Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Funke Leben, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 34 гласа)
Сканиране
ckitnik (2013)
Разпознаване и корекция
etsatchev (2013)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2013)

Издание

Ерих Мария Ремарк. Искрица Живот

Немска. Второ издание

Издателство на ОФ, София, 1983

Редактори: Вера Андреева, Нина Цанева

Художник: Петър Петров

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректори: Ани Георгиева, Кева Панайотова


I

Скелет 509 повдигна бавно черепа си и отвори очи. Не знаеше дали е бил в безсъзнание или само е спал. Между едното и другото едва ли имаше още някаква разлика: гладът и изтощението отдавна се бяха погрижили за това. И двете бяха все едно и също потъване в бездънно тресавище, от което като че вече не можеше да се изплува.

509 се притаи за миг и се ослуша. Това беше старо лагерно правило; човек никога не знае от коя страна идва опасността, а докато е неподвижен, винаги има изгледи да остане незабелязан или да го помислят за мъртъв — прост природен закон, познат и на всеки бръмбар.

Не чу нищо подозрително. Постовете на картечните кули дремеха, а и зад него също всичко беше в покой. Той обърна внимателно глава и погледна назад.

Концентрационният лагер Мелерн дремеше мирно на слънце. Големият плац, наречен шеговито от есесовците танцова площадка, беше почти пуст. Само върху дебелите дървени колове вдясно от входната врата висяха четирима души с вързани на гърба ръце. Те бяха изтеглени с въжета толкова нависоко, че краката им не докосваха земята. Ръцете им бяха изкълчени. Двама огняри от крематориума се забавляваха, като хвърляха по тях от прозореца малки бучки въглища; но никой от четиримата не помръдваше. Висяха върху кръстовете вече половин час и сега бяха в несвяст.

Бараките в трудовия лагер изглеждаха пусти; работните групи не се бяха върнали още. Няколко души, дневални, притичаха през уличките. Вляво от голямата входна врата пред карцера седеше есесовският шарфюрер Бройер. Беше наредил да му поставят на слънце кръгла маса и плетен стол и пиеше кафе. Хубавото истинско кафе беше рядкост през пролетта на 1945 година, но преди малко Бройер бе удушил двама евреи, които гниеха в карцера вече от шест седмици, а според него това беше човеколюбива постъпка, която заслужава награда. С кафето старши готвачът му беше изпратил и сладкиш. Бройер ядеше бавно, с наслада. Особено много обичаше стафидите, с които тестото беше осеяно. По-старият евреин не му беше доставил почти никакво удоволствие, но по-младият излезе жилав: беше ритал и хъркал доста време. Бройер се хилеше сънливо и се вслушваше в долитащите звуци на лагерния оркестър, който репетираше зад разсадника. Свиреха „Рози от юг“ — любимия валс на коменданта, оберщурмбанфюрер Нойбауер.

509 лежеше в другата част на лагера близо до няколко дървени бараки, отделени с бодлив тел от големия трудов лагер. Наричаха ги Малкия лагер. В тях стояха затворниците, които бяха вече много слаби и не можеха да работят. Те бяха там, за да умрат. Почти всички умираха бързо, но нови прииждаха непрекъснато, преди другите да са измрели напълно. По този начин бараките оставаха винаги претъпкани. Често умиращите лежаха един върху друг даже в коридорите или мряха просто вън, на открито. В Мелерн нямаше газови камери. Комендантът се гордееше особено много с това. Обичаше да казва, че в Мелерн умирали от естествена смърт. Официално Малкия лагер се наричаше почивно отделение, но твърде рядко лагерници намираха в себе си достатъчно съпротивителна сила да понесат почивката повече от една-две седмици.

Една такава малка упорита група обитаваше барака 22. Наричаха се „ветераните“ — с последния остатък горчив хумор. 509 беше от тях. В Малкия лагер го доведоха преди четири месеца и за самия него беше истинско чудо, че все още е жив.

Черният пушек на крематориума се носеше насам. Вятърът го притискаше и той на кълба минаваше ниско над лагерните бараки. Миришеше мазно, сладникаво и предизвикваше повръщане. 509 не можа да свикне, макар че беше от десет години в лагера. Днес там горяха и останките на двама ветерани: часовникаря Ян Сибелски и университетския професор Йоел Буксбаум. Двамата бяха умрели в барака 22 и към обед бяха доставени в крематориума — впрочем, Буксбаум не напълно: липсваха три пръста, седемнадесет зъба, ноктите на краката му и част от половия му орган. Беше ги загубил при превъзпитаването в полезен член на обществото. Историята с половия орган предизвикваше голям смях на културните вечери в казармата на SS. Идеята бе на шарфюрера Гюнтер Щайнбренер, който бе дошъл в лагера отскоро. Просто като всички велики хрумвания — една инжекция с концентрирана солна киселина, нищо повече. С това Щайнбренер спечели веднага уважението на другарите си.

Мартенският следобед беше топъл, слънцето се чувствуваше вече; въпреки това 509 зъзнеше, макар че освен собственото си облекло носеше дрехите на още трима — куртката на Йозеф Бухер, палтото на вехтошаря Лебентал и скъсания пуловер на Йоел Буксбаум, който бараката бе спасила, преди да предаде трупа. Но когато човек е висок 1,78 м, а тежи по-малко от 35 кг, вероятно и кожено палто не би могло да го стопля достатъчно.

509 имаше право да лежи на слънце половин час. След това трябваше да се върне в бараката и да предаде заетите дрехи заедно със своята куртка, за да излезе следващият. Така бяха решили ветераните, след като отминаха студовете. Някои не желаеха. Те бяха много изтощени и след зимните мъки искаха само едно — да умрат на спокойствие в бараките; но старшият по стая Бергер настояваше сега да излизат за късо време на чист въздух всички, които още можеха да се държат на крака. Следващият беше Вестхоф; след него идваше Бухер. Лебентал се отказа; той беше зает с нещо по-полезно.

509 се обърна назад. Лагерът беше построен на височина и градът можеше да се види през бодливия тел. Той бе разположен в долината и далече долу, над гъмжилото от покриви, се издигаха черковни кули. Беше стар град с много черкви и крепостни насипи, с липови алеи и криви улички. На север се простираше новата част — с по-широки улици, гара, големи жилищни сгради, фабрики, медодобивни и стоманодобивни заводи, в които работеха лагерни групи. През града течеше река и в нейната широка дъга се отразяваха сънливо мостовете и облаците.

509 отпусна глава. Можеше да я държи изправена само за късо време. Черепът е нещо тежко, когато мускулите на врата са изтънели като конци, а видът на пушещите комини в долината те кара да чувствуваш глада повече от обикновено. Глад в мозъка — не само в стомаха. Стомахът беше привикнал от години с това и не беше способен на никакво друго усещане извън спазмения тъп ламтеж. Гладът в мозъка беше нещо по-лошо. Той пораждаше халюцинации и никога не изчезваше. Глождеше дори по време на сън. През зимата 509 бе употребил три месеца, за да прогони представата запържени картофи. Беше усещал миризмата им навсякъде, даже сред вонята на нужника. Сега го преследваше сланината. Сланина с яйца на очи.

Той погледна никеловия часовник, поставен на земята до него. Лебентал му го бе дал назаем. Беше скъпоценна собственост на бараката: полякът Юлиус Зилбер, който отдавна бе мъртъв, го промъкнал преди години в лагера. 509 видя, че му остават още десет минути, но въпреки това реши да се върне в бараката. Не искаше да заспива отново. Човек никога не знае дали ще се събуди пак. Внимателно се вгледа още един път по протежението на лагерната уличка. И сега не видя нищо, което би могло да представлява опасност. В същност той не я и очакваше. Предпазливостта беше у старите затворници по-скоро привичка, отколкото истински страх. Поради дизентерията Малкия лагер беше под лека карантина и есесовците идваха рядко в него. Освен това през последните години надзорът в целия лагер беше значително по-слаб отпреди. Войната се чувствуваше все по-силно и част от хората на SS, които дотогава геройски бяха мъчили и убивали само беззащитни затворници, най-сетне бяха изпратени на фронта. Сега, през пролетта на 1945 година, лагерът разполагаше само с една трета от предишните есесовски отряди. Вътрешната управа отдавна беше възложена на затворници. Всяка барака си имаше блоков старши и няколко старши по стая; начело на работните групи стояха капоси[1] и началници, а на целия лагер — старши, по лагер. Всички бяха затворници. Контролът се извършваше от лагерфюрери, блокфюрери и групенфюрери; всички те бяха есесовци. Отначало лагера имаше само политически затворници; после в течение годините при тях бяха докарали значителен брой обикновени престъпници от препълнените затвори в града в областта. Групите се различаваха по цвета на платнените триъгълници, които заедно с номерата бяха пришити върху дрехите на затворниците. На политическите бяха червени, на криминалните — зелени… Евреите носеха освен това и по един жълт триъгълник, така че двата триъгълника един върху друг образуваха звездата на Давид.

509 взе палтото на Лебентал и куртката на Йозеф Бухер, наметна ги на раменете си и запълзя към бараката. Чувствуваше се по-уморен от обикновено, пълзенето го затрудняваше. След малко земята започна да се върти под него. Той спря, затвори очи и почна да диша дълбоко, за да се съвземе. В този миг сирените в града завиха.

Отначало бяха само две. Няколко секунди по-късно станаха няколко, а веднага след това сякаш почна да вие целият град. Виеше от покривите и улиците, от кулите, от фабриките, лежеше неподвижен, открит на слънцето. Само виеше като парализирано животно, което вижда смъртта, а не може да избяга; виеше със сирени срещу небето, в което цареше пълен покой.

509 се сви веднага. Беше забранено да си вън от бараката при въздушна тревога. Той би могъл да се изправи и да изтича, но беше много слаб, за да може да стигне бързо, а бараката беше далеч; през това време някой нервен новак от караула би могъл да стреля по него. Затова изпълзя колкото се може по-бързо няколко метра назад до една трапчинка, намести се в нея и се покри със заетите дрехи. Приличаше на умрял. Такова нещо се случваше често и не пораждаше съмнение. И без това тревогата нямаше да трае дълго. През последните месеци в града имаше тревога всеки няколко дена, но досега нищо не беше се случило. Самолетите прелитаха винаги по посока на Хановер и Берлин.

Сирените на лагера също започнаха да вият. След известно време дойде втората тревога. Виенето се усилваше и утихваше, като че на някакъв огромен грамофон се въртеше изхабена плоча. Самолетите наближаваха града. 509 знаеше и това. То не го тревожеше. Негов враг беше най-близкият картечар, който би забелязал, че не е мъртъв. Това, което ставаше зад бодливия тел, не му влизаше в работата.

Дишаше трудно. Застоялият въздух под палтото беше като черна вата, която се напластяваше все по-плътно върху него. Лежеше в трапчинката като в гроб и постепенно започна да му се струва, че това наистина е неговият гроб, че никога няма да стане, че вече това е краят и ще остане да лежи тук, ще умре, надвит най-сетне от последната слабост, срещу която тъй дълго се беше борил. Опита се да и се противопостави, но това помогна малко; само усети още по-силно, че някакво странно безволно очакване прониква в него и над него, като че изведнъж всичко започва да чака — чакаше градът, чакаше въздухът, чакаше светлината. Беше като в началото на слънчево затъмнение, когато цветовете добиват оловен оттенък и се поражда далечно предчувствие за безслънчев мъртъв свят — празно пространство, очакване без дъх дали смъртта ще ни отмине още веднъж или не.

 

 

Ударът не беше силен, но беше неочакван. И дойде от страна, която изглеждаше по-защитена от останалите. 509 го усети като болезнен тласък, дълбоко от земята към стомаха. Същевременно във воя отвън се вряза някакво пискливо стоманено бучене, което усилваше бясно, подобно на воя на сирените, но все пак съвсем различно. 509 не разбра какво бе почувствувал по-напред — удара от земята или бученето и последвалия трясък. Но осъзна, че тези две неща са липсвали при всички предишни тревоги, а когато сега се повториха още по-близо и по-силно, над и под него, той разбра най-после какво става: за пръв път самолетите не бяха отминали. Те бомбардираха града. Земята продължаваше да се тресе. 509 имаше чувството, че го удрят огромни подземни гумени палки. Изведнъж се събуди напълно. Смъртната умора бе отлетяла като дим във вихрушка. Всеки тласък от земята отговаряше на тласък в мозъка му. Известно време продължи да лежи спокойно — после, почти без да съзнава какво прави, промъкна внимателно ръка напред и повдигна палтото от лицето си, колкото да вижда града.

В този миг гарата под него се разглоби, бавно и игриво се издигна във въздуха. Изглеждаше почти забавно как златният купол прелита над дърветата в градския парк и изчезва зад тях. Като че тежките експлозии нямаха нищо общо с това — всичко ставаше много бавно — звукът от противосамолетната артилерия се губеше като джафкане на териер в басовия лай на голям дог. При следващия мощен удар една от кулите на черквата „Св. Катерина“ започна да се накланя. И тя падна съвсем бавно и при падането се разчупи полека на няколко парчета — като че всичко това ставаше при забавено въртене на филмова лента, а не в действителност.

Гейзери от дим никнеха като гъби между сградите. И сега 509 нямаше чувство за разрушение; невидими великани играеха долу, това беше всичко. От комините и незасегнатите части на града все още мирно се издигаше дим; реката отразяваше както преди облаците, а белите гугли на противосамолетната артилерия обрамчваха небето, като че то беше безобидна възглавница, чиито шевове се пукаха един подир друг и сипеха на всички страни сивобели валма памук.

Една бомба падна далеч извън града, в ливадите, които се простираха към лагера. 509 все още не изпитваше страх; всичко това беше много далеч от тесния свят, който единствен му беше сега познат. Човек можеше да се бои от запалена цигара, допряна до очите или до тестисите, от седмиците в гладния бункер, от каменния ковчег, в който не може нито да се стои, нито да се лежи, от гимнастическата коза, върху която премазваха бъбреците от бой; от камерите за измъчване, в лявото крило до входа — от Щайнбренер, от Бройер, от лагерфюрера Вебер, — но всичко това беше донякъде избледняло, откакто го бяха пратили в Малкия лагер. Трябваше да си налагаш да забравяш бързо, за да имаш сили да издържиш. Освен това, след десет години изтезания концентрационният лагер Мелерн се беше поуморил; даже на един новоизлюпен, пълен с идеали есесовец постепенно дотягаше да мъчи скелети. Те не издържаха и не реагираха достатъчно. Само когато идваха здрави, годни да страдат попълнения старото патриотично усърдие пламваше отново. Тогава нощем се чуваше обичайният вой и есесовците изглеждаха малко по-възбудени — като след хубаво свинско печено с картофи и червено зеле. А иначе лагерите в Германия през годините на войната бяха станали почти хуманни. Убиваха с газ, пребиваха, разстрелваха и само изкараха хората да работят до пълно изтощение, след което ги оставяха да умрат от глад. Това, че от време на време изгаряха в крематориума някого, се дължеше по-скоро на преумора и на обстоятелството, че някои скелети не можеха да се движат, а не на злост. То се случваше наистина само когато трябваше бързо да се направи място за нови транспорти чрез масови ликвидации. Даже лишаването от храна на неработоспособните в Мелерн не се извършваше безчовечно; в Малкия лагер все пак даваха по нещо за ядене и ветераните като 509 бяха успели да счупят рекорда и да останат живи.

 

 

Изведнъж бомбардировката секна. Само противосамолетната артилерия беснееше още. 509 повдигна палтото малко по-високо, така че можа да види най-близката картечна кула. Площадката беше пуста. После погледна надясно и след това наляво. И на тези кули нямаше постове. Навсякъде есесовците бяха слезнали долу и се бяха прислонили на сигурно място; те имаха добри противовъздушни скривалища близо до казармите. 509 отметна палтото назад и допълзя по-близо до бодливия тел. Подпря се на лакти и се втренчи надолу към долината.

Градът гореше сега от всички страни. Това, което по-рано бе приличало на игра, сега бе станало действителност: огън и разрушение. Димът се беше разположил по улиците като огромно хищно мекотело — жълт и черен, и поглъщаше къщите. През него проблясваха пламъци. От гарата изригна голям сноп искри. Пречупената кула на черквата „Св. Катерина“ започна да гори, огнени езици като бледи светкавици се стрелкаха по нея. Безучастно, като че нищо не беше станало, слънцето не помръдваше в златния си ореол над всичко това и изглеждаше почти недействително, че небето — в синьо и бяло, си оставаше все така приветливо и че горите и височините наоколо лежаха все така спокойно, и безучастно в меката светлина — като че само градът бе под проклятието на някаква неведома мрачна присъда.

509 гледаше към низината. Бе забравил всякаква предпазливост и гледаше втренчено надолу. Познаваше града само през бодливия тел, никога не беше ходил в него; но през десетте години, които бе прекарал в лагера, той беше станал за него повече от обикновен град.

 

 

В началото градът беше почти непоносим образ на изгубената свобода. Ден след ден го бе гледал той; беше гледал неговия безгрижен живот, когато след специалната обработка на лагерфюрера Вебер едва можеше още да пълзи; беше гледал неговите черква и къщи, когато бе висял с изкълчени ръце на кръста; беше гледал през пролетта белите лодки по реката и автомобилите, които се носеха, докато той пикаеше кръв от смазаните си бъбреци; очите му бяха горели, когато го беше гледал, и да го гледа бе също мъчение, мъчение, което се прибавяше към всичките други в лагера.

Тогава започна да го мрази. Беше минало време, а нищо не се бе променило в него, все едно какво бе ставало тук горе. Всеки ден димът на кухненските му печки се издигаше нагоре, безучастен към пушека на крематориума; неговите игрища и паркове бяха огласяни от весела врява, докато стотици преследвани същества по същото време издъхваха върху лагерния дансинг; групи празнично настроени хора тръгваха всяко лято от него на излети в горите, а арестантските колони извличаха своите мъртви и убити от каменоломните; беше го намразил, защото мислеше, че той и другите затворници са завинаги забравени от него.

Накрая и омразата угасна. Борбата за кора хляб беше станала по-важна от всичко друго, а също така съзнанието, че омразата и спомените могат да разрушат един застрашен живот също толкова, колкото и болката. 509 беше научил да се свива в пашкул, да забравя и да не се грижи за нищо друго, освен за голото съществование час след час. Градът му беше станал безразличен и неизменният му изглед беше смътен символ за това, че и неговата съдба няма вече да се промени.

Сега градът гореше. Той чувствуваше как ръцете му треперят, опита се да се овладее, но не можа; треперенето се засили, главата го болеше. Като че беше празна и някой барабанеше отвътре.

Затвори очи. Не го искаше. Не искаше да допусне пак каквото и да било да пусне корен в него. Беше потъпкал и погребал всякаква надежда. Отпусна ръце на земята и сложи лицето си върху тях. Градът не го интересуваше. Не искаше да го интересува. Искаше и занапред слънцето да пече равнодушно мръсния пергамент, който беше опънат вместо кожа на черепа му, искаше да диша, да пощи въшки, да не мисли за нищо — така, както беше правил от дълго време насам.

Но не можеше. Трепетът в него не спираше. Претърколи се по гръб и се излегна. Над него се простираше небето с облачета от противосамолетните снаряди. Те се разсейваха бързо и вятърът ги отнасяше. Лежа известно време така, но и това му се стори нетърпимо. Небето се превърна в бледосиня пропаст, в която сякаш бе литнал. Обърна се и седна. Към града вече не погледна. Загледа се в лагера. За първи път го гледаше така, като че очакваше помощ оттам.

Бараките дремеха на слънце както преди. Четиримата върху танцовата площадка все още висяха на кръстовете. Шарфюрер Бройер беше изчезнал, но димът от крематориума все още струеше, макар и по-рехав. Или изгаряха деца, или е било заповядано да се спре работата.

509 си наложи да наблюдава съвсем внимателно. Това беше неговият свят. Никаква бомба не го беше улучила. Неумолим както винаги, той беше там. Принадлежеше единствено на него; онова там, вън, от другата страна на бодливия тел, не го засягаше.

В този момент противосамолетната артилерия замлъкна. Като че обръчът на шума, който го стягаше здраво, се беше скъсал. За секунда повярва, че всичко е само сън и току-що се събужда. Рязко се обърна.

Не беше сънувал. Градът беше там и гореше. Дим и разрушения, и все пак това го засягаше някак. Вече не можеше да разпознае какво е било улучено, виждаше само дим и огън, всичко друго се мержелееше, пък и беше все едно: градът гореше, градът, който изглеждаше неизменен и неразрушим като лагера. Той се стресна. Изведнъж му се стори, че от кулите всички картечници на лагера са насочени към него. Бързо се огледа. Нищо не беше станало. Кулите бяха пусти както преди. И по уличките не се мяркаше жива душа. Но това не променяше нищо — див страх го беше сграбчил за врата и го разтърсваше. Не искаше да умре! Сега не! Сега вече не! Събра набързо дрехите си и запълзя назад. При това се спъна в палтото на Лебентал, запъшка и запроклина, измъкна го изпод коленете си и продължи да пълзи към бараката, дълбоко развълнуван и объркан — като че го гонеше нещо друго, а не само смъртта.

Бележки

[1] Капоси — отговорници.