Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mysterium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Мистериум

Английска, първо издание

Превод: Жана Тотева

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

Издателство „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-084-2

История

  1. — Добавяне

8

Ribaudaille: Обоз, хора, които следват армията, за да се прехранват покрай нея, бездомници

— Как успя да…? — попита Ранулф, когато вратата се затвори зад тях.

— Логика, Ранулф. — Корбет прехапа замислено устни. — Това е единственият правдоподобен отговор. Ако двама души наистина се обичат и живеят в такова близко съседство, те неминуемо ще се срещат, и само смъртта ще сложи край на това. Подозирам, че те се виждат доста редовно — о, в това няма нищо лошо, седят като две деца, шепнейки си в мрака. — Той направи пауза. — Те не ми казаха цялата истина. О не, брат Кътбърт беше твърде лаконичен и дори рязък. Той ме наблюдаваше извънредно внимателно. Опасяваше се от някакъв конкретен въпрос, но, убий ме, не мога да се сетя какъв. Е — извика той, — Чансън, доведи отец Джон и мастър Флешнър.

Двамата мъже влязоха в стаята, положиха клетва и заеха местата си. Отец Джон се беше избръснал, но синините и раните по лицето му все още изглеждаха възпалени, а около очите му имаше тъмни кръгове. Двамата изглеждаха малко по-спокойни, явно се бяха посъвзели от предишния ден, но свещеникът бе все още напрегнат, не седеше спокойно на стола, играеше си с диплите на расото. В пълен противовес на него, мастър Флешнър изглеждаше полузаспал. Корбет се запита дали не е пийнал поне една голяма чаша вино, за да си помогне да преодолее разпита.

— Благодаря ви, че дойдохте тук — започна Корбет. — И двамата положихте клетва. Сигурно осъзнавате, колко е важно това и какви са наказанията за лъжесвидетелство. Аз знам, че вчера вие сте станали свидетели на ужасно и страховито престъпление, но ако ми помогнете, ще мога да разреша тази мистерия и да изправя престъпника пред правосъдието. Е, мастър Флешнър, както разбирам, ти си енорийски писар в „Сейнт Ботълф“ и си такъв от…

— От двадесет и пет години. Бил съм също и коронер по тези места, но напуснах този пост преди десетина години. Уморих се да гледам трупове, удушени, обесени, накълцани, намушкани, с разбити глави, с липсващи крайници, извлечени от реката или от някоя купчина боклук, покрити с тиня и слуз.

— Познаваше ли Бонифас Ипгрейв?

— Не, не го познавах. Нямам нищо общо с цялата онази бъркотия отпреди двадесет години. Тогава бях по работа на друго място.

— Но си познавал тогавашния енорийски свещеник, сега брат Кътбърт, брат-мирянин в абатството „Сион“?

— Разбира се.

— А знаеше ли за неговото приятелство с мистрес Аделиша?

— Чувах слухове, но това бяха кръчмарски клюки, пазарни брътвежи. Не мога да помогна с нищо в това отношение.

Корбет се вгледа изпитателно в превзетото му лице с тънки мустачки и брада. Флешнър без съмнение беше притеснен, и все пак отговаряше доста бързо за смутен човек.

— А стълкновението в „Сейнт Ботълф“, когато престъпниците избягаха от Нюгейт?

— Отново ще кажа, че не знам нищо за това, сър Хю. Призоваха ме да водя протокола на съдебния процес срещу тях в църквата; знаеш всичко, което знам и аз.

— Кажи, мастър Флешнър — заговори Ранулф, оставяйки перото си, — знаеш ли дали има някакви тайни входове в „Сейнт Ботълф“? В крайна сметка, ти си енорийски служител там.

— Не. Ако има някакъв, то той ще е много таен и много добре скрит. Аз съм роден и израсъл в Крипългейт. Не знам за никакви тайни проходи.

— А нападението над отец Джон?

— Казах ти какво се случи. Отец Джон ме повика да се срещнем около три часа след шестата камбана. Каза ми, че ще остави незалостена вратата за покойниците. Отидох в „Сейнт Ботълф“. Чух шум и влязох вътре. Видях сянка, която се стрелна към олтара, после изчезна и се скри обратно в ризницата. Чух стон. Влязох в ризницата и открих отец Джон вързан, беше успял да освободи устата си от кърпата. Помогнах му да се развърже.

— В същата нощ, в която е убит лорд Ившам — продължи Корбет, — Игнасио Инглийт, неговият секретар, също е варварски убит в Куинсхийт. Къде беше ти по това време, мастър Флешнър?

— У дома, със съпругата си, където е мястото на всеки добър гражданин. — Флешнър подръпваше робата си. — Защо, сър Хю, мислиш, че аз съм убиецът ли — човек като мен?

— И къде беше — настоя Корбет — вчера около обед, когато Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха са били екзекутирани в „Ангелския поздрав“?

Флешнър притвори очи и се приведе леко.

— Бях зает с мои лични дела. Бях в Чийпсайд и оглеждах сергиите.

— Имаш ли свидетели за това? — намеси се рязко Ранулф. — Свидетели, които да могат да го потвърдят под клетва?

— Разбира се, че не, разбира се, че не — смотолеви объркано Флешнър.

— А по-рано през деня? — настоя Ранулф. — Когато мистрес Кларис и Ричард Финк са били зверски убити в дома си на Клодиърс Лейн?

— Това е абсурдно, нелепо! Аз не съм убиец. Не бих могъл да размахвам брадва…

— Кой е казал, че е било брадва?

— Би трябвало да е — Флешнър разпери ръце. — Би трябвало да е брадва, щом главите им са отсечени.

Корбет забеляза как кръвта нахлу в лицето на писаря. Реши да го остави и се обърна към отец Джон, който вече се бе отпуснал като полузаспал на стола си и се взираше в стената над главата на Корбет, сякаш беше омагьосан от гоблена, изобразяващ Христос в деня на Страшния съд.

— Разкажи ми за себе си, отец Джон.

— Знаеш кой съм аз, сър Хю. Аз съм недотам именитият син на именития лорд Ившам, някога главен съдия в Кралския съд. Майка ми почина, когато бях на три или четири години, било някакъв нещастен случай на улицата, не знам точно какъв. — Той продължи, без да спира, гледайки твърдо Корбет. — Каниш се да ме попиташ за баща ми. Чистата истина е, сър Хю, че аз не познавах баща си. Той вечно беше зает с най-различни дела. Не знаех нищо за тях. За него аз бях едно голямо разочарование. Той искаше да стана рицар в кралския двор. Бях изпратен в училището към църквата „Сейнт Пол“. Изучавах логика и теология в Кеймбридж и после бях изпратен като оръженосец в дома на фамилията Байгод[1] в Норфолк. Старият граф най-нехайно осведоми баща ми, че с меча ме бива толкова, колкото някоя жаба в летенето. Когато баща ми започна да ме укорява заради това, му казах, че не желая да бъда убиец в ливрея. Исках да стана свещеник. Разбира се, баща ми с цялото си влияние и връзки осигури това. Довърших учението си, този път в Оксфорд, и бях ръкоположен от лондонския епископ. Служих като курат в различни енории на юг от реката и после моят баща, като важен лорд с влияние в Крипългейт, ми издейства назначение като свещеник на „Сейнт Ботълф“. И отново искам да го кажа много ясно: Аз не познавах добре баща си.

— Познаваше ли втората му съпруга, Кларис?

— Тя беше мила, хубава женичка, голяма кокетка. Никога не сме били близки. Както казах, аз прекарах голяма част от моя живот далеч от семейния дом. Баща ми не възразяваше, нито пък аз. Сър Хю, не знам нищо за онази бъркотия отпреди двадесет години, в която е бил замесен Бонифас Ипгрейв. Тогава не бях в Крипългейт, а в Норфолк. А що се отнася до бунта, избухнал в Нюгейт, сам видя какво стана. Те нападнаха моята църква, убиха мои енориаши. Превърнаха Божия дом в касапница.

Той спря.

Корбет се облегна назад в креслото си. Той се беше сражавал в Уелс и Шотландия и можеше да прецени, че отец Джон още не може да се съвземе от изживяния ужас. Нещастникът седеше някак сгърчен и произнасяше думите, сякаш рецитираше нещо наизустено.

— Колкото до това къде съм бил и какво съм правил — измърмори свещеникът, — когато са били извършени всички тези убийства, бях в свещеническия дом и се приготвях за следващия ден.

— А вчера?

— Същото. Мастър Флешнър може да свидетелства. Исках да се срещна с него следобеда, за да опишем вещите в църквата. Сър Хю, Бог ми е свидетел, че бих искал да помогна, но не мога.

— А сега? — попита Ранулф. — Искам да кажа, нали „Сейнт Ботълф“ се намира под запрещение. Там не могат са се отслужват литургии, не могат да се четат молитви и църквата е затворена.

— Ами ще последвам брат Кътбърт и ще помоля абат Сарлоу да ми позволи да се подслоня в „Сион“. Нямам намерение да ставам отшелник, а само да премислям, да се моля и да чакам, докато бурята отмине, а редът и спокойствието се възстановят. — Той се изправи на крака. — Сър Хю, ако имаш още въпроси, аз ще отговоря, но следобедът напредва и скоро ще се мръкне. Имам да върша много неща. Не бих искал да се задържам в свещеническия дом твърде дълго. Свободен ли е мастър Флешнър да се върне с мен? Знаеш къде да ме намерите.

Корбет кимна.

— Добре, отче, засега свършихме.

Той проследи с поглед как двамата мъже си тръгват. Чансън затвори вратата зад тях, после погледна с очакване господаря си.

— Сър Хю, ще има ли още някой? — При все че голямата му любов бяха конете, от всичко най-много Чансън обичаше да седи и да наблюдава как господарят му кръжи и се вие над плячката си; както беше отбелязал пред Ранулф, това бе по-вълнуващо, отколкото да наблюдаваш ястреб в полет.

Корбет бутна стола си назад и се изправи на крака. Изчака, докато Ранулф привърши с писането, после отиде до един от малките прозорци, бутна капаците назад и се загледа навън. Светлината гаснеше; чуваха се камбани и рогове.

— Какво ще правим сега, сър Хю? Кой друг ще разпитаме?

Корбет се взираше в сгъстяващия се мрак.

— Кой друг ли? — заговори той сякаш сам на себе си. — Уолдън и Хюбърт Монаха са мъртви. Мистрес Кларис и любовникът й Ричард Финк лежат до тях в стаята за покойници. Документите на Ившам или са скрити в тайните сандъци на краля, или са унищожени от огъня. Кажи ми, Ранулф, от всички хора, които бяха споменати в този кошмарен разказ, кого пропуснахме?

— Търговеца Чантойс — отговори Ранулф. — Този, с когото Бонифас се е срещнал в „Либер Албус“, в Съдърк.

— Ти чу краля: Чантойс отдавна е отишъл при Бога.

— Но преди това може да се е оженил отново.

Корбет се обърна и се усмихна.

— Много добре, Ранулф. Опитай се да намериш какъвто и да е негов родственик. Открий дали има някой, който да може да добави поне малко към тази заплетена история. А сега — каза той, върна се до стола си и вдигна плаща си, — ще се опитам да осмисля това, което чух и което научих. Може би ще се разходя до абатството и ще се присъединя към братята за вечернята. След това ще се срещнем отново тук, ще вечеряме и ще вплетем в едно всички различни нишки, които успяхме да измъкнем.

— Стомахът ми се обажда — простена Чансън. — Гладен към!

— Можем да отидем в някоя от кръчмите — предложи Ранулф. — В „За едно пени“, или във „Висящата врата“. Бих могъл също — пошегува се той, — да приготвя ергенска трапеза.

— Която е? — попита Корбет.

— Хляб, сирене и пушена херинга от някоя улична продавачка.

Корбет смръщи лице.

— Не, дворцовата кухня ще ни осигури хубави блюда. Кралят се връща от Шийн, където беше на лов, така че готвачите са се подготвили добре. — Той потупа Чансън по рамото. — Успокой вълка в стомаха си, скоро ще бъде достатъчно сит.

— А ти, господарю? — попита Ранулф.

— Както казах, аз ще се присъединя към добрите братя за вечернята. Вие ще дойдете ли?

Чансън направи красноречива гримаса и погали стомаха си. Ранулф посочи към пергаментите, които все още стояха разпилени по цялата маса.

— В такъв случай… — Корбет се усмихна и ги остави.

Преддверието беше студено, мангалите — пълни с угаснала пепел. Слугите бяха загасили свещите и пламъкът на една-единствена факла танцуваше под поривите на ледения вятър. Корбет мина през облицованата с дървена ламперия галерия и влезе в своя собствен кабинет, където започна да рови сред получените документи: запечатани торбички и пакети, съдържащи доклади, писма, меморандуми и записки от шпиони, търговци, странстващи учени, монаси, пратеници в чужди дворове, агенти в Париж, Рим и Брюж, всички пълни с клюки от различните кралски дворове. Той дръпна по-близо свещника и ги прехвърли набързо. Когато свърши, загаси свещта. Нямаше нищо забележително, нищо, което да не може да почака. Стана, напусна кабинета и слезе долу, в малко вътрешно дворче с градинка. Светлината бързо гаснеше, но един мангал на колела припукваше до торфената скамейка край малко езерце, опасано с тръстика, застинало спокойно под своята ледена покривка. Корбет седна и се уви плътно в плаща си. Поръсеният върху въглените тамян насищаше въздуха с приятен аромат. Той се отпусна, разхлаби портупея с меча си и се загледа в небето. Звездите бяха толкова чисти и бляскави. Думи, образи и спомени от последния разпит се блъскаха в ума му; различни лица, жестове, изражения, преструвки. Какво беше пропуснал? Какво му убягваше? Все още беше объркан. Някои мистерии, като тази с хитроумното промъкване на убиеца на Ившам, бяха разрешени, но създаваха други проблеми. Кътбърт ли беше убиецът? Беше ли Аделиша негов съучастник? Те със сигурност имаха сериозни причини да прережат гърлото на бившия съдия.

Корбет се изправи на крака, пристегна портупея си и влезе отново в двореца. Потънал в мисли, той бродеше из галериите; мина през една малка зала, където забеляза група рицари от кралското домакинство, облечени в пищни дворцови одежди. Те се трупаха около един от кралските шутове, джудже, което ги забавляваше с някаква смешна история за девойка, рицар и пояс на целомъдрието. Джуджето, роден актьор, играеше най-различни роли, предизвиквайки взрив от смях сред тези кралски наемници, „посветени в рицарство бандити“ както ги наричаше тайно Корбет, убийци, които най-много от всичко на света обичаха грохота на битката и песента на меча. Малко по-късно той напусна двореца и прекоси обширното пространство, което отделяше кралския дом от абатството, чиито кули, опорни стени и корнизи се извисяваха нагоре като величествен химн от камък към вечерното небе. Биеха камбани, звънът им се разнасяше надалеч — предупреждение към братята, че вечернята скоро щеше да започне.

Бдителността на Корбет се изостри. Беше стигнал по средата на пътя към Храма и навлизаше в Убежището — свят, различен и от разкоша на двора, и от святата атмосфера на абатството. Тук се носеха всевъзможни миризми. Ароматът на димящо дърво, припукващи въглени и цвърчащо на жарта месо се смесваше с вонята на пот и изпражнения, с всички зловония на обитателите на нощта. Горяха лагерни огньове. Тъмни силуети притичваха насам-натам. Магарета ревяха и заглушаваха писукането на пилетата и ужасния крясък на гъските. Една свиня бягаше тежко, гонена от две дрипави хлапета. Корбет отметна плаща си назад и с ръка върху дръжката на меча си прекоси малкия мост, простиращ се над тесния ров. Мина през полуотворената портичка в оградата и влезе в същинския, зловещ подземен свят на Убежището, истински Хадес, сътворен от хората, за онези, които живееха в полумрак, достатъчно далеч от гневния поглед на закона. Бандити и разбойници, нощни птици и мошеници, шарлатани, престъпници, убийци и мародери, сводници и проститутки, всички диреха подслон тук. Убежището беше свята земя, която по традиция беше извън властта на закона, на шерифите и приставите. Всъщност, това беше владение на постоянния здрач, където, както се бе изразил един проповедник, „небогоугодната похот“ бе пусната на воля.

Навсякъде около Корбет се виждаха импровизираните колиби, бараки и огньове на престъпното братство. Лукави като на невестулки лица го следяха с подозрение. Нощни пеперудки, проститутки и развратници се шляеха насам-натам облечени в крещящи, евтини труфила, поклащайки бедра, с ярко боядисани лица и коси. Корбет ускори крачка. Ранулф постоянно го предупреждаваше да не се разхожда толкова безгрижно между хората, намерили подслон тук, които той наричаше свинекрадци, пикливи пророци и ядачи на жаби. Но Корбет не се притесняваше. Повечето от тези деца на мрака бяха със заешки сърца и много се страхуваха от кралските служители. Защо биха го нападнали, след като така биха дали на краля, на шерифите и съдиите му причина да нахлуят тук и да опустошат мизерните им обиталища с огън и меч? И което бе по-важно, чрез Ранулф и Чансън, Корбет бе дал да се разбере, че всеки, който му донесе някакви сведения за скорошния метеж в Нюгейт и за всички ужасни смъртни случаи в града, ще бъде щедро възнаграден. Чудеше се дали някой няма да дойде при него.

Мина покрай група комарджии, които се обзалагаха на това колко обесени ще има на сутрешната екзекуция на бесилката пред голямата порта на абатството. Мъж, облечен крещящо, като жена, мина тържествено край тях, обвит в облак евтин парфюм, с ужасяващо грозно лице, намазано с плътен слой помада. Тази гротеска предизвика подигравки, смях и ругатни сред комарджиите, но интересът им бързо се изпари и те се върнаха към играта си. По-навътре в лагера две жени, същински вещици, се готвеха за борба, съблечени по долни ризи, стиснали по едно пени в двете си ръце, за да не могат да се дерат една друга. Те се въртяха една около друга, близо до голям бушуващ огън. Когато Корбет влезе в кръга светлина, образуван от пламъците, грубите крясъци позаглъхнаха, но не се мина без няколко ругатни и проклятия.

Корбет премина без никакви проблеми по лекия склон и през монашеското гробище, което се простираше до южната врата на абатството. Един послушник го пусна да влезе и той мина през малък портик, хвърляйки за миг поглед към човешката кожа, закована на вратата, водеща в манастирската сграда на катедралния съвет. Прекръсти се и зашепна молитва, пожелавайки си от все сърце кралят да чуе молбите му и тези на добрите братя и да позволи кожата да бъде свалена. Тя принадлежеше на Ричард Пъдликот, престъпник, който наскоро беше отведен до абатството и обесен за извършената с помощта на някои монаси кражба на кралското съкровище, съхранявано в криптата под същата тази сграда. Кралят беше настоял трупът на Пъдликот да се одере и този страховит символ на кралския гняв да виси там като предупреждение, докато изгние.

— Това ме плаши — прошепна послушникът, застанал зад Корбет. — Казват, че призракът му броди тук, заедно с всички други обитатели на мрака.

Корбет се обърна и му се усмихна.

— Но ангелите също пристъпват тук, нали, братко?

Той продължи, зави надясно в галериите, където група послушници стояха със зяпнали уста около една от високите катедри, осветена от пламтящи свещи. Стар писар се бе настанил на писалищното си столче и разказваше за ужасиите на ада, така, както бяха обрисувани в легендата за свети Брендън, която той преписваше. С глас силен, но гробовен, старият монах описваше как над реката на смъртта се вихри вятър, носещ смрад на катран и сяра, смесена със зловонието на пържеща се човешка плът. По бреговете на ада имало горички, в които растели високи макове и отровно кучешко грозде, от чиито клони висели безброй прилепи. Земята отдолу била осеяна с мечове и заострени колове, а над тях като горящи главни свирепи огнени птици. Корбет спря да послуша и се запита дали тези души, чиито трупове напоследък беше оглеждал, сега преминаваха през подобен кошмар?

Той ги подмина и влезе в огромния, сводест неф. Горящите факли, кандила и фенери го превръщаха в обиталище на прокрадващи се сенки, през които надничаха изографисани или изваяни лица на светци, уроди и демони. Корбет приближи до олтара, където величествените дъбови тронове на църковния хор проблясваха на светлината на току-що запалени свещи. Всяко пламъче потрепваше и се отразяваше в скъпите тъкани, драгоценните камъни и орнаментите, с които бяха украсени кралските гробници от двете страни на олтара. Въздухът беше изпълнен с ароматен дим на тамян, зловещата тишина се нарушаваше от тътренето на обутите в сандали крака на двете редици монаси, които един по един заемаха местата си на троновете. Беше твърде късно за Корбет да се присъедини към тях, затова той приседна до олтарната преграда и започна да следи развоя на събитията. Монасите заеха местата си; псалтирите бяха готови; лекторът[2] и канторът[3] застанаха отпред. Прозвъняха малки ръчни камбанки и вечернята започна с обичайното пламенно „Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш!“[4]

Корбет притвори очи. Той също се нуждаеше от помощ, ако искаше да изясни тази досадна, все по-сгъстяваща се около него мъгла, която започваше да го задушава, за да изправи пред правосъдието най-зловещия убиец.

 

 

Ранулф седеше на затрупаното с документи писалище в канцеларията за разглеждане на углавни дела. Чансън беше излязъл. Прекъсна работата си, когато кралският хор, сбран в малкия параклис отдолу, започна да репетира песен за някакво предстоящо пиршество. Той внимателно се вслуша в думите.

Моята песен въздишка лелее,

душата моя нежно копнее,

когато теб тя вижда, Кралю мой,

омаяна от дивний блясък твой!

Той вдигна поглед, защото вратата внезапно се отвори и крал Едуард бързо се вмъкна вътре. Ранулф понечи да стане, но кралят му направи знак да остане на мястото си. Загърнат в тежък боен плащ, със звънтящи шпори на ловните ботуши, Едуард прекоси с широки крачки стаята и седна на стола на Корбет, обръщайки се леко, за да погледне към Ранулф. Пъстрите кехлибарени очи на тъмното му, обветрено лице внимателно изучаваха писаря, сякаш претърсваха душата му. Стоманеносивата коса на краля беше доста разрошена, но сивите му мустаци и брада бяха спретнато подстригани. Той ухаеше на розова вода, пот и щавена кожа. Ранулф понечи да заговори, но кралят вдигна ръка, налагайки мълчание, сякаш чакаше да чуе определен стих от хоровата песен: „Не искам нищо друго освен теб“. После отпусна ръка, ухили се и се приведе по-близо.

— Ти, Ранулф-ат-Нюгейт, писарю в канцеларията на Зеления печат, искаш ли нещо друго — освен кралската воля?

— Ако не е срещу Божия закон или моята съвест — цитира Ранулф обичайната аксиома на Корбет.

— Добър ученик си ти, Ранулф — кралят посочи към купчината пергаменти. — А тази работа? Я ми разкажи сега!

Ранулф се подчини, изреди набързо всичко, което се бе случило, и наблегна на въпросите на Корбет относно загадъчните убийства, с които се бяха сблъскали. Едуард слушаше съсредоточено, без да казва нищо, макар от време на време да се озърташе бързешком, сякаш се страхуваше от подслушвач. Щом Ранулф свърши, кралят се отпусна на стола с полузатворени очи.

— Бях на лов днес — отбеляза той, — в пустошта на север от Шийн. Хубаво време за лов, Ранулф. Пуснах Ронсевал, любимия си сокол скитник. Нещо е болнав, или поне така ми се струва, не искаше да се подчинява на командите ми. Накарах да му направят восъчна отливка и я изпратих на гробницата на Бекет в Кентърбъри. Нашият архиепископ великомъченик е бил страстен соколар, той ще помогне. Смятам да направя дарение. — Едуард се обърна да погледне Ранулф, кожените му дрехи изскърцаха. — Кралският сокол е бърз и опасен. Той може да види и да направи това, което кралят не може, но… — кралят си чоплеше зъбите — си остава кралски сокол. Той поваля яребицата и чайката, но не за себе си, а за краля, помни това! Тази работа… — Едуард се изправи на крака. — Не искам никакъв публичен шум, Ранулф; колкото по-малко се знае, толкова по-добре! — Той се ухили. — Да, Уолдън и Хюбърт Монаха са мъртви. Господи, колко ми харесва това! Всички те са изпратени пред Божия съд, чисто и тихо. Предпочитам да беся хората за кесиите, отколкото за вратовете; и това го запомни добре. Не забравяй — наведе се той и притисна пръст към устните на служителя, — волята на краля е най-върховният закон.

— Ще кажеш ли същото и на сър Хю, твоя светлост?

— Не, Ранулф, казвам го само на теб. Ти го разбираш, нали?

— Да, твоя светлост.

— Добре. — За миг очите на Едуард се натъжиха. — Не мога да кажа това на Хю. Бог знае, Ранулф, той е по-добър човек от теб, и Бог ми е свидетел, длъжен съм да добавя, че несъмнено е по-добър и от мен самия. — След това кралят се обърна рязко и напусна стаята също тъй тихо, както беше влязъл.

 

 

Корбет стоеше в сумрачното абатство, усещайки как у него се надига вълна на нарастващо безпокойство. Думите на псалма отекваха, могъщи и мрачни:

„Душата ми е всред лъвове; лежа всред ония, които пламък дишат, всред синовете човешки, чиито зъби са копия и стрели, и чийто език е остър меч.“[5]

Той се прекръсти, стана и излезе. Забърза обратно назад по галериите. Не можеше да проумее това безпокойство; чувстваше само, че не го свърта на едно място, нямаше търпение да осъществи поне минимален напредък в мистериите, с които се бе сблъскал. Напусна абатството по лъкатушещата пътека през монашеското гробище и Убежището; крачеше бързо и целеустремено, с изтеглен меч и обнажена кама. Блясъкът на стоманата караше тварите на нощта да изчезват яко дим от пътя му. Почти беше стигнал до последната порта, когато чу някой да вика името му. Обърна се бързо и вдигна меча и камата си срещу силуета, който пристъпи към него от мрака.

— Не ти мисля злото, сър Хю. Чух твоето съобщение.

Гласът беше тих, дори изискан.

Корбет пристъпи напред.

— Няма да говорим тук, сър. По-добре ме последвай.

Мъжът от Убежището се колебаеше.

— Не се притеснявай — усмихна се Корбет в мрака. — Имаш моята дума на Пазител на Тайния кралски печат, че няма да ти се случи нищо лошо. Ако можем да свършим някаква работа, ще я свършим; ако ли не, ще бъдеш свободен да се върнеш безпрепятствено тук. Изборът е твой. Последвай ме.

Той го поведе към преддверието на двореца. Когато влязоха там, се обърна и огледа престъпника, който го следваше. Мъжът беше среден на ръст, с провиснала, рядка и мазна коса, с лице, набраздено от белези, брадата и мустаците му бяха изпоцапани с остатъци от храна. Дрехите му, жакет и тесен панталон, както и ботушите му, бяха протрити и мръсни, ноктите му — черни, но очите му, които той току потриваше, бяха остри и бдителни. Корбет приседна на една каменна пейка до вратата и посочи на странника мястото до себе си.

— Как се казваш?

Мъжът остана прав.

— Можеш да седнеш — заяви Корбет.

Мъжът въздъхна и седна. Корбет се опита да не обръща внимание на противната му миризма.

— Наричат ме Мишока.

— Защо?

— Защото няма стая, сандък или ракла, в която да не мога да проникна. Истинското ми име е Едмънд Ероусмит[6], кръстен съм в купела на църквата при абатството „Сейнт Олбънс“.

— И сега си utlegatum — каза Корбет, — извън закона. Нали? Защото си разбивал брави и катинари, когато не си могъл да ги отключиш?

— Разбил съм само една ключалка — подчерта остро Мишока. — Работех в абатството „Сейнт Олбънс“. Абатът ми дължеше пари. Отказа да ми плати.

— Значи ти отиде в тъмна доба до сандъка, отвори го и си плати сам.

— С една дума, да, господарю. — Очите на Мишока се присвиха весело. — Но навремето бях добър занаятчия, изкарал си бях чиракуването. Имах съпруга и семейство.

— Преди колко време се случи това?

— О, има поне две лета. Понякога се връщам у дома, но последния път за малко да ме сгащят, затова повече не рискувам. Абатът на „Сейнт Олбънс“ с огромно удоволствие ще ме окачи на бесилката.

— Изправян ли си пред кралския съд?

— Все още не са ме заловили, милорд.

— Е, какво искаш сега?

— Пълно опрощение, малко парици, стомах, пълен с храна и позволение да се завърна у дома и да заживея в мир.

— За това настоява всеки, който живее в Убежището — отвърна шеговито Корбет. — Как ще го заслужиш?

— Господарю, доста шетах из Лондон. Замесвал съм се в това-онова. Накрая се присъединих към шайката на Хюбърт Монаха. Той имаше нужда от ключар като мен. Енорийските ракли си чакаха майстора. Нямах избор. Хюбърт каза, че ако не работя за него, ще ме предаде на хората на шерифа. Така че трябваше или да крада, или да бъда обесен за кражба. Избрах първото.

Корбет го гледаше изпитателно. Имаше нещо в този мъж, нещо в гласа, в непоколебимия му и открит поглед, в увереното му държание, нещо, което вдъхваше доверие. Едмънд Ероусмит, познат още като Мишока, беше добросърдечен, макар и отчаян човек, жадуващ да се освободи от капана, в който бе попаднал.

— Тогава просто ми кажи каквото има — тихо каза Корбет. — Може и да не успея да ти осигуря опрощение, но ще получиш достатъчно пари, за да си напълниш стомаха с храна. Без лъжи обаче.

— Чух за твоето предложение към всеки, който може да даде сведения за бунта в Нюгейт или за смъртта на Уолдън и Хюбърт Монаха. О, да, и ние чухме за тях в Убежището — дори си направихме малко празненство. Уолдън и Монаха всяваха страх у всички; никой не ги обичаше. Те бяха груби, тирани, а и под протекцията на… е, как да го кажа…?

— На лорд Ившам?

— Имаше и други. Градските шерифи често вземат подкупи, за да си затворят очите.

— И ти смяташ да заявиш, че си невинен и нямаш пръст във всичко това?

— Милорд, изобщо не съм казал това. Аз имах своя дял в кражбите и беззаконията и бях арестуван заедно с останалите.

— Как се случи това?

— Ами след като Уолдън и Хюбърт Монаха бяха арестувани, шерифите решиха да прочистят града. Беше лесно да ни изловят. Ние се събираме накуп из разни кръчми и ханове, и разбира се, бяха предложени възнаграждения и подкупи.

Корбет безмълвно се съгласи, че така става в този свят. Падне ли веднъж главатарят, неговите последователи стават уязвими — лесни за залавяне, лесни жертви на предателство.

— И тъй, всички се озовахме в Нюгейт. — Мишока протегна крака напред, почуквайки със счупения ток на единия си ботуш по каменната настилка. — Не ни даваха кой знае колко да ядем и пием. Уолдън и Хюбърт бяха преместени от общия затвор и напъхани в ямите; живи погребани, а, господарю?

— Несъмнено.

— Малцина оцеляха — продължи Мишока. — Обикновено умираш от затворническа треска за около седмица, най-много месец. Та на сутринта, преди да избухне бунтът, из тъмницата плъзнаха слухове, че Уолдън ще бъде помилван, и че това може да се случи и с хората му, при условие, че станат доносници.

— Имаш предвид, че всички е трябвало да стана доносници, така ли?

— Да, господарю. Те трябваше да се изправят пред съдиите, да положат клетва и да отправят всевъзможни обвинения към Хюбърт Монаха и хората му. Ние всички щяхме да свършим, танцувайки на бесилките пред Уестминстър или на Елмс. Страстите започнаха да се разгорещяват. Не знам как, но отнякъде се намериха и оръжия, ножове и сопи. Бяхме се събрали вътре, точно преди да удари обедната камбана, за да получим храната си — обичайната помия — и именно тогава започна бунтът. Открихме, че вратите са отключени и през тях излязохме в големия двор. Лесно разбихме и страничната врата. Избягахме в града, но — Мишока вдигна ръка, — тогава се чуха шушукания, че всички трябвало да се съберем в „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт.

— Защо в тази църква?

— Беше ни казано, че тя имала таен изход, който можел да ни изведе от града, надалеч от стражите и шерифите. Те казаха…

— Кои бяха „те“?

— Хората, които пускаха слуховете. Та те твърдяха, че това щяло да ни даде поне ден преднина пред приставите.

— Ти защо не отиде там?

— Господарю, аз може да съм престъпник, но не съм глупак. Моите другари бяха кръвожадни хора. Знаех си, че това ще свърши с насилие.

— Има още нещо, нали?

— Да, господарю. Бягството изглеждаше твърде добре подготвено. Аз съм член на бандата на Монаха най-малко от година. Чувал съм за бунтове в Нюгейт, за бягства на затворници, но такова? Толкова много хора участваха в него, а после и начинът, по който се появиха сопите и ножовете, лекотата, с която бе разбита портата… Предположих, че това е капан. Още повече, че след като ние избягахме, хората на Уолдън и Хюбърт започнаха да нападат граждани — нови престъпления, които със сигурност нямаше да минат безнаказано. Реших, че ще е най-добре да се измъкна. Избягах в Убежището, тук, в Уестминстър, и оттогава никой не ме е закачал.

Корбет се облегна и се загледа в лицето на каменното изваяние срещу себе си — маймуна с дяволски рога; до нея имаше шут с жезъл и скиптър в едната ръка, с опулени очи и устни, замръзнали в крива каменна усмивка. Новините на Мишока потвърждаваха неговите собствени подозрения. Уолдън и Хюбърт Монаха бяха преместени в ямите, за да умрат, а после хората им бяха насъскани преднамерено. По един или друг начин им беше дадено не само оръжие и лесна възможност да се измъкнат навън, а и сведения, че някакъв таен проход в „Сейнт Ботълф“ ще ги изведе на свобода. Или това беше лъжа?

— Е, господарю, какво заслужих?

— Мишок, заслужаваш си прякора. Има много врати, през които можеш да влезеш, а току-що влезе през най-тясната от тях. — Корбет потупа мъжа по рамото. — Добре дошъл в светлината. — Той отвори кесията си, извади сребърна монета и восъчна отливка на печата си. — Това ще ти помогне — посъветва го той. — Утре, около камбаната за шестия час[7] се представи в съдебната канцелария на Зеления печат, кажи си пълното име, покажи им тази отливка и потърси Ранулф-ат-Нюгейт.

— Чувал съм за него.

— Той ще приготви нужните писма. После, Едмънд Ероусмит, познат още като Мишока, ти предлагам да посетиш бръснар. Обръсни си главата и брадата, купи си някакви нови дрехи и щом опрощението ти бъде подпечатано, върни се в „Сейнт Олбънс“ и живей в мир. — Той потупа разбойника по рамото, благодари му тихичко и го съпроводи вън от двореца, обратно по пътя за Убежището. Мишока тъкмо се канеше да излезе от осветения участък, когато изведнъж се обърна рязко.

— Ами Ившам? — извика той. — Съдията, който излезе по-голям грешник от всички нас?

— Какво за него?

— Чухме за смъртта му. Според слуховете, Уолдън и Хюбърт Монаха били сериозно обезпокоени.

— И защо така? — Корбет пристъпи след него в мрака.

— Явно са били приятелчета с Ившам от много години. Хората говореха, че е ударил часът и тримата да паднат, това е всичко.

И Мишока изчезна в мрака.

Бележки

[1] Байгод е фамилното име на първите графове на Норфолк, встъпили във владение на графството през 1095 г. — Б.пр.

[2] Четец. — Б.пр.

[3] Псалт, водач на хоровото пеене. — Б.пр.

[4] Псалтир, пс. 69:1-2. — Б.пр.

[5] Псалтир, пс. 56:5. — Б.пр.

[6] Arrawsmith (англ.) — Ковач на стрели. — Б.пр.

[7] Sext (англ.) — пореден час за богослужение, около 12 часа. — Б.пр.