Джанел Тейлър
Опасни тайни (5)

Четвърта глава

— Искам да отговорите на въпросите ми. Веднага.

Миа се стресна. Някакъв мъж я гледаше. Не, беше се втренчил в нея.

— Моля? — повдигна вежди тя. На нея ли говореше изобщо?

Огледа се; само тя седеше на дългия тесен бар до витрината. От лявата й страна имаше поне шест–седем празни стола, отдясно беше стената. Явно мъжът говореше на нея.

— Ако пак ме изритате — добави той, — и аз ще ви изритам. И то силно. Независимо че сте жена. Ясен ли СЪМ?

Миа зяпна. Дали не е някой психопат? Погледна младежа и девойката зад тезгяха, които пригласяха на алтернативната рок музика, докато приготвяха капучино. Бяха толкова хърбави, че едва ли можеха и муха да убият, камо ли да изхвърлят от заведението мускулестия лунатик, висок над метър и осемдесет.

— Те няма да ви се притекат на помощ, Канди — каза мъжът, без да откъсва от нея сините си очи. — Не си и помисляйте да бягате. Този път няма да ми се изплъзнете.

Миа грабна чантата си и рязко се изправи, но онзи я хвана за китката.

— Веднага ме пуснете! — извика тя, започвайки да се паникьосва. Сърцето й биеше толкова бързо, че едва си поемаше дъх.

— Хей, тук не са разрешени кавгите между влюбени — обади се юношата зад тезгяха, поклати пръст и се ухили. Колежката му се изкиска, после и двамата отново се заеха с работата си.

Миа тъкмо щеше да им изкрещи да й помогнат, ала непознатият я стисна по-силно и тя се уплаши.

— Моля ви — отчаяно каза той. — Просто искам да разбера какво се случи миналата събота. Моля ви.

— Нямам никаква представа…

„О, Боже, о, Боже мой!“ Сигурно беше свързано с Марго.

— Престанете с тези лъжи, Канди! Искам да чуя истината. Веднага!

Канди. Наричаше я така за втори път. „Може би е някакъв хахо и това, което казва, няма нищо общо с Марго“ — помисли си Миа.

Сърцето й се поуспокои, тя си пое дълбоко въздух и погледна мъжа право в очите:

— Вижте какво, нямам представа кой сте и за какво говорите. Името ми не е Канди.

— Така си и мислех.

— Защо тогава ме нарекохте така?

— Защото това е измисленото име, с което сте се представили на Робърт в бар „Чимлис“. Измислено като телефонния номер, който сте написали на салфетката.

Отново я обзе паника. Май все пак говореше за Марго.

„Видях те в един бар в центъра да се натискаш с някакъв мъж…“

„Марго със сигурност е обикаляла баровете в центъра“ — помисли си Миа, спомняйки си думите на Норман Нюман.

Взе чашата с кафе и се престори на равнодушна и безразлична.

— Сигурно ме бъркате с някоя друга — промърмори тя и се опита да си освободи ръката. „Някоя като моята сестра близначка например“ — добави мислено.

Той я стисна по-силно.

— Вече се опитахте да ме измамите, помните ли? Точно преди да докажете, че сте лъжкиня, като ме ритнахте и избягахте.

Марго е ритнала този мъж? Защото я е наранил? Преследвал я е? Дали той не е причината Марго да избяга и да се крие? Или пък този човек е едно от гаджетата й? Със сигурност беше неин тип. Висок, строен и мускулест, много красив, с кестенява коса и дълбоки сини очи. Марго определено би си паднала по него. Мъж, който не би обърнал внимание на Миа.

— Виждам, че сте се преоблякла — добави той и я огледа от глава до пети. — Долнище на анцуг и фланелка едва ли са във вашия стил. Не, както казах и по-рано, бих ви познал навсякъде.

— Не съм тази, за която ме мислите — примирено промълви Миа.

— Престанете да ме лъжете! — изръмжа той. — Миналата събота ви видях с Робърт в „Чимлис“. Точно преди да го убият. И вие ще ми разкажете какво се случи.

Миа се вцепени. „Убит ли?“

Някой е бил убит?

Някой, с когото Марго е имала вземане — даване?

Това ли имаше предвид сестра й по телефона?

„О, Боже, о, Господи, о, Боже мой, Марго, в какво си се забъркала?“

Той не откъсваше поглед от нея.

— Дори и без грим бих ви познал. Никога няма да забравя лицето ви. Никога.

„Мъжете рядко забравят лицето на Марго“ — разсеяно си помисли Миа. Но вместо да я погледне по начина, по който мъжете гледаха сестра й, непознатият се бе втренчил в нея така, сякаш му се искаше да я заплюе. Седна на високия стол, силните му бедра притиснаха нейните към стената.

— Искам да отговорите на въпросите ми сега — повтори, без да пуска ръката й.

— Ще ви го кажа още веднъж. Бъркате ме с някоя друга. Никога през живота си не съм ви виждала.

Беше самата истина. Ако беше виждала този мъж, щеше да си го спомня.

Защото беше пълна противоположност на Норман Нюман.

Той повдигна вежда.

— Видяхте ме преди няколко часа, когато ме ритнахте в пищяла и избягахте. Може би искате да видите белега, който острото ви токче остави върху крака ми.

Защо го е изритала Марго? Танцували ли са? Скарали ли са се? Кавга между любовници? Любовниците така ли правят — ритат се и бягат?

Въпреки многото въпроси, които й се искаше да му зададе, нямаше да признае, че има сестра близначка. Не и преди да разбере каква е връзката му с Марго.

Не и преди да разбере от какво се е уплашила сестра й, че да напусне града и да се скрие.

Той седеше толкова близо, че тя подушваше сапуна, който използва.

— Миналата събота вечер се натискахте с брат ми в бар „Чимлис“. Добре, де, брат ми ви натискаше. Двайсет минути по-късно го намериха мъртъв на паркинга. — Той я стисна още по-силно. — Искам да разбера какво се случи.

Миа пребледня като платно.

— Вашият брат…

— Не се правете на глупачка, Кан… както и да се казвате.

— Аз… съжалявам за загубата ви — промълви Миа. Въпреки всичко, което се случваше, човекът бе загубил брат си. Макар че с Марго не бяха особено близки, ако загубеше сестра си, щеше да е съкрушена.

„Къде си, Марго? Какво си направила? Кой е този мъж?“

— Парите му бяха в портфейла — продължи непознатият. — Не му бяха взели нито халката, нито скъпия часовник. Скарахте се на паркинга и го убихте с нож, така ли? Той се е съпротивлявал, а вие сте продължавали да го ръгате с ножа. Самоотбрана ли беше? Може да е бил много пиян и да сте се скарали. Това ли се случи?

— О, Боже!

Сините му очи проблеснаха свирепо.

— Може би вашият приятел или съпруг е дошъл да ви търси и е нападнал Робърт. Така ли стана?

Миа се отдръпна. Никога не бе виждала толкова разгневен човек. Никога.

Погледна момчето и момичето зад тезгяха. Изобщо не й обръщаха внимание. Музиката гърмеше, така че никой не чуваше разговора й с непознатия. Можеше да я хване за гърлото и да я удуши, без никой да забележи.

— Разкажете ми какво се случи! — отново изръмжа той.

Миа преглътна.

— За последен път ще ви го кажа. Не съм тази, за която ме смятате.

Мъжът се приведе. Все още я стискаше за ръката. С другата ръка бръкна в задния си джоб и извади кафяв кожен портфейл.

— Ето, това е племенникът ми. Току-що навърши две годинки. Сега си няма баща.

Миа можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му. После той примигна и отчаянието отново се появи на лицето му.

— Казва се Роби — прошепна толкова тихо, че Миа не бе сигурна дали е чула правилно. Поотпусна ръката й, докато гледаше снимката.

„Дали да не побягна? — запита се тя. — И да изкрещя, че този мъж е убиец.“ Според нея той бе психопат и си бе измислил цялата история.

„Не съм го направила аз, Миа. Кълна се… трябва да изчезна…“

Не си измисляше. Миа можеше да се обзаложи. Ами ако именно той е убил брат си и се опитва да натопи Марго?

„Не се лъжи по външния му вид и скъпите дрехи — каза си. — Веднъж вече се подведе“.

А сълзите, които й се стори, че е видяла, може да са били неискрени, част от представлението.

„Не му се доверявай дори за миг. Само истината ще ти даде отговорите, които търсиш, но бъди предпазлива, Миа.“

— Казвам се Миа — промълви.

Той вдигна рязко глава и впери поглед в нея.

— Миа — повтори.

— Ще бъда честна с вас — продължи тя. — Имам сестра близначка…

Той стисна ръката й по-силно.

— Престанете! Престанете да лъжете!

— Не лъжа! — извика тя, после сниши глас. — Казвам ви истината. Сестра ми ми се обади преди около час и каза, че не го е направила тя и че трябва да изчезне за известно време…

— Какво не е направила? — вбесен попита той. — Не е убила Робърт ли? Това ли е искала да каже?

— Не знам! Нямам никаква представа!

— Какво друго каза?

— Нищо. Беше уплашена и разстроена. Целият разговор продължи не повече от трийсет секунди. Веднага взех колата и дойдох до центъра с надеждата да я заваря в апартамента й, но вече беше заминала. — Непознатият се беше втренчил в нея и явно се опитваше да прецени доколко е искрена. — Сестра ми не е убийца — добави тя твърдо, убедена, че е права.

— Защо да ти вярвам, че имаш сестра близначка — попита той, преминавайки на „ти“. — Откъде да знам, че не ме будалкаш? Откъде да знам, че не си въпросната Марго и че не си си свалила грима и не си облякла тези дрехи, за да ме заблудиш?

Не й хрумваше какво да му отговори. Беше много уморена, пък и ситуацията беше толкова объркана, толкова опасна.

— Веднъж вече се разправях с теб тази вечер — озъби се той. — Здравата ме срита в крака и избяга. Това значи, че си виновна. Иначе щеше да останеш и да говориш с мен.

— Не е лесно да разговаря човек с теб — ядосано каза Миа. — Хубаво ли ще ти бъде да те обвинят в убийство? Убийство, за което нищичко не знаеш.

— Има защо да съм разстроен — каза той. — И много добре знам какво е да те обвинят в убийство.

Миа ахна и впери поглед в него. Кой, по дяволите, беше този човек? В какво се бе забъркала?

— Полицаите — уморено каза той. — Видя какво се случи в „Чимлис“. Разбирам защо ме подозират. — За миг затвори очи, сведе глава. От гърдите му се отрони тежка въздишка.

„Защо? — запита се Миа. Какво ли е станало в този бар? Защо полицията ще подозира, че този мъж е убил собствения си брат?“

Взе портфейла си и на свой ред извади една снимка.

— Не лъжа, че имам еднояйчна сестра близначка. Ето снимка, на която сме двете. Правена е преди няколко години, но сме ние.

Всъщност снимката бе отпреди пет години, заснета по време на една от редките им срещи. С Марго се фотографираха в кабинка за моментални черно-бели снимки. Миа беше помолила Марго да й помогне да си избере булчинската рокля в един бутик на централната улица и за нейна изненада сестра й се съгласи. Обикновено все нямаше време.

Миа прехапа устни щом спомените нахлуха в съзнанието й. Марго премина като вихрушка през бутика и избра няколко рокли, които Миа да пробва, а когато сестра й излезе от пробната, облечена в първата булчинска рокля, Марго, седнала на малко столче пред огромните огледала, се разплака.

— О, Миа, толкова си красива — въздъхна тя. В първия миг Миа се стъписа от това, че Марго е така развълнувана и трогната, после сестрите се прегърнаха, разплакаха се, но не от радост заради приготовленията за сватбата. Плачеха заради всичко загубено, включително и взаимното им отчуждение.

След като избраха роклята и воала, отидоха да обядват и минаха покрай кабинката за снимки. Идеята да се снимат беше на Марго. Когато четирите малки черно — бели снимки излязоха, тя взе две за себе си, а другите две даде на Миа.

След това бяха прекарали няколко следобеда заедно, но Марго не харесваше Дейвид и през последните пет години сестрите почти не се виждаха. През изминалата година Миа често се обаждаше на сестра си, искаше да поговори с нея за развода си, да възстановят връзката си, да преодолеят различията, които им пречеха да бъдат близки, но Марго винаги беше заета и в крайна сметка Миа спря да я търси.

— Значи не си ме излъгала — заяви непознатият и я върна към действителността. За миг беше забравила къде се намира. Той тежко въздъхна и пусна ръката й. Посочи Марго на снимката:

— Това е тя, а това си ти, нали?

Веднага бе разпознал Марго, очарователна както винаги. През онзи ден Миа носеше риза с копчета, за да й е по-лесно да я съблича и както обикновено не бе гримирана.

— Миа. — Той сякаш пробваше да изговори името й. Още няколко секунди се взира в снимката, после й я върна. — И Марго. Как е фамилията на сестра ти?

— Не мисля, че тази информация ти е необходима — каза Миа, гледайки го в очите.

Той впери поглед в нея.

— Да отидем в полицейското управление. Намира се на няколко пресечки оттук. Ще им кажем за обаждането на Марго и…

— Никаква полиция.

— Защо? Щом си толкова сигурна, че сестра ти е невинна, няма причина да се крие, нали?

Миа си пое дъх:

— Няма да предам сестра си, преди да разбера какво става.

Той поклати глава и отчаяно я изгледа:

— Брат ми е мъртъв. Разбираш ли? Мъртъв е. Мисля, че в момента това е малко по-важно.

— Много съжалявам за брат ти. Но не вярвам, че Марго има нещо общо със смъртта му. Може да се е оказала на погрешното място в неподходящия момент, обаче не е замесена в убийството му.

— Защо си толкова сигурна?

— Познавам сестра си. — Но още в момента, в който изрече тези думи, осъзна, че лъже. Не познаваше Марго. Ни най-малко.

— Да, но аз не я познавам — намръщи се непознатият. — Искам да отида в полицията и да разкажа какво стана днес — как я открих, но тя избяга. Може да ти хрумне къде би се скрила.

— Няма да я предам! — извика Миа.

Дори да искаше да предаде Марго, нямаше представа къде би се скрила сестра й.

— Трябва да отидем в полицията — повтори той през зъби. — Най-после имам доказателство, че е свързана със смъртта на Робърт. Това е единственият ключ, който имам, дявол да го вземе.

„Значи според полицията Марго няма нищо общо с убийството? Тогава защо този мъж мисли точно обратното?“

— Няма да ходя в полицията — заяви Миа. — Това е последната ми дума. Няма да го сторя, докато не се убедя, че тя е в безопасност, че не е изложена на риск…

Той повдигна вежда и погледът му отново стана строг.

— Ако вие двете нямате какво да криете, защо се страхуваш да разговаряш с ченгетата?

— Виж какво — уморено каза Миа. — Набий си го в главата — не знам нищо. От няколко седмици не бях говорила със сестра си. Не знам защо толкова се страхува, защо е сметнала за необходимо да се скрие. Предполагам, защото си я обвинил в убийство, така както обвини и мен, когато ме взе за нея.

Мъжът мълчеше.

— Сестра ми не е убийца — тихо добави Миа.

— Тогава да отидем в полицията — държеше на своето той. — Нека я открият и да я разпитат. Ако е невинна, няма от какво да се притеснява. Защо да се крие и да се страхува, когато може да е на сигурно място в дома си?

Манипулираше я. Навремето Миа щеше да се хване на номерата му, щеше да се подчини. Но бившият й съпруг бе първокласен манипулатор. Никога вече нямаше да позволи на когото и да било да й налага мнението си, да се опитва да изопачи фактите. Някога бе глупачка и скъпо си бе платила за това. Сега нямаше да си играе с живота на сестра си.

— Искам да разбера какво се е случило не по-малко от вас — промълви. — Да обединим усилията си и да проведем собствено разследване, да разберем как са се запознали сестра ми и брат ти, каква е била връзката помежду им.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? Откъде да знам, че няма да избягаш?

Личеше, че е човек, който не се доверява на хората.

— Защото не по-малко от теб искам да разбера защо се крие сестра ми. Искаш да откриеш убиеца на брат си, а аз — да изчистя името на сестра си. Трябва да действаме заедно.

Тъмносините му очи се бяха вперили в нея.

— Добре — промърмори неохотно. — Съгласен съм.

* * *

Излязоха от кафенето и посочи високия жилищен блок, в който се намираше апартаментът на сестра й:

— Марго живее там.

Мъжът погледна първо нея, после сградата.

— Цяла седмица търся сестра ти, а тя през цялото време е била тук? — Дрезгаво се засмя и поклати глава. — Живея на няколко пресечки оттук, на Бридж Авеню.

— Е, сега знам къде живееш, а дори не знам името ти — кисело заяви Миа.

— Матю. Матю Грей.

Тя кимна.

— Миа Андерсън. Между другото това не е фамилията на сестра ми.

Той кимна.

— Не те познавам добре, Миа Андерсън, но не мисля, че си безразсъдна. Предполагам, ще останеш в апартамента на сестра си.

— Може тя да… — подхвана Миа.

— Да се обади? Да се върне? — довърши изречението й той.

Свела поглед към тротоара, тя въздъхна тежко.

— Щях да кажа: „Да се върне.“

— Ако го направи, ще ми съобщиш ли?

— Не знам как да се свържа с теб.

Той бръкна в портфейла, си и извади визитка. На нея пишеше: Матю Грей, президент и главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис“.

— Домашният и мобилният ми телефон са написани отзад.

С жест я покани да пресекат улицата; мълчешком минаха по Бридж Авеню и стигнаха до жилищния блок на Марго.

— Ще те изпратя до горе — каза той.

Миа нямаше представа дали може да има доверие на този човек. Но някакъв вътрешен глас й подсказваше, че е откровен. Пък и ако усетеше, че я грози опасност, щеше да се обади на домоуправителя и на полицията.

Двамата влязоха в сградата. Докато чакаха асансьора, двама старци изгледаха Миа накриво.

„Съседите ти определено не те харесват, Марго — помисли си Миа. — Нито пък одобряват поведението ти“ — Запита се дали възрастните хора си мислят, че сестра й се прибира с поредния мъж.

„Какъв е животът ти, Марго?“ — запита се тя. Изведнъж бурният живот, който близначката й водеше, започна да й се струва по-скоро самотен, отколкото бляскав и вълнуващ. Самата тя предпочиташе старата госпожа Ригълс, която бе на всяка манджа мерудия, да й надува главата, и клюкарката Джил Кларк в съседния апартамент да й се бърка в живота, отколкото да има съседи, които я гледат отвисоко и с упрек.

„Колко е различен животът ни — помисли си. — Винаги е било така.“

Вратата на асансьора се отвори, възрастните съпрузи също се качиха. Миа усещаше, че жената я гледа. Когато двамата слязоха на шестия етаж, тя въздъхна от облекчение.

— Ще те изпратя до вратата — каза Матю. Миа го погледна, а той не извърна очи от нейните. Кимна и го поведе към апартамент 17 К. Отвори вратата и я остави леко открехната, после се обърна да му пожелае лека нощ.

— Бих искал да започнем разследването още сега — заяви Матю. — Не знам откъде, но тази вечер ще помисля по въпроса. Какво ще кажеш да се срещнем тук утре сутринта в девет часа. Ако ти е удобно.

Миа кимна, но изведнъж се вкамени — някой беше пъхнал под врата голям кафяв плик.

— Какво е това? — възкликна.

Матю сви рамене.

— Отвори го.

Миа вдигна плика, който не беше надписан. Разпечата го, извади някаква папка.

И ахна.

Вътре имаше кратка бележка, напечатана на пишеща машина, пачка банкноти и две черно — бели снимки. На едната Марго се целуваше с някакъв мъж в препълнен бар. На другата същият мъж бе прегърнал сестра й през рамото, а езикът му бе пъхнат в ухото й.

— Какво е това? — попита Матю.

Миа трепереше. Папката се изплъзна от ръцете й и съдържанието се разпиля на пода. Матю коленичи и взе едната снимка.

И той ахна:

— Този човек е брат ми Робърт.

Миа го зяпна и пребледня като платно.

Матю прочете бележката: „Браво, Марго. Хонорарът ти е приложен към писмото. Ще имам нужда от услугите ти отново на десети юли в «Макдугалс» на Уотър Стрийт. Десет часа вечерта.“

Коленете на Миа се подкосиха и тя се свлече на пода. Опита се да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук. Матю понечи да й помогне да се изправи. Изражението му я извади от вцепенението.

— Това не значи нищо! — извика. — Този, който е изпратил бележката, е убиецът!

— Тогава за какво са парите? — попита хладно Матю.

— Това са хиляда и петстотин долара. Снимките са доказателство, че по всяка вероятност тя е последният човек, който е видял Робърт жив. В бележката благодарят на сестра ти за добре свършената работа, а парите са хонорарът й за убийството.

— Не! — извика Миа. — Не! Грешиш!

Вратата на съседния апартамент се отвори и жената, която Миа срещна по-рано, излезе по хавлия.

— Предупреждавам те, Марго. Ако още веднъж чуя силна музика от апартамента ти, ще повикам ченгетата! — Тя затръшна вратата.

Матю за миг се притесни.

— Май не съм единственият, който те взема за сестра ти.

— Е, за всичко си има първи път — с горчивина отвърна тя. Преди обвиненията, които Норман Нюман й бе отправил, никой не я бе бъркал с Марго.

— Моля?

— Нищо. Няма значение. — Тя стана и затвори вратата. Ръцете й трепереха толкова силно, че ги стисна, за да се успокои. — Сестра ми никога не е наранявала физически, когото и да било. Залагам живота си, че е истина.

Той я изгледа — лицето му беше безизразно, после й подаде папката:

— Мисля, че трябва да занесем тези неща в полицията.

Миа отново се строполи на колене и обгърна раменете си. В очите й пареха сълзи.

Матю коленичи до нея и я прегърна. Тежината на тялото му я накара да се поуспокои.

— Миа, всичко е наред. Никаква полиция. Поне засега. Сами ще стигнем до дъното на тази история.

Тя затвори очи и сложи глава на рамото му.

Матю трепна и тя се дръпна, бузите й пламнаха. Какво си бе помислила? Този непознат, този мъж, когото бе срещнала при ужасни обстоятелства преди не повече от час, искаше да отиде в полицията и да ги накара да обявят сестра й за издирване. Миа беше важна за него само защото бе връзката със сестра си. Не биваше да го забравя. Двамата се използваха взаимно.

Той се прокашля:

— Не те ли е страх да останеш сама?

Тя успя само да поклати глава.

— Сигурна ли си?

Миа кимна:

— Всичко е наред.

— Тогава си тръгвам. Ще те взема утре в девет сутринта. Става ли? — Потърси погледа й, сякаш се питаше дали тя няма да изчезне посред нощ.

— Ще бъда тук.

И щеше да бъде. Защото за пръв път в живота си Миа Андерсън щеше да използва някого.

* * *

Матю се беше проснал на леглото и се взираше във вентилатора на тавана, който осигуряваше единствената прохлада в тази задушна юнска нощ. Климатикът се беше повредил в началото на седмицата, но той беше толкова погълнат от смъртта на Робърт, че дори не беше забелязал колко неприятен е неподвижният въздух.

Гърдите му лепнеха от пот. Грабна фланелката, която бе съблякъл преди няколко часа, и избърса с нея лицето и тялото си. Запита се дали Миа спи или и тя като него се върти в леглото.

Сега бе три часът сутринта, а откакто се прибра около полунощ, не спираше да мисли за нея. Истината ли му казваше? Щеше да разбере. Засега това нямаше значение, стига тя да е там на другата сутрин. Щеше да научи това, което му трябва, ако тя му помогне.

Всъщност какво му трябваше? Беше толкова обсебен от мисълта да открие Канди… Марго, че въобще не беше помислил какво ще прави, когато я намери. Бягството й показваше, че има причина да се страхува, че по някакъв начин е замесена в смъртта на Робърт, макар и косвено.

Но след като видя какво има в плика, разбра, че ролята й съвсем не е маловажна.

Някой беше снимал любовни сцени между нея и Робърт, разиграли се в нощен клуб в центъра. Защо? За какво са тези хиляда и петстотин долара? И точно какви услуги предлагаше тя?

По дяволите. Задаваше си толкова много въпроси, а нямаше никакви отговори.

Легна по корем и остави полъхът на вентилатора да разхлади гърба му. Мисълта за Миа не му излизаше от главата. Трудно му бе да повярва, че близначки могат да са толкова различни. Миа въобще не приличаше на проститутка или на жена, която би флиртувала с непознат в някой бар.

Но всъщност какво знаеше за нея? Почти нищо. Ала реакцията му, когато я видя в кафенето, беше съвсем различна от реакцията му, когато видя Марго в сладоледената къща, а след това и на улицата. Към Марго беше почувствал само студено презрение. От друга страна, Миа, облечена небрежно, без грим, с коса, вързана на опашка, изглеждаше толкова уязвима, толкова истинска. Нямаше нищо общо с изрусената въртиопашка от „Чимлис“.

„Престани! — каза си. — Най-миловидните хора могат да се окажат истински злодеи.“

Беше го разбрал много отдавна.

Образът на Гуен Хариман изникна в съзнанието му и вместо да примигне и да го отпъди, както правеше обикновено, той се замисли за тяхната връзка. Споменът беше като щит. Така нямаше отново да се поддаде.

Никога не бе виждал жена с по-ангелско лице от това на Гуен Хариман. И в разрез със собственото си правило никога да не се захваща със своя служителка, бе хлътнал до уши по двайсет и две годишната красавица, която бе назначил за секретарка. Бяха минали четири години, откакто я уволни от компанията и изхвърли от живота си, но все още усещаше болката от предателството толкова силно, сякаш всичко се бе случило вчера. Преди да го измами, си беше помислил, че е сгрешил, че е възможно да се влюби, да мисли за брак и семейство, за щастливо бъдеще.

Беше сбъркал. Гуен му беше показала колко е сбъркал.

Оттогава не бе допускал грешки.

И нямаше намерение да започне връзка с друга жена с ангелско лице, която по всяка вероятност има змийско сърце, а ухапването й е отровно. Не. Нямаше отново да допусне същата грешка. Още повече, че сега на преден план стоеше справедливото възмездие за бащата на племенника му.