото си обучение заради по-малката си сестра. — Почувства, че разбира много повече неща, отколкото тя му разкрива.

— Нищо не съм пожертвала, мистър Дъ… Матю — каза тя. — Правя точно това, което желая. — Отново отправи поглед към спокойната му фигура. — Не можем ли по-скоро да приключим с това интервю? Искам да остана при вас. Искам да се уча. Мога да възприема всичко, което желаете да споделите с мен за похватите си във фотолабораторията, за техниката или стила. Ще работя здравата, Матю. Обещавам, че ще работя повече и по-бързо, от който и да е ваш асистент. — Гласът й звучеше убедително.

Но мислите на Матю бяха тръгнали в друга посока. Той все още усещаше от време на време полъха от нейния парфюм. Сякаш в цялата стая се носеше това благоухание. Не беше някакъв силен аромат. Беше просто възбуждащ. А гласът й звучеше приятно и изтънчено и все пак в него се чувстваше решителност и сила. В ума му се запечата една кратка фраза от цялата й дълга реч: „Искам да остана при вас“.

С неочаквана сила, разтърсваща го до основи, той разбра, че иска тя да остане. Опита се да се опомни, да се смъмри за това, че рискува уединения си начин на живот заради една жена, която ще трябва да живее горе, в неговата галерия, толкова близо… Отхвърли благоразумните предупреждения. Точно сега, в този труден момент от живота си, той се нуждаеше от някого като Били. Някой, който да отнеме част от болката на неотдавнашното му опустошение. Продължи да се взира в пространството към нея. В далечината се чуваше тътенът на гръмотевиците и слънцето се показа иззад облаците с отминаването на бурята. Полегатите лъчи затоплиха гърба му, преди да се скрият в пламтящия залез над далечните планински върхове.

— Работила ли си някога като модел, Били?

Изненадана от внезапния му въпрос, тя отговори колебливо:

— Всъщност да. Изкарвах си допълнително пари като фотомодел.

— Какъв вид? — рязко попита той.

— Портрет.

— О!

Тя се разсмя, когато схвана истинския смисъл на въпросите му. Той целият настръхна от гърления й смях и объркано сви вежди.

— Предимно снимки на главата — обясни тя. — Защо питате?

— Просто се чудех дали имаш опит. — Само бързата му реакция го спаси от смущаващия показ на необяснима ревност и чувство за собственост, но не беше съвсем сигурен дали е успял да я заблуди. Когато тя се разсмя още по-силно при неговия отговор, той отстъпи, осъзнавайки нетактичността си.

— По дяволите! Не те разпитвам за личния ти живот, Били. — Заговори бързо и объркано, за разлика от обичайните си шеговити приказки. — Исках само да разбера дали си имала опит като модел. Вероятно ще се наложи да те използвам.

Тя веднага се хвана за думите му.

— Значи мога да остана?

На Матю просто не му се вярваше, че тя е така ентусиазирана и толкова силно желае да се учи от него. Но би ли могъл той да се справи? Сега, когато животът му беше нанесъл такъв ужасен удар?

— Още не знам. Трябва да видя костната ти структура. Ела насам, тук светлината е по-добра.

Тя веднага се изправи и застана пред него. Той вдигна поглед към лицето й. По дяволите, ядосваше се вътрешно Били. Лицето му все още беше в сянка, докато нейното беше силно осветено от залязващото слънце. Искаше да го помоли да светне близката настолна лампа, но не й се щеше да го прекъсва. Главната й грижа беше да го убеди да я остави, за да се учи при него — големия майстор, какъвто той беше за нея.

Тя стисна зъби, когато й каза да застане така, че да бъде на нивото на очите му. Колко уместно, помисли си жената. Точно там й се искаше да бъде, да коленичи в краката на учителя, слушайки наставленията му, готова да даде всичките си сили, за да научи прилежно неговите уроци.

— Подай ми ръцете си — тихо й нареди той. Тя послушно изпълни нареждането му. — Имаш силни ръце, Били. — Погали дългите тънки пръсти и опита ръкостискането й. — Това са женски ръце, но силни и чувствителни. — Той плавно се поизправи в креслото и сложи ръцете й върху бедрата си, притискайки ги здраво срещу твърдата тъкан на джинсите си.

— Сега да видим структурата на черепа ти. Да, това е много добро осветление за лицето ти — каза той, внимателно проследи линията на челото й и прокара силните си пръсти през буйната й коса. — Имаш гъста лъскава коса. Като коприна. Това е винаги предимство. — Нежно подхвана лицето й от бузите до челото. — Така си и мислех. Имаш изящна костна структура. — Приятният му топъл дъх я галеше по кожата и заедно с докосването му я хипнотизираше, докато той изреждаше чертите й. — Високо, интелигентно чело. Добре изразени вежди. — Беше принудена да затвори очите си, когато той докосна клепачите й. Чу доволната му въздишка. — А, котешки очи. Великолепно. И изваяни скули. А носът ти е малко предизвикателен, така че чертите ти не могат да бъдат определени като напълно класически. Това ми харесва. — Тя се наежи от думите му, но той само стисна лицето й по-здраво и продължи изследването си. — Имаш силна челюст. Навярно произлизаш от добър род.

— Сякаш съм кон, изложен за продан — рязко реагира тя. — Не искате ли да видите и зъбите ми?

— Шшт! — смъмри я леко той. — Не още. — Прокара нежно пръст по пълните й чувствени устни. Неволно те се разтвориха от въздишка. „Какво става тук?“ — чудеше се тя. В обърканото й съзнание зазвучаха далечни тревожни камбани. Той сякаш нарушаваше спокойствието на вътрешния й мир със своите удивително чувствителни пръсти. Тя трябваше да каже нещо — каквото и да е, — за да развали магията, с която я обгръщаше.

Но точно в този момент той вдигна ръцете си пак към очите й, принуждавайки я отново да ги затвори.

— Имаш много дълги гъсти мигли. Обикновено те излизат добре на снимките. — После продължи към ушите й. — Малки и хубаво оформени. Чудесно.

Тя повече не можеше да издържи на напрежението. Без да усети, че се е хванала здраво за бедрата му, премигвайки, отвори очи и изтърси язвително:

— Само не си въобразявай, че не чувам всяка дума, казана от учителя ми… първия път. — Беше твърдо решила да приключи това напрегнато преживяване и да се върне на основния за нея въпрос. — Моля ти се, Матю. Не ме отпращай. Моля те, кажи, че мога да остана.

С внезапно отчаяние той отпусна ръце върху нейните рамене и я притисна с пръсти.

— Не знам дали ще мога, Били.

Тя продължи да се взира в засенченото му лице, опитвайки се напразно да разгадае прикриваните му черти. Видя как той отправи поглед в далечината. Тревожни камбани зазвъняха почти оглушително в главата й. Какво беше това? Какво ставаше?

В този момент съдбата се намеси и разкри истината. Лъчите на залязващото слънце изведнъж се отразиха от месинговата лампа до нея, изпращайки ослепителна светлина точно срещу очите му. Той не помръдна, нито премигна срещу яркия лъч. Потресена, Били усети как сърцето й се свива. Пипнешком тя намери ръцете му и трескаво ги допря до устните си, почти изкрещявайки от болка:

— О, боже мили! Та ти си сляп!