Кристина Дод
Изчезналата принцеса (1)

1

Пиренеите, 1816 година

— Коя ли е тя?

Еванджелин Скофийлд отмина просташката забележка като нещо под своето ниво, застана съвършено изправена до вратата и с ледено достойнство зачака оберкелнера. Анри се поклони, подръпна мустак и попита на френски:

— Вашата обичайна маса ли, мадмоазел?

Разнеслият се шепот беше поне на десет различни езика:

— Може би е богата вдовица…

— Може би е член на някоя европейска благородническа фамилия. Така де, Наполеон разтури толкова семейства…

Еванджелин знаеше, че никой от пътниците, които се тълпяха в този балнеоложки курорт — нито испанският идалго, нито пруският генерал и определено не шумната англичанка — не може да си представи истината.

— Благодаря, Анри — отговори му тя на неговия език, удостоявайки го с пленително тъжната си усмивка. — Много си добър с мен.

Очите на Анри заблестяха от удоволствие.

— Живея единствено, за да ви служа.

— Това може да се окаже доста опасно занятие — изненадващо отвърна Еванджелин с несвойствен за нея усет за драма.

— Заради вас плюя на опасността.

— Повярвай ми, не си струва да се стараеш толкова заради мен.

Шепотът продължи:

— Според слугите тя е принцеса…

— Клетата, съвсем сама е, дори камериерка си няма…

Анри затвори очи и притисна ръка към сърцето си.

— Хубост като вашата е награда сама по себе си.

Хубост? Преди никой не й беше казвал, че е хубава, но на това вълшебно място всичко беше възможно.

— Вземи. — Тя пъхна монетите в шепата му. — В живота си съм изпитала такива мъки и страдания, че не мога да отмина искрена доброта като твоята.

Очите на Анри за малко да изскочат. Той незабавно прибра златото.

— За една ваша усмивка съм готов да се скитам бос през пустиня, да се преборя с десетки разбойници, да надвия мечка стръвница, да се изправя лице в лице със самия дявол…

— Стига. — Главата й се наду. Анри се опита да продължи с излиянията, но тя му бутна още една монета и устата на келнера се затвори. Еванджелин кимна — не като принцеса в изгнание, а като англичанка с малко здрав разум в главата. — Сега искам маса.

Някога курортът бил частен замък близо до испанската граница и служел като лятна резиденция на богат херцог. Когато поражението на Наполеон разорило херцога, той се принудил някак да издържа себе си и имението. Възползвал се от минералните извори и сега печелеше от желанието на богаташите да съчетаят пътуването си на хубаво място с лечение. В салона, където седеше Еванджелин, горяха две камини. От мраморните сводове се усмихваха амурчета. От широките прозорци се разкриваше изглед към просторната долина.

Шато Фортюн беше един от бисерите в голямото пътешествие на Еванджелин. Младата жена се беше потопила с удоволствие в неговия прелестен лукс, макар да знаеше, че това е само до време. Изумруденозелената й пола шумолеше приятно, докато тя пристъпваше покрай масите с ленени покривки и тайно наблюдаваше главите, които се обръщаха след нея.

— Има много хубаво… тяло. Как мислиш, дали е свързана по някакъв начин със скандала в Сакс-Кобърн?

— С онзи дръвник Сакс-Кобърн? Не ставай глупав. Външността й е толкова екзотична.

Гостите не криеха любопитството си към тайнствената непозната. Еванджелин повдигна екзотичната си брадичка и залепи неразгадаема усмивка на устните си. Усмивка, която беше упражнявала пред огледалото.

Всички тези хора бяха много далеч от истината.

Анри издърпа стола й с поривисто движение. Тя седна, мърморейки някакви благодарности, и остави чантичката си близо до лиможката солница. Нагласи шала си от брюкселска дантела и се уви в него.

— На мадмоазел й е студено? — загрижи се Анри. — В планините е мразовито през нощта, даже когато е лято. Край огъня е по-топло.

— Мадмоазел предпочита маса с изглед към вашите величествени планини.

Анри сви рамене в типично галско примирение. После келнерите светкавично й наляха чаша ароматно вино и постлаха бялата салфетка в скута й, а Анри заизрежда богат избор от супи и ордьоври. Самото изричане на деликатесите я накара да притвори очи в блажено предчувствие. Обичаше доброто ядене. Обичаше да се храни в толкова изискана обстановка. Обичаше умилкването и превзетото одобрение на Анри, когато му съобщи какво ще вземе.

Когато свърши с поръчката, четиримата келнери се поклониха и бързо се оттеглиха. Бяха любезни, даже в повече, отколкото купуваше тя с щедрите си бакшиши.

Да не би да я съжаляваха?

Истината я прониза като нож. Тя рязко обърна гръб на другите посетители и се опита да зарее поглед по планинските върхове, огрявани от лунната светлина, но видя само отражения в прозореца. Сега вълнението, предизвикано от появата й, отшумя и гостите загубиха интерес към нея. Продължиха разговорите със съпрузите, децата, любовниците си. Всеки тук си имаше някой. Единствено тя седеше сама.

Еванджелин предполагаше, че за шест дни положението ще се промени, но нейната личност не насърчаваше към фамилиарности. Досущ като в Англия, изостреното й чувство за приличие я отделяше от тълпата.

Отраженията в прозореца трепнаха, когато очите й внезапно се овлажниха.

Сама, без дом, без семейство…

Гласът на Анри се разнесе досами нея:

— Ето го хляба — още пари от пещта. — Вкусно ухание на мая се разнасяше от кошничката със златисти, хрупкави франзелки. — Ето я и soupe de poisson. — Миризмата на пъстърва с риган в гъст доматен сос погъделичка обонянието й. — Ето ви и пълна чаша с вино, мадмоазел. Трябва да пиете повече вино, за да сгреете кръвта си и да налеете цвят в бузите си.

Еванджелин отпъди сълзите и се взря в проницателното лице на Анри.

Той беше усетил тъгата й. Кимна с глава към дъното на салона и прошепна:

— Имате си обожател.

Еванджелин проточи врат, но Анри я предупреди:

— Не, не гледайте!

Тя се отпусна на стола, разкопча дългите чак до лактите ръкавици и ги положи в скута си.

— Шегуваш се.

— Кой, аз? — Анри я погледна като изритано пале. — Почакайте да се махна, пък после се огледайте и ще го видите. Близо до огъня, с лице към вас. — Оберкелнерът се наведе по-наблизо и прошепна: — Този мъжага помоли да го настаним на място, откъдето ще може да ви наблюдава.

Сърцето на Еванджелин подскочи лудешки веднъж, след което се успокои. Естествено, Анри бъркаше или преувеличаваше. През годините мъжете се бяха показали забележително неподатливи на прелестите й, даже когато въпросните прелести бяха облечени в дантели и коприна. Еванджелин подозираше, че това има нещо общо с изражението й, което хората определяха като „строго“.

— Благодаря, Анри — рече тя и престана да му обръща внимание, докато той се суетеше наоколо.

Нямаше да погледне към огъня. Не изключваше Анри да е подкупил някого да покаже интерес към нея; освен това беше сигурна, че разбиранията й за мъжественост не съвпадат с тези на оберкелнера.

Разчупи една франзелка, намаза я с масло и отхапа първата сладостна хапка. Обожаваше Франция. Обожаваше езика. Обожаваше архитектурата. Обожаваше всяко блюдо, което й поднасяха. Но най-вече обожаваше техния хляб. Бял, с твърда вътрешност, обвита в невероятно хрупкава коричка, той засищаше чревоугодническата й душа. Почти притеснена от чувственото удоволствие, което бе открила в една проста франзела, Еванджелин отвори очи, озърна се — и го видя.

Наистина беше „мъжага“ и я гледаше.

Тя толкова бързо извърна глава, че вратът й изпука.

Зяпаше я. За един кратък миг Еванджелин бе забелязала интерес, замисленост и някаква силна… да, на това приличаше… но не можеше да бъде.

Страст.

Лекото шумолене по копринената й пола я разсея. Тя се взря в дланта си, която стискаше силно франзелата. Златната коричка се бе разтрошила на трохи в скута й. Еванджелин внимателно остави парчето хляб в специалната му чиния и изтупа полата си. Хвърли поглед към масата. Супата димеше, разнасяйки уханието на топлина и сигурност.

Младата жена овладя треперенето на пръстите си и хвана лъжицата. Натопи я в гъстия сос и я поднесе към устата си. С първото преглъщане здравият й разум се завърна.

Анри я беше подкокоросал с мелодраматичния си тон, преувеличавайки вниманието, което й обръщаше непознатият. Да, мъжът я наблюдаваше. Дим се виеше около главата му от запалената пура, която стискаше между палец и показалец. Обаче без съмнение любопитството му беше същото като на останалите пътници, които гледаха да удовлетворят жаждата си за скандал и сензации. Какво ти любопитство, това си беше чисто нахалство!

Еванджелин си взе още една лъжица от супата и въздъхна дълбоко. Ароматът на риган и запържен чесън изпълни устата й, след като глътна парчето пъстърва. Това се казва супа. Хем простичка, хем божествена.

Но въпреки шала върху раменете й, въпреки топлото блюдо пред нея, я пролази ледена тръпка.

Развинтено въображение, залъга се тя. Леона непрекъснато й повтаряше, че има развинтено въображение и понякога на Еванджелин й се струваше, че проклетата старица я подтиква към него. Въпреки всичко усети желание да вдигне поглед и точно това направи, когато Анри взе купичката от супата и я замени с порция агнешки котлет.

Непознатият я погледна право в очите и вдигна бокала си за поздрав.

Камък затисна гърдите й. Сърцето й подскочи и тя зина с уста като зайче, хипнотизирано от кобра.

Абаносови ресници обрамчваха сини очи, цветът си личеше въпреки разстоянието. Но това не беше синевата на небето или на метличините. Това бе прегарящо синьо, пламтящо от страст по… по какво?

По нея, ако съдеше по вълчата му усмивка.

В Тулуза беше дала малко пари на едно момче с подобна усмивка, защото го беше взела за гладно. Беше му дала повече, когато в погледа му прочете, че ще я нападне и ще вземе насила всичко, което не му даде даром. Еванджелин не беше смела, а онова момче — също както този мъж сега — я изнервяше.

Ала странникът не изглеждаше гладен, въпреки свирепо оголените зъби. Черният фрак му прилягаше като втора кожа и очертаваше рамене, яки като на селянин, който по цял ден се трепе на нивата. Действително в някои отношения този мъж приличаше на труженик. Дланите му бяха толкова едри, че бокалът с вино се губеше в тях.

Той отново го вдигна в знак на поздрав. Хищната му усмивка стана по-широка и Еванджелин неусетно скочи на крака.

Трябваше да се махне от този курорт. Още тази вечер.

Не, не сега, а утре рано сутринта. Това беше фарс. Откъде й беше дошло на ума, че може да излъже всички. Да излъже себе си. Обикновено се държеше разумно и дългият й списък с празни блянове не беше оправдание за подобно безразсъдство.

— Мадмоазел?

Тя обърна ужасен поглед към Анри.

— Да не би агнешкият котлет да не ви допада?

— Да. Не. Не зная. — Еванджелин улови краищата на шала в потните си длани и се помъчи да си придаде вид на ледена богиня. — Тръгвам си.

Чертите на оберкелнера гастроном се изкривиха от злочестина, че яденето не е било оценено.

— Ще сторя всичко. Каквото не е наред, ще го оправя. Подправките ли са прекалено много? Предупредих глупавия готвач…

Еванджелин пристъпи нататък.

Анри се отдръпна със залитане.

— Не можете да си легнете, без да сте вечеряли. Никога не си лягате, без да сте се насладили на кулинарните ни изкушения…

Жалният му вопъл кънтеше в ушите й, докато тя бързо напредваше към вратата покрай отрупаните маси. Да вечеря ли? Не можеше да яде в този момент. Един непознат я беше погледнал. Беше я погледнал със страст — нея, не друга! Нищо в живота й не я беше подготвило за подобно… вмешателство.

Еванджелин си даде сметка, че празните блянове по никакъв начин не са в състояние да те подготвят за реалността.

Шумът се усили, когато останалите гости разбраха, че тя се оттегля. Любопитни физиономии я зяпнаха. Страните й пламнаха от яд и смущение. Бързаше, все едно някой я гони, все едно трябва да си изкарва хляба с пот на челото. Но в този миг не беше в състояние да се прикрива и всичко това си личеше.

Някой дръпна шала й и го стисна толкова здраво, че тя се обърна, за да се изправи срещу… един стол. Дантеленият шлейф се беше закачил за крака му. Еванджелин го дръпна рязко, при което естествено скъса фината материя. Продължи почти тичешком до изхода сред поклоните на келнерите. Задмина вестибюла, без да обръща внимание на стоновете на Анри. Прекоси удобната дневна, подмина витото стълбище и се втурна към двойната врата в дъното на тъмния пуст коридор. С треперещи пръсти извади ключа от джоба си. Едва уцели ключалката. Най-накрая вратата се отвори, Еванджелин влезе и я блъсна след себе си.

Облегна се на нея с разтуптяно сърце.

Дали непознатият я бе последвал? Ами ако дори сега крачеше към нейната спалня с онова свое презрително и дръзко изражение?

Щеше да се заключи и да се спаси от този мъжага.

Притисна ухо до лакираното орехово дърво и се ослуша, но дебелата врата заглушаваше всички шумове. Дали той не стоеше отвън, канейки се да почука?

Не издържа напрежението. Пое си дълбоко дъх и рязко натисна бравата.

Коридорът бе пуст. Нямаше никой. Никой не я бе последвал.

Чувствайки се като кръгла глупачка, Еванджелин отново затвори, превъртя ключа, който изтрака доволно, и се отпусна за пръв път, откакто бе зърнала онзи ужасен мъж.

Погрешно бе разбрала вниманието му. Нямаше опит с мъжете, така че откъде да знае дали го интересува безобиден флирт или бурна любовна връзка? Свали шала си и го хвърли на леглото. По-лошо, може би той е бил заинтригуван откъде има шала, за да купи същия на жена си.

Страните й пламнаха. Как ли се е захилил, когато тя побягна от трапезарията! Стомахът й изкъркори при мисълта за чудесното агнешко, което димеше в чинията. Храната в този курорт засищаше апетит, отдавна притъпен от клисави корнуелски погачи и преварено брюкселско зеле. По тази причина (а и не само по тази) съжаляваше, че избяга така от масата.

Посегна към чантичката си и установи, че тя не виси на рамото й. В бързината си я беше забравила в трапезарията, а чантичката беше скъпа — като всичките й останали вещи. Не можеше да изостави нито едно от притежанията си, които бе купувала със зажаднялата си за изнежен и изтънчен лукс душа. Категорично трябваше да си върне чантичката.

Откъде й беше хрумнало, че ще излъже хората и самата себе си, че е знатна дама?

Еванджелин скръбно огледа спалнята, осветявана от меките пламъци на восъчните свещи. Беше настанена в бившия господарски апартамент и помещенията бяха разкошни. Ламперията беше от орехово дърво. Ухание на рози галеше обонянието. Завесите на грамадното и удобно легло, издигнато върху постамент, бяха от кадифе с брокат, а пък дюшекът бе застлан с бургундско кадифе. Всяка нощ, когато се унасяше в сън, Еванджелин се чувстваше като принцеса.

Обичаше спалнята, но никакви преструвки не можеха да я превърнат в нейна стая. Време бе да признае истината. Тя беше самозванка — и крадла.

Еванджелин коленичи до леглото, затършува под дюшека и напипа торбата. Всяка нощ усещаше буца под себе си и това създаваше радост, дори възторг, защото тази торба съдържаше ключа към нейната независимост.

Хвана я за дръжките и я измъкна. Отвори я, извади пачките английски банкноти, разстла ги на килима и ги преброи.

Три хиляди лири. За по-малко от месец бе похарчила половината от злополучното си наследство.

Скри лице в дланите си и се изправи пред грубата, студена истина. Трябваше да се върне обратно в унилата Англия с нейните мъгли и дълги зими, преди наследството на Леона изцяло да се е стопило в преследване на мечтата за романтични приключения.

Бяха останали достатъчно пари да отвори книжарница в най-далечното и затънтено кътче на Ийст Литъл Тийнмут. По всяка вероятност знаеше повече за книгите от която и да е жена в Британия и би могла да пожъне успех. Само че… само че… вдигна глава и унило се втренчи в украсената стена. Нима щеше да живее и умре след едно кратко и горчиво вкусване на удоволствието?

Подскочи и уплашено се взря във вратата, когато се почука.

— Мадмоазел, Анри е.

Мазният, мек глас на оберкелнера почти не успокои смущението й.

— Нося ви чантичката.

— Аха. — Тя набързо събра пачките и ги напъха в торбата. — Ей сега. — Отново скри парите под дюшека, приглади си полата и с възвърнато достойнство отиде до вратата. Все пак някаква остатъчна предпазливост я накара да изрече:

— Анри?

— Също така си изпуснахте ръкавиците.

— Благодаря. — Тя отвори. — Ти си най-добрият…

Само че не плещите на Анри скриваха светлината от коридора. Мъжагата от трапезарията й поднасяше чантата и ръкавиците. Кобалтовосините му очи блестяха победоносно. Той подигравателно й се поклони.

— Ваше Височество — рече на бамински, — нима си въобразявахте, че ще ми се изплъзвате дълго?