Джейн Ан Кренц
Опасни тайни (33)

31.

Мардж се облегна на плота и погледна Изабела в очакване.

— Е, добре ли си прекара на бала, Пепеляшке?

Младата жена отпи от чая си и бавно се завъртя наляво-надясно на стола си, докато обмисляше отговора.

— Беше много вълнуващо — отвърна, като внимателно подбираше думите си.

— Направи ли снимки? — попита Мардж.

— Не, честно казано, дори не се сетих за снимки.

— По дяволите!

Камбанката на вратата издрънча. Вайълет и Пати влязоха в кафенето с капещи дъждобрани.

— Дойдохме да чуем подробен отчет — съобщи Вайълет. — Има ли снимки?

Изабела остави чашата си.

— Тъкмо обяснявах на Мардж, че няма снимки. Честно казано, нещата малко се усложниха в Седона. Един мъж влезе тайно в стаята ми и опита да ме подкупи, за да изглежда, че съм предала Фалън, и се наложи Фалън да го набие. После отидохме в Кактъс Спрингс, за да проверим караваната на баба ми, и там се появи друг човек, който ни убеди да му помогнем за намирането на един стар артефакт. Когато аз открих артефакта, той опита да убие Фалън и Фалън наби и него, а после се върнахме у дома.

Мардж, Пати и Вайълет си размениха погледи. Мардж се намръщи на Изабела.

— Това ли е?

— Общо взето — кимна младата жена.

— Боже! — възкликна Вайълет. — Май това ще е последният път, когато ви пускаме двамата с Фалън на романтично пътуване.

Мардж поклати глава.

— Не мога да повярвам. Изпратихме двама ви на бляскав бал, ти имаше красива рокля и стъклени пантофки, а се оказва, че сте били нападнати?

— Най-хубавото е, че открих, че баба ми е жива, но още не мога да се свържа с нея, за да не я изложа на опасност.

Вайълет я погледна неразбиращо.

— Не беше ли казала, че баба ти е мъртва?

— Фалън е сигурен, че е жива. Просто се е покрила, докато не разрешим случая.

Мардж повдигна вежди.

— Баба ти май е интересна жена.

— Наистина — увери я Изабела. — Накратко, това беше много натоварено пътуване, но се радвам, че се прибрахме у дома.

— Можеш да отведеш някое момиче от Скаргил Коув, но не можеш да изтръгнеш Скаргил Коув от сърцето му — каза Пати. — Добре дошла у дома, Пепеляшке.

— Благодаря — кимна Изабела. — Ако това ще ви утеши поне малко, ще ви кажа, че Фалън изглежда страхотно в смокинг.

Мардж се усмихна.

— Бих платила доста, за да видя Джоунс в смокинг.

— И ще си струва парите, повярвай ми — намигна й младата жена.

Вайълет се засмя.

Мардж изсумтя и се изправи. Погледна Пати и Вайълет.

— Вие двете искате ли кафе?

— Разбира се — кимна Пати.

Тя се настани на едно от високите столчета край бара. Вайълет седна на съседното. Мардж отиде до кафе машината.

— Някой виждал ли е Уокър днес? — попита Изабела.

— Мъфините са изчезнали — обясни Мардж. — Значи е минал оттук при сутрешната си обиколка.

— Сигурно сега е при горещите извори — обади се Вайълет. — Той прекарва доста време там през деня. Защо питаш?

— Не знам — отвърна Изабела. — Поради някаква причина си мисля за него цяла сутрин.

Мардж наля кафе в две чаши.

— Не се тревожи, той ще се появи рано или късно.

Изабела се смъкна от столчето си.

— Отивам до бакалията да взема пощата. Но първо ще се отбия в бунгалото на Уокър, за да видя дали е там. Може да е болен.

— Само внимавай да не го стреснеш — предупреди я Мардж.

— Ще внимавам — обеща Изабела.

Тя облече жълтия си дъждобран, взе чадъра си и излезе на улицата. Спря за момент и погледна към прозореца на „Джоунс и Джоунс“. Фалън не се виждаше. Знаеше, че той сигурно седи пред компютъра си, долепил телефона до ухото си, занимавайки се с няколко неща едновременно, докато издирваше човека, доставил Живачното огледало на Слоун.

Изабела стигна до края на улицата и тръгна по пътеката край скалите, водеща до бунгалото, което Уокър наричаше свой дом. Бунгалото изглеждаше, както обикновено, самотно и обрулено от времето. Но на Изабела винаги й се струваше, че то има някакво особено излъчване, сякаш бунгалото щеше да устои на всичко, независимо от времето и стихиите. Уокър бе изпълнил мястото със собствената си енергия и аура, помисли си тя.

Изкачи се по разкривените стъпала, като внимаваше да не уцели счупеното място в средата, а после спря. Щорите бяха спуснати, но това беше типично за Уокър. Не се виждаше дим от комина, но и това бе нормално.

Все пак нещо в атмосферата я накара да настръхне. Тя отвори сетивата си.

Ужасна студена мъгла обвиваше бунгалото. Домът на Уокър винаги беше пълен с тайни, но досега мъглата винаги бе с оттенъка на стари тайни. Не и днес.

Днес мъглата кипеше и гореше със злокобното черно сияние, което предвещаваше надвиснала смърт.

Независимо от съвета на Мардж, тя почука на вратата.

— Уокър, аз съм, Изабела. Вътре ли си?

За пръв път долови някаква тиха мелодия. Леките звънтящи звуци на валса едва се чуваха заради шума на разбиващите се вълни в залива. В музиката имаше някакви странни подводни течения, които разтърсиха сетивата й. Интуицията й запищя:

Бягай!

Изведнъж тя разбра без никакво съмнение, че Уокър е в смъртна опасност.

Отблъсквайки паниката, натисна дръжката на вратата, очаквайки, че е заключена. Но за нейна изненада, вратата се отвори. Сега музиката зазвуча по-силно. Гореща мъгла се виеше в малката предна стая. Уокър лежеше безжизнен на пода в средата на енергийната буря.

— Уокър!

Влезе в стаята и коленичи до него, за да провери пулса му. Когато откри, че сърцето му бие, я заля облекчение. Уокър беше жив, но в безсъзнание. Нямаше кръв. Младата жена прокара пръсти през дългата му коса, но не откри рана.

Музиката сякаш стана още по-силна. Поради някаква причина ледените тонове на валса пречеха на мисленето й.

Изабела се огледа, търсейки източника на смущаващата музика. Изящна лакирана музикална кутия с позлата стоеше на малката масичка. Стъкленият й капак бе вдигнат. Двама миниатюрни танцьори, мъж и жена, облечени в бални дрехи от деветнайсети век, се въртяха бавно с насечени движения.

Кутията изглеждаше като от викторианската епоха.

Ставаше й по-трудно да вижда. Стаята бавно се завъртя пред очите й. Изабела разбра, че трябва да излезе.

Чу стъпки в коридора. Появи се фигура със супермодерни слушалки на ушите.

— По дяволите!

Трескаво потърси таланта си и за няколко секунди успя да парира тъмните вълни на валса, които заплашваха да я удавят.

Пъхна ръка в джоба на дъждобрана си. Визитката бе още там. Смачка я с пръсти и я хвърли на пода.

Фалън щеше да дойде да я потърси. Визитката щеше да изглежда съвсем не на място в дома на Уокър.

Безмилостният ритъм на валса вече я контролираше. Тя не можеше повече да се съпротивлява.

Музиката я повлече в безкрайната нощ.