Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (9)

IX

Следващото въздушно нападение дойде два дни по-късно. Сирените започнаха да вият в 8 часа вечерта. Малко след това паднаха първите бомби. Те падаха бързо като силен дъжд, а експлозиите заглушаваха огъня на противосамолетната артилерия. Чак към края се чуха по-едрокалибрените.

Мелернският вестник не издаде повече нов брой, той гореше. Машините се топяха. Ролките хартия избухваха в черното небе и зданието полека се сгромоляса.

„Сто хиляди марки — мислеше Нойбауер. — Там изгарят сто хиляди марки, които са мои. Сто хиляди марки. Не знаех, че толкова много пари могат да изгорят така лесно. Тези свини! Да знаех, щях да вложа парите си в мина. Но и мините горят. И тях ги бомбардират. И те не са сигурни вече. Рурската област била опустошена. Има ли вече нещо сигурно?“

Униформата му беше сива от хартиена пепел. Очите му бяха червени от дима. Тютюневият магазин отсреща, който също му принадлежеше, бе в развалини. Вчера все още златна мина, днес купчина пепел. Други тридесет хиляди марки. Даже може би четиридесет. През една-единствена нощ човек може да загуби много пари. Партията? Всеки мислеше за себе си. Осигуровката? Биха фалирали, ако трябваше да се изплати всичко, което беше опустошено тази вечер. Той бе застраховал всичко твърде евтино. Неуместна пестеливост. Беше невероятно освен това да се признаят загуби от бомбите. След войната щяло да има голямо обезщетяване, така се казваше винаги; след победата противникът щял да плати всичко. Голяма надежда! Вероятно ще има дълго да се чака. А сега беше вече много късно, за да започва отново. Пък и защо? Какво ли ще подпалят утре?

Той се взираше в червените напукани стени на магазина. „Германска стража“; 5000 пури „Германска стража“ бяха изгорели също. Добре. Все едно. Но защо беше доносничил тогава за щурмфюрер Фрайберг? Дълг? Глупости, дълг! Там гореше неговият дълг. Изгаряше. Общо 130 хиляди марки. Още един такъв пожар, няколко бомби върху доходната сграда на Йозеф Бланк, няколко в градината и в неговия собствен дом — това можеше да стане още утре — и той би бил отново там, откъдето беше започнал. Даже и това не! Сега е по-стар! В по-лошо положение! Защото… Тихомълком върху него връхлетя нещо, нещо, което винаги го беше дебнало, по ъглите, пропъждано, подплашвано, недопущано, докато неговият собствен имот беше непокътнат… съмнението и страхът, които досега бяха държани в шах посредством един по-силен противострах — изведнъж разбиха кафезите си и се втренчиха в него, настаниха се в развалините на тютюневия магазин, яхнаха руините на издателството, хилеха му се, а техните нокти се протягаха заплашително към бъдещето. Дебелият, зачервен врат на Нойбауер плувна в пот, той отстъпи неуверено назад и за миг не виждаше вече нищо, знаеше, и въпреки това не искаше да си признае, че войната не може вече да бъде спечелена.

— Не — каза той високо. — Не, не… трябва… фюрерът… някакво чудо… въпреки всичко… естествено…

Огледа се. Нямаше никого. Нямаше даже кой да гаси.

 

 

Най-после Зелма Нойбауер млъкна. Лицето й беше подпухнало, коприненият френски пеньоар беше със следи от сълзи, а дебелите й ръце се тресяха.

— Тази нощ те няма да се върнат — казваше Нойбауер неуверено. — Нали целият град вече гори. Какво ще бомбардират още?

— Къщата ти, твоето доходно здание. Градината ти. Те са още непокътнати, нали?

Нойбауер овладя яда си и внезапния страх, че може да стане така.

— Глупости! Специално за тях няма да дойдат.

— Други къщи. Други магазини. Други фабрики. Има още достатъчно.

— Зелма…

Тя го прекъсна.

— Можеш да казваш каквото си искаш. Аз ще дойда горе! — лицето й отново се зачерви. — Ще се кача горе при тебе в лагера, пък ако трябва, ще спя и при затворниците! Не оставам тук в града! В тази мишеловка! Не искам да загина! Разбира се, на теб ти е все едно, щом си на сигурно място. Далеч от опасността! Както винаги! Ние да му берем грижата! Такъв си бил винаги!

Нойбауер я погледна обидено.

— Никога не съм бил такъв. Ти знаеш! Погледни дрехите си! Обущата! Твоите пеньоари! Всичко е от Париж! Кой ти ги купи? Аз! Твоите шевици! Най-финото от Белгия! Аз ги купих. Твоето кожено палто! Кожената завивка! Накарах да ги донесат от Варшава за теб. Погледни припасите в зимника. Къщата си! Добре се грижех за тебе!

— Ти си забравил едно нещо. Ковчег. Можеш още сега набързо да го купиш. Утре сутринта ковчезите ще поскъпнат. И без това в Германия едва се намират вече. Но можеш да накараш и в твоя лагер горе да направят един. Нали имаш достатъчно хора за това.

— Така ли? Това е, значи, твоята признателност! Благодарността за всичко, което съм рискувал! Това е твоята благодарност!

Зелма не го слушаше.

— Не искам да изгоря! Не искам да бъда разкъсана на парчета! — Тя се обърна към дъщеря си. — Фрая! Чуваш ли баща си! Твоят роден баща! Всичко, което искаме, е да спим нощем в неговата къща горе. Нищо повече. Да спасим живота си. Той отказва. Партията. Какво ще каже Диц? Какво казва Диц за бомбите? Защо партията не прави нищо? Партията…

— Спокойно, Зелма!

— Спокойно, Зелма! Чуваш ли, Фрая? Спокойно! Застани мирно! Умри спокойно! Спокойно, Зелма! Това е всичко, което той знае.

— Петдесет хиляди души са в същото положение — каза Нойбауер уморено. — Всички.

— Петдесетте хиляди души не ме засягат. Петдесетте хиляди души няма да се разтревожат, ако аз пукна. Спести си твоята статистика за партийни речи.

— Боже мой!

— Боже! Къде е бог? Вие го пропъдихте! Не ми споменавай бога!

„Защо не я плесна веднъж? — мислеше си Нойбауер. — Защо станах изведнъж така въздържан. Трябваше да я плесна. Да бъда строг и енергичен! Загубих 130 хиляди марки! А тази ревнала жена! Да бъда строг! Да! Да спася! Какво? Какво да спася? Накъде?“

Той седна в едно кресло. Не знаеше, че това е изящен гобленов фотьойл от XVIII в. от дома на графиня Ламбер — за него то беше само кресло с пищна външност. Затова го беше купил преди няколко години заедно с някои други неща от един майор, който бе дошъл от Париж.

— Донеси ми шише бира, Фрая.

— Донеси му едно шише шампанско, Фрая! Да го изпие, преди да хвръкне във въздуха. Пуф, пуф, пуф! Нека гръмнат тапите, трябва да полеем победите!

— Остави това, Зелма.

Дъщеря му отиде в кухнята. Жената се изправи.

— Значи: да или не! Ще се качим ли тази вечер горе или не!

Нойбауер погледна ботушите си. Те бяха покрити с пепел. За 130 хиляди марки пепел.

— Ще има клюки, ако го направим. Не че не е разрешено, но досега не сме постъпвали така. Ще кажат, че искам да използувам предимствата си пред другите, които са принудени да останат тук, долу. А горе засега е по-опасно оттук. Сега идва вече ред на лагера да бъде бомбардиран. Там ние имаме важни във военно отношение служби.

В това имаше нещо вярно, но истинската причина за отказа беше желанието на Нойбауер да остане сам. Горе той имаше свой частен живот, както сам казваше. Вестници, коняк, понякога една жена, която тежи тридесет килограма по-малко от Зелма — човек, който го слуша, когато говори, и го превъзнася като мислител, мъж и изтънчен кавалер. Едно невинно удоволствие, което беше необходим отдих в борбата за живот.

— Нека говорят, каквото си искат! — заяви Зелма. — Ти трябва да се погрижиш за семейството си!

— За това ще поговорим по-късно. Сега трябва да отида и в партийния дом. Да видя какво ще се реши там. Може би вече са взети мерки за настаняване на хората по селата. Сигурно тези, които са загубили къщите си. И може би ще можете и вие…

— Никакво може би! Ако остана в града, ще тичам и ще викам, ще викам.

Фрая донесе бирата. Не беше студена. Нойбауер вкуси от нея, овладя се и стана.

— Да или не? — запита Зелма.

— Аз ще се върна. Тогава ще си поговорим. Първо трябва да узная нарежданията.

— Да или не!

Нойбауер видя, че Фрая му кима зад гърба на майка си и му прави знак засега да се съгласи.

— Добре, да — каза той унило.

Зелма Нойбауер отвори уста. Напрежението се изпари от нея като газ от балон. Тя се отпусна по очи върху дивана, който беше също от гарнитурата от XVIII в. Сега тя беше само купчина мека плът, разтърсвана от хълцания.

— Не искам да пукна, не искам, при всичките ни хубави неща, сега не…

Над разрошените й коси овчарите и овчарките от гобленовата тапицерия се взираха в празното пространство весело и равнодушно, с ироничната усмивка на осемнадесети век.

Нойбауер я наблюдаваше погнусен. На нея й беше лесно; викаше и пищеше — но кой се интересуваше от това, което ставаше в него? Той трябваше да преглъща всичко. Да бъде оптимист; скала сред морето. Сто и тридесет хиляди марки. Тя даже не го попита за това.

— Наглеждай я добре! — каза той късо на Фрая и излезе.

 

 

В градината зад къщата бяха двамата руски пленници. Те работеха още, при все че беше тъмно. Така бе наредил Нойбауер преди няколко дни. Той искаше да се прекопае бързо едно парче земя. Искаше да насади там лалета. Лалета, босилек, малко магданоз и някои кухненски подправки. Той обичаше подправките в салата и в сосове. Но това беше преди няколко дни. Оттогава — цяла вечност. Сега можеше да насади там изгорени пури, разтопено олово от вестника.

Като видяха, че Нойбауер идва, пленниците се наведоха над лопатите си.

— Какво се пулите? — попита той. Сдържаният яд избухна изведнъж.

По-старият от тях отговори нещо на руски.

— Пулите се, казах аз! И сега се пулиш, болшевик такъв! Нахално даже! Радваше се, значи, че частната собственост на честните граждани се разрушава, нали?

Русинът не отговори нищо.

— Хайде, работете, мързеливи кучета!

Русите не го разбраха. Те го гледаха и се опитваха да отгатнат какво иска да каже. Нойбауер замахна с крак и ритна единия в корема. Човекът падна и след това се надигна бавно. Изправи се на лопатата си, като я държеше здраво в ръце. Нойбауер видя очите му и ръцете, които бяха стиснали лопатата. Изпита страх като удар на нож в корема и посегна към своя револвер.

— Негодяй! Ще се противиш, а?

Той го удари с дръжката на револвера между очите. Русинът падна и не стана вече. Нойбауер дишаше тежко.

— Можех да те застрелям — пъхтеше той, — ще се съпротивлява! Иска да вдига лопата, за да удря! Разстрел! Много съм добър към тях, това е то. Друг би го разстрелял! — Той погледна войника от охраната, който стоеше мирно настрана. — Друг би го застрелял. Вие видяхте как искаше да вдигне лопатата!

— Тъй вярно, господин оберщурмбанфюрер.

— Е, добре. Хайде, излейте му една кана вода върху главата.

Нойбауер погледна другия русин. Мъжът копаеше ниско приведен над лопатата си. Лицето му беше безизразно. В съседния двор някакво куче лаеше като бясно. Вятърът развяваше бельо. Нойбауер усети, че устата му е пресъхнала. Излезе от градината. Ръцете му трепереха. „Какво става? — мислеше той. — Страх? Не ме е страх. Мене не. Не и от един загубен русин. Тогава от какво? Какво става с мене? Нищо няма! Аз съм само много коректен, нищо повече. Вебер би убил този тип от бой. Диц би го застрелял на място. Аз не. Аз съм сантиментален, това е моята грешка. Това е моята грешка във всичко. Със Зелма също.“

Колата чакаше вън. Нойбауер се изпъчи.

— Към новия партиен дом, Алфред. Улиците до там разчистени ли са?

— Само ако обиколим града.

— Добре. Карай по обиколния път.

Колата обърна. Нойбауер видя лицето на шофьора.

— Случило ли се е нещо, Алфред?

— Майка ми загина.

Нойбауер не можеше да си намери място. Чувствуваше се неловко. Сто и тридесет хиляди марки, виковете на Зелма, а сега трябваше и да утешава.

— Моите съболезнования, Алфред — каза той късо, по военно, за да сложи край на това. — Свини! Убийци на жени и деца!

— Ние също ги бомбардирахме — Алфред гледаше улицата пред себе си. — Първи! И аз бях там. Във Варшава, Ротердам и Ковънтри. Преди да бъда ранен и да ме уволнят.

Нойбауер го погледна смаяно. Какво става днес? Първо, Зелма, а сега шофьорът! Всичко ли се разпада?

— Това беше друго, Алфред — каза той. — Нещо съвсем друго. Онова беше стратегическа необходимост! Това тук е чисто убийство.

Алфред не отговори. Той мислеше за майка си, за Варшава, за Ротердам и Ковънтри и за дебелия германски военновъздушен маршал, и зави с колата зад ъгъла.

— Не трябва да мислим така, Алфред. Това е почти държавна измяна! Разбира се, в момента на вашата болка то е естествено, но е забранено. Все едно, че не съм чул нищо. Заповедта си е заповед. Това е достатъчно за нашата съвест. Разкаянието не е присъщо за германеца. Също и непозволените мисли. Фюрерът знае какво прави. Ние го следваме и толкоз. На тези масови убийци ще се заплати! Двойно и тройно! С нашите тайни оръжия! Ще ги смъкнем на колене. Сега вече обстрелваме Англия ден и нощ с нашите снаряди „Фау едно“. Ще изпепелим целия остров с всичките нови открития, които имаме. В последния момент! И Америка също! Ще трябва да ни заплатят! Двойно и тройно! Двойно и тройно! — повтаряше Нойбауер и пак стана самоуверен, и сам почти повярва в думите си.

Извади една пура от кожената си табакера и отхапа върха й. Искаше да говори още. Внезапно бе почувствувал голяма нужда от това. Но като видя стиснатите устни на Алфред, млъкна. „Кого го е грижа за мен — помисли той. — Всеки се занимава само със себе си. Би трябвало да отида в градината извън града.“ Питомните зайци — меки, пухкави, с червени очи в тъмнината. Винаги, още като момче, беше искал да има зайци. Баща му не разрешаваше. Сега имаше. Миризма на сено, кожа и свежи листа. Чувството на сигурност от детските спомени. Забравени сънища. Понякога човек се чувствува ужасно сам. Сто и тридесет хиляди марки. Като момче беше имал най-много седемдесет и пет пфенига. Два дни по-късно му ги бяха откраднали.

 

 

Избухваше пожар след пожар. Старият град гореше като прахан. Той се състоеше почти само от дървени къщи. Реката отразяваше пламъците и като че също гореше.

Ветераните, които можеха да ходят, седяха на черна купчина пред бараката. Пред заруменелия мрак те можеха да видят, че картечните гнезда са още празни. Небето беше облачно; меките сиви облаци бяха озарени като пера на фламинго. Огънят искреше даже в очите на мъртвите, които лежаха зад тях, натрупани един върху друг.

Лек шум от стъпки пробуди вниманието на 509. Над земята изникна лицето на Левински. 509 си пое дълбоко дъх и стана. Той бе чакал този миг, откак можеше да пълзи отново. Можеше да остане седнал, но стана; искаше да покаже на Левински, че може да върви и че не е недъгав.

— Всичко в ред ли е? — запита Левински.

— Естествено. Не се предаваме така лесно.

Левински кимна.

— Можем ли да говорим някъде?

Те минаха зад купчината мъртъвци. Левински се огледа бързо.

— При вас постовете не са се върнали.

— Тук няма много нещо за пазене. Никой от нас няма да побегне.

— И аз мисля така. А нощем не ви ли проверяват?

— Почти никога.

— А как е денем? SS идва ли често в бараките?

— Почти никога. Боят се от въшки, дизентерия и тифус.

— А вашият блокфюрер?

— Идва само за проверките. Иначе не се грижи за нас.

— Как се казва?

— Болте. Шарфюрер е.

Левински кимна.

— Тук блоковите старши също не спят в бараките, нали? Само старшите по стая. Как е вашият?

— Ти говори неотдавна с него. Бергер. Не бихме могли да имаме по-добър.

— Да не е лекарят, които сега работи в крематориума?

— Да. Добре си осведомен.

— Ние събрахме сведения за него. Кой е вашият блоков старши?

— Хандке. Зелен. Преди няколко дни преби с ритници един наш.

— Строг?

— Не. Подъл. Но за нас знае малко. Също се страхува да не се зарази от нещо. Познава само неколцина от нас. Лицата се изменят много бързо. Блокфюрерът знае още по-малко. Проверките са възложени на старшите по стая. Тук може да се направи доста нещо. Това искаше да знаеш, нали?

— Да, това исках да узная. Ти ме разбра — Левински погледна изненадан червения триъгълник върху куртката на 509. Не беше очаквал толкова много. — Комунист? — попита той.

509 поклати глава.

— Социалдемократ?

— Не.

— Какво тогава? Все пак трябва да си някакъв.

509 го погледна. Кожата около очите му беше още оцветена от вътрешните кръвоизливи. Затова очите му изглеждаха по-светли; те блестяха почти прозрачни в светлината на огъня, като че не принадлежаха на тъмното, обезобразено от бой лице.

— Една човешка развалина, ако това ти стига.

— Какво?

— Е, добре. Нищо.

Левински се сепна за миг.

— А, така, идеалист — каза той тогава със следа от добродушно презрение. — Е, добре, както искаш. Само да можем да разчитаме на вас.

— Това можете. На нашата група. Ония, които седят оттатък. Те са тук най-отдавна. — 509 изкриви устни. — Ветерани.

— А другите?

— И те са сигурни. Мюсюлмани. Сигурни като мъртъвци. Карат се само за малко храна и за възможността да умрат легнали. Нямат вече сили за предателство.

Левински погледна 509.

— Значи, бихме могли да скрием някого за малко при вас, нали? Няма да бие на очи? Поне за няколко дена?

— Не. Ако не е много тлъст.

Левински се направи, че не забелязва иронията. Той се приближи.

— При нас нещо витае из въздуха. В някои бараки червените блокови старши са заменени със зелени. Говори се за транспорти в неизвестността. Ти знаеш какво значи това.

— Да. Транспорти към лагерите за унищожаване.

— Правилно. Говори се също и за масови ликвидации. Новината бе донесена от хора, които идват от други лагери. Трябва да сме готови. Да организираме отбраната си. SS не бива да ни измъкне просто така. Досега не бяхме помислили за вас.

— Смятахте, че ние тук ще изпопукаме като полумъртви риби, нали?

— Да. Но сега вече не. Ще имаме нужда от вас, за да укрием за известно време някои по-важни хора, когато оттатък стане опасно.

— Болницата не е ли вече сигурна?

Левински го погледна пак.

— Значи, и това знаеш?

— Да, зная го все още.

— Беше ли оттатък при нас в движението?

— Все едно — каза 509. — Сега как е?

— Болницата — отвърна Левински с променен тон — не е както преди. Неколцина от нашите хора са още вътре, но от някое време насам там държат строго.

— Как е тифусното отделение.

— То е още наше. Но не е достатъчно. Имаме нужда и от други възможности за укриване на хора. В нашата барака можем да правим това само за няколко дена. Трябва да имаме винаги пред вид изненадващите нощни проверки на SS.

— Разбирам — каза 509. — Вие имате нужда от място като това, дето всичко се мени бързо и се проверява малко.

— Точно така. И дето контролът е в ръцете на хора, на които можем да се облегнем.

— Такова нещо ще намерите при нас.

„Рекламирам Малкия лагер като някаква хлебарница“ — си помисли 509 и каза:

— Какво беше това с Бергер, за което сте събирали сведения?

— Службата му в крематориума. Там нямаме човек. Би могъл да ни държи в течение.

— Той може. В крематориума вади зъби и подписва смъртни актове или нещо подобно. И е там от два месеца. Предишният лекар, затворник, бе отправен с един транспорт неизвестно къде при смяната на бригадата в крематориума. След това там беше за няколко дни един друг зъболекар, но той умря. После извикаха Бергер.

Левински кимна.

— Тогава той разполага с още два-три месеца. Това е достатъчно засега.

— Да, достатъчно е — вдигна зелено-синьото си лице 509. Той знаеше, че всеки четири-пет месеца хората, които работеха в крематориума, биваха сменявани и изпращани за задушаване с газ в някой лагер на смъртта. Това беше най-простият начин да се отървеш от свидетелите, които бяха видели твърде много. Затова Бергер вероятно нямаше да живее повече от четвърт година. Но четвърт година беше дълго време. Много неща можеха да се случат. Особено с помощта на трудовия лагер.

— А ние какво можем да очакваме от вас, Левински? — запита 509.

— Същото, каквото ние от вас.

— Това не е много за нас. Засега нямаме кого да крием. Ние имаме нужда от храна. Храна.

Левински помълча малко.

— Не можем да се грижим за цялата барака — каза той после. — Ти сам знаеш!

— Не става дума за това. Ние сме десетина души. Мюсюлманите и без това не могат да бъдат спасени.

— Ние също имаме много малко. Иначе не биха идвали ежедневно нови хора насам.

— Знам това. Не говоря за засищане. Искаме само да не умрем от глад.

— Налага ни се да отделяме каквото можем за тези, които сега вече крием при нас. Нали не получаваме за тях. Но ще направим възможното. Това достатъчно ли е?

509 си помисли, че е хем достатъчно, хем почти нищо. Едно обещание — но той не можеше да иска повече, преди бараката да е заслужила.

— Достатъчно е — каза той.

— Добре. Сега да поговорим и с Бергер. Той може да ви бъде свръзка, нали има право да идва в нашия лагер. Така е най-просто. С другите можеш да се заемеш ти. По-добре е по възможност по-малко хора да знаят за мен. Винаги само една-единствена свръзка от група до група и една резервна. Старо правило, което знаеш, нали?

Левински погледна строго 509.

— Зная го — отвърна 509.

 

 

Левински изчезна пълзешком в румения мрак зад бараката към нужника и изхода. 509 се промъкна назад. Изведнъж се почувствува много уморен. Като че цели дни беше говорил и мислил напрегнато. След завръщането си от карцера бе разчитал твърде много на този разговор. Главата му се маеше. Долу градът пламтеше като огромна ковачница. Той пропълзя до Бергер.

— Ефраим — рече той. — Мисля, че сме спасени.

Ахасфер се приближи.

— Говори ли с него?

— Да, старче. Те искат да ни помогнат. И ние на тях.

— Ние на тях?

— Да — рече 509 и се изправи. Главата му не се маеше вече. — И ние на тях също. Едната ръка мие другата.

Нещо като безумна гордост звучеше в гласа му. Те не искаха нищо даром; услуга за услуга. Още бяха годни за нещо. Даже на Големия лагер можеха да помогнат. Един по-силен вятър би могъл да ги отвее при тяхната телесна слабост, толкова мършави бяха — но в този миг не усещаха това.

— Спасени сме — каза 509. — Отново имаме връзка. Не сме вече изолирани. Карантината е нарушена.

Като че беше казал: вече не ни е съдено да умрем; имаме един малък шанс. Това беше цялата огромна разлика между отчаянието и надеждата.

— Сега трябва да мислим само за това — рече той. — Трябва да се храним с това. Като с хляб. Като с месо. Краят е близък. И сигурен. И ние ще излезем. По-рано това би ни сломило. Беше много далеч. Имаше твърде много разочарования. Но мина. Вече виждаме края. Това трябва да ни помогне сега. Трябва да се храним чрез нашите мозъци. Като с месо.

— Не донесе ли новини? — попита Лебентал. — Парче вестник или нещо подобно?

— Не. Всичко е забранено. Но те си правят тайно радио. От отпадъци и откраднати части. След няколко дни ще работи. Може би ще го скрият тук. Тогава ще знаем какво става.

509 извади две парчета хляб от джоба си; беше ги оставил Левински. Даде ги на Бергер.

— Ето, Ефраим. Раздели ги. Той ще донесе още.

Всеки взе своето парченце. Ядяха бавно. Дълбоко под тях пламтеше градът. Зад тях лежаха мъртвите. Седяха на малка група мълчаливо един до друг и ядяха хляб, който имаше вкус, различен от вкуса на всичкия хляб преди това. Беше като някакво странно причастие, което ги отделяше от останалите в бараката. От мюсюлманите. Те бяха подхванали борбата. Бяха намерили другари. Имаха цел. Гледаха полята и планините, и града, и нощта — и никой в този миг не виждаше телената мрежа и картечните кули.