Даниел Стийл
Дар (9)

Глава девета

В понеделник, след Деня на благодарността, Мерибет с голямо съжаление обяви в ресторанта, че напуска. Двете с Лиз бяха разговаряли отново и тя се бе съгласила, че има нужда от време, за да се подготви за изпитите. А и бебето се очакваше точно след Коледа. Щеше да напусне работа на петнадесети, а семейство Уитакър настояваха да се премести при тях до раждането на бебето. Лиз й каза, че не бива да е сама, в случай че се случи нещо непредвидено, а всички те я увериха, че наистина искат тя да живее при тях.

Мерибет бе зашеметена от добротата и сърдечността им и много се зарадва на предложението им да остане при тях. Бе започнала вече да се притеснява за раждането, а и не само това. Ако се пренесе при тях, двете с Лиз щяха да поработят още малко заедно, а това означаваше още по-високи оценки в училище. Да не говорим за това, че щеше да бъде съвсем близо до Томи. Това сякаш бе най-доброто, което можеше да се направи в случая, а Лиз бе успяла да убеди Джон, че оставането й в дома им до раждането ще бъде специалния им подарък за Томи.

— А и след това ще има нужда от хора около себе си — обясни му Лиз. — Ще й бъде ужасно трудно, след като вземат бебето й.

Лиз знаеше каква нечовешка болка ще й причини това. Бе изгубила собственото си дете и чудесно разбираше какво ще коства на Мерибет раздялата с детето й. Мъката й щеше да бъде непоносима и Лиз искаше да бъде до нея в този момент. Съвсем неволно бе заобичала това момиче, а връзката помежду им ставаше все по-здрава след всеки изминал ден съвместна работа. Мерибет притежаваше забележителен ум и работеше неуморно, за да го усъвършенства. Отчаяно се стремеше към това. Умът и доброто образование бяха единствените й надежди за бъдещето.

Всички в ресторанта се натъжиха от раздялата. Но я разбраха. Тя им каза, че се връща при семейството си, за да роди. Не бе споменала пред никой от тях, че всъщност никога не се е женила или пък че не възнамерява да задържи бебето. В последния й ден в ресторанта Джули организира малко празненство и всички й поднесоха дребни подаръчета за бебето. Едно от момичетата бе изплело пуловер и малки терлички. Получи още одеялце в розово и синьо, с малки патета по него, плюшено мече, играчки, кутия пелени и високо детско столче от Джими.

Задавена от вълнение, Мерибет се взираше в нещата, които й бяха подарили. Добротата и вниманието им я развълнуваха дълбоко, но сега, повече от всякога, тя осъзна, че никога няма да види детето си да ги използва и за пръв път проумя какво щеше да й струва раздялата с бебето. То внезапно й се стори реално и истинско както никога преди. Имаше си вече дрехи, чорапи, шапки и пелени, имаше си и столче и плюшено мече. Само дето си нямаше мама и татко.

След обяд Мерибет се обади на доктор Маклийн, за да го попита докъде бе стигнал в опитите си да осигури родители за бебето й.

— Имах три семейства предвид — предпазливо започна той. — Не съм сигурен обаче, че едното е съвсем подходящо. — Бащата бе признал, че има проблеми с алкохола и Ейвъри Маклийн се боеше да му даде детето. — Втората двойка току-що разбраха, че жената е забременяла. А третото семейство може да не желае да осиновява точно в този момент. Все още не съм говорил с тях. Имаме още време.

— Две седмици, доктор Маклийн… две седмици…

Мерибет не искаше да носи бебето у дома, а едва след това да го предаде на новите му родители. Това би било истинско мъчение. Освен това не можеше да се върне в дома на семейство Уитакър с бебе на ръце. Би било твърде нетактично, просто немислимо.

— Ще намерим някого, Мерибет. Обещавам. Ако все пак няма желаещи, ще можеш да оставиш бебето в болницата за няколко седмици. Ще намерим най-подходящото семейство. Не искаш да допуснем грешка, нали?

Тя се съгласи с него, но детското столче, поставено в ъгъла на стаята й, изведнъж й се стори зловещо и заплашително. В ресторанта я бяха накарали да обещае, че ще им се обади да им каже какво е бебето — момче или момиче. Мисълта, че ги бе измамила, направи сбогуването им с тях твърде мъчително. Особено пък с Джули.

— Грижи се добре за себе си, чуваш ли? — строго изрече Джули. — Все още си мисля, че трябва да се омъжиш за Томи.

Всички смятаха, че тя може би наистина ще го направи, но след като роди бебето. А и доктор Маклийн се замисли за същото, след като затвори телефона. Не му се искаше да й помогне да даде бебето за осиновяване, само за да разбере по-късно, че двамата с Томи съжаляват за стореното. Минало му бе през ума да поговори с Лиз. Искаше да разбере какво мисли тя, доколко са сериозни намеренията им да оставят бебето, но не беше сигурен как ще реагират младежите на един такъв разговор с майката на Томи. Ситуацията бе твърде деликатна. Но той вече усещаше настоятелността на Мерибет. Ясно му бе, че тя се нуждае от увереност, че всичко ще бъде наред и затова обеща пред нея, а и пред себе си, че сериозно ще се заеме с издирването на подходящи родители.

На другия ден Томи й помогна да пренесе багажа си в стаята на Ани. Бебешките неща, които й бяха подарили, прибра в кутии в гаража и каза, че ще ги изпрати в болницата за осиновителите. Гърлото й се свиваше от мъка всеки път, когато си спомнеше за тях. Целият й кошмар сякаш оживяваше само като ги гледаше.

В събота сутринта Лиз обяви, че двамата с Джон заминават за един ден извън града. Той трябвало да проучи няколко пазара на храни в друг щат и щели да се върнат чак в неделя. Изпитваше известни угризения, че ги оставя съвсем сами, но след дълго обсъждане с Джон бяха решили, че могат да им имат доверие.

Томи и Мерибет им бяха благодарни за жеста и бяха твърдо решени да се държат добре и да не ги подведат. А и Мерибет бе в такава напреднала бременност, че едва ли представляваше сериозно изкушение.

В събота след обяд двамата излязоха, за да пазаруват за Коледа. Мерибет купи за майка му малка брошка с камък, която бе твърде скъпа за възможностите й, но бе красива и Лиз със сигурност щеше да я хареса. За баща му избра специална лула за лошо време. Докато обикаляха из магазините, тя се спираше и пред щандовете за бебешки дрехи, но всеки път си налагаше да отмине, без да купи нищо.

— Защо не му купиш нещо от теб? Например плюшено мече или малък медальон?

Той смяташе, че би могла да му подари нещо, което бебето да отнесе в новия си живот и при новите си родители, но тя само поклати глава и се просълзи. Не искаше детето й да притежава нищо нейно. Един ден може да се изкуши и да тръгне да го търси, да се взира мъчително във всяко детенце с медальон на врата си.

— Трябва да се разделя с него, Томи. Напълно. Не мога да поддържам връзка с него.

В гърлото й се зароди ридание и тя едва успя да преглътне.

— Има неща, с които никога не можеш да се разделиш.

Той я погледна многозначително и тя кимна. Не искаше да се разделя с него, нито пък с бебето, но животът понякога принуждава хората да се откажат от онова, което обичат най-много. Има случаи, при които сделките и компромисите са невъзможни. Томи също го знаеше. Но той вече бе загубил повече, отколкото му се искаше. И нямаше никакво желание да се откаже от Мерибет или от бебето й.

Върнаха се вкъщи натоварени с пакети и тя му приготви вечеря. Родителите му щяха да се върнат чак следващия следобед. А те се чувстваха като истинско семейство. Мерибет се суетеше около него с вечерята, после измиха чиниите и седнаха да гледат телевизия. Гледаха „Шоу на шоутата“ и „Хит парад“. Седяха си един до друг като младоженци и Мерибет изведнъж го погледна и се захили, а той я придърпа в скута си и я целуна.

— Имам чувството, че вече сме женени — рече той и усети как бебето помръдва под ръката му.

Отношенията между тях бяха изненадващо интимни, като се има предвид, че никога не се бяха любили. Понякога дори им беше трудно да го повярват. Мерибет усети, че той се възбужда докато седеше в скута му, целуна го, а той настръхна още повече. В края на краищата беше само шестнадесетгодишен и се възбуждаше почти от всяко нейно движение.

— Не мисля, че трябва чак толкова да се вълнуваш от едно момиче, което тежи 400 паунда^[1] — подразни го тя, а после се изправи и прекоси стаята, като разтриваше гърба си, който я наболяваше.

Този следобед бяха повървели доста, а и бебето бе паднало вече съвсем ниско. Нямаше съмнение, че ще се роди скоро и ще бъде много голямо. Тя беше високо момиче, но имаше тесен ханш и по природа бе много слаба. Това я караше да се паникьосва всеки път, когато си помислеше за раждането.

Тази вечер му призна страховете си и той отново изпита съжаление към нея. Искрено се надяваше, че няма да е чак толкова страшно, колкото и двамата се бояха, че ще бъде.

— Вероятно няма дори да го усетиш — опита се да я успокои той и й подаде купата със сладолед, от която си похапваха и двамата.

— Надявам се. — Съгласи се с него, опитвайки се да забрави страховете си. — Какво искаш да правим утре?

— Защо не отидем да купим една елха и да я украсим преди мама и татко да се върнат? Ще бъде приятна изненада и за двамата.

Тя хареса идеята. Обичаше да им доставя радост и да се чувства част от семейството им. Когато си легна в леглото в стаята на Ани, Томи дълго седя до нея, а после легна на тясното легло.

— Знаеш ли, можем да спим в стаята на мама и татко. Ще ни бъде широко и удобно, а те изобщо няма да разберат.

Но те бяха обещали, че ще се държат добре и Мерибет държеше да спазят обещанието си.

— Напротив, ще разберат — твърдо заяви тя. — Родителите узнават всичко.

— И мама все това ми повтаря. — Той се засмя. — Хайде, Мерибет! Няма да имаме друга такава възможност. Те отсъстват от къщи веднъж на всеки пет години.

— Не мисля, че на майка ти ще й хареса да спим в леглото й — строго заяви тя.

— Добре, нека тогава да спим в моето. То е по-широко от това — оплака се той и за кой ли път вече се изтърколи на пода, а тя се разсмя.

Не беше редно да спят заедно, но и на двамата им се искаше. Беше им толкова приятно да са заедно.

— Добре.

Тя го последва в стаята му и двамата се сгушиха в леглото му, тя с нощница, а той — с пижама. Томи я прегърна и започнаха да си говорят и да се хилят като две малки деца. После изведнъж я целуна бавно и настойчиво и те и двамата се възбудиха… бебето обаче щеше да се роди само след две седмици и не можеха да направят нищо, за да задоволят възбудените си тела. Той целуна гърдите й и тя простена от удоволствие. Спусна ръка надолу и го погали, а той се възбуди до такава степен, че изпитваше болка от докосването й. Мерибет не спираше да си повтаря, че това, което правят, е грешно, макар че в действителност не мислеше така. Не смяташе, че е осъдително желанието й да бъде с него. Всъщност тя искаше единствено това — да бъде с него през целия си живот и сега, докато лежаха един до друг, разделени от големия й корем, тя се зачуди за пръв път дали един ден щяха да живеят заедно.

— Искам винаги да бъде така — прошепна той, когато започнаха да се унасят в сън. Бяха продължили с ласките известно време, но когато и двамата почувстваха, че не могат да се владеят повече, решиха да престанат да си играят и да се опитат да се успокоят. Лудориите им бяха предизвикали дори няколко леки контракции. — Искам да прекарам с теб остатъка от живота си — сънливо промълви той. — А един ден бебето в корема ти ще бъде наше, Мерибет… Ето, това желая…

— Аз също…

Беше искрена, но освен това искаше и други неща. Също като майка му, която бе осъществила мечтите си, преди да се омъжи за баща му.

— Аз мога да чакам. Също като татко. Но не толкова дълго — каза той, припомнил си удоволствието, което бе изпитал, когато тя бе свалила ръка, за да го погали. — Само година или две. — Усмихна й се и я целуна. — Можем да се оженим и да се запишем в колежа заедно.

— И с какво ще живеем?

— Бихме могли да живеем тук. Ще се запишем в местния колеж и ще живеем при родителите ми.

Само че тя не бе очарована от тази идея. Независимо от силното уважение и привързаност, които изпитваше към родителите му.

— Когато се оженим, ако го направим… — строго изрече тя, прозявайки се — … искам да сме достатъчно големи, за да можем сами да изпълняваме задълженията си и да се грижим за децата си.

— Да, може би като станем по на шейсет години. — Той също се прозина, а после се усмихна и я целуна. — Само искам да знаеш, че един ден ще се оженя за теб, Мерибет Робъртсън! Свиквай с тази мисъл.

Тя не възрази, а само се усмихна в прегръдката му и се унесе в сън, замислена за Ани, за Томи и за бебето.