Още един изключителен роман на Ремарк. Започващ ударно буквално в първото изречение, стискащ гърлото до самия край. Животът никога не би бил същия след като сте затворили последната му страница. Лично за мен е така. Не вярвам никога да успея да забравя това. Един литературен Яд Вашем, за всички онези, оставили надеждите, мечтите и животите си по принуда от най-мракобесния режим в човешката история. Досега! А дали?
Ето и няколко допълнения в полза на читателите, който нямат възможност да се запознаят с романа в оригинал, както и други подробности, повече известни на немската публика, като че ли:
Романът е посветен на Elfriede Scholz, по-малката сестра на Ремарк, за чиято смърт той научава чак след войната. Елфриеде Шолц е арестувана от Гестапо по донос на нейна клиентка и през октомври 1943 започва процес срещу нея по обвинение във Wehrkraftzersetzung (не съм съгласна с превода на думата като размирици или подстрекаване към бунт, защото не препокрива нацисткото понятие за това). През декември същата година смъртната присъда е изпълнена чрез обезглавяване на гилотина. По време на процеса съдия Роланд Фрайслер (да, същият който ръководи и процеса по операция „Валкирия“, позната още като Заговорът от 20 юли) заявява: „Ihr Bruder ist uns leider entwischt — Sie aber werden uns nicht entwischen.“(„Вашият брат ни избяга, вие обаче няма да избягате от нас“ (мой превод)).
Изключително интересен момент е вероятно умишлената липса, поради комунистическата цензура, на един много важен за цялостната идея на романа откъс. Абзацът е предпоследен в глава XX. Орязан е доста, или преводачът е решил така, в което силно се съмнявам. Ето го как е в Читанка, с извинения за спойлерите, ама…налага се:
— Наш е този, който принадлежи към нелегалното лагерно движение — поучаваше го Вернер. — Ти това искаше да знаеш, нали? — усмихна се той.
— Не — отвърна 509. — Не исках да знам това. А и ти нямаше пред вид това.
— Сега-засега имам пред вид това.
— Да. Засега. Докато породената в неволята задружна работа тук е необходима, нали? А после?
— После — каза Вернер, удивен от неговото невежество, — после, разбира се, ще трябва да има една партия, която да поеме властта. Една организирана партия, а не купчина събрани отвсякъде хора.
— Значи, твоята партия. Комунистите.
— Ами коя друга?
Вернер се изсмя късо.
— Ама че си глупак! Никоя друга, само една. Не виждаш ли? Всички междинни партии са смазани. Само комунизмът остана силен. Войната ще свърши. Русия е окупирала голяма част от Германия. Тя е несъмнено най-голямата велика сила в Европа. Времето на коалициите мина. Тази беше последната. Обединените нации помогнаха на комунизма, а самите те се омаломощиха. Световният мир ще зависи от…
— Знам — прекъсна го 509. — Познавам тази песен. По-добре ми кажи какво ще стане с тези, които са против вас, когато спечелите и вземете властта? Или пък с тези, които не са с вас?
Вернер замълча за миг.
— Има много различни пътища — каза той след това. — Според това какво ще се окаже необходимо.
Дишането на белокосия мъж се превърна в прекъслечно предсмъртно хъркане, което всеки в лагера познаваше. Понякога стихваше; тогава в тишината се долавяше лекият тътен на хоризонта. Беше като черковна служба — последният дъх на умиращия и отговорът от далечината.
Вернер погледна 509. Той знаеше, че Вебер го е мъчил дълги седмици, за да получи от него имена и адреси. Също и адреса на Вернер. 509 беше мълчал. По-късно Вернер беше предаден от един слабохарактерен другар.
— Защо не дойдеш при нас, Колер? — попита той. — Ние ще имаме нужда от тебе.
— Това ме попита и Левински. А и ние с теб сме спорили вече за него още преди двадесет години.
Сега беловласият мъж хъркаше на големи интервали от време. Зулцбахер влезе:
— Казват, че утре сутринта германски самолети щели да бомбардират лагера. За да разрушат всичко.
— Пак лъжлив слух — каза Вернер. — Кога най-после ще се стъмни. Трябва да отида оттатък.
Ето го сега на немски:
Einer von uns ist jemand, der zur Untergrundbewegung des Lagers gehört", dozierte Werner.
„Das wolltest du doch wissen, wie?“Er lächelte.
„Nein“, erwiderte 509."Das wollte ich nicht wissen. Und das meintest du auch nicht."
„Einstweilen meine ich das.“
„Ja. Solange die Notgemeinschaft hier notwendig ist. Und dann?“„Dann“, sagte Werner, erstaunt über so viel Unwissenheit,"dann muß selbstverständlich eine Partei dasein, die die Macht übernimmt. Eine geschlossene Partei; nicht ein Haufen zusammengewürfelter Menschen."„Also deine Partei. Die Kommunisten.“„Wer sonst?“„Jede andere“, sagte 509."Nur nicht wieder eine totalitäre."Werner lachte kurz auf."Du Narr! Keine andere, nur eine totalitäre. Siehst du nicht die Zeichen an der Wand? Alle Zwischenparteien sind zerrieben. Der Kommunismus ist stark geblieben. Der Krieg wird zu Ende gehen. Rußland hat einen großen Teil Deutschlands besetzt. Es ist bei weitem die stärkste Macht in Europa. Die Zeit der Koalitionen ist vorbei. Dieses war die letzte. Die Alliierten haben dem Kommunismus geholfen und sich selbst geschwächt, die Narren. Der Weltfriede wird abhängen von -„“Ich weiß", unterbrach 509."Ich kenne das Lied. Sag mir lieber, was mit denen geschähe, die gegen euch sind, wenn ihr gewinnen würdet und die Macht hättet? Oder denen, die nicht für euch sind?"Werner schwieg einen Moment."Da gibt es viele verschiedene Wege", sagte er dann."Ich kenne welche. Du auch. Töten, Foltern, Konzentrationslager — meinst du die auch?"„Unter anderem. Je nachdem, was notwendig ist,“„Das ist ein Fortschritt. Wert, dafür hiergewesen zu sein!“„Es ist ein Fortschritt“, erklärte Werner unbeirrt."Es ist ein Fortschritt im Ziel. Und auch in der Methode. Wir tun nichts aus Grausamkeit. Nur aus Notwendigkeit."„Das habe ich oft genug gehört. Weber hat es mir auch erklärt, als er mir Streichhölzer unter die Nägel trieb und sie verbrannte. Es war notwendig, um Informationen zu bekommen.“Das Atmen des weißhaarigen Mannes ging in das stockende Todesröcheln über, das jeder im Lager kannte. Das Röcheln setzte manchmal aus; dann hörte nun in der Stille das leise Grollen am Horizont. Es war wie eine Litanei — der letzte Atem des Sterbenden und die Antwort aus der Ferne. Werner sah 509 an Er wußte, daß Weber ihn wochenlang gefoltert hatte, um Namen und Adressen von ihm zu bekommen. Werners Adresse auch. 509 hatte geschwiegen. Werner war dann später von einem schwachen Parteigenossen verraten worden."Warum kommst du nicht zu uns, Koller?"fragte er."Wir können dich gebrauchen."„Das hat Lewinsky mich auch gefragt. Und darüber haben wir beide schon vor zwanzig Jahren diskutiert.“Werner lächelte. Es war ein gutes, entwaffnendes Lächeln."Das haben wir. Oft genug. Trotzdem frage ich dich wieder. Die Zeit des Individualismus ist vorbei. Man kann nicht mehr allein stehen. Und die Zukunft gehört uns. Nicht der korrupten Mitte."509 blickte auf den Asketenkopf."Wenn dieses hier vorbei ist", sagte er langsam,"dann soll es mich wundern, wie lange es dauern wird, bis du ebenso mein Feind bist, wie die da auf den Türmen es jetzt sind."„Nicht lange. Wir hier hatten eine Notgemeinschaft gegen die Nazis. Die fällt weg, wenn der Krieg zu Ende ist.“509 nickte."Es soll mich ebenfalls wundem, wie lange es dauern würde, wenn ihr die Macht hättet, bis du mich einsperren ließest."„Nicht lange. Du bist immer noch gefährlich. Aber du würdest nicht gefoltert werden.“509 zuckte die Achseln."Wir würden dich einsperren und arbeiten lassen. Oder dich erschießen."„Das ist tröstlich. So habe ich mir euer goldenes Zeitalter immer vorgestellt.“„Deine Ironie ist billig. Du weißt, daß Zwang nötig ist. Er ist die Verteidigung für den Beginn. Später wird er nicht mehr erforderlich sein.“„Hoch“, sagte 509."Jede Tyrannei braucht ihn. Und jedes Jahr mehr; nicht weniger."Das ist ihr Schicksal. Und immer ihr Ende. Du siehst es hier."Nein. Die Nazis haben den fundamentalen Irrtum begangen, einen Krieg anzufangen, dem sie nicht gewachsen waren."
„Es war kein Irrtum. Es war eine Notwendigkeit. Sie konnten nicht anders. Hätten sie abrüsten müssen und Frieden halten, so wären sie bankrott gewesen.
«Es wird euch ebenso gehen.»
«Wir werden unsere Kriege gewinnen. Wir führen sie anders. Von innen.»
«Ja, von innen und nach innen. Ihr könnt die Lager hier dann gleich behalten. Und sie füllen.»
«Das können wir», sagte Werner völlig ernst.“Warum kommst du nicht zu uns? „wiederholte er dann.
«Genau deshalb nicht. Wenn du draußen an die Macht kämst, würdest du muh liquidieren lassen.
Ich dich nicht. Das ist der Grund.»Der weißhaarige Mann röchelte jetzt in großen Zwischenräumen. Sulzbacher kam herein.“Sie sagen, daß deutsche Flieger morgen früh das Lager bombardieren sollen. Alles zerstören."
„Eine neue Latrinenparole“, erklärte Werner."Ich wollte, es wäre schon dunkel. Ich muß nach drüben."
Сами си направете сметка само по обема на текста какво и колко е съкращавано. Искрено съжалявам, че в момента нямам възможност да го преведа, а и не го намирам на английски. Преполагам, че и на руски е орязан, защото това е една толкова откровена заявка на Ремарк, че комунизмът и националсоциализмът са двете страни на една и съща монета, че направо се чудех как Партията е пропуснала този роман между пръстите си. Ама не би! Той бил идеологически напаснат. Нищо ново под слънцето, но все пак не можах да замълча. Не съм съгласна така да се съсипе толкова чудесна работа на Ремарк, особено когато става дума за ключов момент в романа.
Не знам как е в новите преводи и издания на тази творба, ако има изобщо такива след 1989 година, но се надявам от все сърце да бъде направен актуален превод. При първа възможност ще предложа мой любителски опит под формата на коментар тук само на посочения от мен пасаж. Предварително се извинявам, че това ще отнеме време поради други належащи ангажименти, както и че ще е съвсем фен-превод.
Исках да спомена още някои особености, които ми направиха впечатление в този роман, но коментарът стана ужасно дълъг и ще ги спестя, освен това: Зашеметяващият за доста от работите на Ремарк детайл (пр. роклите на Лилиан в „Живот назаем“ или импресионистичните картини в стаята на стария евреин в „Триумфалната арка“). Та този детайл тук е в самото начало, изключително силен удар право в душата на читателя: слънчевата светлина, огряваща стените в бараката. Това ще кажа само. За останалото, нямам мои думи. Ремарк обаче е имал.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.