Даниел Стийл
Дар (1)

Глава първа

Ани Уитакър много обичаше Коледа. Обожаваше времето и ярко осветените елхи на моравите пред къщите, влюбено гледаше фигурките на Дядо Коледа, очертани със светлини по покривите. Обичаше коледните песни и очакването на Дядо Коледа, обичаше да кара кънки и да пие горещ шоколад след това, да ниже гирлянди от пуканки заедно с майка си, а после с широко отворени очи да се любува на елхата, осветена от безброй светлини. Майка й я оставяше да стои под нея, озарена от блясъка й, със светнало от изумление личице.

Елизабет Уитакър беше на четиридесет и една години, когато, като радостна изненада за всички в семейството, се роди Ани. Елизабет отдавна вече се бе отказала от мечтата за друго дете. Бяха опитвали години наред. Томи вече беше десетгодишен и те най-накрая се бяха примирили с мисълта, че ще имат само едно дете. Томи беше страхотно хлапе и Лиз и Джон винаги се бяха смятали за истински късметлии. Играеше футбол и бейзбол, а всяка зима бе звездата на отбора по хокей. Беше добро момче и правеше всичко, което се очаква от него. Справяше се отлично в училище, искрено ги обичаше, а в същото време бе достатъчно палав и дяволит, за да са сигурни, че е напълно нормален. В никакъв случай не бе идеалното дете, но беше добро момче. Имаше русата коса на майка си и проницателните сини очи на баща си. Притежаваше чудесно чувство за хумор и остър ум, а след първоначалния шок, с изключителна лекота прие съобщението, че ще си има малка сестричка.

А през изминалите след раждането й пет години и половина той дълбоко вярваше, че светът се върти около нея. Тя беше малко, крехко създание с широка усмивка и звънливо гласче, което огласяше къщата от сутрин до вечер. Всеки ден го чакаше с нетърпение да се върне от училище, а после сядаха заедно в кухнята, ядяха бисквити и пиеха мляко.

След раждането на Ани, Лиз бе напуснала работата си като учителка и сега само от време на време заместваше някой от колегите си. Беше обяснила напускането си с желанието да изживее напълно и да се наслади на всяка минута от живота на бебето си. Така и стана. Двете бяха заедно непрекъснато.

Лиз намери дори време да поработи две години доброволно в детската ясла, а сега помагаше в детската градина, която посещаваше Ани. В следобедите двете заедно печаха курабии, хляб или бисквити, или пък Лиз й четеше с часове в голямата уютна кухня. Животът им бе спокоен, и четиримата се чувстваха защитени от бедите, които сполетяваха понякога хората. А и Джон добре се грижеше за тях. Той ръководеше най-голямата в щата компания за търговия на едро с хранителни продукти и осигуряваше сносен живот на всички тях. Справяше се добре с бизнеса, който бе наследил от баща си и дядо си. Имаха красива къща в по-хубавата част на града. В никакъв случай не бяха богати, но бяха защитени от неблагоприятните промени, които засягаха фермерите и хората, които работеха в други сфери и често биваха съсипвани от най-различни тенденции и модни увлечения. Всички хора се нуждаеха от добра храна, а Джон Уитакър винаги я предлагаше в изобилие.

Той беше сърдечен, грижовен човек и искрено се надяваше, че един ден Томи също ще се включи в бизнеса. Но най-напред трябваше да отиде в колеж. И Ани също. Джон искаше и тя да получи добро образование като майка си. Ани повтаряше, че ще стане учителка, също като мама, но Джон мечтаеше да я види лекар или адвокат. За 1952 година това бяха твърде смели мечти, но Джон вече бе спестил значителна сума за образованието на Ани. Парите за колежа на Томи бяха отделени още преди няколко години, така че и двамата вече бяха финансово обезпечени.

Джон беше човек, който вярва в мечтите. Винаги повтаряше, че човек може да направи абсолютно всичко, стига да го пожелае достатъчно силно и да е готов да работи упорито, за да го постигне. Разбира се, той винаги бе работил с желание. А и Лиз много му помагаше.

Сега, обаче, Джон беше истински щастлив, че тя си остана вкъщи. Обичаше да се прибира у дома късно следобед и да ги заварва сгушени с Ани в кухнята или да ги наблюдава как си играят на кукли в спалнята на Ани. Сърцето му се сгряваше от обич само като ги гледаше. Беше на четиридесет и девет години и се чувстваше много щастлив човек. Имаше чудесна жена и две страхотни деца.

— Къде сте? — провикна се той, като влезе в къщата този следобед. Изтупа снега от палтото и от шапката си, като се мъчеше да отпъди кучето, което въртеше опашка и се пързаляше из локвичките вода, които се бяха образували на пода около него.

Кучето беше голям ирландски сетер, което бяха кръстили Бес, на името на съпругата на президента. Лиз се бе опитала да спори в началото, изтъквайки, че това е неуважение към госпожа Труман, но името сякаш бе създадено точно за тяхната Бес и вече никой не си спомняше как точно го бе получила.

— Тук сме — извика Лиз, и Джон влезе във всекидневната.

Намери ги да украсяват елхата със сладки с мед и джинджифил. Бяха ги приготвяли целия следобед, а докато те се печаха във фурната, Ани бе направила хартиени гирлянди.

— Здравей, татко! Нали е красива?

— Много. — Той й се усмихна, а после с лекота я взе на ръце.

Беше силен мъж, а във вените му течеше ирландската кръв на предците му. Косата му бе съвсем черна дори и сега, само година преди да стане на петдесет. А искрящите си сини очи бе предал и на двете си деца. Независимо че бе русокоса, Лиз имаше топли кафяви, почти лешникови очи.

А косата на Ани бе много руса, почти бяла. Тя с усмивка погледна баща си и закачливо потърка носле в бузата му. Приличаше на малък ангел. Той нежно я свали на земята, а после се присегна, за да целуне жена си и в очите и на двамата се появи поглед на истинска привързаност и любов.

— Как мина денят ти? — топло попита тя.

Бяха женени от двадесет и две години и през повечето време, когато не се измъчваха от дребните несгоди в живота си, изглеждаха по-влюбени от всякога. Бяха се оженили две години след като Лиз завърши колежа. Тя вече работеше като учителка по онова време и минаха цели седем години, преди да се появи Томи. Вече почти бяха изгубили надежда, а старият доктор Томпсън така и не можа да разбере защо тя или не можеше да зачене, или пък да износи бебето си. Беше претърпяла три спонтанни аборта, преди Томи да се роди, и когато той най-сетне се появи на белия свят, за тях това бе едно истинско малко чудо. А когато Ани се роди десет години по-късно, чудесата станаха две. Двамата веднага се съгласиха, че са благословени с рядко щастие и че децата им дават всичката радост, на която човек може да се надява.

— Днес получих портокалите от Флорида. — Джон седна и взе лулата си. В камината гореше огън, а цялата къща ухаеше на джинджифил и пуканки. — Утре ще донеса малко и у дома.

— Обичам портокали! — Ани плесна с ръце, а после се настани в скута му.

Бес сложи и двете си лапи на коленете на Джон, опитвайки се да се присъедини към тях. Джон леко отблъсна кучето, а Лиз слезе от стълбата, целуна го отново и му предложи чаша горещ сайдер.

— Звучи прекалено примамливо, за да се откажа. — Той се усмихна, а после я последва в кухнята, като се възхищаваше мълчаливо на стройната й фигура.

Водеше Ани за ръката, а само след миг чуха и затварянето на входната врата и Томи се втурна вътре с порозовял нос и зачервени бузи, стиснал кънките си в ръка.

— Ммм… мирише приятно… Здравей, мамо… Здрасти, татко… Ей, палавнице, какво свърши днес? Да не би да си изяла всички сладки на мама? — Той разроши косата й и я притисна към себе си, като намокри личицето й.

Навън беше много студено, а снеговалежът се засилваше с всеки изминал миг.

— Аз правих сладките с мама и изядох само четири — добросъвестно си призна тя и всички се разсмяха.

Беше толкова сладка, че никой не можеше да й устои… да не говорим за по-големия й брат или за любящите й родители. Но тя не беше разглезена. Беше само искрено и дълбоко обичана, а това се проявяваше в лекотата, с която тя опознаваше света и се справяше с всяко предизвикателство. Ани обичаше всички, обичаше да се смее, да играе, да тича срещу вятъра с развята коса. Обичаше да си играе с Бес… но още повече обичаше по-големия си брат. Сега го гледаше с обожание, а очите й все отскачаха към излъсканите кънки.

— Може ли утре да отидем да се пързаляме, Томи?

Наблизо имаше езеро и той често я водеше там в събота сутрин.

— Ако спре да вали. Продължи ли да трупа така, утре няма да можем дори да намерим езерото — каза той, докато хрускаше една от вкусните бисквити на майка си.

Лиз свали престилката си, а Томи си помисли, че никога не бе ял нещо по-вкусно. Облечена бе с красива блуза и широка сива пола и Джон с удоволствие забеляза, че фигурата й бе същата, както при първата им среща в училище.

Тя беше първокурсничка, а той завършваше, и в началото се смущаваше да си признае, че е влюбен в толкова по-малко момиче, но в края на краищата всички разбраха за увлечението му. В началото приятелите му го дразнеха, но скоро свикнаха с тях. На следващата година той започна работа при баща си, а тя трябваше да учи още седем години, докато завърши училище и колеж. После работи още две години като учителка. Беше я чакал много дълго, но нито за миг не се усъмни, че си е струвало. Всичко, за което мечтаеха, което желаеха искрено и от сърце, идваше при тях твърде бавно. Като децата им. Но всички добри неща в живота им си заслужаваха чакането. Сега бяха щастливи. Имаха всичко, за което бяха мечтали.

— Утре следобед имаме мач — нехайно спомена Томи и хапна още две сладки.

— В деня преди Коледа? — изненадано възкликна майка му. — Струва ми се, че хората ще са твърде заети с други неща…

Те винаги ходеха на мачовете му, освен, разбира се, в случаите, когато имаха други, много по-важни задължения. Джон също бе играл навремето хокей й футбол. Обожаваше тези спортове. Лиз не бе толкова запалена. Просто не искаше Томи да се нарани. Няколко момчета бяха изгубили по някой зъб в хокейните мачове през годините, но Томи беше внимателен. А и очевидно имаше голям късмет. Никакви счупени кости и сериозни наранявания, само безброй изкълчвания и синини, но баща му твърдеше, че това е част от удоволствието.

— Та той е момче, за бога! Не можеш цял живот да го държиш под похлупак…

Но Лиз тайничко си признаваше понякога, че би й се искало да го направи. Децата бяха такъв скъпоценен дар, че тя не искаше да им се случи нищо лошо. Нито пък на Джон. Беше жена, която много обичаше и ценеше благословените си дарове.

— Днес последният учебен ден преди Коледа ли беше? — с интерес попита Ани и Томи кимна с усмивка.

Имаше много планове за празниците, повечето от които бяха свързани с едно момиче на име Емили, на което беше хвърлил око още от Деня на благодарността^[1]. Беше се преместила в Гринел през тази година. Майка й беше медицинска сестра, а баща й — лекар. Бяха се преместили от Чикаго и тя бе доста хубавка. Томи я бе канил на няколко от хокейните мачове, но не бе предприел нищо повече от това. През следващата седмица смяташе да я покани на кино или да й предложи да отидат някъде заедно в новогодишната нощ, но все още не бе събрал куража да го направи.

Ани също знаеше за Емили. Беше го забелязала да я гледа един ден, когато се пързаляха на езерото. Емили беше с няколко приятелки и една от сестрите си. Ани смяташе, че момичето си го бива, но все пак не можеше да разбере защо Томи е толкова полудял по нея. Тя имаше дълга, блестяща черна коса и беше доста добра кънкьорка. Но не разговаряха кой знае колко с Томи. Емили само го гледаше отдалеч, а когато си тръгнаха, дълго и шумно се сбогува с Ани.

— Тя постъпва така, защото те харесва — с прозаичен тон му обясни Ани, докато се прибираха у дома, а Томи бе натоварен и с двата чифта кънки.

— Защо мислиш така? — Опитваше се да говори спокойно, но изглеждаше много смешен и притеснен.

— Тя те гледаше с ееей такива очи през цялото време.

— Какво искаш да кажеш с това ееей такива очи?

— Много добре знаеш какво искам да кажа. Луда е по теб. И затова се държа толкова мило с мен. И тя си има по-малка сестра, но изобщо не е толкова добра с нея. Харесва те, казвам ти.

— Май знаеш прекалено много, Ани Уитакър. Не трябва ли на тази възраст само да си играеш с кукли или нещо подобно? — Опита се да скрие удоволствието, което изпита от думите й, а после изведнъж реши, че е истински глупак да се притеснява от петгодишната си сестра.

— Ти наистина я харесваш, нали? — продължи да го дразни тя, смеейки се.

— Защо не си гледаш работата! — Гласът му прозвуча остро, което се случваше много рядко, но Ани не му обърна внимание.

— Мисля, че по-голямата й сестра е много по-хубава.

— Ще го имам предвид, в случай че реша да излизам с момиче от горните класове.

— Че какво им е на тези момичета? — Ани изглеждаше объркана от разликата, която очевидно не разбираше.

— Нищо. Само дето са на седемнадесет години — обясни той, а Ани кимна с разбиране.

— Твърде е голяма. Е, мисля, че в такъв случай, Емили е напълно подходяща.

— Благодаря.

— Моля — сериозно каза тя.

После влязоха вкъщи, за да пият топъл шоколад и да се стоплят.

Въпреки забележките й за момичетата в живота му, той наистина обичаше да бъде с нея. Ани винаги го караше да се чувства обичан и изключително важен. Тя го боготвореше и никак не се стесняваше от това. Обожаваше го. А и той я обичаше не по-малко.

Тази вечер, преди да си легне, тя седна в скута му, а той започна да й чете приказки. Прочете й два пъти най-късата приказка, а когато майка им я отнесе в леглото, той остана да си побъбри с баща си. Поговориха за Айзенхауер, който бе станал президент само преди месец, и за промените, които можеха да последват след избирането му. А после, както винаги, се разговориха за семейния бизнес. Баща му искаше Томи да продължи да учи агробизнес и икономика. Те вярваха в простички, но важни неща. Неща като семейството и децата, светостта на брака, честността и отзивчивостта към нуждите на приятелите. В града ги обичаха и уважаваха. А за Джон Уитакър хората все повтаряха, че е добър съпруг, чуден човек и честен работодател.

После Томи излезе с приятели. Времето беше толкова лошо, че той дори не помоли за колата. Просто отиде пеша до най-близкия си приятел и се върна в единадесет и половина. Никога не се бяха притеснявали заради него. Вече бе извършил една-две лудории — и в двата случая бе пил твърде много бира и бе повръщал в колата, докато баща му го прибираше у дома. Родителите му не останаха особено доволни, но и не се ядосаха кой знае колко. Той беше добро момче, а те чудесно знаеха, че всички хлапета понякога се държат така. И Джон бе правил лудории, някои дори по-лоши от тези на сина им, особено по времето, когато Лиз беше в колежа. Тя понякога го дразнеше на тази тема, но той настояваше, че винаги е бил еталон за целомъдрено поведение, а тя само леко повдигаше едната си вежда и го целуваше.

Тази вечер си легнаха рано, а на следващата сутрин светът около тях приличаше на рисунка от коледна картичка. Всичко беше побеляло от сняг и неземно красиво, а в осем и половина сутринта Ани вече бе измъкнала Томи навън, за да й помогне да направят снежен човек. Беше взела любимата шапка на Томи за снежния човек и той й обясни, че за следобедния мач ще трябва да си я вземе назаем. Ани пък, на свой ред, обясни, че ще го уведоми дали ще може да я използва. Тогава той я бутна в снега и те останаха легнали по гръб, разперили ръце и крака, за да си направят ангели.

Следобед всички заедно отидоха на мача на Томи и въпреки че отборът му загуби, той беше в отлично настроение. Емили също бе дошла да го види, макар да бе заобиколена от цяла група приятели и да твърдеше, че те я поканили и тя случайно се присъединила към тях. Облечена беше с карирана пола и бели ботуши, а Ани твърдеше, че била и гримирана.

— Откъде знаеш? — Томи изглеждаше изненадан и развеселен от тази мисъл, докато заедно със семейството си вървеше към дома.

Емили вече си бе тръгнала с нейната тайфа от шумни, смеещи се високо приятели.

— Понякога използвам гримовете на мама — спокойно заяви Ани и двамата мъже се захилиха и погледнаха към малката фея, която крачеше до тях.

— Мама не слага грим — твърдо изрече Томи.

— Напротив. Слага си пудра и руж, а понякога и червило.

— Наистина ли? — Томи изглеждаше изненадан. Осъзнаваше, че майка му е красива, но никога не бе допускал, че носи грим.

— Понякога си слага и нещо черно по миглите, но аз започвам да плача от него — обясни Ани и Лиз се разсмя.

— Аз също плача и затова почти никога не го използвам.

После поговориха за мача и за други неща. Томи отново излезе с приятели, а една негова съученичка дойде да седи при Ани през нощта, за да могат родителите й да отидат на коледното парти у съседите.

Върнаха се към десет часа, а в полунощ си легнаха. Ани отдавна вече спеше дълбоко. Но на следващия ден се събуди още на зазоряване и бе необикновено развълнувана. Наближаваше коледната нощ и тя вече можеше да мисли единствено за Дядо Коледа и за всичко, за което го бе молила. Отчаяно искаше кукла „Мадам Александър“, но изобщо не беше сигурна дали ще я получи. Освен това искаше и нова шейна, и велосипед, макар да съзнаваше, че ще е по-добре да получи колелото през пролетта, за рождения си ден.

Този ден имаха да свършат хиляди неща, да направят всички приготовления за Коледа. Очакваха няколко приятели да ги посетят на следващия ден и майка й в последния момент опече някакви сладки. А през нощта щяха да ходят на среднощната литургия. Това беше ритуал, който Ани много харесваше, макар да не го разбираше напълно. Но тя обичаше да ходи на църква с родителите си, късно през нощта, и да седи притисната между двамата в топлата църква, да подремва от време на време, заслушана в химните и омаяна от аромата на тамян. Имаше и красива ясла, заобиколена от Йосиф и Мария и всички животни. А в полунощ поставяха и бебето в яслата. Ани обичаше да поглежда в яслата на излизане от църквата, за да се увери, че бебето Исус е там с майка си.

— Точно като теб и мен, нали, мамо? — веднъж попита тя и се сгуши в Лиз, която се наведе и я целуна.

— Точно като нас — ласкаво отвърна Лиз, замислена отново за благословените си дарове. — Обичам те, Ани.

— И аз те обичам — прошепна Ани.

И тази вечер отиде с тях на литургията и заспа, приятно затоплена между двамата си родители. Вътре беше толкова уютно и приятно. Църквата беше отоплена, а музиката сякаш я приспиваше. Не се събуди дори и за процесията. Но на излизане, както винаги, провери за бебето Исус и той, както винаги, си беше там. Ани се усмихна, когато видя малката статуетка, а после погледна майка си и я стисна за ръката. Лиз усети, че очите й се пълнят със сълзи. Ани беше като малък скъпоценен дар, изпратен да им носи радост, топлина и смях.

Минаваше един часа след полунощ, когато се прибраха у дома, а Ани изглеждаше полузаспала, когато я сложиха в леглото й. А когато Томи влезе да я целуне за лека нощ, тя вече дълбоко спеше и лекичко сумтеше. Стори му се, че е малко гореща, когато я целуна по челото, но не се замисли върху това. Дори не си направи труда да каже на майка си. Ани изглеждаше толкова спокойна, че и през ум не му мина, че нещо може да не е наред.

На другата сутрин обаче, за пръв път тя спа до късно и изглеждаше леко замаяна, като се събуди. Лиз беше оставила навън чиния с моркови и сол за елените и сладкиши за Дядо Коледа, защото предната нощ Ани бе прекалено уморена и сънлива, за да го направи сама. Но когато се събуди, Ани не забрави да провери какво са изяли. Беше малко по-сънлива от обикновено и каза, че я боли глава, но очевидно не бе настинала и Лиз си помисли, че може да се разболява от грип. През последните дни беше ужасно студено и тя вероятно бе изстинала, докато си играеха с Томи в снега преди два дни. Към обяд обаче, тя вече изглеждаше напълно добре. Беше очарована от куклата, която й бе донесъл Дядо Коледа, от другите играчки и от шейната. Излезе навън с Томи и игра около час, а когато се прибра за чаша топъл шоколад, бузките й бяха силно зачервени и тя изглеждаше съвсем здрава.

— Е, принцесо? — Баща й се усмихна щастливо през дима на лулата си. Лиз му бе подарила красива лула от Холандия и ръчно изработена поставка за старите му лули. — Дядо Коледа беше ли добър с теб?

— Най-добрият. — Тя се засмя. — Новата ми кукла е толкова красива, татко! — Тя му се усмихна, сякаш знаеше кой всъщност й е подарил куклата, но в действителност не знаеше.

Всички полагаха огромни усилия, за да поддържат мита за Дядо Коледа, макар че някои от приятелите й вече знаеха истината. Но Лиз настояваше, че Дядо Коледа идва при всички послушни деца, та дори и при не толкова послушните, с надеждата, че те ще станат по-добри. Никой обаче не се съмняваше към коя категория принадлежеше Ани. Тя беше най-добрата за тях, та и за всички, които я познаваха.

Този следобед имаха гости — три семейства, които живееха наблизо, и двама от управителите във фирмата на Джон със съпругите и децата си. Къщата веднага се изпълни със смехове и игри. Имаше няколко младежи на възрастта на Томи и той им показа новата си въдица. Нямаше търпение час по-скоро да дойде пролетта, за да я изпробва.

Прекараха един интересен и приятен следобед, а след като всички си тръгнаха, вечеряха сами. Лиз беше приготвила супа от пуйка, освен това похапнаха и от пуйката, останала от обяд, както и от вкуснотиите, който им бяха надонесли приятелите.

— Струва ми се, че още цял месец няма да мога да хапна нищо — каза Джон и се облегна на стола си, а жена му се разсмя.

После изведнъж забеляза, че Ани е силно пребледняла, очите й изглеждаха твърде влажни, а на бузите й искряха по две яркочервени петна, които много напомняха за ружа, с който обичаше да си играе.

— Май пак си пипала гримовете ми? — попита Лиз леко загрижена, но и развеселена в същото време.

— Не… отиде в снега… и тогава аз… — Изглеждаше объркана, после изненадано погледна Лиз, сякаш и самата тя не бе разбрала думите си.

— Добре ли си, скъпа? — Лиз се наведе и нежно докосна челото й. Ани цялата гореше. През деня тя изглеждаше съвсем здрава. Цял следобед игра с куклата и приятелите си и постоянно тичаше насам-натам из всекидневната и кухнята. — Лошо ли ти е?

— Малко. — Ани сви рамене и внезапно сякаш стана още по-малка.

Лиз я взе в скута си и я прегърна. През дрехите й усещаше, че има температура. Отново постави ръка на челото й и си помисли, че трябва да повикат лекар.

— Никак не ми се иска да го безпокоя на Коледа — замислено промълви Лиз.

Навън бе станало много студено. От север приближаваше буря, а синоптиците предупреждаваха, че преди разсъмване отново ще завали сняг.

— Ще се оправи като се наспи добре — спокойно каза Джон. Той винаги се притесняваше по-малко от Лиз. — Събраха й се твърде много вълнения, а е толкова мъничка.

Вече дни наред живееше в постоянна възбуда — срещи с приятели, мачът на Томи, коледната вечер, а и всички приготовления за Коледа. Лиз реши, че той може би има право. Преживяванията бяха твърде силни за едно толкова малко момиченце.

— Искаш ли татко да те занесе на конче до леглото ти?

Идеята й хареса, но когато той се опита да я повдигне, тя извика силно и се оплака, че много я боли вратът.

— Какво мислиш, че е това? — попита го Лиз, след като той излезе от спалнята на Ани.

— Просто настинка. В офиса всички се оплакват от няколко седмици. Сигурен съм, че има и много болни деца. Тя ще се оправи — повтори той и леко потупа жена си по рамото, опитвайки се да я успокои. Лиз съзнаваше, че е прав, но тя постоянно изпитваше ужас от заболявания като детски паралич и туберкулоза. — Ще се оправи — настоя Джон, който добре познаваше страховете на жена си. — Обещавам.

Лиз отиде да целуне Ани и се почувства много по-добре, след като я видя. Очичките й блестяха, и макар че челото й гореше, а личицето й изглеждаше пребледняло, тя мислеше и говореше съвсем свързано. Вероятно беше просто преуморена и превъзбудена. А баща й беше прав. Беше се простудила, или беше пипнала някакъв грип.

— А сега се наспи добре. Ако се почувстваш зле, ела и ни събуди. — Лиз я зави внимателно и я целуна. — Обичам те страшно много, скъпа! И ти благодаря за красивата рисунка, която ни подари за Коледа.

Беше направила и един пепелник за лулата на Джон и го бе оцветила в яркозелено. Според нея, това бе любимият й цвят.

Ани заспа още преди Лиз да излезе от стаята. След като изми съдовете, тя се върна да я провери. Ани беше още по-топла и се въртеше неспокойно и пъшкаше в съня си, но не се събуди, когато Лиз я докосна. Беше десет часът и Лиз реши, че няма да е лошо все пак да позвъни на лекаря.

Той си беше у дома и тя му обясни, че Ани има температура. Не искаше да я буди, за да я премери, но преди да си легне имаше 101 градуса^[2], което не беше опасно. Лиз спомена за схванатия й врат, а лекарят я успокои, че подобни оплаквания са типични за върлуващия грип. Той се съгласи с Джон, че детето може би е просто преуморено или пък е настинало през уикенда.

— Ако температурата й спадне, доведи я утре сутринта, Лиз. Ако все още я тресе, аз ще дойда да я видя. Само ми се обади, след като се събуди. Но мисля, че ще се оправи. Имам вече доста пациенти с такива лоши настинки и висока температура. Заболяването не е много сериозно, но отшумява доста бавно. Дръжте я добре затоплена и температурата може да спадне до сутринта.

— Много ти благодаря, Уолт.

Уолтър Стоун беше семейният им лекар още отпреди раждането на Томи. Освен това беше много добър приятел. Както винаги, Лиз изпита облекчение и увереност в момента, в който му позвъни. Той сигурно имаше право. Нямаше за какво да се притесняват.

Двамата с Джон останаха дълго във всекидневната тази нощ. Говореха си за приятелите, за живота, за децата си, за това какви късметлии са и за многобройните години, изминали след първата им среща и запълнени с много щастие и радост. Беше време за преценка на миналото и те изпитваха истинска благодарност към съдбата.

Лиз провери Ани още веднъж, преди да си легнат. Температурата й сякаш бе спряла да се повишава и детето спеше много по-спокойно. Лежеше съвсем неподвижна и дишаше леко. Бес, кучето, лежеше до леглото й. Нито детето, нито кучето се размърдаха, когато Лиз се върна в тяхната спалня.

— Как е тя? — попита я Джон и се пъхна в леглото.

— Добре е. — Лиз се усмихна. — Зная. Безпокоя се твърде много. Но не мога да се променя.

— И точно затова те обичам толкова много. Ти се грижиш чудесно за всички нас. Не зная с какво съм заслужил подобен късмет.

— Просто беше достатъчно хитър и ме грабна още когато бях четиринадесетгодишна.

Нито преди, нито след това беше познавала или обичала друг мъж. А през всичките тридесет и две години, откакто го познаваше, любовта й към него се бе превърнала в дълбока страст.

— И сега не изглеждаш на много повече от четиринадесет — почти срамежливо изрече той и нежно я придърпа към себе си. Тя с готовност се приближи до него, а той разкопча блузата й, докато тя изхлузваше кадифената пола, която бе облякла за Коледа. — Обичам те, Лиз — прошепна той, заровил лице в косата й, а тя почувства как желанието й нараства, когато ръцете му се плъзнаха по голите й рамене към гърдите й, напрегнати от очакване, а устните му решително потърсиха нейните.

Останаха прегърнати още дълго време и най-накрая заспаха, заситени и доволни. Животът им бе запълнен с всичко онова, към което се стремяха и търсеха през годините. Любовта им бе искрена и дълбока и те свято я пазеха. Докато се унасяше в сън, отпусната в прегръдките му, Лиз си мислеше за него. Джон я притискаше плътно към себе си, преметнал ръка през кръста й, коленете му опираха в нейните, и заровил лице в уханната й руса коса, той заспа спокоен до сутринта.

Веднага щом се събуди на следващата сутрин, Лиз отиде да провери Ани. Завърза в движение колана на робата си и влезе в стаята на Ани, която все още спеше. Не изглеждаше болна, но в момента, в който се приближи до леглото й, Лиз видя, че детето е мъртвешки бледо и диша едва-едва. Сърцето й бясно заудря в гърдите. Тя я разтърси внимателно и зачака да се събуди, но детето само леко простена. Не се събуди дори и когато майка й я разтърси с все сила и започна да крещи името й.

Томи я чу преди Джон и се втурна в стаята, за да види какво става.

— Какво има, мамо!

Той сякаш бе почувствал нещастието още в момента, в който я бе чул да вика. Все още бе по пижама и с разрошена коса и изглеждаше полузаспал.

— Не зная. Кажи на татко ти да извика доктор Стоун. Не мога да събудя Ани. — Започна да плаче, докато произнасяше последните думи. Доближи глава до лицето на детето си, за да може да почувства дъха й, но Ани беше в безсъзнание и Лиз моментално разбра, че треската от предишната вечер бе взела застрашителен обрат. Лиз дори не смееше да я остави сама, за да отиде до банята за термометър. — Побързай! — извика след Томи, а после се опита да изправи Ани в седнало положение.

Този път детето се размърда малко, а от гърлото й се изтръгна приглушен плач, но тя изобщо не отвори очи, нито пък отговори нещо. Сякаш изобщо не усещаше какво става около нея, а Лиз седна до нея и я прегърна, като не спираше да плаче.

— Моля те, мъничката ми… моля те, събуди се… Хайде… обичам те… Ани, моля те…

Тя все още плачеше, когато Джон връхлетя в стаята няколко минути по-късно. Томи го следваше по петите.

— Уолт каза, че тръгва веднага. Какво става? — И той изглеждаше уплашен, макар да не му се искаше Лиз да разбере, че е силно обезпокоен.

Томи тихичко заплака зад гърба на баща си.

— Не зная… Мисля, че има ужасна треска… Не мога да я събудя… О, боже… О, Джон… Моля те… — Тя ридаеше, притиснала към себе си малкото си момиченце, молеше я в прегръдките си, разтърсваше я, но Ани дори вече не простенваше. Лежеше безжизнена в ръцете на майка си, докато цялото й семейство я наблюдаваше, обхванато от ужас.

— Ще се оправи. Децата изпадат в подобни състояния, а само след два часа се възстановяват напълно. Знаеш това. — Джон се опитваше да прикрие собствената си паника.

— Не ми казвай какво зная. Зная, че тя е много болна. Само това зная — нервно отвърна Лиз.

— Уолт каза, че ще я вземе в болницата, ако се наложи. — Но за всички вече бе очевидно, че сигурно ще се наложи. — Защо не се облечеш? — внимателно предложи Джон. — Аз ще я наблюдавам.

— Няма да я оставя — твърдо заяви Лиз.

Отново постави Ани на леглото и приглади косата й. Томи седеше наблизо и ужасен се взираше в сестра си. Беше толкова бледа, че изглеждаше почти мъртва и ако не се вгледаше внимателно, човек изобщо не можеше да разбере дали диша. Трудно му беше да допусне дори, че тя би могла да се събуди и да се засмее, макар че силно му се искаше да вярва, че това все още е възможно.

— Как може изведнъж да се разболее толкова тежко? Снощи беше съвсем добре — изрече Томи. Изглеждаше шокиран и объркан.

— И снощи не беше добре, но аз реших, че не е нещо сериозно. — Лиз внезапно яростно се загледа в Джон, сякаш той беше виновен, че тя не бе извикала лекаря предишната вечер. Гадеше й се при мисълта, че те се бяха любили, докато Ани е губела съзнание в стаята си. — Трябваше да помоля Уолт да дойде още снощи.

— Нямаше как да знаеш, че състоянието й толкова ще се влоши. — Джон се опита да я успокои, но тя не каза нищо.

И тогава чуха почукването на лекаря. Джон се затича да отвори вратата. Навън бе страшно студено. Обещаната буря вече вилнееше. Валеше сняг, а пейзажът навън бе мрачен и потискащ също като атмосферата в стаята на Ани.

— Какво става? — попита лекарят, докато двамата с Джон бързаха натам.

— Не зная. Лиз каза, че температурата й силно се е покачила и не можем да я събудим. — Вече бяха на прага на стаята, и без да обръща внимание на Лиз и на момчето, лекарят се приближи до леглото на Ани, пипна челото й, опита се да повдигне главата й и провери зениците й. Преслуша гърдите й, провери рефлексите й в настъпилата абсолютна тишина, а после се обърна и ги погледна с измъчено изражение. — Трябва да я вземем в болницата и да направим пункция на гръбначния й мозък. Мисля, че е менингит.

— О, боже! — Лиз не беше съвсем сигурна какво точно означава това, но знаеше, че не може да е нищо добро, особено пък като се вземеше предвид начинът, по който изглеждаше Ани. — Ще се оправи ли?

Лиз едва успя да произнесе думите, вкопчила се в ръката на Джон, а Томи, който плачеше на прага, загледан в сестричката, която обожаваше, бе напълно забравен. Лиз чуваше ударите на сърцето си, докато очакваше отговора на лекаря. Той беше техен приятел от много години, заедно бяха ходили на училище, но сега го гледаше като враг, който държи в ръцете си съдбата на Ани.

— Не зная — честно каза той. — Тя е едно много болно малко момиче. Бих искал да я взема в болницата веднага. Може ли някой от вас да дойде с мен?

— И двамата идваме — твърдо заяви Джон. — Дай ни само една секунда да се облечем. Томи, ти остани с лекаря и Ани.

— Аз… татко… — Той задавено произнасяше думите, а сълзите се стичаха по лицето му все по-бързо. — Искам да дойда и аз… аз… трябва да съм там…

В първия момент Джон сякаш щеше да възрази, но после само кимна. Разбираше всичко. Знаеше какво означава Ани за брат си, за всички тях. Не можеха да я изгубят.

— Отивай да се облечеш. — А после се обърна към лекаря. — Готови сме след минута.

В спалнята им Лиз бързо навличаше дрехите си. Вече бе облякла бельо и сутиен, сложила бе колан и чорапи. После нахлузи една стара пола и чифт ботуши, облече пуловер, прекара един гребен през косата си, грабна палтото и чантата си и изтича обратно в стаята на Ани.

— Как е тя? — попита задъхана, веднага щом влезе в стаята.

— Без промяна — тихичко изрече докторът.

Непрекъснато следеше жизнените й функции. Кръвното й налягане беше ниско, пулсът — слаб, и тя изпадаше във все по-дълбока кома. Искаше незабавно да я откара в болницата, макар да знаеше, че дори и там не можеха да направят кой знае какво, за да се преборят с менингита.

Само миг по-късно се появи и Джон, облечен как да е, а Томи бе навлякъл екипа си за хокей. Това бе първата дреха, попаднала пред очите му, когато отвори гардероба си.

— Хайде да вървим!

Джон вдигна Ани от леглото, а Лиз я зави с две дебели одеяла. Малката главица бе толкова гореща, че сякаш излъчваше топлина. Кожата й бе суха и набръчкана, а устните й леко синееха. Затичаха се към колата на лекаря и Джон седна на задната седалка, стиснал Ани в ръцете си. Лиз се настани до него, а Томи седна отпред до шофьора. Ани отново се размърда, но не издаде никакъв звук и всички тръгнаха за болницата, потънали в мълчание. Лиз непрекъснато се взираше в лицето й и галеше с ръка русата косичка. Няколко пъти целуна челцето й и остана ужасена от огъня, който изгаряше детето й.

Джон я внесе в стаята за спешни случаи, където сестрите вече ги очакваха. Бяха се обадили по телефона, преди да излязат от къщата. Лиз застана до Ани, стисна ръката й и разтреперана от ужас гледаше, докато правеха пункция на гръбначния й мозък. Бяха я помолили да излезе от стаята, но тя бе отказала да изостави дъщеря си.

— Ще остана тук с нея. — Говореше с непримирима ярост, а сестрите само се спогледаха, когато лекарят кимна с глава.

Към края на деня те вече със сигурност знаеха това, което подозираха от самото начало. Ани бе болна от менингит. След обяд температурата й се бе повишила още повече. Имаше 106,9 градуса и всичките им опити да я свалят се оказаха напълно безрезултатни. Лежеше в детското отделение, леглото й бе оградено със завеси, а родителите й и брат й не се отделяха от нея. От време на време простенваше тихичко, но нито веднъж не се размърда, нито пък се събуди. А когато лекарят я прегледа отново, вратът й вече беше напълно неподвижен. Той знаеше, че детето няма да живее дълго, ако температурата не спадне и не дойде в съзнание, но не можеха да сторят нищо, за да победят болестта. Всичко беше в ръцете на съдбата. Ани беше дошла при тях като дар преди пет и половина години и бе донесла само обич и щастие, а сега те не можеха да направят нищо, за да задържат скъпоценния дар. Можеха само да се молят и да се надяват, и да я умоляват да не ги напуска.

Но тя сякаш не чуваше абсолютно нищо, не осъзнаваше, че майка й стои до нея, целува лицето й и гали малката, пламнала от огън ръчичка. Джон и Томи се редуваха да държат другата ръка, а после излязоха в коридора и се разплакаха. Никога преди не се бяха чувствали толкова безпомощни.

Но Лиз не възнамеряваше да се предаде, не можеше да се откаже от борбата. Струваше й се, че ще изгуби битката, ако само за миг се отдели от леглото й. Нямаше да й позволи да потъне в пълен мрак, щеше да стои при нея, щеше да я държи и да се бори за живота й.

— Ние те обичаме, бебчо… Ние всички те обичаме толкова много… Татко, и Томи, и аз… Ти трябва да се събудиш… Трябва да отвориш очи… Хайде, бебчо… Хайде… Зная, че можеш да го направиш. Ти ще се оправиш… Това е само един глупав микроб, който иска да те разболее, но ние няма да му позволим, нали… Хайде, Ани… Хайде, малката ми… Моля те…

Говореше й без почивка вече часове наред и отказваше да се отдели от нея. Най-накрая прие един стол и седна, като не изпускаше ръката на Ани. Ту седеше мълчаливо и се взираше в детето си, ту започваше отново да й говори, а Джон от време на време излизаше навън, защото не можеше да понесе гледката.

Когато се смрачи, сестрите отведоха Томи, който вече не бе на себе си. Цял ден бе наблюдавал майка си, която умоляваше Ани да се събуди, а малката сестричка, която той толкова обичаше, продължаваше да лежи напълно безжизнена. Виждаше какви страдания причинява това на баща му и на майка му и просто не можеше да го понесе. Той стоеше до тях и ридаеше, а Лиз нямаше сили да го утеши. Само го прегърна за момент, а после сестрите го отведоха. Ани отчаяно се нуждаеше от нея и Лиз не можеше да я изостави, за да отиде при Томи. Щеше да разговаря с него по-късно.

Беше изминал около час от излизането на Томи, когато Ани тихичко простена, а миглите й сякаш потрепнаха. За момент всички си помислиха, че ще отвори очи, но тя не го направи. Вместо това отново изстена, но този път леко стисна ръката на майка си, а после, сякаш се пробуждаше от сън, отвори очи и я погледна.

— Ани? — прошепна Лиз, абсолютно зашеметена от това, което виждаше. Даде знак на Джон да се приближи. Той отново се бе върнал в стаята и стоеше близо до вратата. — Здрасти, бебчо… Татко и аз сме тук, при теб, и те обичаме толкова много.

Баща й вече се бе приближил и двамата с Лиз стояха от двете страни на възглавницата… Ани не можеше да обърне глава към нито един от тях, но очевидно ги виждаше съвсем ясно. Изглеждаше сънена, отново затвори за момент очи, а после бавно ги отвори и се усмихна.

— Обичам ви. — Говореше толкова тихо, че едва успяха да я чуят. — Томи?

— Той също е тук.

По лицето на Лиз се стичаха потоци от сълзи, тя се наведе и нежно целуна челцето на дъщеря си. Джон също плачеше и вече изобщо не се смущаваше, че детето ще види сълзите му. Те я обичаха толкова много. Той щеше да направи всичко, за да й помогне да преодолее това изпитание.

— Обичам Томи… — Ани отново зашептя. — … обичам вас… — А след това се усмихна лъчезарно, по-хубава и по-съвършена от всякога.

Беше идеалното дете — толкова русо, с големи сини очи и кръгли розови бузки, които всички те толкова обичаха да целуват. Усмихваше им се, сякаш знаеше някаква тайна, за която те още не подозираха.

В този момент Томи влезе в стаята и също я видя. Тя погледна към долния край на леглото и му се усмихна. И тогава, обръщайки се към всички тях, тя рече просто „благодаря“ с едва доловим шепот. После с усмивка затвори очи и само миг по-късно вече спеше, изтощена от усилието.

Томи отново излезе от стаята, зарадван и обнадежден, но Лиз не се радваше. Усещаше, че нещо не е наред, че думите й означават нещо съвсем различно от това, на което се надяваха. Докато я наблюдаваше, Лиз усещаше, че тя отново се отдалечава от тях. Скъпоценният дар вече го нямаше. Бяха им го отнели. Бе живяла с тях толкова малко, само няколко мига.

Лиз продължаваше да седи, хванала ръката й, а Джон непрекъснато влизаше и излизаше от стаята. Томи спеше в един фотьойл в коридора.

Беше вече почти полунощ, когато тя ги напусна. Повече изобщо не отвори очи. Не се събуди. Беше им казала всичко, което искаше… беше казала на всеки един от тях колко много го обича… дори им бе благодарила… благодарила им бе… за петте прекрасни години… пет толкова кратки години… благодарила им за този чудесен живот, който ни се дава толкова за кратко.

Лиз и Джон бяха до нея, когато умря, държаха я за ръцете не толкова да я задържат, колкото да й благодарят за всичко, което им бе дала. Вече знаеха, че няма как да я задържат при себе си, но искаха да са до нея, когато ги напусне.

— Обичам те — прошепна Лиз за последен път, докато Ани вдишваше последните си глътки въздух… — Обичам те…

Но това беше само ехото. Ани ги бе напуснала, отлетяла бе с ангелски крила. Подаръкът им бе отнет. Ани Уитакър вече беше само дух. А брат й спеше в коридора, мислеше си за нея… обичаше я… така както всички останали… Припомняше си как само преди няколко дни си бяха представяли, че са ангели в снега, а сега тя наистина бе станала ангел.