Лада Галина
Искам да ти разкажа (9)

„Кристали, кристали, съцветия от мрака на земната гръд…“ — преведе Ивайла първия стих на Унамуно, когато чу клаксона. Всяка сутрин в осем и в два часа на обед — призивни сигнали от паркирала под прозореца й кола. Първия път звукът бе по-слаб, пунктиран, подобно на момчешко изсвирване с уста. После някой губеше търпение и натискаше металната ябълка на кормилото до прегракване. Ивайла беше сигурна, че са те, младите служители от Държавна автомобилна инспекция, които по едно и също време спираха пред тяхната кооперация и многозвучно призоваваха колегата си, напомняха му, че е време за работа. Тя погледна от прозореца и не се излъга — беше оранжевият москвич с големите черни букви върху бял кръг: ДАИ… Опита се отново да се съсредоточи, да не изгуби този миг на яснота и съсредоточеност. Работата сутрин в къщи й носеше душевна радост и удовлетворение, в ранните часове тя работеше не за другите и не по поръчка, а за себе си, според своето настроение и хрумвания. И тогава пишеше най-хубавите си неща, без напрежението на радиожурналистиката. „Когато разцъфтяхте, кристали, в света нямаше други цветя…“ Отново клаксонът — нетърпеливо, нахално виене. Ивайла запуши едното си ухо с длан както спеше, покрила главата си с възглавница, и записа: „… свети в мрака като факел живата свещ на кристала. В мрака — начало на всеки лъч“. Клаксонът виеше като сирена. Тя захвърли химикалката. Минаха два тежки камиона и една бетонобъркачка, която непрекъснато се въртеше. Звукът на клаксона позаглъхна в уличното движение. „Адските децибели — каза си тя, — за които още Роберт Кох предупреди, че не са по-малко опасни от микробите.“ Трябва й гора с тиховеен шум на клони и птица, която литом да ги прекоси… В индустриален район ли живее или на две крачки от Орловия мост? При това искат да изкоренят всички дървета и люляци край реката, да обковат с бетон нежно светещата й лента и да пуснат в сърцето на стария град четирипистова магистрала — долу здравето, кислорода, тихия час, съня, радостта, че живееш своя единствен живот, да живеят камионът, бетонната пустиня, движението, треперещите като от взрив стени на сградите, леснотията, бюрократичните решения… С невесели мисли тя затвори томчето на Унамуно и го постави върху една друга книга с хубава подвързия, която й бяха изпратили приятели от Мадрид — есетата „За любовта“ на Ортега и Гасет. Да излезе ли на улицата и да каже на ония момчета, че така не бива. Те, от ДАИ, повече от всички други трябва да спазват закона, който са създали, и да престанат с този клаксон. Навярно ще се съгласят, че има право, но щом се скрие от очите им, дружно ще се изсмеят. Мърмореща лелка… И утре пак ще бъде същото. Синът й от същото това „поколение с кецове“ има една думичка „сказчик“ за всички, които обичат да поучават. Веднъж най-безцеремонно попита една кондукторка дават ли й лекционни, добавка към заплатата. Ивайла се сърдеше на такива думи, напомняше му, че всеки случай е конкретен и трябва да се види кой е крив, кой е прав, но той с момчешка разпаленост и непримиримост отхвърляше всякакви поучения. Ивайла се радваше, че казармата го променя, възпитава го не с думи, а с постъпки, с примери.

Миналата неделя синът й беше в отпуск и дойде в къщи с един другар от казармата, едро, червенокосо момче от село Мустрак, Свиленградско. Баща му бил кантонер, в казармата той кара „Газка“, шофьор е на „Газ-63“.

— Червен номер, зелен шофьор — обяви синът й. — В село Мустрак като кажат „града“, разбират Филибето, красивата ни столица много не ги интересува.

Щом влязоха в къщи и свалиха фуражките, гостенчето понечи да се събуе. Синът й се изсмя, но обу пантофите, които му подаде Ивайла.

— Майчина радост — каза синът й, — не влача кал по килима… Днес съм и комендантска радост, виж, бръснат съм.

Ивайла за миг му прости всички ядове заради навика му да се разхожда в къщи с кални кецове. „Ти ме обиждаш — скара му се веднъж тя, — след тебе винаги трябва да чистя, да бърша стъпките ти… Не мога да работя в разхвърляна къща.“ „Не се събух, защото бързах да ти кажа за едни състезатели, които вземат лактапротеин, а пък жените спят със системи…“ „Какви системи?“ „Не е спорт, а химия — запъна се синът й, — мислех, че ще те интересува…“ Той замълча обидено и повече нищо не каза. Ивайла разбра, че сбърка.

Срещу нея сега стоеше вече не ученик с неизвинени отсъствия, футболен запалянко и баскетболен състезател от юношески отбор, а втора година войник, стара служба и мъжко момче, довело на гости другаря си. Спомни си трогателното детско изражение на лицето му, когато я питаше дали е здрава, пак ли има температура и за какво й е мъчно. Поиска да го прегърне, но пред госта се почувствува неловко. Почака двете войничета да се измият и пъргаво подреди трапезата.

— Червенокос пък бял кон язди в село Мустрак, Свиленградско — синът й продължаваше да хвали достойнствата на своя гост. Отиде в кухнята подир майка си, за да й прошепне: — Това момче ме излекува с билки, като бяхме на учение през януари, в най-големия студ… Всичко му иде отръки, и бензиновата печка оправи, защото спяхме в газката, чука, пали, оправи я самичък, иначе щяхме да загинем. Като се затоплихме и огря малко слънце, да знаеш как се повдигна настроението. Чакаме да дойде петък, за да дадат края на учението. Ако се уредиш — отпуск в къщи, свиждане, всичко…

Ивайла се усмихваше и си припомни думите на Екзюпери: „Никога да не те напускат сенките на другарите ти…“ Написани са за дружба, породена в боен строй, в първи изпитания.

Клаксонът свирна весело за последен път, за да приветствува появилия се на пътната врата колега. ДАИ тържествено се понесе по столичните улици… „Утре непременно ще им кажа нещо, така не бива… — реши Ивайла. — Ще окача плакат на брезата, където спират.“

Времето й бе малко и хубавата сутрешна работа в къщи — отново изместена. Имаше среща с един диригент, после трябваше да отиде до радиото, където щеше да остане до вечерта. Ивайла тръгна пеша по „Руски“. Помисли си колко пъти е минавала под сянката на кестените още от първата си студентска година до днес и толкова противоречиви чувства са изпълвали душата й. Спря на тротоара при Руската черква. Стъпаловидната градина пустееше безлюдна. Центърът чуждееше без ония естествено пулсиращи огнища на живот, които събираха хората и правеха града свой и привлекателен.

„Преди години не беше така“ — каза си Ивайла. Припомни си очарованието на пролетната и есенна София от времето, когато още следваше и работеше в един културен институт на „Руски“. От онази сграда нямаше и следа, както и от кафенето на интелектуалците, също непощадено от багерите.

Ивайла се спря пред витрините на книжарниците и магазина за грамофонни плочи. Напразно потърси едно-две заглавия, обявени в книгописите. После свърна по каменния улей на страничната улица и се отправи към входа на филхармонията. Трябваше да се срещне с диригента и композитора Кирил Косев и за Първи май да уреди концерт на „Елаците“, който да се предава по радиото. Това съвсем не бе лека задача, като имаше предвид характера на диригента.

Срещна се с него през юлската зима на седемдесет и трета година в Чили. След Куба това бе нейното второ пътуване в Латинска Америка, в Новия свят, където текат величави реки, разстилат се неизбродни гори, синеят най-високите и красиви езера в света, забиват белоснежни върхове в небето безброй вулкани… Новият свят, който много късно бе открит от българите, защото те трябваше най-напред да…

Сутрин, щом се събудеше, Ивайла най-напред поглеждаше от прозореца на хотел „Карера-Шератон“ към Андите, след това — двореца Ла Монеда и Площада на конституцията. Андите — безлюдни, безлистни, каменна пустиня, създаваха чувство за самота и изолираност, но то изчезваше в дружелюбното множество от хора по площада, сред строителите на метрото и продавачките на плодове и цветя. Монеда по това време бе мирен дворец с най-подчертания бароков стил в Сантяго, напомнящ строгостта на испанския Ескориал и финеса на италианския ренесанс. Във вътрешните дворове на Монеда се влизаше безпрепятствено, двамата карабинери от президентската гвардия пред главния вход не спираха никого. Светлозелени петна на затревени площи, декоративни храсти, дървета и статуи стопляха белезникавия цокъл. Фонтаните на Монеда не пееха, а плачеха. От балкона Алиенде произнасяше своето кредо: „Вярвам на гласуването, не на пушките.“

Ивайла видя на два пъти живия президент, бившия детски лекар и мечтател Алиенде, гостува в дома на болния Пабло Неруда в Исла Негра. Тези два месеца в Чили бяха за нея изпълнени с прозрение, симпатии, яснота и душевен подем, сякаш чувствуваше как под съзвездието Южен кръст се завъртат стрелките на голямото историческо време. На един концерт на Виктор Хара в „Пеня де лос Паррас“ тя отиде, придружена от инженер Димитър Петрунов. В Чили и Перу бяха откупили неговото изобретение и той работеше по внедряването му в медната мина „Ел Тениенте“ и медодобивния завод в Ранкагуа. В столицата идваше рядко, но се запозна с Ивайла на един прием в българското посолство. В края на август двамата почти едновременно заминаха за Перу, а Кирил Косев остана в Сантяго де Чиле, където имаше задължението да изнесе още един концерт. Там го завари превратът от 11 септември и събитията го задържаха повече от предвиденото време. Наложи му се за една нощ да скрие в своята стая на хотел „Карера“ един нелегален. Косев прие риска и безшумно изпълни дълга си.

Отново пътищата на Ивайла се кръстосаха с инженера и диригента през последната година в Мексико. Тя бе отишла в страната на маите и ацтеките по покана на един културен институт, Петрунов — със своята електролиза на медта, Кирил Косев се завръщаше от турне. Ивайла се чувствуваше уютно в деловата и ведра атмосфера, която създаваше край себе си Петрунов, и неспокойна с диригента. Ироничен и нервен, Косев си бе спечелил немалко врагове, но и приятели, които ценяха дарбата му и прямотата на характера.

Репетицията бе свършила и Кирил Косев бе в кабинета си, където след някои концерти се струпваха много хора, за да му поднесат поздравленията си. Той диктуваше писма на един възрастен мъж, който приличаше повече на пенсиониран челист, отколкото на стар административен лъв.

Още от вратата Ивайла разбра, че е дошла в неподходящо време, но Косев стана от бюрото си, стисна й ръката и продължи да диктува, като мълчаливо й посочи едно от креслата. Ивайла изслуша още две писма до ръководни инстанции, в които диригентът трябваше да обяснява и да мотивира наложените промени в плана на филхармонията.

— Ще ходим ли на „Елаците“? — попита Ивайла. По телефона вече му бе казала за какво става дума.

— Не, ще бъде фалшиво…

— Музиката, която дирижираш?

— Не, обстановката и другото…

— Автобус с малък състав оркестранти… Същата вечер ще се върнете в София. Салонът има добра акустика.

— Не, не е възможно…

— Слушай, ще те наричам „таварищ Нет“ — сви вежди Ивайла.

— Нямам нищо общо с него — усмихна се Косев, припомнил си един филм, който заедно бяха гледали в Сантяго. — Картинката ми е позната: масовик, отговорник за мероприятието, запира изхода и натиква хората в салона. Безплатен концерт… Един си мисли, че не е изпълнил нормата, друг не е взел сина си от детската градина, трети дошъл от любопитство и шари с поглед из оркестъра да види краката на челистката… Друго е, когато човек знае какво ще слуша и отиде да си купи билет.

— Понякога тия, с билетите, са толкова малко, но ти дирижираш и за тях… Бях на неделното ви матине.

— Видях те.

— Как няма да ме видиш — сама на четвъртия ред… Знаеш моето място, когато ти дирижираш.

— Жалко за тия, които не слушаха… Унгарецът, органистът, беше превъзходен солист.

— Познавам един геолог, Галилей Марков, живее в гори тилилейски, има плочи с изпълнението на този органист. И такава подбрана фонотека, че можеш да му завидиш. Помещава се в дървена барака.

— Галилей в гори тилилейски… — засмя се Косев. — Предполагам, че не е придобил музикалната си култура от концерти пред трудещите се.

— Обичам те само на подиума… — каза искрено Ивайла.

Ядът й го развесели.

— Този първомайски концерт, организиран от Радио София, не е ли поредното отчитане на дейност?

— Не е… Музика за хората от нощните смени, за миньорите под земята…

— Тази струна вече е скъсана… Аз също имам своите нощни смени.

— Така е, въпреки привилегията да се занимаваш с изкуство… Ти можеш ли да накараш музикантите си да свирят отлично като в „Карнеги хол“ за пет души, дошли наистина да ви слушат — попита Ивайла.

— На нас обстановката не ни влияе, дори на горска поляна да сме, а не в Ню Йорк, в „Карнеги хол“… Изпълнението по принцип е едно и също.

— Много се радвам, маестро, че ще се видим на „Елаците“. В петте души избрана публика ще бъда и аз…

— Спечелила си ме за твоя „Разговор с вас“. Понякога те слушам от радиото в някоя хотелска стая или на път в колата. Интересно ми е, дори когато се разправяш за дезинфекцията на болничното бельо или за едрия рогат добитък, който влиза и излиза от скалната черква.

— Основното във всеки от нас е рефлексът за самозащита — каза убедено Ивайла. — Никой не приема леко критиката, още по-малко е склонен сам да се критикува. Кой да защити човека, отделния човек? Хуманизмът без конкретен адрес и действеност си остава фраза от международен симпозиум.

— Преди години исках да напиша песен или да музицирам една поема от Назъм Хикмет — каза Косев. — „Ако аз не горя, ако ти не гориш, кой тогава ще разсее мрака…“ Много ми харесваше.

— А сега, забрави ли го?

— Не съм, но всички сме станали по-уморени или по-равнодушни. „И ситост, сменила божествен глад…“

— Мене чуждите тревоги ме държат във високо напрежение. Ситостта не може да измести божествения глад, когато всеки ден получавам по някое писмо, като ей това… — Ивайла извади един плик от дамската си чантичка. — От миньори е, цяла зима студуват… „Началници много, при кои да тропаме. Защо ни лишиха от една необходимост? Да не би да ни водят в друга държава?“

— Аз ти казах още в Чили, че ведно с чувството към родината като към майка, като някаква извечна даденост, просмукана в кръвта ни, съществува и социалното чувство към държавата. То също се възпитава, но понякога може да избуи по най-неочакван начин, както в това писмо — каза диригентът.

— Като студуваш цяла зима и се разстрои животът на семейството ти, иде ти да палнеш плевнико на кмето — засмя се Ивайла. — А аз трябва да питам: „Мога ли да го оглася?“

От няколко години тя живееше, обградена със законници, кодекси, разпоредби в „Държавен вестник“, набави си дори текста на Конституцията. Стремеше се да почувствува това, което особено бе загрижило или тревожеше хората. И да посредничи, да изисква от тяхно име.

Понякога доброто й настроение помръкваше от сутринта, напрежението, тревогата й растяха. Страхуваше се от преследването и зложелателството на хора, които в своята възторжена и доверчива младост считаше за приятели. Сега те не пропущаха възможността да й покажат качествената разлика в тяхното и нейното обществено положение. По много начини й напомняха, че е зависима от тях, дори открито я предупреждаваха, че ако много знае, добро няма да види и не вижда.

— Нещо да си чула за мене? — вметна предпазливо Косев. — След турнето много нещо се издума…

Ивайла се усмихна само с очи. Разбира се, че беше чула. Радиото е една говорилня, и то не само пред микрофона. Понякога най-интересните новини се споделяха в бюфета, съобщаваха се в коридора. Някой възбудено й пошепна, че Кирил Косев не се завърнал с оркестрантите. Множеството като античен хор одобряваше и порицаваше, напомняше, обсъждаше… Зад привидността на постъпките Ивайла потърси сложността на вътрешните му мотиви, раздвоеността, отчуждението. И горчивото прозрение, нарушената хармония, които музикантът ще изрази на своя език — лиричната тъга на цигулките, бездната от страсти в медните инструменти, величието на скръбни катедрали, гордия порив, примирението. Гръмовно тръби и се разлива придошлата река, необятната полифония на чувствата…

Докога той ще има сили да се съпротивлява? От добротата и вниманието на другите зависи дали ще угасне един талант, дали ще затъне в клевета и недоброжелателство или пък в лесна слава и самодоволство. Не обичаше безгрижните хора, с равен глас и скрити помисли. Кирил Косев трябваше да го пазят. Заради себе си…

— Каквото и да се случи с тебе, знам, че в последния миг ще вземеш най-доброто решение — каза Ивайла.

— Не си губя времето да мисля за това, защото не ми помага, а само ме разстройва. Не бих могъл нищо да поправя…

— Какво ще правиш през лятото? След софийските музикални седмици сезонът ви свършва.

— Ще се забия в Добруджа да довърша една симфония и ще пиша книга… Писма до мой приятел, много талантлив съвременен композитор. Истински писма от различни години.

— Та вие да не сте Гьоте и Шилер?… Пишете си писма през една улица като във Ваймар.

— Пишехме. Трябваше много неща да споделим, да извисим, да приближим критериите си. Съвременната музика изисква нова чувствителност и висок професионализъм. Като напредне работата, ще се посъветвам с тебе за композицията на книгата.

— Подобна книга, както една пиеса, не се пише, а се композира. Ако мога с нещо да ти бъда полезна…

— Нали скоро ще се видим…

— Не се сърди за „Елаците“. Ще видиш, че си заслужава усилието — каза убедено Ивайла.

— Не мога да ти откажа…

Косев я изпрати до вратата и задържа ръката си на рамото й. Докато слизаше по стъпалата, Ивайла чу настройване на инструменти в концертната зала. „Да работим, приятелю — каза си тя, — и демоните ще изчезнат…“