Джанет Дейли
Непознат в леглото (5)

Пета глава

Когато на другата сутрин слезе долу, вратата на библиотеката беше отворена. Тя приглади нервно с длани кремавата си ленена пола и влезе в трапезарията, където на масата за закуска вече бяха сервирани кафе и сок. Блейк обаче не се виждаше никъде. Дайна си наля сок и кафе и седна.

— Блейк няма ли да закусва тази сутрин? — попита тя икономката.

— Не, госпожо — отговори Деидре. — Той вече излезе. Каза, че щял да закусва с Джейкъб Стоун и оттам да отиде направо на работа. Не ви ли каза?

— Да, май да — излъга Дайна и си наложи да се усмихне. — Сигурно съм забравила.

— На госпожа Чандлър това никак не й хареса — забеляза жената и кимна многозначително.

Дайна се намръщи.

— Това, че Блейк ще се срещне с адвоката ли?

— Не, задето отива на работа. Госпожа Чандлър предполагаше, че той ще си почине няколко дни. Искам да кажа, нали току-що се върна и така нататък, пък веднага тръгва на работа — обясни Деидре.

— Вероятно няма търпение да види как вървят нещата.

Помисли си със задоволство как Блейк ще открие, че цялата компания се управлява гладко и че това до голяма степен се дължи на нея.

— Какво ще искате тази сутрин, госпожо Блейк? Да ви направя ли един омлет?

— Мисля да се задоволя с кафе и сок, Деидре, благодаря.

Искаше да бъде в кабинета си, преди Блейк да пристигне, за да види лицето му, когато разбере колко добре се е справяла в негово отсъствие.

— Както желаете — изсумтя неодобрително икономката.

Сутрешното движение изглеждаше по-натоварено от обикновено и Дайна просто кипеше от яд, че се бави. Все пак успя да пристигне на работа в обичайното време. Когато излезе от асансьора, почувства облекчение, че Чет е уведомил всички от персонала за завръщането на Блейк и тази задача й е спестена. Имаше достатъчно време да прегледа бележките си за следобедното съвещание и да свърши по-голямата част от обичайните за понеделник задачи преди пристигането на Блейк.

Тя тръгна енергично по коридора към кабинета си, като кимаше пътьом в отговор на поздравите. Не искаше да хаби скъпоценното си време с излишни приказки. Накрая влезе с приповдигнато настроение в офиса на секретарката си.

— Добро утро, Ейми! — каза радостно тя.

— Добро утро, госпожо Чандлър — отвърна момичето зад бюрото и на лицето му грейна усмивка. — Тази сутрин сте в много добро настроение.

— Да, така е — съгласи се Дайна.

Секретарката преглеждаше сутрешната поща и тя отиде до бюрото й да види дали няма нещо важно, за което трябва да разбере преди пристигането на Блейк.

— Да не би доброто ви настроение да има нещо общо със завръщането на господин Чандлър? — попита Ейми Уентуърт и й намигна многозначително. Дайна не беше длъжна да отговори, затова момичето продължи. — Всички страшно се радваме, че се върна жив и здрав.

— Аз също, Ейми — кимна Дайна и погледна през рамото й към пощата. — Има ли нещо интересно тази сутрин?

— Засега не — отговори секретарката й и отново насочи вниманието си към купчината писма.

— А обаждания?

— Само едно. Обади се господин Ван Патен.

— Остави ли някакво съобщение? — попита Дайна, вече привършила с преглеждането на пощата.

— О, не — побърза да обясни Ейми. — Господин Чандлър прие обаждането.

— Господин Чандлър ли? — повтори Дайна. — Да не искаш да кажеш, че Блейк е вече тук?

— Да, той е вътре — отвърна Ейми и махна с ръка към кабинета на Дайна. — Сигурна съм, че няма да има нищо против да влезете, госпожо Чандлър.

Няколко секунди Дайна остана неподвижна, твърде сащисана, за да каже каквото и да било. „Това е моят кабинет — протестираше гордостта й. — А моята секретарка великодушно ми дава разрешение да вляза в него.“ Блейк се беше настанил, успявайки да остави впечатлението, че тя се е изнесла оттам.

Сините й очи потъмняха от ярост. Тя се завъртя на пети, отиде до вратата на кабинета си и влезе, без да си направи труда да почука. Блейк беше седнал зад масивното орехово бюро — нейното бюро — и вдигна поглед. Когато я видя, той повдигна въпросително вежди, с което я разгневи още повече.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос — отвърна Блейк с вбесяващо спокойствие.

— Съвсем случайно това е моят кабинет, а отвън седи моята секретарка! — отговори Дайна. После видя листовете в ръцете му и осъзна, че това са бележките за следобедното съвещание, които се бе канила да прегледа. — А това са моите бележки!

Блейк се облегна назад, без да се трогне особено от тирадата й.

— Бях останал с впечатлението, че това… — Той направи жест, с който сякаш искаше да обхване всичко. — … принадлежи на компанията.

— А аз случайно управлявам тази компания — напомни му тя.

— Ти управляваше компанията — поправи я Блейк. — Сега аз поемам управлението.

Дайна вече трепереше от ярост, но се постара гласът й да прозвучи спокойно, за да не му покаже колко я е вбесил.

— Значи поемаш управлението — повтори тя. — Просто така! — И щракна с пръсти.

— Ти си свърши работата — сви рамене Блейк и започна да рови из книжата на бюрото. — И то отлично, ако се съди по това, което видях тази сутрин.

Точно този комплимент беше чакала, но не при такива обстоятелства, затова не й донесе необходимото удовлетворение.

— И какво да правя аз сега? — попита тя.

— Върни се у дома. Бъди отново моя съпруга. — Обветреното му от слънцето лице се намръщи, сякаш не можеше да разбере защо се е разстроила толкова.

— И какво да правя? — рече предизвикателно Дайна. — По цял ден да щракам с пръсти и да те чакам? Деидре върши цялата домакинска работа. Това е домът на майка ти, Блейк. Аз нямам какво да правя там.

— Тогава започни да търсиш апартамент. Или още по-добре, къща, която да си купим — предложи й той. — Нали това искаше преди; наш собствен дом, който да подредиш, както сметнеш за добре.

Част от нея все още го искаше, но не това бе целта на живота й.

— Това беше преди, Блейк — възрази тя. — Промених се. Ако вече имахме къща и съм я подредила, както на мен ми се иска, какво щях да правя тогава? Да седя и да се възхищавам на свършеното от мен? Не, работата тук ми харесва. Тя е ангажираща и ми носи удовлетворение.

Блейк я погледна с присвити очи.

— Всъщност ти харесва властта, която върви заедно с работата.

— Властта ми харесва — призна без колебание Дайна. — Но също и предизвикателствата и отговорността. Мъжете нямат монопол върху тези неща.

— И какво предлагаш, Дайна? Да си сменим ролите и аз да се превърна в домакиня? Да намеря къщата, да се погрижа за цялото обзавеждане, да чистя, да приемам гости?

— Не, не предлагам такова нещо — каза нерешително тя. Не знаеше кое е най-подходящото решение.

— А може би искаш да предприема още едно пътуване до Южна Америка и този път да не си правя труда да се връщам?

— Не, не бих… И престани да ми преиначаваш думите!

В очите й запариха горещи сълзи, а смутът в душата й нарастваше и й ставаше все по-трудно да се владее. Тя му обърна рязко гръб и запремигва отчаяно, за да преглътне сълзите, преди да ги е видял.

Чу се предупредително изскърцване на въртящия се стол. Блейк стана и се приближи до нея. Дайна чувстваше, че дробовете й всеки момент ще се пръснат, но се страхуваше, че ако си поеме дъх, той ще прозвучи като ридание.

— Така ли се оправяш и в бизнеса? — рече обвинително той.

Дайна продължи да стои с извърнато лице, за да скрие сълзите си.

— Не разбирам за какво говориш — излъга тя.

Той я стисна с два пръста за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Често ли прибягваш до сълзи, когато нещата не стават, както ти се иска?

Преградата от сълзи бе станала толкова плътна, че Дайна едва виждаше лицето му.

— Не — отвърна тя и отблъсна ръката, която я държеше за брадичката. — А ти винаги ли правиш лични забележки, когато някой не е съгласен с теб?

Той въздъхна раздразнено, хвана я за врата и я принуди да облегне лице на гърдите му. После я прегърна с една ръка и я притисна до себе си. Прегръдката му излъчваше топлина и сила, но Дайна си наложи да не се поддава на опитите му да я утеши. Усети как брадичката му докосва темето й.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво очакваш от мен да направя? — промърмори той.

Тя избърса сълзите си с треперещи пръсти и подсмръкна.

— Не зная.

— Ето.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и й подаде носната си кърпа. На вратата се почука леко и Блейк замръзна за момент.

— Кой е? — попита рязко той, но вратата вече се отваряше.

Притеснена, Дайна се опита да се освободи от обятията му, но ръцете му я обгърнаха още по-здраво, сякаш за да я защитят. Тя се отказа от намерението си и остана така, с гръб към вратата.

— Извинявайте — чу се леко огорченият глас на Чет. — Май съм свикнал да влизам тук, без да чакам разрешение.

Очевидно бе понечил да си тръгне, понеже Блейк каза:

— Няма нищо. Влизай, Чет. — После пусна Дайна, без да бърза. — Ще трябва да извиниш Дайна. Все още се вълнува от завръщането ми — каза той, за да обясни сълзите й и носната кърпа, с която бършеше припряно следите от тях.

— Това е разбираемо — каза Чет — Дойдох да ти кажа, че всички са се събрали и те чакат в съвещателната зала.

Дайна вдигна стреснато глава.

— Съвещание ли ще има? — Тя се намръщи. — В графика ми за тази сутрин не е предвидено съвещание.

— Аз го свиках — отвърна Блейк и посрещна невъзмутимо острия й поглед. След това се обърна към Чет, сякаш тя не заслужаваше повече внимание: — Кажи им, че ще дойда след няколко минути.

— Добре — рече Чет и излезе.

Когато чу затварянето на вратата, Дайна се нахвърли върху Блейк с подновена ярост.

— Значи нямаше намерение да ми кажеш за съвещанието, така ли? — попита обвинително тя.

Блейк отиде до бюрото и започна да рови из книжата върху него.

— Първоначално не. Не виждах нужда да ти казвам.

— Не си виждал нужда? — едва не запелтечи от яд Дайна, когато чу пренебрежителните думи.

— Честно казано, Дайна… — Той се обърна и я погледна с лице, сякаш изсечено от тиково дърво. — Изобщо не ми мина през ума, че може да наминеш днес.

— Че защо не? — погледна го недоумяващо тя.

— Предполагах, че ще си доволна, ако не и благодарна, да ми прехвърлиш управлението на компанията. Мислех, че се смяташ само за временен заместник и ще се радваш да се освободиш от тази огромна отговорност. Също и че с най-голямо удоволствие ще приемеш отново ролята си на домакиня.

— Очевидно не ме познаваш добре — парира го Дайна.

— И аз това започвам да откривам — отвърна мрачно Блейк.

— И сега какво? — попита предизвикателно тя.

— Никой мъж не обича да се състезава с жена си за своята работа. Аз също нямам намерение да го правя — заяви той.

— Че защо не? — възрази Дайна. — Ако съм също толкова компетентна…

— Да, но не си — прекъсна я Блейк и очите му се превърнаха в две тъмни парченца стомана.

— Съм! — Със сигурност го беше доказала. Той се направи, че не е чул.

— Първо, само разликата във възрастта ни ми дава дузина години повече опит в бизнеса от теб. Второ, баща ми ме назначи тук като пиколо, когато бях само на петнадесет. После станах портиер, администратор, готвач и управител. В сравнение с мен твоите познания са нищожни.

Логиката му спука балона на гордостта й. Караше я да се чувства като глупачка, като дете, което протестира, задето са му отнели играчката. Но Дайна отдавна се беше научила да прикрива чувствата си и сега вкара в употреба това свое умение.

— Вероятно си прав — каза сковано тя. — Бях забравила каква фигурантка съм. Всъщност Чет ръководеше компанията.

— Не ставай смешна! — отхвърли презрително думите й Блейк. — Чет е неспособен да вземе каквото и да било важно решение!

Тя го погледна с обвинително разширени очи.

— Как можеш да говориш така за него? Той ти остана верен, докато те нямаше; беше най-добрият ти приятел!

Когато Дайна спомена за верността на Чет, нещо в очите му проблесна, сякаш й напомняше за онзи годеж, но иначе не спомена за това.

— Това, че ми е приятел, не означава, че съм сляп за недостатъците му.

Макар и озадачена, Дайна изостави темата. Беше опасна и разговорът можеше твърде лесно да се прехвърли на по-лични неща. В момента искаше да говорят само по работа.

— Това няма никакво значение. Всичко се свежда дотам — аз съм вън, а ти си вътре.

Блейк прокара пръсти през косата си, като я остави в симпатичен безпорядък.

— И какво очакваш да направя, Дайна? — попита нетърпеливо той.

— От теб зависи — сви рамене тя с привидно безразличие, макар всяка нейна частица да се съпротивляваше срещу зейналата в живота й празнота. — Ако нямаш нищо против да използвам твоята секретарка, оставката ми ще те чака на твоето бюро, когато се върнеш от съвещанието.

— Не, нямам нищо против — отвърна Блейк, но настръхна от сарказма й.

Дайна се обърна рязко и тръгна да излиза, но той я настигна с няколко дълги крачки, сграбчи я за лакътя и я обърна към себе си.

— Какво искаш да направя?!

Очите му светеха гневно.

— Не зная…

Блейк я прекъсна:

— Искаш да ти предложа пост в управлението? Това ли е?

В очите й се появи надежда. Сега осъзнаваше, че точно това е искала — все още да играе роля в управлението на компанията, да бъде част от работата.

— По дяволите, не мога да направя такова нещо, Дайна! — каза троснато Блейк.

Съкрушена, тя попита с изтънял глас:

— Защо?

— Не мога да изхвърля някого, за да заемеш неговото място. Освен че намирисва на шуробаджанащина, това би означавало, че не одобрявам хората, които си назначила на ключовите длъжности. Все едно че смятам работата ти по време на отсъствието ми за незадоволителна. — Той стисна зъби и я погледна мрачно. — Трябва да минат няколко години, за да мога да правя промени, без да хвърлям камъни в твоята градина.

— Значи това решава проблема, нали? — Брадичката й потрепери; нещо, което никак не се връзваше с предизвикателния й тон.

Той стисна здраво зъби и един мускул на челюстта му заподскача.

— Ако не ми беше жена… — започна той, за да обясни още веднъж защо се чувства с вързани ръце.

— Това лесно може да се поправи, Блейк! — избухна Дайна и отскубна ръката си, преди да е успял да я стисне. Той не се опита да я хване отново.

— Ето къде грешиш — рече Блейк, като изговаряше ясно и отсечено думите.

Вътрешно разтреперана под острия му поглед, Дайна се обърна на другата страна, за да не се издаде.

— Е, това няма значение — рече тя, като събра и малкото си останало самообладание. — Оставката ми ще бъде на бюрото ти до час. — И с тези думи тръгна към вратата.

— Дайна! — спря я острият му глас.

Но тя не свали ръка от бравата, нито обърна лице към него.

— Какво?

— Може би е възможно да те оставя като консултант. — Сковано изречените думи отнеха ефекта на помирителния жест.

— Не искам услуги! И със сигурност не от великия Блейк Чандлър! — избухна Дайна и отвори рязко вратата.

Когато я затвори зад гърба си, в кабинета вече се изливаше порой от ругатни. Тя се обърна и видя разширените от учудване очи на секретарката. Дайна си отбеляза наум, че стените на кабинета са дебели, но едва ли могат да заглушат една свада. Запита се как ли изглежда лицето й. После си наложи спокоен вид и се приближи до бюрото на Ейми.

— Остави това, което вършиш, Ейми — нареди тя, като се опита да не обръща внимание на учудения поглед на момичето.

— Но… — Младата секретарка погледна колебливо към кабинета, който Дайна току-що бе напуснала, без да знае на кого от двамата да се подчини.

Ала Дайна не й даде възможност да изрази мисълта си с думи.

— Искам да напечаташ оставката ми. Знаеш как се оформят тези неща. Нека да бъде проста и ясна. И да е в сила от днес.

— Да, госпожо Чандлър — промърмори Ейми и вдигна калъфа на електрическата пишеща машина.

Вратата на кабинета се отвори. Дайна хвърли поглед през рамо и видя Блейк да прекосява стаята. Макар да се владееше напълно, приличаше на окован във вериги хищник. В момента, в който оковите паднеха, той щеше да скочи върху плячката си и да я разкъса. А неговата плячка бе тя.

Все пак го изчака неподвижно да се приближи, сякаш омагьосана от опасния блясък в очите му. Тъмната сила, която излъчваше, караше нервните й окончания да потръпват с изострена чувствителност.

— Дайна, аз… — започна Блейк, но така и не можа да довърши.

Влезе Чет.

— О, виждам, че вече си тръгнал — рече той, когато зърна Блейк. — Просто идвах да проверя още колко ще се забавиш. — Той премести погледа си на Дайна и очите му проблеснаха загрижено, когато забеляза пребледнялото й лице.

— Да, тръгвам — съгласи се енергично Блейк и отново погледна към съпругата си. — Искам да дойдеш на съвещанието, Дайна. — Прикритата острота в погледа му сякаш я предизвикваше да се противопостави.

Но Дайна се чувстваше в безопасност в присъствието на други хора.

— Не. По-добре е за всички да стане ясно, че вече ти управляваш, а не да се объркват от присъствието на предишния директор.

Видя как устните му се свиват, но му обърна гръб, за да покаже, че за нея въпросът е приключен.

— Дайна има право — съгласи се Чет, но погледът на Блейк го накара да се поколебае. — Разбира се, ако мислиш, че е по-разумно да…

— Да вървим! — каза троснато Блейк.

Той прекоси стаята като безмълвна буря и излезе, следван от Чет. Дайна остана пребледняла и омаломощена. Усещаше нервите си като тънки нишки, готови да се скъсат и при най-лекото опъване. Най-сетне оставката й беше напечатана. Докато я подписваше, ръката й потрепери.

— Сложи я на бюрото на господин Чандлър — нареди тя и я върна на Ейми.

После се обърна да си върви.

— Приятно беше да се работи с вас, госпожо Чандлър — каза искрено младата секретарка.

— Благодаря ти, Ейми — усмихна се през сълзи Дайна и побърза да излезе.

Когато се озова навън, тя отиде до колата си. Знаеше, че не може да се прибере вкъщи и да слуша щастливите приказки на майка Чандлър за завръщането на Блейк. Затова свали гюрука, махна шалчето от косата си и го напъха в жабката.

После се качи в колата и потегли без посока. Вятърът развяваше косите й, които блестяха в утрото като разтопена слънчева светлина. Дълго обикаля улиците на Нюпорт.

През повечето време караше през сълзи, без да знае къде се намира. Не видя редицата прилични на палати къщи на Бел вю авеню, нито тълпите, събрани на кея за състезанията за Американската купа.

Не знаеше коя е, какво е или защо е такава. От завръщането на Блейк насам вече не беше същата Дайна Чандлър. Отново бе станала госпожа Блейк Чандлър, засенчена от личността на съпруга си. Вече не беше делова жена, нито пък се чувстваше като домакиня, тъй като нямаше дом, а собственият й съпруг й се струваше непознат. Колкото до причините за това — намираше се в пълна неизвестност.

По едно време погледна случайно таблото и видя, че горивото й свършва. Реалността я принуди да се измъкне от водовъртежа от въпроси. Дайна ги остави на заден план, спря на една бензиностанция и изчака вътре, за да й напълнят резервоара.

Но скоро въпросите се върнаха със зашеметяваща сила. Неспокойният й поглед попадна на телефона в сградата. Тя отиде до него като в сън и по навик набра номера на единствения човек, който вече я беше виждал многократно в състояние на душевен смут.

Чу безстрастния отговор на телефонистката и помоли с треперещ глас:

— Чет Стантън, ако обичате.

— Кой се обажда, моля?

Дайна се поколеба за секунда, преди да отговори:

— Една негова приятелка.

За момент й се стори, че отсреща ще поискат повече подробности, но след това чу, че я свързват.

— Тук е Чет Стантън — долетя познатият глас.

— Чет, аз съм, Дайна! — започна бързо тя.

— О! — каза той, някак изненадано и предпазливо. — Здравей.

Дайна се досети каква може да е причината за този тон.

— Сам ли си?

— Не.

Което означаваше, че може би Блейк е в кабинета му. Не знаеше защо смята, че е точно Блейк, а не някой друг, но беше сигурна.

— Чет, трябва да поговоря с теб. Трябва да те видя — заяви отчаяно тя. След това си погледна часовника и продължи, без да му даде възможност да отговори. — Можем ли да се срещнем на обяд?

Чу как той си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Съжалявам, но се страхувам, че вече имам планове за обяд.

— Трябва да те видя! — повтори тя. — Какво ще кажеш за по-късно?

— Откога не сме се виждали! — Макар и несигурно, Чет започваше да се включва в играта. — Защо не се срещнем за по едно питие? Да кажем, около четири и половина?

„Не мога да чакам толкова дълго“, помисли си отчаяно Дайна, но осъзна, че той не може да й предложи нищо по-добро.

— Много добре — съгласи се тя и назова първия коктейлбар, който й дойде наум.

— Ще се видим там — обеща Чет.

— И, Чет! — Дайна се поколеба. — Моля те, не казвай нищо на Блейк. Не искам да знае. Няма да ме разбере.

Последва дълга пауза. Най-сетне Чет отвърна:

— Добре, няма. Доскоро.

Дайна остави слушалката, обърна се и видя, че продавачът на бензиностанцията я гледа любопитно, но и с известна загриженост. Тя си отвори чантичката и извади пари за бензина.

— Добре ли сте, госпожице? — попита той.

Дайна погледна неясното си отражение в голямата огледална витрина и разбра защо я пита. Косата й беше разрошена от вятъра и изглеждаше ужасно. Спиралата се беше размазала под очите й. Въпреки скъпите си дрехи приличаше на заблуден вироглав хлапак.

— Добре съм — излъга тя.

Когато се върна в колата, извади салфетка и избърса черните петна под очите си. След това приведе в някакво подобие на ред копринено златните си коси и ги прибра с шалчето, което преди това беше захвърлила в жабката.

— Стегни се! — сгълча тя отражението си в огледалото.

После завъртя ключа, запали мощния двигател и потегли, като се чудеше какво да прави през останалата част на деня.