Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (21)

Глава двадесет и първа
Роджър отговаря на въпроса

Благодарение на съдбата, тя се натъкна на Роджър недалеч от къщата.

— Здравейте — каза той. — Връщате се по-рано от Лондон.

— Нямах настроение за Лондон.

— Бяхте ли вече в къщата? — попита той и придоби сериозен вид. Разбрах, че Никълсън е разкрил на Силвия истината за горкия Хенри. Бедното момиче, прие го трудно. Като че ли изобщо не беше подозирала.

— Зная — каза Франки. — Двамата бяха в библиотеката, когато влязох. Тя беше страшно разстроена.

— Вижте, Франки — започна Роджър. — Хенри имаше всички предпоставки да се излекува. Той не е пристрастен към наркотиците. Не ги взимаше от дълго време. А има и стимули, които да предизвикат у него желание да се лекува — Силвия, Томи, домът му. Трябва ясно да осъзнае положението. Никълсън е човекът, който може да му помогне. Онзи ден си приказвахме с него. Постигнал е удивителни успехи — даже с хора, които години са били в плен на наркотика. Само ако Хенри се съгласеше да постъпи в Грейндж…

Франки го прекъсна.

— Искам да ви попитам нещо — само един въпрос. Надявам се няма да си помислите, че съм ужасно нагла.

— Какво е то? — попита Роджър с внимание.

— Можете ли да ми кажете дали сте взели една снимка от джоба на онзи мъж, който падна от сдалата в Марчболт?

Тя го изучаваше внимателно, наблюдаваше всяка промяна в изражението му. Остана доволна от това, което видя: лека досада, следа от смущение — нито следа от вина или уплаха.

— Какво ви накара да си помислите това? Или Мойра ви каза? Но в такъв случай тя не знае…

— Тогава вие знаете?

— Предполагам, че трябва да си призная.

— Защо?

Роджър отново беше смутен.

— Ами, погледнете на това така, както аз го виждам. Пазя един непознат труп. Нещо изпада от джоба му. Поглеждам го. Имам странното чувство, че това е снимка на жена, която познавам — омъжена жена — жена, която мисля, че няма щастлив брак. Какво предстои да се случи? Следствие. Публично. Името на нещастното момиче вероятно ще се появи във вестниците. Действах спонтанно. Взех снимката и я скъсах. Бих казал, че действах погрешно, но Мойра Никълсън е мило малко създание и аз не желаех да има неприятности.

Франки дълбоко въздъхна.

— Значи това било. Само ако знаехте…

— Какво да зная? — отвори широко очи Роджър.

— Сега не мога да ви кажа — отговори Франки. — Може би по-късно. Всичко е доста объркано. Напълно разбирам защо сте взел снимката, но защо не казахте, че сте разпознал мъжа? Не трябваше ли да кажете на полицията кой е той?

— Да съм го разпознал? — възкликна Роджър. Погледна я изумен. — Как бих могъл да го разпозная? Та аз не го познавам.

— Но вие сте се срещнали с него тук преди около седмица.

— Мило момиче, нима сте луда?

— Алън Карстеърс — срещал ли сте се с Алън Карстеърс?

— О, да. Мъжът, който дойде тук със семейство Ривингтън. Но мъртвият не беше Алън Карстеърс.

— Той е бил!

Те се спогледаха. После Франки каза с подозрение:

— Сигурно сте го разпознал?

— Не видях лицето му — каза Роджър.

— Какво?

— Не. Беше покрито с кърпичка.

Франки го погледна. Изведнъж си спомни, че при първия разказ на Боби за трагедията, той бе споменал, че е сложил кърпичка върху лицето на мъртвия.

— Изобщо ли не ви мина мисълта да го погледнете? — продължи Франки.

— Не. Защо?

— Разбира се — отговори Франки. — Ако аз бях намерила снимка на някой познат в джоба на мъртвец, веднага щях да погледна лицето на човека. У мъжете няма никакво любопитство!

За момент Франки замълча.

— Горкичката — продължи тя. — Така искрено ми е мъчно за нея.

— Кого имате предвид? Мойра Никълсън ли? И защо толкова ви е мъчно за нея?

— Защото е наплашена — бавно рече Франки.

— Тя постоянно изглежда уплашена до смърт. Но от какво се страхува?

— От мъжа си.

— Аз лично не разбирам какво може да имам против Джеспър Никълсън — реши Роджър.

— Тя е сигурна, че той се опитва да я убие — изведнъж каза Франки.

— О, Господи — погледна я с недоверие той.

— Седнете — каза Франки. — Ще ви разкажа много неща. Ще ви докажа, че д-р Никълсън е опасен престъпник.

— Престъпник?

Тонът на Роджър бе искрено недоверчив.

— Почакайте да чуете цялата история.

Тя му разказа ясно и внимателно всичко, което се бе случило от деня, в който Боби и д-р Томас бяха намерили тялото. Премълча единствено факта, че катастрофата с колата й не беше истинска, но даде да се разбере, че е останала в Мероуей Корт поради невероятното си желание да се добере до същността на тайната.

Не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на събеседника си. Роджър изглеждаше напълно пленен от разказа й.

— Това вярно ли е наистина? — попита той. — Всичко това, че този Джоунс е бил отровен и останало то?

— Самата истина.

— Извинете за моята недоверчивост, но такива факти не се приемат лесно, нали?

За миг той замълча намръщен.

— Вижте какво — каза накрая. — Цялата работа звучи невероятно, мисля, че сигурно сте били прави в първоначалното си разследване. Този мъж, Алекс Причард или Алън Карстеърс, сигурно е бил убит. Ако не, изглежда безсмислено да се напада Джоунс. Дали ключ към ситуацията е фразата „Защо не са повикали Евънс?“ или не, за мен няма много голямо значение, тъй като нямате представа кой е Евънс или защо е трябвало да бъде повикан. Нека допуснем, че убиецът или убийцата е решил, че Джоунс знае нещо, опасно за него, независимо дали го е съзнавал или не. И така, те се опитват да го премахнат и вероятно биха опитали пак, ако попаднат на дирите му. Дотук всичко вероятно е правилно, но не разбирам какво ви е накарало да мислите Никълсън за престъпник.

— Той е толкова зловещ, има тъмносин Талбът, и не е бил тук в деня, когато бе отровен Боби.

— Съвсем недостатъчно, за да го обвините.

— Има и толкова неща, които мисис Никълсън сподели с Боби.

Франки му ги разказа и още веднъж те прозвучаха сантиментално и неубедително, повторени на глас на фона на мирния английски пейзаж.

Роджър сви рамена.

— Тя мисли, че той снабдява Хенри с наркотици, но това е само догадка. Няма никакви сведения, които да го потвърждават. Мисли си, че той иска да вземе Хенри в Грейндж като пациент. Е, за един доктор това е съвсем естествено. Един доктор иска колкото може повече пациенти. Мойра мисли, че той е влюбен в Силвия. Що се отнася до това, аз, разбира се, не мога да кажа нищо.

— Щом тя мисли така, вероятно е права — прекъсна го Франки. — Една жена най-добре познава съпруга си.

— Е, дори да приемем, че случаят е такъв, това не означава непременно, че човекът е опасен престъпник. Толкова почтени граждани се влюбват в чужди жени.

— А чувството й, че иска да я убие? — настоя Франки.

Роджър я погледна с насмешка.

— Сериозно ли приемате това?

— Все пак тя го мисли.

Роджър кимна и запали цигара.

— Въпросът е трябва ли да й се обръща внимание. Грейндж е от онези тайнствени места, пълни със странни клиенти. Би ли могла една жена, живееща там, да разстрои равновесието си, особено ако е плах, нервен тип?

— Значи мислите, че не е вярно?

— Не казвам това. Тя може би вярва съвсем искрено, че той се опитва да я убие. Но има ли наистина някакво основание, за да го вярва? Изглежда няма.

Франки си спомни съвсем ясно думите на Мойра: „Това са само нерви“. И някак самият факт, че го беше казала, за Франки означаваше, че това всъщност не бяха нерви, но тя не можеше да обясни на Роджър защо мисли така.

Междувременно младият мъж продължаваше:

— Ако можете да докажете, че Никълсън е бил в Марчболт в деня на трагедията, това би било съвсем друго, или ако можехме да открием нещо, което го свързва с Карстеърс. Но, струва ми се, пренебрегвате тези, които са наистина подозрителни.

— Кои?

— Тези… как ги нарекохте… семейство Хейман?

— Кейман.

— Точно така. Те несъмнено са в играта. Първо, фалшивата идентификация на тялото. После, настоятелният им интерес казал ли е нещо горкият човек, преди да умре. И според мен е логично да се допусне, както вие мислите, че предложението от Буенос Айрес е дошло от тях или е било уредено от тях.

— Много е досадно — възкликна Франки, — да се положат толкова упорити усилия за ликвидирането ти, само защото знаеш нещо — без сам да знаеш какво е то. По дяволите, в каква словесна каша може да се забърка човек!

— Да — сериозно каза Роджър, — това е било грешка от тяхна страна. Грешка, която много трудно ще поправят.

— О! — извика Франки. — Спомних си нещо. Разбирате ли, досега предполагах, че снимката на мисис Кейман е заменила тази на Мойра Никълсън.

— Уверявам ви — сериозно каза Роджър, — никога не съм кривил душата си, че намирам прилика с мисис Кейман. Тя е доста отблъскващо създание.

— Е, беше хубава по свой начин — реши Франки. — Доста самоуверена, груба, авантюристка. Но нещата сигурно са така: Карстеърс сигурно е имал нейна снимка у себе си, както и снимка на мисис Никълсън.

Роджър кимна.

— И според вас… — започна той.

— Според мен в едната е бил влюбен, а другата е търсел по работа! Карстеърс неслучайно е носел снимката на Кейман. Може би е искал някой да я идентифицира. Сега слушайте — какво става? Някой, самият Кейман вероятно, го следва и, виждайки добра възможност, се промъква зад него в мъглата и го блъска. Карстеърс полита от скалата с ужасен вик. Кейман изчезва колкото може по-бързо. И през ум не му минава, че там може да има някой. Бихме казали, той не знае, че Алън Карстеърс носи снимката. Какво става след това? Снимката е публикувана…

— Смут у семейство Кейман — помогна й Роджър.

— Точно така. Какво да се прави? Предприемат нещо смело. Кой познава Карстеърс като Карстеърс? Едва ли някой в тази страна. Появява се мисис Кейман, ронеща крокодилски сълзи, и разпознава тялото на своя брат. Също така двамата измислят онова с колетите, за да поддържат версията с обиколките пеш из страната.

— Знаете ли, Франки, мисля, че това е безупречно — одобри Роджър.

— Смятам, че заслугата е моя — каза Франки. — И сте напълно прав. Трябва да намерим семейство Кейман. Чудя се защо не сме го направили по-рано.

Това не беше съвсем вярно, защото Франки знаеше много добре причината — а именно, че бяха по дирите на самия Роджър. Но чувстваше, че ще бъде нетактично точно в този момент да признае истината.

— Какво ще правим с мисис Никълсън? — лопата внезапно тя.

— Какво имате предвид?

— Горкичката, тя е изплашена до смърт. Мисля, че сте коравосърдечен към нея, Роджър.

— Не съм, но безпомощните хора винаги са ме дразнели.

— О, но съгласете се! Какво може да направи тя? Няма пари, няма къде да отиде.

Неочаквано Роджър каза:

— Ако вие бяхте на нейно място, Франки, щяхте да направите нещо.

— О! — Франки доста се изненада.

— Да, щяхте. Ако наистина мислехте, че някой се опитва да ви убие, нямаше просто да си седите там кротко и да чакате да ви убият. Щяхте да избягате и да се издържате сама някак или щяхте вие да убиете другия! Щяхте да направите нещо.

Франки се замисли какво би направила.

— Сигурна съм, че бих направила нещо — замислено потвърди тя.

— Истината всъщност е, че вие имате кураж, а тя няма — решително заключи Роджър.

Франки се почувства поласкана. Мойра Никълсън не беше от жените, които харесваше, а освен това бе леко обезпокоена, че Боби е погълнат от нея. „Боби — помисли си тя, — обича безпомощните“. И тя си припомни странния начин, по който снимката го бе привлякла от самото начало.

„Е добре — помисли си Франки — във всеки случай Роджър е по-различен.“

Роджър, това беше ясно, не обичаше безпомощните. Мойра от друга страна явно не беше възхитена от Роджър. Беше го нарекла слаб и бе отрекла възможността той да убие някого. Той може би беше слаб, но безспорно в това беше чарът му. Бе го почувствала още от първия миг, след пристигането си в Мероуей Корт.

Роджър каза тихо:

— Стига да поискате, Франки, можете да направите всичко от един мъж…

Франки изведнъж се развълнува — и в същото време силно се смути. Тя бързо смени темата.

— Брат ви — каза тя. — Все още ли мислите, че трябва да постъпи в Грейндж?