Кристина Дод
Изчезналата принцеса (7)

7

Даниор не я метна отново през рамо, както се опасяваше Еванджелин. Този път я притисна към гръдния си кош. Този мъж беше истински топъл — не поизстинал като двамата телохранители, а горещ като огнището на ковачницата в Ийст Литъл Тийнмут, Корнуол.

— Ако ни хванат — промърмори тя, — то ще е заради вашите крясъци, Ваше Височество.

— Не съм крещял.

Разбира се, че не, просто гласът му приличаше на боботене на подземен вулкан.

— Не, разбира се.

Той я изправи на крака толкова бързо, че й се стори: май все пак ще я остави на Доминик. Вместо това Даниор свали наметката си, клекна и си подложи гърба.

— Качвай се — нареди тихо.

— Ъ… какво? — също толкова тихо изгъргори тя.

— Качвай се на гърба ми.

Тя се огледа. Кажи-речи очакваше Рафаело и Виктор силом да я склонят към подчинение. Те обаче бяха изчезнали в мрака.

— Защо?

— Ръцете ми трябва да са свободни.

В думите му имаше смисъл, но… Еванджелин сведе поглед към вечерната си рокля, фината копринена пола с памучни фусти се беше набрала под гърдите й.

— А… крайниците ми?

— Какво за тях?

Безпрогледното му невежество разпали ината й.

— Ще бъдат голи.

— Не за пръв път виждам краката ти, нито пък те нося така за пръв път. Не си ли спомняш, че като деца си играехме на конче?

— Не. — Идеше й да тропне с крак, само че така щеше да разрани новопоявилите се мазоли. — Не!

— Нямаме време за игрички. Доминик не е далеч. Давай, момиче. — После Даниор се поправи: — Ваше Височество.

Тя не можеше да надделее. Или трябваше да ходи с тънките си обувки и да си съсипе краката, а ведно с това и шансовете да избяга от тази лудост, или да го яхне. Спомни си от годините учене съвета на един италиански посредник от шестнайсети век: „Когато твоят враг е заклещен в ъгъла, това е времето да се спогодите“.

— Еванджелин.

— Какво?

— Името ми е Еванджелин. Ако ме наричаш с него, ще се кача на гърба ти.

— Не ти вярвам. — Тонът му недвусмислено показваше, че е минала всякакви граници.

— Доминик не е далеч — подсети го тя.

Зъбите му проблеснаха, дъхът му изсвистя, дланите му се огънаха и тя осъзна, че той е стиснал собствената си пелерина, вместо да стисне вратлето й. За миг се запита дали ще я връхлети.

— Качвай се на гърба ми… Еванджелин — предизвикателно й нареди той.

Беше спечелила. О, господи, беше спечелила схватка с Даниор! Идеше й да се заподскача, да закрещи, да се разтанцува. Ала самият факт, че се е предал — новост за него, сигурна беше — й подсказа, че опасността наистина ги гони по петите.

Това приключение беше прекалено истинско, за да се отразява добре на самочувствието й.

Даниор отново й подложи гръб и тя обви ръце около врата му. Той разстла наметалото си, уви го около двама им и хлабаво го закопча на гърлото си. За да й е топло, досети се Еванджелин, а вероятно и за да скрие светлата й рокля под черния плат. Само че я налегна усещане за клаустрофобия и когато той се надигна, тя просто увисна на ръцете си.

— Етелинда? — прокънтя омразното име.

Очевидно той също знаеше как да преговаря.

— Уф, да бъде както искаш. — Тя уви крака около кръста му и той пое по хълма след телохранителите.

В сиропиталището момичетата се сгушваха едно в друго, за да се топлят и оттогава тя не беше изпитвала подобна близост — а и усещането съвсем не беше същото. Ръцете й обгръщаха раменете му, главите им бяха на едно ниво. Вдъхваше мириса на кожата му. Гърдите й се притискаха в гърба му. Дишането им влезе в единен ритъм. Слабините й, които бяха започнали да пулсират от целувката му, сега се триеха в кръста му и това предизвикваше у нея непонятна възбуда — като научния експеримент, който навремето беше направила за Леона. Електричество, беше рекла нейната благодетелка. Това електричество направо я разтърсваше.

Предполагаше, че и с него е същото.

Плътно обви крака около хълбоците му, защото подхлъзнеха ли се…

Той обърна глава.

— Какъв е този шум?

Тя настръхна и се ослуша за скърцане на ботуши или тропот на копита.

— Ти мрънкаш. — Устните му едва се раздвижиха, но въпреки това Еванджелин чу думите или може би ги усети.

— Не е вярно. — После си даде сметка какво е имал предвид и поясни: — Това е стомахът ми.

— Трябваше да се навечеряш.

Тъй като устата й беше близо до ухото му, тя можа да отговори, без звукът да прогърми:

— Поне веднъж да си прав.

Задминаха Виктор и Рафаело и телохранителите им дадоха знак да вървят нататък. Даниор бръкна в джоба на жилетката си.

— Дръж. — Притисна нещо в пръстите й.

Еванджелин предпазливо освободи ръката си от диплите на наметалото и погледна. Бяло пакетче, увито в кърпичка. Отвори го и си даде сметка, че държи козуначена кифла.

— Анри настоя да я взема. Каза, че ще огладнееш.

— Предател!

— Не си длъжна да я ядеш.

— Ха. — Опря лакти в плешките на Даниор и поднесе кифлата към носа си. Вдъхна аромата на мая. — Ранното ми детство премина в глад. Не презирам храната, откъдето и да е дошла.

Той се засмя ниско и звънко.

— Ти не беше гладна. Доста се беше позакръглила по някое време. Но сега знам защо си пораснала толкова висока.

Искаше да поспори с него. Искаше да се нахрани. А храненето щеше да й достави далеч по-голямо удоволствие от това да си блъска главата в стената, която представляваше Даниор. Гризна крайчето и въздъхна, когато първата хапка се плъзна по гърлото й.

— Добре че вече не си закръглена. Този поход ще бъде труден.

Тя спря чревоугодническите си занимания.

— Сигурно бездруго ти е трудно.

— Глупости. Аз съм силен.

Леона и за това я беше предупредила. Мъжете бяха известни с гордостта и ината си, не си признаваха, че могат да проявят слабост, а умната жена винаги ласкаеше гордостта им.

— Никой не е чак толкова силен. — Еванджелин реши да не бъде умна.

— Аз съм.

Звучеше уверено и всъщност развиваше добро темпо. Не спираше да си почине. Мускулите на гърба му се разтягаха и съкращаваха, а коремните му плочки се огъваха до прасците й — жива илюстрация от „Анатомически изследвания“ на Уилям Харви.

Твърде интимно. Прекалено интимно. Тя припряно зададе въпрос:

— Искаш ли да си гризнеш?

— Аз си изядох вечерята.

Дали пък да не пъхне ръка под брадичката му и да не го удуши? За нещастие това бе невъзможно, понеже той нямаше врат. Затова тя си дояде козунака в унило мълчание, което изобщо не го трогна, и изтръска трохите, посипали се по рамото му.

Пътеката се спусна в гората. Наблизо клокочеше едно поточе. При звука устата й съвсем пресъхна. Само дето подозираше, че Даниор ще възприеме зле евентуалната молба да поспрат. Хитро го подпита:

— Ти не се ли умори да ме носиш?

— Не.

Беше забравила. Един мъж никога не би си признал слабост.

— Може би трябва да поспрем, за да ни настигнат твоите телохранители.

— Те поеха в различни посоки, за да заблудят Доминик.

Не искаше да го казва, но нямаше как:

— Жадна съм.

— Как можеш да бъдеш жадна?

— Кифлата беше суха.

— Кифлата беше суха — повтори Даниор. — Трябваше да ти я намажа с масло. И да я претопля преди бушуващия пожар, причинен от бомбата.

Този мъж бе невъзможен.

— Не, Ваше Височество, обаче една чаша вино нямаше да ми дойде зле — тросна му се тя. — Оставете ме до потока и аз ще се напия.

Той въздъхна като ковашки мех, но последва ромона до брега на ручея, като пътьом развърза наметалото. Лекотата на нейната победа я изненада и учуди, но Еванджелин скочи от гърба му, радостна да се отърве от мрачното му недоволство, пък макар и за миг.

Нощният планински въздух я ощипа през роклята и тя потрепери от студ. Потокът течеше в нозете й, процеждаше се между дърветата, улавяйки отблясъци от лунна светлина. Влажният въздух миришеше на мъх и бор и Еванджелин благодарно вдиша, преди да коленичи край водата.

Той се извисяваше над нея.

— Как ще пиеш?

— С шепи.

— Звучи по-лесно, отколкото е всъщност.

— И преди съм го правила — високомерно отвърна тя. Бръкна в плиткия ручей и намери място, където дъното беше покрито с равни камъни и вероятно водата бе най-бистра. Образува чаша с ръце и я поднесе към устата си. Излочи водата шумно, обаче пет пари не даваше за приличието.

— Това откъде си го научила? — попита Даниор.

Тя се взря в него: тъмна сянка в страната на сенките.

— В Корнуол, на една ободрителна разходка сред природата.

Той изсумтя и отиде надолу по брега, а тя пи, докато не утоли жаждата си. Докато бършеше водата, с която се беше оплискала, чу малко по-надолу някой също да лочи.

И Даниор е бил жаден.

Проклетникът, само дето не си призна! Ако не беше настояла да спрат, той щеше да продължи да я носи, докато не капне от обезводняване.

Дали Леона не беше споменавал нещо за този аспект на мъжкия характер? Как мъжете могат да те докарат до изстъпление с глупавото си поведение?

— Отивам малко по-нагоре — тихо съобщи тя.

Лоченето престана.

— Защо?

Знаеше си, че ще я попита.

— Имам и други нужди. — Грижливо произнесе думите, все едно учеше някое малко непослушно момченце.

— А, така ли. Добре, само че не се отдалечавай много. — Пак залочи. Този мъж пиеше като кон, който за дълго е бил оставен без вода. — И да не ти е хрумнало, че можеш да ми избягаш.

— Едва ли ще тръгна да бягам посред нощ в непозната гора. — Но щом стигнеха до манастира… Козунакът и водата отново я одързостиха и тя закрои планове. Сигурно щеше да получи помощ на място, пълно с жени, където Даниор бе пришълец. Щеше да си сложи някоя незабележима монашеска одежда. Или пък просто щеше да излезе през прозореца. Беше по силите й да се справи.

Втория път яхна гърба му, без да се дърпа. Бе уморена и чакаше това окаяно приключение да свърши, а за тази цел трябваше да стигнат до метоха.

Метохът започна да й се струва рай.

 

 

— Етелинда. — Той се поправи, преди тя да го е сторила. — Еванджелин. Гледай.

Тя смутено забеляза, че е положила буза на рамото му, че той е пъхнал ръце под голите й колене, за да я придържа, и че дясната й пета се е пъхнала на място, където никоя уважаваща себе си пета не би помислила да пребивава.

Унесла се е и вероятно му е хъркала в ухото. Или по-лошо, олигавила е жакета му. По време на сън никога не е била в най-добрата си форма.

— Гледай — прошепна той.

Еванджелин с мъка отвори очи. Ивици розова светлина опасваха светлосиньото небе както панделки — великденски колет. Тя повдигна глава и осъзна, че по някое време са превалили канарите и стоят в горската сянка до една алпийска ливада. Точно пред тях майката земя беше родила разлом, увенчан от остра скала. Зад нея изгряваше слънцето и назъбените камънаци, които се извисяваха чак до небето, завършваха с островърхите кули и стени на средновековно укрепление.

— Какво е това?

— Манастирът на Санта Леополда, нашата спирка.

Тя примигна заради светлината и пак се втренчи в суровите сиви стени, издигнати върху неприветливата скала. Това бе готическа крепост, построена да удържа на атаки, достъпна само по една тясна, стръмна пътека, издълбана в канарата. Пътеката се виеше до тясна вратичка — единственият вход към „Санта Леополда“.

Единственият изход от „Санта Леополда“.

Мили боже! Не би могла да избяга оттук. За нищо на света.