Лада Галина
Искам да ти разкажа (4)

Инженер Петрунов водеше унило мерцедеса по завоите на междуселския път. Той бе прокаран по течението на планинска река, размътена и придошла от пролетните дъждове. При „Белите брези“ Петрунов напусна асфалта на шосето за Самоков и сви наляво към Плана. Караше колата на втора скорост и тя като спънат кон подскачаше по изпълнените с дъждовна вода дупки. Страхуваше се, че ще хлътне в някоя канавка или ще задере по камъните, щедро обсипали пътя. На места пътят се стесняваше колкото едно бюро или опасно се надвесваше към завоите на реката. На Петрунов му идеше да остави мерцедеса на първата поляна и да продължи пеша.

Елена му разправяше, че през зимата, за да отидат на работа, разривали снега с трактор. Служебният автобус спирал в осем при телевизионната кула, но тя понякога пристигала в космическата станция със своята кола. „Как ли минава при поледица по този път? Момиче безстрашно, планинска моя службо…“ — помисли си Петрунов. Прилив на нежност и копнеж просветли очите му.

В Несебър Елена беше дошла със своя малък „Фолксваген“, а Петрунов — със самолета. Сякаш се бяха сговорили да наемат стаи в една стара къща, обшита с потъмняло дърво и асми, обърната към простора на синия залив. Елена беше с приятелка, но след няколко дни остана сама, другото момиче по някакви семейни неуредици си бе заминало за София. Естествено и радушно, като че се познаваха отдавна, Елена прие компанията му. Тя самата бе инженерка и когато той малко неловко се приближи на плажа до „съседката“, тя каза, че знае името му като известен изобретател. Нейната сфера на работа била съвсем друга — съобщенията, ала не земните връзки — космическите. С тънкото си пръстче начерта на пясъка опростена схема на двуогледалната антена с контрарефлектор за приемане и предаване. Петрунов я слушаше, премрежил очи от ярката светлина, в която се къпеха телата им, и му се стори, че тази жена е дошла от вековете — с нежния си профил, с очи, пълни с въздуха на морето, с тяло, стройно като антична колона. Защо му говори за космически връзки от бъдното хилядолетие, когато безмълвните му устни я призоваваха за най-вечната и най-земна връзка… Почувствува се млад, освободен от грижи и предразсъдъци, от досадата на своите познати в градчето и съображенията за тяхното мнение и одумки. Най-после имаше значение как се чувствува той. Искаше да изживее до дъно този миг, светъл като просека в гора.

Добре че се реши да летува сам и не отиде в заводските бунгала на „Чайка“, със стола от дванайсет до два и колективното разписание на деня. От години не беше вземал лятна отпуска. Бившата му жена, чужденката, „идваше с доматките и си отиваше с гроздето“, както тълкуваха пристиганията й в градчето. Тя обичаше луксозните курорти и Петрунов я водеше с малката им дъщеря в хотел „Интернационал“ на „Златни пясъци“.

Елена познаваше града на старинните църкви — Несебър и южния бряг надолу, до граничната река. Тя бе от този край и обичаше неподправената природа. Возеше го с колата си по далечните плажове. Бяха сами, затулени от дюните. Ситен и златист пясък засипваше босите им нозе… Той видя голите й гърди, по-бели от загара на тялото, с момичешки розови зърна, и топла вълна на желание да я прегърне, да усети плътта й с вкус на свежест и солена вода, да се слее с нея, го изпълни целият. Първата нощ, когато се промъкна на пръсти в нейната стая с прозорец, затулен от клоните на смокинята, той почти не заспа. Слушаше кроткото й дишане и гледаше как на изток небето започва да побелява. Събуди я с ласка да я люби отново и долови крехкия й неизбухнал смях, пърхането на клепачите й по бузите си, когато й каза, че е отлята за него. „От какво съм отлята?…“ Той замълча, нямаше думи, само ръката му, която жадно се спусна от нежната извивка на шията към тежестта на гърдите и заоблеността на бедрата, настояваше, че е отлята за него. Тя беше топла като желание за живот, жива като самия живот и неговото вечно възобновление. Трябваше да пазят този летен ден — от първата зора до залеза, неговите дълги часове от златисто кадифе, през всички идни дни, през всички часове — завинаги!

През зимата срещите им се разредиха. Елена му пишеше писма, а той често й се обаждаше по телефона. Думите се подчиняваха на гласа й със загърлено „р“, притичваха с нейния смях и мек изговор, обгръщаха всичко с интимна мекота. „Сега при нас е бяла приказка — пишеше му Елена. — Поляните на Планщица искрят от сняг, а в боровите гори се спотайват сенки. Скреж и мъх — някои дървета приличат на джуджета с дълги бради. Когато има голям снегопад, може да се видят и скършени борове. Всички сезони тук са хубави, но най-много — лятото и зимата… Голямото око на антената «вижда» спътника, а не го «чува», както вчера по телефона се произнесе ти, бедният металург, макар че технически най-точно е да се каже: «Приемаме сигнал». Антената ми се подчинява, «търси» спътника всеки шест часа, трябва да превключа към следващия за нула време. Понякога работя в залата за телевизия и телефония. Там е мястото, където се събират всички колеги. При нас човешките отношения са по-важни от служебните…“

Петрунов препрочиташе писмата й. В образа на Елена сякаш бе събрано всичко чисто, красиво и хармонично, което бе видял у други жени, съзерцавал в платната на големите майстори, запомнил от книгите. Не можеше да познае себе си — къде остана неговата затвореност и уравновесеност? Понякога след работа препускаше до София и се връщаше същата вечер — само за да я види. От колеги беше чувал: „Жени много…“ Пред отворената бутилка мъжете са откровени. Мислеше си, че тази приказка е не само цинична, тя бе израз на безсилие и духовна незрялост, на серийни чувства и повърхностни връзки, на еснафство, на нелюбов… За него винаги бе имало една жена — избрана, своя, неповторима. Всичко дълбоко бе изживявал и трудно взе решение за раздяла, дори когато любовта се превърна в безразличие за единия и в мъка за другия…

Ожени се като студент и макар че беше на двадесет и две години, мислеше, че това е първият и последният му брак — една жена, една професия. Той не би могъл да търси любов от жена, която не може да нарече своя съпруга. Това бе негово убеждение, вътрешно чувство, което не позволяваше компромиси. В първите години на брака си бе щастлив — с осъществената близост и чувство за опора, за равновесие и хармония. Роди се дъщеричката му. Той работеше неуморно. За дипломната си работа бе събрал цялата световна библиография за катализа на медта. Новите му оригинални идеи вече проблясваха, кристалът на творчеството изплуваше от наситения разтвор на знания, целенасоченост, млад ентусиазъм.

Сложността започна, когато жена му с двегодишната им дъщеря дойде да живее при него в градчето. Той получи двустаен апартамент в един от първите заводски блокове и с увереност си мислеше, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Кога хората са най-нещастни? Може би, когато не осъзнават своето нещастие… Жена му нито веднъж не го упрекна, че е егоист или груб с нея, макар че той бе зает много повече с грижи за завода, отколкото със семейството си. Тя си остана докрай чужденка, не привикна към живота тук, и както Петрунов подозираше — той й бе тягостен. Дълги години преди развода те живееха почти разделени, жена му идваше за няколко месеца през лятото, както се отива на вила. Дъщеря му растеше при майка си и почти не говореше български. Понякога мъката по далечното дете така го вцепеняваше, че той не разбираше само дъщеря му ли отнеха, или го осъдиха на нелюбов… Студено, неоправено легло — нелюбов… Дете без бащина ласка — нелюбов… Недоядена вчерашна консерва в хладилника — нелюбов… Платени грижи на чистачката от управлението, когато бе болен — нелюбов… Цветя и парфюм в пакетче с панделка „за госпожа Петрунова“ от гости-чужденци и неловкостта му пред своите — нелюбов… В градчето, всички го познават, тръгне ли по една улица, десетки очи го наблюдават накъде ще кривне — нелюбов… Мечта по гълъби в потаен полет — нелюбов…… Една нощ разби пейката на комшулука пред вратата на своя блок, където от сутрин до вечер стояха на приказки старци или домакини с пазарски чанти. От тях не можеше да се размине, а камо ли да си доведе приятелка — нелюбов… Тежкото обяснение с жена му: „Ти не ме обикна истински, не обикна и моята страна… Аз също разбирам любовта като приятелство, но в нея има и жертвеност, и безусловност… Вече не идвай, ако не ми носиш радост, не носи тъга… Детето е голямо, може да пътува само…“ — нелюбов! Дъщеря му започна да се чуждее, петнадесетгодишна, с чипо носле, синеока като майка си. Срещи по летища, скъпи подаръци, приемани със сдържана учтивост — нелюбов… Той бе започнал да се оформя като затворен честолюбив човек, готов да се защищава срещу всичко, което възприемаше като вмешателство или пренебрежение. Избягваше компаниите, защото всеобщото мнение бе, че ги „развалял“ — не пиеше, в ресторант или на гости искаше да му поднесат само изкиснато сирене. Отнасяше се с ирония към дилетантските разговори на културни теми — последната излязла книга, последната театрална постановка или звездите на „Всяка неделя“. Добре се чувствуваше само в комбината, всред малцината колеги, които можеха да го разберат и да поддържат разговор на неговото равнище. Отмора му носеха скитанията из планините и гостуванията в къщите на някои работнически семейства.

Петрунов спря колата. Искаше да подиша свежия въздух, да се разсее. Някой викна след него: Таман да ти махна, и ти спря… Ще ме закараш ли до разклона?

— За първи път минавам по този път. Ако ми кажеш къде е разклонът…

— Има-няма два километра, при мостчето на Баба Ведена.

— Коя е тази баба?…

— Реката от Железница я наричат Баба Ведена, на същата река й думат Егуля отсам планината… Другата река е Планщица, тя е дала име на цялата местност.

— Ти тукашен ли си? — попита Петрунов и погледна спътника си, който навреме го „стопира“. Той бе попрехвърлил годините мъж със сини работни дрехи и домашно плетен пуловер.

— Работник съм в полиграфията, в склада за хартия. Нашето село Плана е разделено на махали от баирите — Турмачката махала, Чорбаджийската или Тодоровата… Преди бяхме овчари, къшлите още стоят на „Марков камък“, под връх Гарваница. Към тях отивам, да ги видя. Моята баба ми дума: „Къде през гората?“, пък аз си рекох, че ще ида на къшлите, преди да се прибера в къщи. Вече запролетя, не е като през зимата, връщам се от работа, а то мъждее. Сега до късно е видело. Една чешмичка имаме на „Марков камък“, шопката й още църцори.

Спътникът му слезе от мерцедеса пак така неочаквано, както се появи. Настроението на Петрунов се попривдигна — има едно момиче, което оглежда лицето си в Баба Ведена…

Петрунов продължи сам по изровения стръмен път и навлезе в една от махалите на село Плана. Другаде люлякът прецъфтяваше, а тук едва бе напъпил. По дворовете надничаха бели и жълти нарциси, скупчена лилава иглика. Зимата бавно отстъпваше зад баирите на Плана планина. Петрунов запомни една къща в края на махалата. Прозорците на втория етаж гледаха отвисоко и заслонени от стъклата, растяха в саксии едри гладиоли и калии, индрише и мушкато. Навярно всеки път, като минава оттук, Елена поглежда тази жива стъклопис. Беше забелязал колко много тя обичаше цветята, дърветата, животните и се отнасяше към тях с бликаща нежност. Петрунов неволно гледаше околния свят с нейните очи — бързата смяна на светлината в пролетния пейзаж, резедавото на ливадите сред тъмнозеленото рухо на боровите гори. Видя три самотни къщи, навярно за тях Елена му пишеше, че „при изгрев изглеждат чудно, сливат се с червеникавия хълм без нищо натрапчиво, наложено…“. Тези три къщи, които еднакво принадлежаха на въздуха и на глината, будеха мечтите й.

Петрунов продължи по пътя, асфалтиран от трудовите войски. Недалеч техен фургон бе заседнал в папратите. Още един завой и земната станция за космически връзки се откри пред него. Един надпис напомняше, че районът е охраняван и се стреля без предупреждение; Елена му бе казала да не му обръща внимание. Петрунов спря, очарован от бялото космическо тяло, сред идиличната тишина на гори и ливади, с кротнало се недалеч стадо. Контрастът бе така неочакван, че той не се съгласи с мнението на Елена за „нефункционалната“ архитектура на станцията, която би трябвало да бъде построена като горска хижа.

След миг забеляза, че Елена бе пред вратата и вървеше, не, тичаше по централната алея към него, сподирена от няколко кучета. Той също забърза и я прегърна. Очите й сега бяха пълни с въздуха на планината, а в светлокестенявата й коса проблясваха златни нишки.

— Потърсих те най-напред у вас — каза Петрунов. Елена живееше с родителите си в нов апартамент в квартал „Младост“ — едно.

— Мама и татко са на работа — отвърна Елена. Петрунов пак забеляза колко е млада, едно голямо дете с „мама и татко“.

— Подчертавах на календара свободните ти дни, три плюс едно, но нещо се обърках — призна Петрунов.

— Сега съм като цветарка, ходя във всички смени — засмя се Елена. — Правим инвентаризация, затова сме на плаващи смени.

Петрунов не бързаше да влизат в станцията. Държеше ръката си на раменете й. Елена носеше джинси и вълнена блуза. Погледът му се спря на шията й, където бе завързано малко смачкано шалче. Нямаше я познатата му златна верижка с медальона-сърце.

— Не ти ли е трудно, единствената жена тук си ти? — попита той.

Елена долови ревността му и се отдръпна.

— Мъжете са груби — настоя Петрунов — и говорят цинизми.

— Не всички са груби — отвърна тя. — С мене се държат добре… Някои шеги пропускам край ухото си. Имам още една колежка, техничка, завършила Института по съобщенията. Сега тя е в отпуск по майчинство, омъжи се за един колега…

— Аз искам син! — каза Петрунов с глас, който не търпеше възражения.

Елена се усмихна и го улови подръка. Поведе го към станцията. Просторът на планината сякаш се беше заселил в тази бяла кръгла сграда, увенчана с огромна антена. Коридорите бяха широки, слънчеви, с много зеленина.

— Сега ще те заведа на най-секретното място в нашата станция — в битовия кът. Имаме машинка еспресо за кафе, но съдовете често си мием сами… Отскоро назначиха готвачка, ала тя не идва в събота и неделя. Ягоди и гъби събираме в чайниците. Можеш да си представиш среднощно варене на сладко? Мъжете са по-добри готвачи от мене. Изобщо в столовата сме най-интересни — в цялата си колоритност. Всички са компаньори, забавни, духовно си почивам…

Защо Елена му говореше така, изпитваше ревността му или изискваше той да зачита нейния свят, в който тя се чувствуваше добре.

Елена го разведе във всички зали и го представи на колегите си: „мой близък приятел“. Най-много се задържаха при телевизията.

— Светът е подбран при нас в един далечен образ… — каза Елена. — Посреднощ гледаме утринната гимнастика във Владивосток или работния ден на Курилските острови. Това създава може би измамно, но много приятно чувство за близост със света, за преодоляно пространство.

— Здесь пилот Шипки… — говореше по телефона началникът на смяната инженер Страхил Василев, не по-възрастен от Елена, както се стори на Петрунов. — Антонио, как ты слышиш меня?…

— Обажда се Антонио от станцията „Карибе“ в Хавана — поясни Елена. — Нашето международно име е „Шипка“. Знаеш ли как чисто се чува чрез спътника, като разговор в една и съща стая. Служебният канал често е свободен и аз също си приказвам с Антонио на английски. За догодина сме си определили среща — у нас или в Хавана…

Отидоха в залата за насочване на антената. Елена му обясни как електронната машина командува антената наляво-надясно, за да намери максималната сила на сигнала или точно да „улови“ спътника. „Любима моя — помисли Петрунов. — Ти си тук самичка като цвете, като клонче… Свързваш земята и небето, деня и нощта, свързваш континентите, страните, хората, а си толкова далеч от мен! Ти, моя службо планинска, кога най-после ще дойдеш у дома?…“

— Скоро от Москва ще пуснат стационарен спътник, който ще кръжи със скоростта на тази стара издълбана круша — Земята… Тогава моето присъствие в тази зала ще бъде почти символично — каза Елена. — Виж, на телефонния комплекс винаги трябва да има дежурен.

— През нощта сигурно си спиш, а колегите ти дежурят вместо тебе — вметна Петрунов.

— Така е — призна си Елена. — Издържам до два часа, след това лягам за малко… Имам си отделна стая.

— Обличаш си нощницата и си лягаш в креватчето…

— Боже мой, какви подробности, спя по фланелка, всеки миг могат да ме повикат. Оная нощ тъкмо легнах и токов удар, всички тичаме по местата си… Добре се работи с колегите, нямаме задълбочени конфликти. Който знае повече — поклон до̀земи и признание от колектива. Двамина вече наричаме „човекът-станция“ работят на всички комплекси, ремонтите извършват сами…

— Все ергени ли са? — отклони я от ремонтите Петрунов.

— Повечето са семейни с малки деца, живеят на свободен наем. И на кого достига заплатата? Споделяме едно-друго… Аз не съм безгрижна птичка, но в повечето случаи съм съчувствуваща слушателка, единствена на мама и татко…

Петрунов замълча. Той отдавна нямаше материални грижи, заплатата на главен инженер му стигаше, а парите от премиите и изобретенията си слагаше в спестовна книжка, без да има предвид за какво ще му потрябват. Искаше бъдещото му семейство да бъде обезпечено.

— Кога ще дойдеш при мене? Това лято нали няма да наемаме различни стаи?

— Ще отида с Ганка до Виена, екскурзия с кораб по Дунав — съобщи тя невинно. — Ще плаваме по черешови води, така наричат пълноводието на реката през май-юни.

— Твоята приятелка Ганка, архитектката, с която беше лятос в Несебър и тя си отиде още на третия ден — припомни Петрунов.

— Да, тя си замина, повикаха я с телеграма, но аз срещнах тебе.

Петрунов иронично се усмихна. Елена долови мълчаливата му съпоставка — пак пътуване с Ганка, възможността да срещне друг.

— Обичам те, много те обичам, но още не искам да променям живота си.

Петрунов я погали по косата като дете. Тя говореше истината.

— Можеше да ми кажеш по-рано.

— Не знаех, че толкова ще те интересува…

Настроението му помръкна. Той не можеше да го скрие, да придаде на лицето си весел и дързък израз, който имаше през лятото. Тогава му се стори, че животът им може да потече в общо русло…