Джанел Тейлър
Опасни тайни (4)

Трета глава

Матю се втурна в сладоледената къща, а няколко души му се развикаха, че се прережда.

— Казвате се Канди, нали? — попита той блондинката.

За миг очите й се разшириха, после лицето й стана безизразно.

— Моля? — попита тя, слагайки рестото в джоба си.

— Канди. Името ви е Канди, нали? Миналата събота бяхте с брат ми Робърт в бар „Чимлис“.

Никаква реакция. Блондинката взе една салфетка от щанда и вдигна поглед към него:

— Съжалявам, но сигурно ме бъркате с някого.

Матю я хвана за ръката и просъска:

— Знам, че сте вие. Бих ви познал навсякъде.

Нямаше никакво съмнение, че жената с тесни дънки и блуза до пъпа е същата, която бе видял миналата събота с Робърт.

— Съжалявам — повтори тя, — но не се казвам Канди и нямам представа за какво говорите.

След това хукна през вратата. Той я последва и я настигна на улицата. Блондинката вървеше много бързо. Гледаше право пред себе си.

— Брат ми е мъртъв — каза той, наблягайки на всяка дума. — Мъжът, с който бяхте онази вечер, е мъртъв. Вие си тръгнахте, а двайсет минути по-късно го намериха на паркинга, наръган с нож.

Тя замръзна за миг, после поднови бързия си ход, без да отговори.

— Госпожо, брат ми е мъртъв. Видях ви с него. — Матю я хвана за раменете и я спря. — Вие ли го убихте? Или вашият ревнив съпруг или приятел? Може би Робърт ви е видял с някакъв мъж на паркинга, ядосал се е и го е нападнал, а приятелят ви го е убил при самозащита. Искам да знам какво се случи. Кажете ми какво стана, по дяволите!

— Махнете си ръцете от мен — изсъска тя и го изгледа накриво. — Не знам за какво говорите!

Но той видя страха в очите й.

— Единственият ми брат, единственият близък човек, който ми беше останал на този свят, е мъртъв. А вие сте последният човек, който го е видял жив. Кажете ми какво се случи!

Блондинката го ритна толкова силно, че му излязоха свитки. И докато очите му бяха затворени заради болката, макар и само за миг тя избяга.

Побеснял от яд, Матю се обърна, опитвайки се да я зърне. На улицата имаше толкова коли и хора, че не виждаше до съседната пряка нито в едната, нито в другата посока.

Изтича вляво, огледа се, после тръгна в другата посока.

Внезапно заваля проливен дъжд и той разбра, че я е изгубил.

* * *

„Отворете капачката на фиксатора. Пробийте я и изсипете съдържанието в кремообразната боя…“

Телефонът отново прекъсна Миа. Ядосана, тя отиде в хола и вдигна слушалката:

— Норман, току-що се разбрахме…

— Миа, аз съм. Марго.

— Марго? Случило ли се е нещо? Звучиш…

— Не съм го направила аз, Миа. Кълна се, че не съм сторила нищо лошо! Просто исках да го знаеш, преди да…

Сърцето на Миа биеше до пръсване.

— Марго, говори малко по-бавно! За какво става дума…

— Миа, трябва да изчезна за известно време. Ще ти се обадя, когато е безопасно. Не искам да се тревожиш за мен. Разбрахме ли се?

— Марго, идвам веднага…

— Обичам те, Миа. Довиждане.

Щрак!

Марго беше затворила. Парализирана, Миа се вслуша в сигнала, за свободна линия, после набра номера на близначката си.

„Свързахте се с телефона на Марго 555–3612. В момента не мога да отговоря. Моля, оставете съобщение и ще ви се обадя при първа възможност.“

— Марго, вдигни телефона. Марго! Моля те!

Нищо.

„Моля те вдигни, Марго. Моля те!“

Нищо.

Краката на Миа се подкосиха и тя се строполи на канапето.

„Не съм го направила аз. Кълна се… Трябва да изчезна за известно време…“

Не е направила какво? Какво не е сторила?

„Ставай, Миа. Стани и отиди при нея. Може да е още в апартамента си и да си приготвя багажа. Ако побързаш, може да я завариш там“.

Миа скочи и грабна чантата си.

Заваля като из ведро тъкмо когато Миа влезе в отбивката към центъра и зави по Бридж Авеню. Намери място за паркиране близо до жилищния блок на сестра си. Пъхна чантата си под мишница, изтича във фоайето на луксозния небостъргач и тръгна към асансьора. Пет пъти натисна бутона.

— Ще го счупите!

Миа се обърна и видя възрастна жена, която държеше миниатюрно кученце.

— Търпение! — сопна й се непознатата и свъси вежди.

Миа затвори очи и се помоли асансьорът да дойде бързо. „Хайде, хайде!“

Най-после вратата на асансьора се отвори, тя влезе в кабината и натисна копчето за седемнайсетия етаж. Възрастната жена натисна дванайсетия. Миа изпъшка.

Когато вратата най-после се отвори на седемнайсетия етаж, Миа изтича по коридора до апартамент 17 К и почука на вратата.

„Хайде, Марго. Трябва да си тук!“

Никой не отвори.

Миа почука още по-силно, очите й се наляха със сълзи.

Вратата на апартамента вдясно се отвори, жена с бебе на ръце излезе в коридора и погледна Миа.

— Не е за вярване, но се радвам, че се върна, Марго. Преди малко толкова бързаше, че докато отключа вратата, вече се беше качила на асансьора. Искам да говоря с теб. — Изражението на жената бе леденостудено. — Омръзна ми вечер да надуваш уредбата си. Два пъти най-учтиво те молих да слушаш музика по-тихо, а сега ще се оплача на домоуправителя.

„Преди малко толкова бързаше…“ Значи си е тръгнала. Сърцето на Миа се сви.

— Всъщност не съм Марго — промърмори. — Аз съм нейната сестра близначка Миа…

Жената забели очи.

— Просто намали музиката, Марго. Или ще те изгонят от сградата. — Тя се прибра в апартамента си и затръшна вратата.

„Може да греши, че Марго си е тръгнала — помисли си Миа и нетърпеливо пъхна в ключалката резервния ключ, който Марго неохотно й бе дала. — Може Марго все още да е тук. Моля те бъди си у дома, Марго. Моля те!“

В огромния апартамент цареше тишина. Миа изтича в спалнята, в банята, отвори всички дрешници. Нямаше и следа от Марго. Потърси бележка, каквото и да било, но не откри нищо необичайно. Нищо не подсказваше, че Марго е загазила, и е трябвало да замине набързо. Но очевидно го бе направила.

Провери телефонния секретар. Имаше две съобщения. Натисна бутона за прослушване.

Едното обаждане бе от ателието за химическо чистене — съобщаваха на Марго, че дрехите й са готови. Другото бе от самата Миа.

Разтреперана, тя застана посред дневната. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Никога.

Погледна през прозореца. От седемнайсетия етаж хората и колите изглеждаха миниатюрни. „В безопасност ли съм тук? — запита се. — Някой преследва ли Марго? Някой, който може да има достъп до апартамента й? — Потръпна и с ръце обгърна раменете си. — Дали в момента някой не ме наблюдава?“

Потръпна и се дръпна от прозореца. Отсреща имаше едно от онези шикозни кафенета, които бяха на мода в последно време. Може да отиде там, да седне до витрината и да чака Марго. Оттам щеше да вижда входа на сградата и да бъде в безопасност.

Тя въздъхна и излезе.

* * *

Къде, по дяволите, беше Канди?

Крие се, ето къде е. Сигурно се е свила на дивана в дома си и се смее при мисълта, че Матю обикаля улиците в дъжда и търси жена, която така и няма да открие.

Изтощен и мокър до кости, той най-сетне спря и се подслони под навеса на магазин за електроника. Търси Канди навсякъде, обиколи всички барове и съседни магазини, но я изпусна. След като тя вече знаеше, че я търси, щеше да му е още по-трудно да я издири.

По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Поне дъждът бе понамалял. Той реши, че е най-добре да се прибере и да измисли начин да я открие. Беше основал цяла компания, като започна от нулата — нима една изрусена никаквица щеше да му се опъне?

Докато отиваше към колата си, забеляза, че едно кафене още работи. Тъкмо от това имаше нужда — голяма чаша силно кафе. Влезе в заведението и потръпна от хладината на климатика.

Но не климатика го накара да замръзне на място, а жената, която седеше до витрината. Изглеждаше нервна и притеснена, както би трябвало да е всяка лъжкиня и убийца.

Канди!