Джуд Деверо
Цвят на лавандула (7)

Шеста глава

Десет минути след като влезе в църквата, Джослин изпита желание да хвърли багажа си в своята миниатюрна кола и да напусне града. Всички се държаха много мило, но тя чуваше неизречените въпроси, все едно бяха изкрещяни.

Най-същественият като че ли беше: „Какви са ти плановете?“. Имаха предвид скъпоценната им къща. Сякаш се страхуваха, че в понеделник сутрин ще се появи бригада, специализирана в разрушителни работи.

Малката църква беше претъпкана. Когато чу пасторът да отбелязва, че Господ се възползва от всеки случай, за да доведе хората в храма, Джослин се помъчи да не се изчервява, но точно тази реакция не се поддаваше на контрол. Много добре знаеше, че повечето енориаши са дошли само за да я видят.

Седна някъде по средата вляво от пътеката и когато Сара седна до нея, тя едва не я прегърна.

— Не се притеснявай, ще става още по-зле — прошепна й тя при шестата двойка, която я зяпаше, докато минаваше по пътеката.

— Не ме разсмивай.

Джослин се огледа дали не познава някого. Жената от бакалницата помаха на Сара.

— Майката ти, нали?

— Много добре. Заплаших я, че ако седне до теб и те попита какво мислиш за органичните продукти, ще купя изкуствен тор и ще го пръсна в градината й.

— Жестокостта ти ме смайва. — На Джослин още една жена й се стори позната и прошепна в ухото на Сара: — Видях я на верандата с метла.

— Майката на Люк. Тя ти подреди спалнята.

— Мислех си, че е бил Рамзи. Даже му благодарих.

— Нали не си е приписал заслугата? — попита остро Сара.

— Не, призна си честно. Каза, че сигурно дамите от църковния кръжец са свършили работата. Ще им благодаря.

— И на Люк. Той качи леглото и матрака на горния етаж и помогна да се подреди.

Като разбра, че Люк е оправил леглото й, се подвоуми.

— Не мога да преценя дали Люк ме харесва, или ме ненавижда… или просто ме използва, за да се състезава с Рамзи.

— Вероятно всички се чудят — кимна тя към хората, изпълнили църквата. — Той се тревожи, че няма да се грижиш за къщата. Твоята къща означава много за града. Хората я възприемат като своя и се страхуват как ще постъпиш.

— Имаш предвид дали няма да я разруша и да разпродам тухлите.

— Нали знаеш, че не можеш да постъпиш така? Даже да решиш да я продаваш, трябва да я предложиш първо на Националната служба за паметници на културата.

Джослин щеше да направи някоя забележка, но се отказа. Никой тук не я познаваше, но беше спокойна, защото госпожица Еди я познаваше много добре и затова й остави къщата. Реши да смени темата:

— Тес тук ли е?

— Тес на църква! — изсмя се Сара. — Ако влезе, покривът сигурно ще се срути.

— Като че ли не ми се иска да се запознавам с нея.

— Тя е… хаплива, струва ми се, тази е точната дума.

— Истинска кучка ли? — уточни Джослин и прибави тихичко: — Май току-що изрекох сквернословие.

— Не говореше ли нещо за кучета? — попита Сара с широко отворени, невинни очи, което развесели Джослин. Органът гръмна и тя взе книжката с химни.

Рамзи се настани до Джослин.

— Извинявай, едва не закъснях. Коя страница?

Тя му показа и очакваше, че ще вземе своята книжка, но той се възползва от нейната. Гласът му беше приятен и знаеше думите.

— Свърши ли си работата? — прошепна тя, когато седнаха.

— По-голямата част.

— Тес ли ти помогна? — попита.

— За делото не ми е помагала. Говорих с нея за теб.

След това обезоръжаващо признание насочи вниманието си към пастора.

Когато службата свърши, Джос беше изолирана от Сара и Рамзи и се озова сред море от хора и всички имаха нещо да й кажат.

Получи много покани за вечеря, за клубове и просто да отиде на гости. На стълбите пред църквата я спряха три жени от Уилямсбърг, които я заувещаваха да участва в някакъв комитет за историческо наследство, и по едно време чу Сара да й шепне:

— Дай ми чантата си.

Джос уж слушаше внимателно жените, докато пъхаше дамската си чантичка в ръцете на Сара.

След минута Джослин обърна поглед и видя Сара в колата. Вратата откъм предната седалка беше отворена и тя й махаше.

— Извинете ме, но трябва да тръгвам — каза. — Много е важно, иначе щях да остана.

— Нека да ви дадем визитните си картички и вие ще ни се обадите — предложи едната жена.

Взе трите визитки, забърза през моравата и се качи в колата.

— Затваряй бързо вратата — каза Сара, докато натискаше педала, след което потегли всред градушка от ситен чакъл. — Другия месец ще го асфалтират.

Джос махна шапката си, после фуркетите от кока и пусна косата си.

— Беше истински ад. И животните в зоологическата градина не ги зяпат така.

— Майките имат синове, хората търсят работа, благотворителността се нуждае от доброволци и пари. Сега ти си на мода.

— Не, не — протестира тя. — Кажи ми, че не е истина.

— Истина е. Гладна ли си?

— Да — отговори Джос. — Да минем през бакалницата и да напазаруваме. При мен няма нищо за ядене. Даже и тиган нямам.

— Предполагам, че храна няма да липсва поне няколко дни.

— Защо?

— Ще видиш — отвърна тайнствено Сара, завивайки по алеята към къщата. — Ох, олеле!

— Какво?

— Тес. Събудили са я.

Пред къщата стоеше великолепната Тес и снимката в телефона не беше справедлива спрямо нея. Беше висока, красива и ужасно ядосана в момента. Сара паркира колата и слезе.

— Много ли е зле?

— В колко часа тръгна тя за църква? — кимна Тес към Джослин, която беше още в колата.

— Рано — отговори Сара.

Джос слезе от колата и застана до Сара. Нито една от двете жени не я погледна.

— Започнаха да се влачат още в осем — каза Тес. — Знаят, че проклетата врата е отключена, но идват и хлопат на моята, за да им кажа, че е отключено. После оставих широко отворено, но и това не им беше достатъчно. Пак блъскаха по моята врата. — Тя се обърна и погледна Джослин. — Не мисля, че заслужаваш цялата тази олелия.

Лешниковите й очи я гледаха с омраза, устните й бяха присвити в презрителна гримаса.

— А ти си Тес — насили се да се усмихне Джос. — Аз съм…

— Всички знаят коя си — прекъсна я тя. — И тук, и в Уилямсбърг. Богата си и имаш внушителна къща. Чудо голямо. Сензацията на целия окръг.

— Тес, моля те — опита се да я усмири Сара.

— За какво ме молиш? Само защото се е подмазвала на някаква бабичка и е пипнала парите й ли ще ме вдигат в неделя сутрин от леглото?

— Тес — каза Сара, — моля те, бъди учтива. Дори не си се запознала с Джослин.

Тес огледа Сара от глава до пети.

— И сега, като си богата, може би ще си позволиш да направиш нещо със себе си.

Сара я изгледа учудено, но си замълча. Злобната забележка на Тес като че ли й дойде в повече. Джос се подсмихна.

— Ти си красива, но аз съм възпитана и съм спечелила наградата. И случаят явно подсказва какво ценят хората, нали?

Сара и Тес я зяпнаха.

— Само толкова ли ти ражда умът? — Продължи спокойно: — Стара жена ми е завещала къща и пари, значи съм извършила някое злодеяние, за да ги получа. На тази тема можеш да измислиш много вариации. Изобретателност ли ти липсва?

Сара като че ли всеки миг щеше да припадне. Дали нямаше да се сбият тези жени?

Тес погледна Джослин заинтригувано.

— Къде си се научила така да си го връщаш?

— Нейните сестри са… — започна Сара, но Джос я спря с жест.

— Слушам и се уча — отвърна и погледна Сара, без повече да се занимава с Тес. — Какво имаше предвид, когато спомена за храна?

— Всички в града искат да те поздравят с добре дошла и са донесли разни неща за ядене — отговори Сара, сякаш ставаше въпрос за общоприет обичай. — Леля Марта, майката на Рамзи, предупредила да не идват вчера и затова са нападнали тази сутрин. Но теб те е нямало.

— Отидох… — Замълча. Нямаше намерение да съобщава къде е всяка минута от деня. — Да, не бях вкъщи. Излязох рано.

— И те блъскаха по моята врата, за да искат разрешение да влязат в „голямата къща“ — каза Тес, оглеждайки Джослин, сякаш се чудеше на какво отгоре е заслужила внимание.

— Хайде — подкани я Сара, — да видим какво са ти донесли. — Тес остана на алеята и Сара се обърна към нея: — Идваш ли?

Джослин погледна Тес — огряна от слънцето, с блестяща кестенява коса, и се изкуши да не я покани. Твърде много й напомняше за доведените й сестри.

— Хайде — настоя тя. — За награда може със Сара по-късно да ти боядисаме косата.

— Косата ми е естествена — отговори Тес, преди да се усети.

— Също като моята — не й остана длъжна Джос.

— А пък моята не е — добави Сара. — Ако вие двете ще се дърляте като куче и котка, ще повикам някои от братовчедите да гледат. Иначе никога няма да ми простят.

Джос отстъпи, за да покаже на Тес, че е добре дошла в дома й. „Ще трябва да си изкривя душата, за да харесам тази жена“ — помисли си. Защо и в другия апартамент не живееше още една Сара. И като поразмисли, й хрумна, че може да намери на Тес жилище другаде. В мъжка съблекалня например. Само да я погледне човек и веднага ставаше ясно, че ще й хареса!

Джослин не беше подготвена за гледката, която завари в кухнята. Масата и плотовете бяха отрупани с кутии с храна.

Сара отвори хладилника. Беше пълен с чинии и пакети, увити във фолио.

Имаше ястия с месо, пилешко, приготвено по най-различни начини, хамбургери, кошници със сладкиши и ранни плодове от домашните градини.

— Не мога да изям всичко това — промълви Джослин пред несметните количества храна.

Тес застана встрани и гледаше как двете жени обикалят масата и кухненските плотове. Изглеждаха объркани и не знаеха какво да правят с толкова много храна, която бързо щеше да се развали. Ситуацията й напомни за МОУ. През половината време онези мъже се чудеха как да постъпят в даден случай. А тя притежаваше способността веднага „да вижда“ възможностите и да съобразява тактиката. Адвокатите казваха, че има истинска дарба и рядък талант.

Сара спря да обикаля и погледна Тес:

— Какво предлагаш да направим?

Джос не я гледаше и предположи, че пита нея.

— Утре имам среща с Рамзи в кантората и ако ми отпусне някакви пари, ще купя фризер и…

Замлъкна, когато разбра, че въпросът всъщност е към Тес.

Джослин също я погледна.

— Друга идея ли имаш? — Не успя да прикрие враждебността в гласа си. Постоянно ли щеше да й се изпречва на пътя тази жена?

— Предлагам да се нахраним, а останалото да натоварим в колата и да го раздадем. Чиниите и кутиите трябва да запазиш, защото жените ще си ги поискат. Ще дадем само храната и знам къде. — Погледна Джос: — Разбира се, ако си склонна да я отстъпиш.

Сара погледна Джос.

— Чудесно — съгласи се тя. — Идеята ми харесва. — Без да сваля очи от Сара, отвори долапа, от който Люк беше извадил чинии. Беше празен. В миялната машина имаше само една чиния. — Някоя от вас знае ли дали имам чинии?

— Люк е навън, той знае — отговори Тес.

— Да го повикам, за да слушам какво говори за Рамзи ли? — попита Джослин.

— Бързо си схванала — изненада се Тес.

— Предлагам да не каним никого. Ще си направим пиршество по женски — каза Сара и отвори един долап в другия край на кухнята, откъдето извади три чинии. — Не е останало много, което Бърнард да не е продал. Моята майка купила от него разкошен сервиз Уеджууд.

— Ще ти го подари, когато се омъжиш — отбеляза Тес.

— И как ще си намеря жених? Никога не излизам от града, освен когато предавам ушитите дрехи на разни жени.

— Те нямат ли синове? — поинтересува се Джослин.

— Нямат като за мен.

— Сара е известна като най-придирчивата жена в целия щат — обясни Тес. — Погледни я само — мечтата на всеки мъж. Красива и непорочна.

— Чак пък толкова — възрази тя.

— Външният вид има значение — говореше Тес и трупаше в чинията си храна. — Ти изглеждаш невинна, а аз като че ли съм видяла какво ли не.

— И кой ли не — добави Джос, избирайки си ястия. — Съжалявам, само се съгласих с теб. Ами аз? Не се вписвам в нито един от типажите.

— Съпруга — каза Тес. — Ти си тип на съпруга и майка. И защо нямаш още мъж и три деца?

— Тес… — предупреди я Сара.

— Носех отговорност — отговори Джос и си освободи място да седне. — Не можех да избягам от… събитията в живота ми.

— Старицата — обади се Тес.

Джослин сви рамене, но не каза нищо. Не искаше да говори повече пред тази жена за живота си.

Трите седяха на масата, заобиколени от купища храна, и мълчаха.

— Чух, че си специалистка по кексчетата — наруши мълчанието Тес и думите й прозвучаха като обвинение… и подигравка.

Джос погледна Сара.

— Аз ли си въобразявам или наистина всичко, което говори, има за цел да ме жегне гадно?

— Не си въобразяваш — отговори Сара и погледна Тес. — Извинявай, но това е самата истина. Тес, обикновено пазиш злобата си за мъжете в кантората, защо реши да я изливаш върху Джослин?

Тес само завъртя очи.

— Аха! — изрече Сара.

— За какво става въпрос? — попита Джос. — Пропускам ли нещо?

— Наследила си къщата. Наследила си… Какво е наследила, Тес? Милиони ли?

— Не ми е разрешено да казвам.

Двете я загледаха в очакване.

Тес сви рамене.

— Споменеш ли пред Рамзи, че съм ти казала, ще подпаля къщата и ще я изгоря до основи заедно с теб вътре.

— Струва ми се справедливо — съгласи се Джос.

— Парите вървят с къщата. Ако останеш тук, твое е всичко, ако напуснеш, и къщата, и парите отиват в някаква фондация.

— Непростимият грях — каза Джослин. — Ако напусна, ще дойдат външни хора в Едилин. Как ще го понесат кореняците?

— Те имат нужда от външни хора, за да се размножават — обади се Тес. — За да се разнообрази генетичният фонд.

— За да се заличи — не отстъпваше Сара. — Ще видите, че Едилин е много приятно място за живеене.

— Особено след като откриха мол за евтини стоки в Уилямсбърг.

— Мол за евтини стоки! — изненада се Джос. — Защо никой не ми е съобщил тази толкова жизненоважна информация?

— Защото се заплесна по двамата най-хубави мъже в това миниатюрно градче — сопна й се Тес.

— Мяу — обади се Сара.

— Ревнуваш, защото ние можем да си намерим мъже тук, а ти не можеш. Всички са твои роднини.

— А между теб и Рамзи какво има? — попита Джос Тес. — Видях снимката с червената рокля.

Тес се подсмихна.

— Какъв ден само беше! Бях в най-добрата си форма и този безобразник ми каза, че трябва да се обличам по-консервативно. Нима си въобразява, че не забелязвам как ме зяпат мъжете? Ако започна да нося рокли, ще изперкат.

Джос я погледна въпросително.

— Изпускат нещо на пода и като се наведат да го вдигнат, гледат отдолу.

— Не преувеличаваш ли? Едва ли биха…

— Може и да преувеличавам, но им се ще. И ми идва в повече.

— Знаем, мъжете са си мъже. Но ти не си им останала длъжна.

Тес сви рамене.

— Кой знае. Платих си. Снимката ми беше разпространена в интернет. Кен предложи да сложат същата фотография на рекламната брошура за адвокатската кантора, но жена му не разреши.

— Откъде си намери той жена? — попита Джослин.

— От Масачузетс — отговори Сара.

— От Масачузетс — добави бързо Тес. — С пощенска пратка.

— Много сте лоши — каза Сара. — Не обичате този град.

— Че какво знам аз? — възрази Джос. — Току-що пристигнах. Досега видях само един адвокат, който ме покани на много романтичен пикник на пода и ме остави само след час и половина. Видях още моя невъзпитан градинар, който обича да се появява ненадейно и да ме принуждава да го храня.

— Люк — обадиха се в хор Сара и Тес.

— На него какъв му е проблемът?

Тес и Джос погледнаха братовчедка му.

— Не ме гледайте, не знам. Да, наистина пораснах с него, но той е доста по-голям от мен, така че в действителност никога не съм била близка с него. Суперзвездите на атлетите в гимназията не обръщат особено внимание на малките си братовчедки в началното училище. След като завърши гимназия, замина и… — гласът й затихна и тя сви рамене.

— И е започнал кариера на косач на ливади. Изглежда ми интелигентен, защо не се е хванал на някоя истинска работа? — попита Джос.

Сара стоеше със сведена глава и не отговаряше.

— А ти защо беше само учебна асистентка, а сега даже и тази работа нямаш? — попита Тес. — Ако госпожица Еди не ти беше завещала цяло състояние, къде щеше да бъдеш сега?

— Наистина ли е цяло състояние? — попита Джос, избягвайки темата.

— Много уместен въпрос — намеси се Сара, гледайки Джос. — Какво щеше да правиш, ако не беше срещнала госпожица Еди?

— Наистина нямам представа — отговори тя. — Мога само да ви кажа, че много съм се чудила.

— Ами ти, Тес? — обърна се към нея Сара. — Работиш в кантората, но не можеш да понасяш нито един от тях, тогава какво друго ти харесва?

— Стара дама, която да ми остави милиони.

— Не е честно — каза Сара. — Ти трябва…

— Не, не я прекъсвай — намеси се Джос. — Добре, получаваш огромна старинна къща и много пари, с какво ще си запълваш дните? Ще станеш дама, която дава приеми ли?

— Божичко, не! Това ще ме побърка. Щях…

— Щеше какво? — подкани я Джослин. — Искам да чуя идеите ти.

— Не знам. Ще започна свой бизнес.

— Какъв бизнес? — попита Сара.

Джослин гледаше Сара замислено.

— И ти си имаш нещо, което обичаш да правиш, нали? Познава се по гласа ти.

Тес взе една маслина и изстиска червената чушчица.

— Виждала ли си дреха, ушита по неин проект?

— Не ми каза, че проектираш модели. — В гласа на Джос се долавяше обида.

— Само веднъж сме разговаряли. Не се стигна дотам.

— Магазин за модни облекла — промълви замислено Джос. — Идеята не е лоша. Ами ти, Тес?

— Мен не ме гледай. Не съм творческа натура. Много ме бива с цифри и организационни въпроси.

— Сигурно умееш да се оправяш с мъже — предположи Джос. — Ето защо доста от тях те посещават.

— Нима? — изуми се Тес, сякаш за пръв път чуваше подобно нещо.

— Тес, не го увъртай — предупреди я Сара. — И Рамзи, и Люк са били при теб вчера.

— И как разбра? Те са ти казали, нали? И какво изтърси Рамзи за мен?

— Нищо. Люк ми каза — отговори Сара.

— И кога?

— Тази сутрин. Копаеше в градината. Иска да засади градина с билки и подправки, но вече трябва да иска разрешение от стопанката.

— И пред мен спомена — добави Тес.

И двете гледаха Джослин, сякаш очакваха отговор.

— Да сади каквото му хрумне — каза тя. — Мен какво ме засяга.

— Сега ти носиш отговорност за тази къща — започна Тес. — Според местните жители, щата и държавата ти си нейна собственичка и си длъжна да почиташ вековната й история и да пазиш грижливо историческото наследство на целия американски народ. Длъжна си още…

Джослин я замери с парче хляб и трите се разсмяха.