Пол Дохърти
Мистериум (11)

10

Embracery: корупция на обществен служител

Все още бе рано. Пазарният рог всеки миг щеше да изсвири и търговците бързаха да подредят сергиите и магазинчетата си. Докато се хлъзгаше и залиташе по заледената пътека, Корбет реши, че вдовицата на търговеца, лейди Айдола, по всяка вероятност няма да е готова да го приеме, затова продължи по пътя към Крипългейт, през тесните улички, докато стигна до голямата покрита порта на „Сейнт Ботълф“. Мрачната църковна кула беше надвиснала над обвитото в призрачна мъгла гробище, осеяно с древни тисови дървета, които извиваха и преплитаха клоните си, протягайки ги над безбройни гробници и гробове, чиито потрошени надгробни плочи и кръстове свидетелстваха за отдавна забравени мъртви. Голямата парадна врата на църквата беше заключена и залостена, стъпалата, водещи към нея, бяха почернели и целите в кървави петна от свирепата битка, която се бе разразила наскоро тук. Корбет тръгна покрай северната стена, мина през отворената малка странична вратичка и стигна до двуетажната свещеническа къща. Входната й врата, стара и изцапана с катран, висеше леко открехната на кожените си панти.

— Отец Джон! — извика Корбет. Не последва никакъв отговор. Той влезе в настланата с каменни плочи кухня и в помещението за миене, спретнато подредени, със старателно изтъркана маса, прости скамейки и шкафове, гърнета, натрупани по полиците над пещта. Беше много студено, мангалът и малката печка бяха пълни с изстинала сива пепел.

— Отец Джон? — Корбет влезе в едно помещение, което сигурно беше дневната — просторна стая, с варосани в бяло стени, украсени с разпятие и разноцветни драперии. В дъното имаше писалище и стол; над тях бяха окачени полици, пълни с книги с кожени подвързии. Един пулт за четене, висок шкаф и няколко малки ракли и сандъчета бяха единствената друга мебелировка. Той отново повика свещеника по име, после се изкачи по стълбите, намиращи се в ъгъла на помещението и бутна вратата на горната им площадка.

Отец Джон седеше на единия край на леглото си, наполовина облечен, стиснал главата си в ръце. Той вдигна замътен поглед към Корбет при влизането му. Стаята вонеше на спарена пот и вино. Корбет забеляза каната на малката масичка до леглото. Светлината беше слаба, капаците на прозореца бяха затворени. Той отиде до него и го отвори, после взе рогов фенер от резбования шкаф под прозоречния перваз и застана над свещеника. Отец Джон го загледа безизразно. Беше в окаяно състояние, мръсен и небръснат, с изцапани от вино устни.

— Знам, кралски служителю — каза той завалено. — Един пристав дойде тук, голям грубиян, дрънкаше нещо за това, че клетият Флешнър бил мъртъв, обесен като плъх в Куинсхийт. — Той се изправи с клатушкане, дъхът му тежко лъхаше на вино. — Не мога да остана тук, никога няма да се върна. — Той разтърка очи и се вторачи в Корбет. — Защо си дошъл? — попита той.

— Заради клетия Флешнър, както ти сам каза. Какво се случи вчера?

— Почти нищо — измънка свещеникът. — Тръгнахме си от Уестминстър. Флешнър ме доведе тук. Сложи ме да си легна. Помолих го да добави малко успокоителна отвара във виното ми и заспах дълбоко. Събудих се посред нощ, премръзнал от студ. Взех си още вино, изпих го и заспах отново, и спах, докато дойде приставът.

— Какво ще правиш сега?

— Сър Хю, смятам да изляза и да си напълня стомаха с хубава храна. След това ще потърся бръснар в някое топло, уютно местенце. Той ще ме избръсне и ще ме подстриже. Ще се върна тук, ще си приготвя багажа, ще си взема книгите и после ще отида да помоля за подслон в абатството „Сион“, както направи моят покоен, неоплакан баща.

— Чуй ме — каза Корбет. — Флешнър откри главите на твоята мащеха и на нейния иконом в кръщелния купел в задната част на твоята църква. Защо мислиш, че са били поставени точно там?

— Не знам — промърмори свещеникът. — Наистина не знам.

— И защо убиецът е трябвало да убие Флешнър и да остави посланието с демоничния си присмех? Какво общо има Флешнър със събитията отпреди двадесет години?

— Сър Хю, сър Хю — заплака като дете отец Джон. — Оставете ме да отида в „Сион“. Оставете ме да си почина, оставете ме да помисля, после… — Той млъкна и остана с отворена уста, стреснат от шума, който се чу отдолу.

Корбет притисна пръст към устните на свещеника, после разкопча плаща си и изтегли и меча, и камата си. През полуотворената врата зърна как някакъв силует премина в подножието на стълбите. Втурна се навън и затича надолу по стълбата. Натрапникът побягна, но се спъна в прага на кухнята, просна се на земята, изви се и посегна към камата си. Корбет го изпревари, застана над него и притисна върха на меча си към гърдите му. Наведе се и отметна качулката и шала, скриващи лицето на мъжа.

— Охо, Калугерицата! Промъкваш се като крадец в къщата на отец Джон, а? — Той направи знак с меча си на натрапника да се изправи. Калугерицата се подчини, изправи се с усилие на крака, но този път по лицето и в очите му не се четеше обичайната веселост.

— Като крадец! — повтори Корбет, чувайки, че отец Джон слиза по стълбите зад него. — Какво правиш тук?

— Чух глашатаят в Чийпсайд да обявява, че мастър Флешнър е бил намерен обесен в Куинсхийт. Казах си, че трябва да навестя отец Джон, за да видя дали има нещо, което да мога да направя.

— Има ли, отец Джон? — попита Корбет през рамо. Свещеникът дойде до него и се усмихна на натрапника. Корбет се зачуди дали между тези двамата не се е завързало приятелство. — Отец Джон? — рязко каза той.

— Може да ми помогне да приготвя багажа си. Както казах, сър Хю, трябва да се нахраня, да се измия, да се избръсна и да отида в манастира „Сион“. Не е престъпление да се влезе в дома на свещеник, за да се помогне на приятел.

— Приятели ли сте с отец Джон?

— След бунта в Нюгейт — Калугерицата посочи към църквата, — когато бях арестуван по погрешка, дойдох тук. Отец Джон беше много любезен. Имам дълг към него и искам да му се отплатя.

— В такъв случай, господа, ви оставям. Все пак — Корбет потупа Калугерицата по рамото с меча си, — не напускай жилището си в този град. Ако изпратя за теб или те посетя, трябва да си тук.

Калугерицата вече беше възвърнал самообладанието си и безгрижно вдигна рамене, а Корбет напусна „Сейнт Ботълф“ и отново се отправи към Милк Стрийт. Там сарачи продаваха юзди и други конски принадлежности, и един от тях му показа къщата на госпожа Айдола. Корбет почука на вратата и една слугиня му отвори. Той й показа печата си и поиска да влезе. Слугинята понечи да възрази, но той се приближи и я докосна под брадичката.

— Не се притеснявай, хубавице — прошепна й, — дошъл съм по кралски дела. Трябва да видя госпожа Айдола веднага, така че не желая да ми се казва, че тя е заета някъде другаде или че е на пазар. Утрото е студено. Сигурен съм, че е в стаята си.

След малко беше отведен нагоре по стълбите в хубава, изящно обзаведена стая. Долната половина на стените беше покрита с лъскава ламперия; над нея висяха хералдически емблеми, бродирани гоблени, триптихи и картини. Тук имаше полирани диванчета, кресла и ниски столчета, носеше се аромат на билки, поръсени върху големия дънер, който пращеше в огнището. Айдола, властна и надменна стара жена, седеше в подобно на трон кресло, увита в топли одежди, топлейки крака на огъня. Отпиваше от бокал с греяно вино, а в скута й имаше сребърен поднос с бонбони. Тя изгледа Корбет от горе до долу, изслуша представянето му и му посочи малкото столче до себе си.

— Е, сър Хю, чувала съм за теб. Защо си тук? — Умните й, блестящи като черни копчета очи разучаваха лицето му. — Изглеждаш ми уморен и премръзнал. Ял ли си?

Корбет се усмихна и кимна.

— Искаш ли малко вино?

Той поклати глава.

— Добре тогава, кралски служителю, каква работа те води насам? О, между другото… — Тя пъхна един бонбон в устата си и сръбна шумно от бокала. — Очаквам и други посетители.

— Лейди Айдола, няма да те задържам дълго. Била си омъжена за търговеца Адам Чантойс; мисля, че си запозната с неговата история.

— Нека ти кажа нещо, кралски служителю — намести се по-удобно тя. — Аз седя тук и прехвърлям спомените си. О, да, знам всичко за своя покоен съпруг и… как да кажа… за сделките му с краля.

— А какви бяха те?

— Мастър Чантойс първо е бил женен за лейди Алис, дъщеря на сър Уолтър Плъмптън. Лейди Алис е произхождала от богата фамилия; била е добре образована, но е имала морал на улична котка. Донесла на съпруга ми голяма зестра. Той мислел, че църковната церемония, свързването на ръцете и клетвата във вечна любов означават, че лейди Алис ще промени поведението си, но тя така и не го направила. Нямало млад мъж в Чийпсайд, който да не е споделил леглото й — стига да й хванел окото. Моят съпруг се примирявал с това развратно поведение в продължение на цели пет години. Не го дарила със син. Той подозирал, че тя взима някакви лекове или отвари, за да предотврати зачеване. Вече обмислял да поиска анулиране на брака си от Църквата. Разбира се, семейството на лейди Алис било много влиятелно и щяло да се съпротивлява срещу такъв удар по тяхната чест, а същевременно мастър Чантойс бил уведомен от адвокат по църковно право, че няма основания за анулиране. Годините минавали. Както се очаквало, любовта между тях се превърнала в дълбока, тлееща ненавист. Съпругът ми решил да отиде в Саутхемптън по работа. Докато отсъствал, някакви улични бандити нападнали съпругата му и я убили.

— Но това не е истината — заяви Корбет. — Съпругът ти се е свързал с убиец, наемен, професионален убиец, познат с прозвището Мистериум. Те са се договорили лейди Алис да бъде убита, докато мастър Чантойс отсъства от града по работа. Това било изпълнено. После Мистериум си поискал заплащането. Съпругът ти получил указания да отиде в една кръчма, в „Либер Албус“ в Съдърк, и да носи кървавите пари със себе си. Обаче нито съпругът ти, нито Мистериум са си давали сметка, че са наблюдавани от Уолтър Ившам. — Айдола изсумтя, а Корбет замълча за миг. — Познаваш ли Уолтър Ившам?

— Знаех за него, сър, и чух какво се е случило. Ившам си е получил заслуженото — да изпадне в немилост, да бъде уволнен и убит, всичко това е напълно заслужено.

— Защо, мистрес?

— Той е унищожил съпруга ми. Ако не е бил негова светлост кралят, мастър Чантойс е щял да свърши дните си на общата бесилка в Смитфийлд.

— Ившам просто си е изпълнявал задълженията.

— Това му е доставяло наслада.

— Какво ти е разказвал съпругът ти за тези събития?

— Аз се ожених за съпруга си година след смъртта на лейди Алис. Той беше все още много преуспяващ и изгаряше от желание да започне нов живот. Приех предложението му. Мислех, че ще мога да го направя щастлив.

— И направи ли го?

— Ние бяхме по-скоро приятели, отколкото любовници, връзката ни почиваше на солидната основа на верността и здравия разум. Съпругът ми обаче е бил съсипан от разкритията на Ившам, и разбира се, е трябвало да признае истината. Да, той наистина е участвал в убийството на първата си съпруга. През последната година на живота си започна да ми разказва какво точно се е случило. Ще говоря по-скоро за него, отколкото за множеството грехове на лейди Алис. Тя се е представила пред Бога и може сама да отговаря за себе си. Моят съпруг е бил отчаяно нещастен с нея. Той получил писмо, което някой му пъхнал в ръката, и в което се казвало, че неговият враг е враг и на анонимния изпращач, и че ако съпругът ми иска, този враг повече няма да съществува. На края на парчето пергамент имало упътване към „Сейнт Пол“, с две цифри. Съпругът ми беше търговец и е знаел много добре какво означавало това: голямата дъска, висяща в катедралата. Публично опозорен от съпругата си като рогоносец, мастър Чантойс решава да се отърве от нея. Поставил името й в упоменатото квадратче на дъската и скоро след това получил съобщение.

— Как е било доставено?

— Отново някой му го пъхнал в ръката. Сър Хю, ти си кралски служител. Знаеш как става. Съпругът ми беше член на Гилдхол; хората непрекъснато му връчваха молби, жалби, също както на теб; този път парчето пергамент съдържало само едно име: лейди Алис. Ако съпругът ми се съгласял, за потвърждение трябвало да постави листчето с името й в уговореното квадратче на дъската в „Сейнт Пол“. И той го направил. О, да — лейди Айдола насочи пръст към него, — той наистина е имал работа в Гилдията на търговците на вълна в Саутхемптън, и по време на отсъствието му лейди Алис явно е била нападната на улицата и убита. Когато се върнал в Лондон, той получил ново съобщение, пак с упътване към „Сейнт Пол“. Когато отишъл там, намерил бележка, указваща точна сума пари, време и място, на което да ги остави. Съпругът ми, да си го кажем направо, бил много облекчен, че се е отървал от лейди Алис. И така, той отишъл в Съдърк и зачакал в онази кръчма.

— Познал ли е някой, когато се озовал там?

— Не, никого. По едно време влязъл Бонифас Ипгрейв, човекът, който по-късно бе обвинен, че е Мистериум. Изглежда, че той…

Корбет вдигна ръка.

— Лейди Айдола, ще те помоля да бъдеш по-конкретна. Какво точно ти каза твоят съпруг за него?

— Разбира се, че ще бъда конкретна! — сопна се тя. — Според съпруга ми Бонифас Ипгрейв изглеждал много объркан, озъртал се с ръка на камата си. И току поглеждал в някакво парче пергамент. Съпругът ми се запитал дали той не е Мистериум, но точно тогава Ившам, следван от помощника си Инглийт и от другите, нахлул в кръчмата. Съпругът ми и Бонифас били хванати. Адам не могъл да се защити. В себе си носел онзи къс пергамент и значителна сума в злато.

— А Бонифас Ипгрейв?

— Той изглеждал съвсем стъписан и много изненадан, но тогава…

— Тогава какво?

— Съпругът ми, разбира се, бил не по-малко разстроен. Бил арестуван. Знаел какво бил направил. Заплашвала го бесилка. Погледнал към Ипгрейв, но точно в този момент Ившам го бил дръпнал настрани и задълбочено обсъждал нещо с него. Всички напуснали кръчмата, прекосили Лондонския мост и тръгнали към Чийпсайд. Съпругът ми си дал сметка, че ги водят в Нюгейт. Ившам бил близо до Ипгрейв. Адам ги видял, че спорят, после Ипгрейв явно паднал. Приставите спрели. Тълпата, която гъмжала наоколо им, била враждебно настроена. Точно тогава Ипгрейв избягал.

Съпругът ми бил затворен в Нюгейт. Очаквал да има процес и да го изправят на съд, но получил предложение за помилване. Ако си признаел всичко и разкриел тайните кроежи и интригите, които се плетели в Гилдхол, както и ако заплатял значителна глоба, щял да бъде освободен. Той се съгласил.

— Как е станало това?

— Ившам го посетил в Нюгейт. Хокал го, заплашвал го с изтезания и му казал, че ще му подсигури много бавно обесване в Смитфийлд. После се намесил кралят. На мен ми е ясно, че негова светлост — изрече лейди Айдола с изпълнен със сарказъм глас, — е бил заинтересован да открие как точно е работил Мистериум, а всички ние познаваме краля. — Тя се поклони. — Той се интересува повече от хубавото сребро и ценните сведения, отколкото от това да види някой да увисне на бесилката.

След освобождаването си съпругът ми заживял тихо. Сър Хю, той бе направил огромна грешка, но наистина е бил предизвикан. По-късно отиде на поклонение в Кентърбъри. Всяка година на Велики петък пълзеше до Кръста. Беше се изповядал и бе получил опрощение на греховете си, беше сторил пълно покаяние, но в крайна сметка, беше съсипан човек. Едва през последната година от живота си започна да споделя.

— Лейди Айдола, а той споменавал ли е за нещо необичайно или по-забележимо, което да се е случило през деня, в който е бил арестуван?

— Да, съпругът ми научил, както впрочем, и всички ние, за Бонифас Ипгрейв: че е потърсил убежище в „Сейнт Ботълф“, и за последвалото му изчезване…

— И?

— Да си го кажем правичката, той не вярваше, че Ипгрейв е Мистериум.

— Защо?

— Помисли, сър Хю. Съпругът ми влиза в кръчмата. Отишъл е, за да плати на убиеца, и носи значителна сума в злато. Бонифас Ипгрейв влиза, но не се държи като непоколебим убиец. Вместо това зяпа наоколо като загубено дете, което не знае защо е там. Наистина, той погледнал към съпруга ми, но после отклонил поглед.

Лейди Айдола се наведе напред, за да си напълни чашата.

Корбет протегна ръце към огъня. Чувстваше се ужасно премръзнал, студът пълзеше по гърба му, чувство на страх терзаеше душата му. Това, което доскоро беше просто подозрение, сега се превръщаше в сигурен факт. Дали грешката не се таеше в самите корени на мистерията? Той затвори очи и се опита да си представи сцената. Ако Бонифас е бил убиецът, защо не е отишъл направо да грабне златото и да избяга? Отвори очи.

— Лейди Айдола, можеш ли да си спомниш как съпругът ти описваше кръчмата — пълна ли е била, или празна?

— О, по това време на предобеда, естествено, е била почти празна. Той забелязал само Бонифас Ипгрейв.

Корбет кимна, бутна назад стола си и се изправи.

— Лейди Айдола, благодаря ти — каза той с лек поклон.

— Изглеждаш объркан, сър Хю.

— Защото съм объркан, мистрес, и единствен Бог може да разчисти хаоса в ума ми.

 

 

Корбет връхлетя в Уестминстър като гладен лъв. Отвори стремително вратата на съдебната канцелария и нахлу вътре, стряскайки Ранулф и Чансън.

— Пристигнаха ли вече коронерските регистри? — попита той настойчиво, пляскайки с ръце. — Ранулф, искам ги веднага!

— Сър Хю, получих съобщението ти. Изпратих да ги вземат от Гилдхол, скоро ще пристигнат тук. Оправих се и с Мишока — добави бързо Ранулф. — Той дойде тук да си получи опрощението. Никога не съм виждал по-щастлив човек! Ще си наеме квартира, докато се подготви за връщането си в Сейнт Олбънс.

Корбет насочи пръст към Ранулф.

— Това, което Мишока каза, може би е важно.

— В какъв смисъл, господарю?

— Само смътно подозрение, Ранулф, не повече от перушинка, носена от вятъра. Това, което можем да направим — за да цитираме Писанието, — е да съградим къщата си върху камък.^[1] Мисля, че намерих този камък. Междувременно — той посочи около себе си, — затопли и освети добре това място. Аз ще отскоча до моята стая. Ще се измия, ще се преоблека и ще сляза в кухните. Уведоми ме, когато коронерските регистри пристигнат; тогава ще започнем.

Часовата свещ^[2] беше изгоряла с два пръстена, когато Корбет се върна в съдебната канцелария и завари масата си отрупана със свитъци. Те бяха подредени по години от възцаряването на краля. Флешнър беше заемал поста на коронер около десет години преди залавянето на Бонифас Ипгрейв и под името му бяха нанесени доста данни, които даваха кратки, точни сведения за извършени престъпления: дата, място, име на жертвата, вероятен заподозрян и резултат. Корбет и Ранулф преглеждаха по ред регистрите и камбаните на абатството вече отбелязваха падането на мрака, когато Ранулф изведнъж тропна на масата.

— Господарю, виж това!

Корбет се отзова бързо. Ранулф премести маслената лампа, нагласи свитъка и му посочи един пасаж от четири реда, отнасящ се до деня на Сретение Господне през 1280 година: Ема Ившам, съпруга на Уолтър Ившам, кралски служител, била убита от неизвестен извършител, непосредствено след здрачаване, на ъгъла на Амен Корт, докато се връщала от приюта за бедни. Не бяха изброени никакви заподозрени. Корбет затаи дъх. Следващото изречение обясняваше, че компаньонката на Ема, Беатрис, също била с нея; тя очевидно бе избягала, без впоследствие да бъде открита. Заключението на коронера беше, че Ема Ившам „е умряла по-скоро от насилствена смърт, отколкото от естествена“.

— Ема Ившам — задъхано каза Корбет, — убита при улично нападение, като толкова други, четири години преди Мистериум да бъде разобличен? И тази компаньонка, Беатрис, която сякаш просто е изчезнала? Да не би да е била съучастница в нападението? Или е била отвлечена и по-късно убита?

Ранулф само вдигна вежди.

Корбет едва сдържаше вълнението си. Той отиде при торбите с неговите собствени архиви и извади оттам парчетата пергаменти, иззети от вещите на Бонифас Ипгрейв. Прерови ги и намери онзи лист със списъка с имената: Ема, Фърнивал, Басетлоу и Рискейлс. Подаде го на Ранулф.

— Обърни специално внимание на това. Иди в хазната и в главната канцелария. Кажи на служителите там да спрат всяка друга работа и да проверят в архивите за тези имена. Да издирят всичко, което има нещо общо с тях. След като уредиш това, иди в дома на Ившам в Клодиърс Лейн; поговори с прислугата, със съседите, с всички, с котката, с кучето, с гълъбите.

— Господарю? — Ранулф виждаше, че сър Хю е силно развълнуван и възбуден, както винаги, когато проблемът бе на път да се разнищи.

— Пробвай, проследявай всяка нишка — настоя Корбет, — стар слуга, слугиня, бавачка, всеки, който е познавал Ема Ившам, всеки, който е служил в нейното домакинство преди двадесет и четири години. Все трябва да има някой — каза той замислено.

— А ти, господарю, ще излезеш да поскиташ ли?

— Ранулф, признавам си — Корбет се удари в гърдите с иронично разкаяние, — че съм възбуден и объркан, но също така съм и гладен. Ще отида да хапна и да пийна, ще се оттегля в моята стаичка и ще размишлявам. Събуди ме, когато постигнеш напредък.

Той напусна канцеларията, но вместо да слезе долу, в дворцовите кухни, се вмъкна в изящния, изпълнен с облаци тамянов дим съдебен параклис. Обичаше тази прекрасна стаичка, този изящно обзаведен молитвен дом с тъмна дъбова ламперия, покриваща по-голямата част от стените, с под, настлан с керамични плочи с оригинални мотиви, изобразяващи карта на света, с Йерусалим в самия му център. Пред изрязания от порфир олтар бяха наредени молитвени столове с кадифени възглавнички за коленете, а в центъра му имаше разпятие от чисто злато, заобиколено от двете страни със свещници от същия скъпоценен метал. Над олтара, на фона на разкошен брюжки гоблен, изобразяващ сватбата в Кана Галилейска, пламтеше ярко олтарна лампа от сребро и злато, хвърляща червеникави отблясъци върху инкрустираната със скъпоценни камъни дарохранителница, в която съхраняваха причастието. Корбет се прекръсти, коленичи на един молитвен стол и тихичко запя „Veni Creator Spiritus“ — „Ела, Дух Свети“^[3]. Когато стигна до стиха „Ако ръката Твоя се отдръпне, в човек добро не ще остане, доброто в зло ще се обърне“, той затвори очи. В това, с което щеше да се сблъска, със сигурност нямаше и капка Божия правда, то бе преизпълнено с гнилостта на греха, на покварата, която бе погълнала толкова души през годините. Предстоеше му да влезе в Градината на Черните души, да прекоси Ливадите на убийствата, а там, притаен в сенките, по-тъмни от нощта, дебнеше един истински син на Каин.

Когато свърши молитвата си, Корбет се прекръсти и стана, после отиде до малкия олтар на Пресветата Дева от лявата страна на главния олтар, проста ниша, в която бе поставена статуята на Светата Дева от Уолсингам. Тук той запали три вощеници, за съпругата си и за децата си, прекръсти се при съда със светената вода и тръгна към дворцовите кухни.

Те бяха разположени в цяла група постройки около настлания с калдъръм двор, и в тях винаги кипеше трескава работа. Месарските тезгяси точно до вратата бяха подгизнали от кръвта на елени, зайци, прасета и агнета. Пъдпъдъци, яребици, фазани, чучулиги и гълъби висяха на куки, окачени за шиите и квасеха пода отдолу с кръвта си. Огньове, стъкнати от сухи борови цепеници, горяха ярко като пламъците на ада. Готвачи, плувнали в пот, поливаха с мазнина и подправки големи късове месо, нанизани на огромни шишове. Пекари се вайкаха над съсипаните си сладкиши. Шамбелани надзираваха миенето на кралските чаши, плата и чинии в огромни казани с вряща вода. Кучета и котки душеха пода и се боричкаха за останки от храна. Икономи и надзиратели наблюдаваха отварянето на хранителните запаси, отпушването на бурета с вино и следяха за внимателното пренасяне на скъпоценните подноси и бокали. Цялата тази трескава дейност бе насочена към вратата, водеща в покритата галерия, която се простираше чак до кралската зала за пиршества.

Корбет се промуши в навалицата. Помоли за чаша вино и парче прясно изпечено пъдпъдъче месо, което имаше великолепен вкус, после отиде и седна на една дървена пейка до входа. Задъвка бавно, наслаждавайки се на искрящата топлина на виното и на крехкото, вкусно месо. Изкушаваше се да остане, да хапне още малко, но клепачите му натежаваха и никак не му се искаше да заспи пред хората. Отърси се от унеса си и се върна в стаята си. Свали портупея си, изрита ботушите, уви се с плаща си, опъна се на нара и потъна в дълбок сън. Събуди се от енергичното разтърсване на Ранулф.

— Господарю? — Помощникът му бе приклекнал до леглото. — Господарю, трябва да се събудиш, вечернята отдавна мина. Спиш от часове. Имаме новини.

Все още полузаспал, Корбет се надигна и провеси крака от леглото. Ранулф си взе едно столче и седна срещу него.

— Какви новини? — попита Корбет.

— Тези имена… — Ранулф замълча, докато Корбет палеше с огниво малкия свещник, поставен на нощната масичка. Той придърпа масичката и свещника по-близо към себе си.

— Трите имена, Ранулф?

— Всички те са на висши съдебни служители, възрастни хора. И тримата са умрели доста загадъчно през осмата и деветата година след възцаряването на сегашния крал.

— Загадъчно ли?

— Един подир друг. При всички тях — сви рамене Ранулф — смъртта е била счетена просто за нещастен случай, но странното е, че Бонифас е изброил точно техните имена. Рискейлс паднал по стълбите на старата кула — знаеш къде се съхраняват съдебните архиви. Той бил стар човек, светлината била лоша, спънал се и си счупил врата. Фърнивал? Ами той обичал винцето и често се напивал здравата нощем. Обичал също и реката; трупът му бил изваден от Темза близо до Кралските стъпала. Според заключението на съдебния следовател, бил толкова пиян, че сигурно е объркал пътя си и паднал във водата.

— А Басетлоу?

— Той умрял най-спокойно от всички тях, издъхнал на маса в една кръчма, пред чаша ейл и малко хляб и сирене. Намерили го с глава, опряна на ръката; изглеждало, че е заспал, но главата му била клюмнала. Господарю, ти не мислиш, че това са били нещастни случаи, нали?

— Преди месец щях да кажа, че са. — Корбет придърпа ботушите си, нахлузи ги и се изправи на крака, затягайки портупея си, после оправи плаща си. — Има ли нещо друго?

— Да, господарю. — Ранулф загаси свещта и последва Корбет, който излезе от стаята в студения коридор отвън. Едва тогава, поглеждайки през прозореца, Корбет осъзна колко дълго е спал.

— Отидох в дома на Ившам и проведох най-щателно разследване. Успях да измъкна името на Елизабет Вавасур, нещо от рода на лична прислужница и дойка на лейди Ема. Когато дошло ред да се пенсионира, Ившам използвал влиянието си, за да й издейства пенсия — издръжка в храна и облекло до гроб в приюта при болницата „Сейнт Катрин“ до Тауър. Отидох там и говорих с ръководителя на болницата, който ме представи на Елизабет. Казах й, че трябва да дойде в съдебната канцелария след днешната вечерня, и я предупредих, че е спешно и става дума за кралски дела.

— Тя възрази ли?

— Ни най-малко! Очакваше с нетърпение пътуването по реката, макар че то трябваше да се осъществи в ледения нощен мрак. — Ранулф се ухили. — Бъди внимателен, господарю, тя бъбри като врабче на клон. Прелива от хвалби за Уолтър Ившам, и не спира да настоява, че няма да позволи да бъде казана и една лоша дума срещу него. Скоро ще бъде тук.

Докато Корбет успее да стигне до съдебната си канцелария, да измие ръцете и лицето си, да приготви масата и да инструктира Ранулф и Чансън какво да правят, Елизабет Вавасур вече бе пристигнала. През коридорите на двореца я съпровождаха двама лодкари и по израза на лицата им Корбет разбра, че са повече от щастливи да предадат в други ръце пътничката. Елизабет Вавасур не само бъбреше като врабче, тя и приличаше на врабче с дребното си, мургаво като орех лице, обградено от бялата пребрадка, спусната над сивата дреха на питомка в приюта „Сейнт Катрин“. Въпреки възрастта си тя се движеше пъргаво и се тръсна енергично на столчето, малките й черни очички непрекъснато се стрелкаха насам-натам и първо обиколиха цялата осветена от свещите зала, преди да се спрат на Корбет.

— Значи ти си сър Хю, слушала съм аз за теб. Сигурно си познавал моя господар?

— Бегло.

— Той беше добър човек, сър Хю. Знам, че е правил грешки — тя се наведе през масата, гласът й се сниши в заговорнически шепот, — но беше добър, наистина много добър.

— Кажи ми, мистрес Елизабет, ти работеше за лорд Ившам и лейди Ема, нали?

— О, да, твоя милост.

Корбет хвърли бърз и заканителен поглед към Ранулф и Чансън, застанали зад старата дама, дано ги стресне, та да не се разсмеят на глас.

— О, да, твоя милост — повтори тя, — работих за тях много години. Бях наета от лейди Ема, когато току-що се бе омъжила за сър Уолтър. Той беше много амбициозен, твърдо решен да се издигне високо в кралските служби. Понякога не се чувстваше много удобно сред другите служители, но бързо си спечели благоволението на краля.

— А лейди Ема?

— Тя беше кротка, скромна, много набожна, вечно заета с добри дела.

— Бракът им беше ли щастлив?

Мистрес Елизабет се ококори, устните й се свиха.

— Разбира се, лорд Уолтър й беше предан с цялото си сърце.

— Имало е още една жена, Беатрис, компаньонка на лейди Ема?

— Уф, тази ли! — изпръхтя мистрес Елизабет и се извърна леко, поглеждайки Корбет с ъгълчето на окото си. — Беше много превзета, прекалено високомерна млада жена. Беше необщителна, странеше от всички. Мисля, че между нея и сър Уолтър имаше някаква неприязън, макар никога да не разбрах причината за това. Сър Хю, аз бях много щастлива с моите дребни задължения. Носеха се обичайните клюки, но като цяло, това беше един щастлив дом.

Корбет наблюдаваше внимателно старата жена. Тя говореше истината. Уолтър Ившам се беше погрижил за нея и беше направил необходимото, за да не гладува тя на старини. Той й бе подсигурил удобства, спокойствие, топла стая в „Сейнт Катрин“, храна до насита и сладки клюки с другите обитатели на приюта.

— А смъртта на лейди Ившам?

— О, сър, беше вечер като тази. Лейди Ившам и Беатрис излязоха късно следобед. Тръгнаха да занесат обредни хлябове за празника на Девата в приюта за бедни, някъде около старата Римска стена^[4]. Беше се стъмнило. Лейди Ема беше куражлийка, пък и Беатрис била с нея, така че с тях нямало нито факлоносец, нито охрана. Не знаем какво точно се е случило; нападателите така и не бяха арестувани. Беатрис избягала, но лейди Ема била пребита, главата й размазана, парите й, вещите й и всичките й накити — ограбени.

— А лорд Уолтър?

— Беше съкрушен от скръб. Заключи се в стаята си и с дни отказваше да излезе. Не слагаше ни залък, ни капка в устатата си. Ние организирахме погребението й, в „Сейнт Ботълф“.

— А Беатрис?

— Лорд Уолтър претърси цял Лондон, името й беше обявено и при Кръста край „Сейнт Пол“. Шерифите и приставите бяха уведомени, но тя беше изчезнала от лицето на земята Божия. И разбира се, както знаеш, сър Хю, животът продължава. Аз четири пъти съм оставала вдовица! Е, да, посрещах бъдещите си съпрузи на прага на църквата, а след няколко години следвах ковчезите им вътре. Сигурно е вярно това, което се казва в църковното песнопение: Животът се променя, не се отнема.^[5]

Корбет погледна към тавана. Ранулф се беше обърнал с гръб, а раменете му се тресяха.

— И тъй — намигна мистрес Елизабет, — две години след смъртта на лейди Ема сър Уолтър се ожени отново, за лейди Кларис. Тя беше лекомислена жена. Не я харесвах. По това време вече бях започнала да отпадам, не ме биваше за тежка работа. Лорд Уолтър каза, че ще ми уреди сигурен, удобен дом и го направи, Бог да помене името му. Е, сър Хю, ако си свършил, бих искала да си вървя, ако е възможно, с лодката. Знам, че е тъмно, но роговите фенери светят ярко и тези лодкарчета са толкова мили и учтиви, изслушват всяка дума, която им кажа. Трябва да се прибера по-бързичко. Днес има специална вечеря. Готвачът е обещал минога, сготвена с гъст сос, с мек бял хляб. Ох, всеки път, когато си хапвам, всяка нощ, когато притискам главата си в пухената възглавница, винаги възхвалявам сър Уолтър и казвам молитва за него. Ужасно е това, което се случи, нали, сър Хю?

Корбет кимна.

— Мистрес Елизабет, разбирам, че си много заета и бързаш. — Той стана на крака, извади сребърна монета от кесията си, протегна я и я постави в покритата й с изпъкнали вени ръка. — Моля, вземи това, купи си нещо, ей тъй, за удоволствие. Благодаря ти. Бог да те благослови, мистрес.