Джанет Дейли
Непознат в леглото (8)

Осма глава

Наведена над бюрото си, Дайна се беше съсредоточила върху офертите на различни рекламни агенции. Тя прокара разсеяно гумения край на молива през косата си. Погълната от работата, не чу стъпките в коридора и не забеляза високата фигура, която застана на отворената врата.

— До късно ли смяташ да останеш?

Когато чу гласа му, тя вдигна рязко глава. Блейк стоеше на вратата, тъй властен и силен, тъй магнетично привлекателен. Тъмният му тен беше поизбледнял, но бялото поло подчертаваше бронзовия му оттенък. Той я погледна през полуспуснати клепачи, сякаш лениво изразяваше приятелски интерес, но лицето му си остана непроницаемо.

Както винаги, когато я свареше неподготвена, пулсът й се учести. Гърлото й се сви и й стана трудно да диша. За момент стаята сякаш се завъртя около оста си.

В такива моменти й се искаше просто да се остави на силното привличане. Но това бе твърде лесно и твърде опасно. А и нямаше да изглади различията, появили се през годините на отсъствието му.

Въпросът му най-сетне стигна до съзнанието й. Тя си наложи да откъсне очи от него и си погледна часовника. Изненада се, когато видя, че е почти шест.

Едва сега забеляза тишината в сградата. От коридора не се чуваха приглушени гласове, нито тракане на пишещи машини. Бяха останали само двамата с Блейк.

— Не съм усетила кога е станало толкова късно — каза тя. — Само ще разчистя тези неща и съм готова за тръгване.

Когато подреди офертите и се приготви да ги прибере в папката им, Блейк влезе в стаята и сякаш изведнъж я запълни цялата. Дайна отново усети онова безпокойство, което винаги усещаше в присъствието му.

— Как върви кампанията? — попита той и погледът му се насочи към книжата в ръцете й.

Наложи й се да потърси в ума си някоя остра забележка, с която да го задържи на разстояние.

— Чет не те ли информира редовно?

— Не. А трябва ли? — В любезния му тон имаше язвителни нотки.

— Предполагах, че да — отвърна тя и отвори чекмеджето, за да прибере папката.

— Ако не му кажеш да ме държи в течение, Чет няма да го направи — рече Блейк и приседна на ъгълчето на бюрото й.

Чекмеджето се затръшна.

— Би ли престанал? — попита Дайна и го изгледа яростно.

— С кое? — отговори Блейк с явно недоумение.

— Да правиш разни забележки за Чет! — Антагонизмът вече беше тук; нямаше нужда да го търси.

Блейк сви равнодушно рамене.

— Както кажеш.

Тя прибра нетърпеливо останалите книжа и писалки в средното чекмедже на бюрото си, оставяйки повърхността му в пълен ред. След това сложи чантата си отгоре и бутна стола напред.

— Подай ми пуловера, ако обичаш — каза тя с хладна учтивост.

Блейк се озърна, вдигна пуловера от облегалката на стола и й го подаде, докато тя заобикаляше бюрото.

— Как върви работата с Чет?

— Много добре, както винаги. — Погледна го студено и посегна да си вземе пуловера. — Нима си очаквал нещо по-различно?

Последните й думи прозвучаха предизвикателно и някак високомерно. Внезапно през ума й мина една мисъл и Дайна забрави за пуловера.

— Очаквал си това да се промени, нали? — попита обвинително тя.

— Не зная за какво говориш.

— Точно затова си накарал Чет да ми помага! А аз си помислих, че си ме смятал за неспособна да се справя!

Гневът й се разпалваше. Блейк остана напълно спокоен.

— Ти ми кажи.

— Първо ми насади всичките тези съмнения за Чет, а след това ни сложи да работим заедно, като се надяваше да ме настроиш срещу него. Така е, нали? — попита тя, вбесена от опита му да я манипулира.

— Признавам, че след онзи наш разговор за Чет се надявах наочниците ти да паднат и да го видиш такъв, какъвто е.

В гласа му нямаше и капка разкаяние.

— Това е най-низкото, най-гадното нещо, което някога съм чувала! — изсъска Дайна.

Разтреперана от яд, тя не усети как замахва, за да го зашлеви. Блейк обаче хвана ръката й с железните си пръсти малко преди да е достигнала целта си и я изви, за да притегли цялото й тяло към себе си. Дайна изохка от болка. Блейк беше станал от бюрото, захвърляйки пуловера й върху него.

— Последния път, когато ме удари, ти се размина, защото смятах, че може би го заслужавам. Но не и този път — каза безизразно той. — Не и когато говоря истината.

— Но това не е истина! — избухна Дайна, без ни най-малко да се стресне. — Нито една дума, която каза против Чет, не е истина. Всичките са лъжи. Нито една от тях не е вярна!

Тъмният му, пронизващ поглед зашари по вдигнатото й лице.

— Знаеш, че е вярно, нали? — каза бавно и доволно той. — Започнала си да го виждаш сама и затова си толкова ядосана.

— Не, не е вярно! — отрече Дайна. — Не съм забелязала нищо такова.

— Забелязала си. Защо не си признаеш? — настоя Блейк с мрачна упоритост.

— Не! — възкликна Дайна и се помъчи да отскубне ръката си. — И няма повече да стоя тук, за да те слушам как клеветиш Чет.

Той стисна още по-здраво ръката й.

— Не се опитвам да го накарам да изглежда по-малко мъж в твоите очи. Искам да го видиш такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто ти си го представяш. Защо не желаеш да разбереш, че в думите ми няма нищо лично?

Неочаквано Дайна го разбра и му повярва. Откритието угаси гнева й. Тя престана да се съпротивлява.

— Добре — призна му.

— Какво добре? — попита Блейк и свали поглед към устните й.

— Забелязах някои неща — направи още една стъпка Дайна.

— Като например?

— Като например как приема едно предложение и го доразвива, докато най-сетне останеш с убеждението, че идеята е негова.

— Направи ли го вече?

— Да. Днес предложих да прибавим местни специалитети в менютата на ресторантите. — Искаше й се Блейк да престане да я гледа така. Това я безпокоеше и изостряше сетивата й. — Вече се обажда на управителите, за да го уреди.

— Чет е много добър в организирането и изпълнението на идеи — съгласи се Блейк. — Какво още?

— Не зная. Безброй малки неща. — Комплиментът му към Чет я подсети за един друг разговор, който я бе обезпокоил. — Когато днес не взех становище относно това дали да възложим преустройството на хотелите на местни фирми, или на голяма компания, Чет също не го направи. Предложи да вземем оферти от двата вида и да ги сравним, без да изкаже конкретно мнение. Наистина не мога да си спомня през последните две седмици Чет да е взел решение или да е направил някакво предложение.

Поглеждайки назад, тя осъзна, че дори и предложението му за брак е дошло като последствие от разговора им за това дали тя възнамерява да се омъжи повторно. Когато му бе отговорила положително, Чет я бе попитал дали отново би избрала някой като Блейк, а след отрицателния й отговор й бе предложил брак, но едва след като беше опипал предпазливо почвата.

Това май не означаваше, че е силният, надежден мъж, за какъвто го беше смятала. Наистина на него можеше да се разчита, но само когато някой му кажеше какво да прави.

Потънала в мисли, Дайна усети възцарилото се между тях мълчание едва когато Блейк се обади:

— Имам и още една, също толкова егоистична причина да накарам Чет да работи заедно с теб по този проект.

Пръстите му галеха леко вътрешната част на китката й; ласка, която я тревожеше. По ръката й плъзна топлина, а нервите й потръпнаха от близостта му.

— Каква е тя? — Гласът й пресекна. Погледна го в очите, завладяна от усещането, че с радост би потънала в тези тъмни кладенци.

— Защото зная, че този проект ще изисква много пътуване и се погрижих това да се прави от някой друг.

— Разбирам. — Като че ли не можеше да измисли какво друго да каже.

— Едно нещо искам да знаеш, Дайна — рече той. — Двамата с теб никога и за нищо на света няма да се разделим.

Безмилостната решителна нотка в гласа му я накара да потрепери. Чувстваше се като хваната в капан, сякаш не можеше да избяга от желанията му. Блейк получаваше всичко, което поискаше. Но не и от нея, възрази гордостта й — не и ако не решеше сама да се съгласи.

Дайна отдръпна ръката си с известна неохота и се обърна към бюрото, за да си вземе пуловера и чантата.

— Готова съм — каза тя с усещането, че между тях има магнитни течения, които ту ги привличат, ту ги отблъскват.

Но Блейк не помръдна, а продължи да стои и да я гледа, като я притесняваше и я караше да се чувства все по-неуверена в собствените си желания и нужди.

— Рано или късно ще трябва да вземеш решение — каза й той.

— Зная. Рано или късно — повтори тихо тя.

— Защо чакаш? Кое те спира? — попита Блейк. — След като вече не е Чет, какво остана?

— Не зная — поклати несигурно глава Дайна.

Почувства нужда от движение и тръгна към вратата, но Блейк застана зад нея, както винаги — безшумен, и плъзна ръце по раменете й. Допирът с дланите му я закова на място.

— Защо не решиш сега? — изговори тихо той.

Сребристозлатната й коса беше прибрана на кок ниско на тила и Дайна усети топлия му дъх върху чувствителната кожа на врата си. Устните му докоснаха онова уязвимо място, което й доставяше толкова удоволствие, и я побиха сладки тръпки.

Той плъзна пръсти надолу по ръцете й, прегърна я и я притисна силно към себе си. Дайна се почувства омекнала като глина. По вените й се разливаха примитивни страсти.

За да се отскубне от усещанията, които се надигаха в нея, тя запротестира:

— Блейк, не мога!

— Трябва. — Той доближи устни до ухото й и го гризна лекичко. — Знаеш, че трябва.

— Нищо не зная! — прошепна дрезгаво тя.

— Тогава почувствай!

Точно в това беше проблемът. Твърде много чувстваше и това й пречеше да мисли. Не искаше да взема решение в топлата му прегръдка, сред този сладък ад, който изпиваше силите й.

— Блейк, недей! — каза Дайна, преглътна и свали ръцете му от талията си.

Разтреперана и с отслабена воля, тя направи крачка напред и се отдалечи от изкусителната му прегръдка с наведена глава. Усети как погледът му се впива в раменете й.

— „Блейк, недей!“ — изимитира я иронично той. — Винаги така отговаряш. Още колко ще продължи това?

— Докато се уверя напълно, че знам какво правя — отговори Дайна.

— И колко време ще ти отнеме? — попита Блейк, като се мъчеше да запази самообладание.

— Не зная — въздъхна тя. — Просто съм сигурна, че е лесно да се поддадеш на една страст, но не и да се изправиш пред последствията на сутринта.

— Тогава си много по-силна от мен, Дайна — каза троснато той, — защото аз пет пари не давам за утре!

После плъзна ръка под лакътя й. Първата й мисъл бе, че ще я целуне насила; нямаше да му е трудно. Но ръката му просто я бутна напред.

— Да вървим — промърмори той.

Крачките му бяха дълги и тя подтичваше до него, но като виждаше здраво стиснатите му зъби, не смееше да се оплаче. Блейк забави ход едва когато стигна до паркинга. Докато вървяха към колата, Дайна се помъчи да си поеме дъх.

Без да я погледне, той отключи вратата от нейната страна, отвори я и я затръшна веднага след като Дайна се настани вътре. После заобиколи колата, отключи своята врата, качи се зад волана и пъхна ключа, но не запали.

Сложи ръце на волана и няколко секунди гледа право напред със заплашително стиснати устни. Дайна започна да се чувства все по-неловко. Когато най-сетне обърна тъмния си поглед към нея, тя замръзна. Усещането не беше никак приятно.

— Още първия ден, когато се върнах — рече Блейк, — ти заяви, че имаме нужда от време, за да свикнем отново един с друг. Смяташе, че трябва да разговаряме повече.

— Изненадана съм, че си спомняш — забеляза тя и едва не си прехапа езика.

— Повярвай ми, помня всяка твоя дума — отвърна сухо той и отново се втренчи през предното стъкло. Дайна се размърда смутено на седалката, но не каза нищо. — Работата е там, че не се опознаваме. Не говорим. Единственото място, където сме заедно и насаме, е спалнята. Но там не общуваме — нито духовно, нито физически.

— И какво предлагаш? Да общуваме физически и оттам да градим останалото? — попита сковано Дайна и пулсът й се ускори, сякаш тялото й искаше да покаже, че не намира идеята за толкова лоша.

— Не, не това предлагам — изкриви устни той, — макар да знам, че за теб моите инстинкти са нещо чисто примитивно.

На бузите й се появи лека руменина.

— Тогава какво предлагаш?

— Да прекарваме повече време заедно, както ти искаше.

— Това ще е малко трудно, след като и двамата работим.

— Но не работим в почивните дни — напомни й Блейк.

— Забравяш, че живеем в дома на майка ти.

А майка Чандлър все още не се беше успокоила след чудодейното завръщане на сина си и продължаваше да го обгражда с грижите си при всяка възможност.

— Не, не съм забравил — отговори спокойно Блейк. — Ключовата дума е „сами“ — никакви приятели, никакви роднини, само ти и аз. Съзнавам, че това е невъзможно в дома на майка ми. Ето защо реших да отидем през почивните дни на Блок Айлънд, за да прекараме заедно времето, от което твърдиш, че имаме нужда.

— Блок Айлънд — повтори Дайна името на курортния остров, разположен на около четиринадесет мили от брега на Роуд Айлънд.

— Да, така казах. Някакви възражения? — попита той, обърна се и я погледна с предизвикателен блясък в тъмните очи.

— Никакви.

Какви възражения можеше да има, след като я беше хванал със собствените й думи?

— И още нещо, Дайна — каза Блейк, без да сваля поглед от нея, усетил неохотата й; макар че Дайна не знаеше откъде идва тя.

— Какво има? — почти се страхуваше да попита.

— Искам да изясним нещо още сега. Ако до неделя вечерта не вземеш решение, повече няма да чакам. — После се усмихна, като видя пребледнялото й лице. — И не ме е грижа дали го приемаш като заплаха, или като обещание.

— Не можеш просто така да поставяш ултиматуми! — възрази тя.

— Не мога ли? — попита иронично Блейк и се извърна, за да запали, сякаш не виждаше смисъл да й обръща повече внимание, след като беше изложил намеренията си.

— С това само ще превърнеш тези почивни дни във фарс — отвърна Дайна.

— Наричай го, както искаш — каза равнодушно Блейк. — Просто си приготви куфара и го вземи със себе си в петък сутринта. След работа ще хванем ферибота за Блок Айлънд.

* * *

Когато фериботът напусна защитените води на залива Нарангасет, навлезе в Атлантическия океан и се насочи към приличния на пържола остров, Дайна гледаше невиждащо фара на Брентън Рийф. Откакто бяха излезли от работа, двамата с Блейк не бяха разменили и пет думи, а мълчанието с всяка изминала минута ставаше все по-тежко.

Знаеше защо устните й са така здраво стиснати. Ултиматумът на Блейк за неделя вечерта я караше да се чувства като с опрян в главата пистолет. Как можеше да очаква с нетърпение предстоящите почивни дни? Изходът вече бе предрешен, защо бе всичко това? Трябваше да му откаже и да не дойде. Защо прие?

Тя притисна челото си с длан и започна да го разтрива, за да прогони тъпата пулсираща болка. Хапчетата, с които предотвратяваше морската болест, вече действаха, ала замъгляваха съзнанието й. Но макар да се чувстваше леко замаяна, поне си спестяваше неудобството да повръща.

Въздъхна и погледна Блейк, който стоеше на няколко метра от нея и разговаряше с един от пътниците. Бяха насочили вниманието си към ниските сиви облаци на небето. В тях нямаше нищо заплашително, но засилваха мрачното й настроение.

Двамата очевидно обсъждаха времето, защото Дайна дочу другия мъж да казва:

— Дано да сте прав, като казвате, че на острова ще бъде ясно и слънчево. Не зная нищо за океанските течения и как се отразяват на времето. Знам само, че искам да прекарам почивните си дни на риболов.

Предсказанието на Блейк за хубаво време на Блок Айлънд се оказа вярно. Облаците се поразсеяха, разкривайки от време на време късчета синьо небе и златист залез. Островът се виждаше. Когато фериботът стигна кея на Олд Харбър, в небето бяха останали само няколко малки облачета.

Макар мълчанието между Дайна и Блейк да не се разсея, тя усети как настроението й се повишава, щом слязоха на острова, наречен на Адриан Блок — първия европеец, който го е изследвал. Атмосферата му беше приятна и Дайна разбираше защо навремето е бил моден курорт.

Докато Блейк караше към живописното курортно селище, разположено на брега на Голямото солено езеро, вниманието й бе погълнато от пейзажа. Някога езерото бе вътрешно островно, но сега изкуственият канал, който го свързваше с океана, го превръщаше в удобно пристанище както за увеселителни съдове, така и за риболовни кораби.

Когато Блейк паркира пред хотела, голяма част от предишното й напрежение се върна. Стори й се странно да споделят една стая тук, макар че почти от самото му завръщане спяха в обща спалня. Стана й неудобно да върви редом с него през фоайето.

Блейк забеляза притесненото й изражение.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — побърза да отговори Дайна.

— Още ли ти е зле от пътуването с ферибота?

— Не. Всъщност нито веднъж не ми прилоша. Ако не се смята лекото главоболие, съм съвсем добре — настоя тя. — Или хапчетата стават по-силни, или най-сетне започвам да превъзмогвам морската болест.

— Добре — усмихна се някак мрачно той. — Извини ме. Ще отида да проверя резервацията.

Блейк отиде на рецепцията, а тя спря до една метална стойка с картички и се престори, че ги разглежда с интерес. Стомахът й се сви, като видя портиера да взема багажа им. Щом Блейк се приближи до нея, тя вдигна една картичка и я заразглежда с особено внимание.

— Да не би да смяташ да изпратиш картичка на някого? — попита иронично той, от което стомахът й се сви още повече.

— Не — отвърна Дайна и бързо я върна на мястото й. — Просто гледах снимката.

— Утре ще идем да видим оригинала.

Наложи й се отново да погледне картичката. Толкова бе погълната от присъствието на Блейк, че не беше забелязала какво има на нея. Видя, че е снимка на някакъв фар.

— Изглежда интересно — каза тя, за да запълни мълчанието.

— Да — съгласи се иронично Блейк, сякаш усетил малката й хитрина. — Ще се качваме ли в стаите си?

— Стаи ли? — погледна го въпросително тя.

— Да, две са — отвърна той и Дайна се изненада от внимателното, почти нежно изражение, което премина по лицето му. — Взел съм две съседни стаи, свързани с вътрешна врата. Възнамерявам през тези почивни дни да ти докажа всичко, което смяташ, че има да се доказва, Дайна.

Тя остана безмълвна, неспособна да намери отговор. Странно, това й се струваше по-голям жест от всичките нощи, в които Блейк бе спал на едно легло с нея, без да й натрапва интимността си; може би защото сега я оставяше да помисли на спокойствие, без да я притеснява или да й влияе присъствието му.

Когато й подаде един от ключовете, които държеше в ръката си, тя успя да каже тихо:

— Благодаря.

— Когато е отчаян, един мъж е готов на всичко — отвърна загадъчно той, но й се стори, че в очите му проблясват весели искрици, които му придаваха по-човешки вид.

Качиха се горе в мълчание, но вече не толкова напрегнато като преди. Блейк се поколеба пред вратата, срещна погледа й за момент, отключи и изчезна в стаята си.

Когато влезе в своята, Дайна забеляза, че куфарът й е поставен върху стойката за багаж, и тръгна към него с намерението да го разопакова. Вместо това се поколеба пред свързващата врата. Стаята на Блейк беше от другата й страна. Тя посегна неволно към бравата. Не се завъртя. Значи вратата беше заключена.

Тя се върна със смесица от съжаление и облекчение към куфара, за да си извади багажа.

За един час успя да си вземе душ и да облече бледо жълта, елегантна, но непретенциозна спортна рокля. Блейк не й беше казал дали ще се срещнат в ресторанта за вечеря, или ще дойде да я вземе. Дайна се поколеба малко, но реши да почака в стаята си и седна на леглото.

На устните й се появи усмивка. Матракът бе блажено мек и потъна под тежестта й като напълнен с пух. Щеше да й се отрази чудесно след коравия като камък дюшек на Блейк.

На вратата се почука и тя стана да отвори, все още усмихната. Отвън стоеше Блейк. Когато видя изражението й, в тъмните му очи се появи топлина.

— Изглеждаш, сякаш си приятно изненадана от нещо — забеляза той.

— От леглото — обясни Дайна и на бузите й се появиха две трапчинки. — Меко е.

Той се засмя тихо, почти недоловимо. Беше приятно и за гледане, и за слушане. Сърцето й пропусна един удар и така и не можа да се върне към равномерния си ритъм.

— Ще слизаме ли на вечеря?

Беше по-скоро покана, отколкото въпрос. Блейк й подаде ръка. Пръстите й потънаха в дланта му, но вместо да тръгне, той поднесе вътрешната част на китката й към устните си и промълви:

— Казвал ли съм ти колко си хубава?

— Блейк, моля те! — запротестира Дайна и ресниците й потрепнаха, когато топлите му устни докоснаха китката й.

— Това е просто комплимент — прекъсна я той с кисела усмивка и отдръпна устни от ръката й. — Достатъчно е да кажеш само „благодаря“.

— Благодаря — повтори тя с изтънял глас, обезпокоена от влиянието му повече, отколкото й се искаше да признае.

— Така е по-добре.

Блейк застана от едната й страна, изведе я от стаята и посегна зад нея да затвори вратата.

Най-естественият избор на ястие бе морската храна. След като си избра, Дайна се настани на стола срещу него. Вътрешно представляваше кълбо от нерви, но си наложи да остане спокойна.

Без непрестанното бърборене на майка Чандлър, която винаги поддържаше разговорите на масата, между тях се възцари неловко мълчание — явно доказателство за това колко са се отдалечили един от друг. Езикът й бе като вързан.

— Скоро ще трябва да посетя някоя книжарница — забеляза Блейк с престорена небрежност. — Имам да наваксвам много с четенето.

— Да, предполагам, че е така. — Прииска й се да изкрещи, като чу тромавия си отговор.

Но Блейк или не забеляза, или нарочно не му обърна внимание.

— Може да звучи малко откачено, но четенето беше едно от нещата, които най-много ми липсваха в джунглата. Повече от добрата храна и чистите дрехи. Никога преди не съм го считал за необходимост.

— Предполагам, че и аз — призна тя, забравяйки стеснението си.

— Можеш ли да ми препоръчаш някои нови заглавия?

Дайна се поколеба малко и предложи:

— „Корени“.

Преди да се усети, вече бяха потънали в обсъждане на книгите, публикувани по време на отсъствието му, и заглавия, които бяха чели заедно в миналото. От книгите разговорът им се прехвърли на филми и представления на Бродуей. Стори й се естествено след това да му разкаже какво е правила, докато го е нямало; за решения, които е била принудена да вземе, като например да преотдаде апартамента им под наем и да прибере на склад вещите им.

Когато Блейк направи знак на келнера да донесе сметката, Дайна откри с изненада, че минава десет, а между тях не е имало нито миг неловко мълчание, нито една заядлива забележка. Не беше и предполагала, че това е възможно. Зачуди се дали и Блейк го е забелязал, но се страхуваше да попита. Не искаше да рискува да разруши временното примирие.

Вървяха замислено към стаите си. Дайна усещаше ръката, която почиваше леко върху кръста й с малко собственически маниер, но нямаше нищо против.

— Знаеш ли какво си спомних? — попита Блейк, когато спряха пред нейната врата.

— Какво?

— Как те изпращах до вратата на общежитието и те целувах за лека нощ в някое тъмно ъгълче. — Той се озърна. — Разбира се, тук няма тъмни ъгълчета. — Погледът му отново се върна на лицето й. — Но това няма да ми попречи да те целуна за лека нощ.

Той наведе глава и Дайна повдигна лице, за да посрещне устните му. Целувката беше лека, сякаш търсеща отговори на незададени въпроси. И двамата съзнаваха, че е нужна само една лека провокация, за да прерасне прегръдката им в нещо повече, но никой не я направи. Като че ли опитваха температурата на водата, преди да се гмурнат.

После с очевидна неохота се отдръпнаха един от друг и се погледнаха мълчаливо. Блейк отстъпи крачка назад и лицето му стана непроницаемо.

— Носиш ли си ключа? — попита той.

— Да — отвърна Дайна, отвори чантичката си и го извади.

Той се поколеба за частица от секундата.

— Лека нощ, Дайна. — И тръгна към вратата си.

— Лека нощ, Блейк — промълви тя и влезе сама в хотелската си стая.