Агата Кристи
Защо не повикаха Евънс? (15)

Глава петнадесета
Откритие

Времето на Боби беше минало досадно. Наложеното му бездействие беше съвсем непоносимо. Не му харесваше да стои кротко в Лондон и да не прави нищо.

По телефона му се бе обадил Джордж Абъртнот, който с няколко лаконични думи му каза, че всичко е минало добре. Два дни по-късно той получи писмо от Франки, което донесе нейната прислужница. Тя го получила в къщата на лорд Марчингтън в града.

Оттогава не бе получавал никакви вести.

— Имаш писмо! — извика Беджър.

Боби излезе развълнувано, но писмото беше адресирано с почерка на баща му и с клеймо Марчболт.

В същия момент обаче видя спретнатата, наметната с черна мантия фигура на прислужницата на Франки, която се задаваше по уличката. След пет минути разкъса плика с второто писмо на Франки:

Скъпи Боби,

Мисля, че е време да дойдеш. Предупредила съм вкъщи да ши дадат Бентлито, когато го поискаш. Намери шофьорска униформа — нашите са тъмнозелени. Пиши я на сметката на баща ми в „Херъдс“^[1]. Най-добре е да бъдем безупречни в детайлите. Гледай да се справиш добре с мустаците. Те придават огромна разлика на всяко лице.

Ела тук и ме потърси. Може да ми донесеш фиктивна бележка от баща ми. Докладвай, че колата вече е в пълна изправност. Гаражът тук побира само две коли и тъй като в него стоят семейният Даймлер и двуместният автомобил на Роджър Басингтън-френч, той за щастие е пълен, така че ти ще отседнеш в Стейвърли.

На място се постарай да се добереш, до каквато можеш информация — специално за д-р Никълсън, който завежда клиника за наркомани. Няколко подозрителни подробности за него: има тъмносин Талбът, не си е бил вкъщи на 16-и, когато в твоята бира беше сложена отрова и също така прояви подчертан интерес към обстоятелствата около моята катастрофа.

Мисля, че идентифицирах трупа!!!

Au revoir

С обич от твоята успешно претърпяла мозъчно сътресение?

Франки

P.S. Ще изпратя писмото лично.

Боби подскочи от щастие.

Хвърляйки работните си дрехи и съобщавайки нетърпеливо на Беджър, че незабавно заминава, той вече почти бе тръгнал, когато си спомни, че все още не е прочел писмото от баща си. Направи го с доста сдържан ентусиазъм, той като писмата на викария бяха изпълнени повече с морални наставления, отколкото приятни неща, и излъчваха християнско смирение, което беше много потискащо.

Викарият добросъвестно съобщаваше новини за това как вървят нещата в Марчболт, описваше неприятностите си с органиста и обясняваше безбожното поведение на един от своите епископи. Преподвързването на книгите с химните също бе засегнато. И викарият се надяваше, че Боби се справя мъжки с работата, опитва се да напредне в нея и оставаше негов вечно любящ баща.

Имаше послепис.

Между другото, идвал е някакъв мъж, който е питал за адреса ти в Лондон. Точно тогава бях излязъл и той не е оставил името си. Мисис Робъртс го описа като висок, попрегърбен джентълмен с пенсне. Изглежда много е съжалявал, че те няма и много искал да те види отново.

Висок, попрегърбен мъж с пенсне. Боби се опита да си спомни кой от познатите му можеше да отговаря на това описание, но не можа.

Изведнъж в главата му се появи подозрение. Беше ли това началото на нов опит за покушение върху живота му? Бяха ли това тайнствени врагове — или враг — опитващи се да го премахнат?

Той седеше, без да помръдва, потънал в сериозен размисъл. Те, които и да бяха, току-що са открили, че той е напуснал селото. Нищо неподозираща, мисис Робъртс бе дала новия му адрес.

Така че, които и да бяха, те вече вероятно наблюдаваха мястото. Ако излезе, щяха да го проследят, а така както стояха нещата в този момент, това беше неподходящо.

— Беджър — каза Боби.

— Да, старче.

— Ела тук.

Следващите пет минути прекараха в мъжка работа. След десет минути Беджър можеше да повтори указанията наизуст.

Когато той научи добре ролята си, Боби се качи в двуместния Фиат, модел 1902 г. и тръгна бързо по уличката. Паркира Фиата на площад „Свети Джеймс“ и отиде право в клуба си. Оттам завъртя няколко телефона и след два часа му бяха доставени няколко пакета. Накрая, към три и половина, един шофьор с тъмнозелена униформа премина по площад „Свети Джеймс“ и се качи бързо в Бентлито, паркирано там около час и половина по-рано. Човекът, който обслужваше паркинга, му кимна — джентълменът, слязъл от колата, му бе обяснил с леко заекване, че неговият шофьор ще я вземе съвсем скоро.

Боби включи амбреажа и потегли елегантно. Изоставеният Фиат все още стоеше скромно и очакваше собственика си.

Въпреки че все повече падаше духом, Боби започна да се забавлява. Насочи се на север, не на юг, и не след дълго мощната машина пътуваше по главното северно шосе.

Това бе само една извънредна предпазна мярка, която той взимаше. Беше напълно сигурен, че не го следят. След малко зави наляво и тръгна по заобиколни пътища към Хемпшир.

Точно след час Бентлито спря пред Мероуей Корт с важен и изряден шофьор на волана.

— Ето я и колата, — възкликна радостно Франки и изтича на външната врата. Силвия и Роджър излязоха с нея.

— Всичко наред ли е, Хокинс?

Шофьорът докосна шапката си за поздрав.

— Да, милейди. Напълно е ремонтирана.

— Значи е наред.

Шофьорът извади бележка.

— От негово благородие, милейди.

Франки я взе.

— Ще отседнеш в… как се казваше… „Енглърс Армс“ в Стейвърли, Хокинс. Сутрин ще телефонирам, ако ми трябва кола.

— Много добре, ваше благородие.

Боби отстъпи, обърна се и потегли надолу по шосето.

— Толкова съжалявам, че нямаме място тук — каза Силвия. — Каква хубава кола.

— Това чудо може да вдигне огромна скорост — каза Роджър.

— Вдигам — призна Франки.

Тя беше доволна, че на лицето на Роджър не се появи и най-малък признак, че е познал Боби. Щеше да изненада, ако се беше появил. Тя самата не би познала Боби, ако го бе срещнала случайно. Малките мустачки изглеждаха съвсем естествено и заедно със стегнатото поведение, нехарактерно в действителност за Боби, завършваха маскировката, подсилена от шофьорската униформа.

Гласът също така бе идеален и съвсем различен истинския глас на Боби. Франки започна да мисли, че Боби е много по-талантлив отколкото тя допускаше.

Междувременно Боби се настани безпрепятствено в стаята си в „Енглърс Армс“.

Той трябваше да играе ролята на Едуард Хокинс, шофьор на лейди Франсис Дъруент.

За поведението на един шофьор в частния живот Боби беше изключително зле осведомен, но смяташе, че демонстрирането на високомерие няма да е излишно. Опита да се чувства нещо повече от другите и да действа подобаващо. Възхищението на различни млади жени, работещи в „Енглърс Армс“ имаше определено стимулиращ ефект и той скоро установи, че Франки и нейното произшествие се бяха превърнали в първостепенна тема на разговор в Стейвърли откакто се беше случило. Боби се отпусна пред собственика, едър добряк на име Томас Аскю, който му даваше възможност да получава информация.

— Младият Рийвс е бил там и е видял какво се е случило — съобщи мистър Аскю.

Боби благослови естествената склонност към лъжи на младежа. Прочутата катастрофа сега бе потвърдена от очевидец.

— Помислил, че е дошъл последният му миг — продължи мистър Аскю. — Колата идвала право срещу него надолу по хълма и после се ударила в отсрещната стена. Цяло чудо, че младата дама не е била убита.

— Не е лесно току-така да се убие нейно благородие — каза Боби.

— Много злополуки е претърпяла, така ли?

— Имала е късмет — отговори Боби. — Но ви уверявам, мистър Аскю, че когато нейно благородие седне на волана вместо мен, както прави понякога, е, тогава наистина ми се струва, че последният ми миг е настъпил.

Няколко души поклатиха мъдро глави и казаха, че не се учудват, че е точно както си бяха мислили.

— Това местенце тук е чудесно, мистър Аскю — каза мило и ласкателно Боби. — Много хубаво и уютно.

Мистър Аскю изрази задоволство.

— Мероуей Корт ли е единствената голяма къща в околността?

— Е, и Грейндж, мистър Хокинс. Не че е точно къща. Там не живее никой. Не, стоя празна с години, докато този американски доктор не я взе.

— Американски доктор?

— Точно така, Никълсън му е името. И ако питате мен, мистър Хокинс, странни нещица стават там.

На това място кръчмарката отбеляза, че от д-р Никълсън й настръхвала косата.

— Странни нещица ли, мистър Аскю? — попита Боби. — Какво искате да кажете?

Мистър Аскю мрачно поклати глава.

— Става, че по-хубаво да не попадаш там. Има разни, изоставени от близките си. Уверявам ви, мистър Хокинс, такива стонове, ужасни викове и писъци се разнасят оттам, че няма да повярвате.

— Полицията защо не се намеси?

— Ами, виждате ли, те предполагат, че това е редно. Нервноболни и разни такива. Умопобъркани, които не са толкова опасни. Докторът е джентълмен и всичко си е съвсем, съвсем наред, така да се каже… — тук хотелиерът скри лицето си в една халба и изплува отново, клатейки глава с голямо съмнение.

— О! — каза Боби мрачно и разбиращо. — Ако знаехме всичко, което става по тези места — и той също заби глава в едно канче.

Кръчмарката се намеси енергично.

— Това казвам аз, мистър Хокинс. Какво става там? Ами, една нощ едно бедно младо създание избяга — беше по нощница — и докторът с две медицински сестри излязоха да я търсят. „О, не им позволявайте да ме върнат обратно!“ Така крещеше тя. Покъртително беше. И че била богата и роднините й я затворили там. Но те я върнаха обратно и докторът обясни, че имала мания за преследване — така го нарече. Нещо такова, че мисли, че всеки е срещу нея. Но често съм се чудила — да, така е. Често съм се чудила.

— А! — възкликна мистър Аскю. — Лесно е да се каже…

Някой от присъстващите каза, че не се знаело какво става в тези места. Друг се съгласи, че е вярно.

Накрая всички се пръснаха и Боби обяви намерението си да се поразтъпче, преди да си легне.

Той знаеше, че Грейндж се намира на другия край на селото и се отправи в тази посока. Това, което беше чул вечерта, изглежда изостри вниманието му. Много от тези неща, разбира се, биха могли да се окажат неверни. На село обикновено имаше предразсъдъци към новодошлите, още повече ако новодошлият е от друга националност. Щом Никълсън завеждаше клиника за наркомани, естествено е отвътре да се разнасят странни звуци — биха могли да се чуват и стенания, и дори викове на ужас, без да има особена причина за това. Но както и да е, разказът за избягалото момиче неприятно смути Боби.

Дали пък Грейндж не беше място, където затварят хората против волята им? Може би една значителна част от заболяванията се използваха за камуфлаж.

На това място от размислите си Боби се озова пред висока стена с врати от ковано желязо. Приближи се до тях и леко натисна едната. Беше заключена. Добре, в крайна сметка защо не?

И все пак, докосването на тази заключена врата, но някакъв начин породи у него леко злокобно чувство. Мястото приличаше на затвор.

Той продължи малко по-нататък по пътя, оглеждайки стената. Дали можеше да се прехвърли през нея?

Стената беше гладка и висока и нямаше никакви издатини. Той поклати глава. Изведнъж се озова пред малка вратичка. Натисна я без особена надежда. За негова изненада, тя се поддаде. Не беше заключена.

„Да хвърля един поглед тук“ — помисли си Боби и се ухили.

Вмъкна се вътре и внимателно затвори вратата след себе си.

Озова се на пътечка, водеща през някакъв храста лак. Тръгна по нея, следвайки завоите — всъщност напомняше на Боби тази от „Алиса в огледалния свят“.

Изведнъж, без някакво предупреждение, тя рязко извиваше и той се озова на открито, близо до къщата. Беше лунна нощ и мястото бе ясно осветено. Боби бе излязъл на осветеното пространство, преди да успее да спре.

В същия момент от къщата се зададе женска фигура. Стъпваше много леко като се оглеждаше с предпазливостта на подгонено животно — или така се стори на наблюдаващия Боби. Изведнъж тя замръзна на място и се олюля, сякаш щеше да падне.

Боби се спусна и я подкрепи. Устните й бяха побелели и на него му се стори, че никога по-рано не бе виждал такъв страх, изписан на човешко лице.

— Всичко е наред — успокои я той много тихо. — Всичко е наред.

Момичето, защото тя беше почти момиче, притвори очи и прошепна:

— Толкова се страхувам. Толкова много се страхувам.

— Какво има? — попита Боби.

Момичето само поклати глава и повтори тихо:

— Толкова се страхувам. Толкова много се страхувам.

Изведнъж тя сякаш долови някакъв звук. Отдръпна се от Боби. После се обърна към него:

— Бягайте. Бягайте веднага!

— Искам да ви помогна — каза Боби.

Тя го погледна за миг със странно търсещ поглед сякаш изучаваше душата му. После поклати глава.

— Никой не може да ми помогне.

— Аз мога — отговори Боби. — Ще направя нещо. Кажете ми какво е това, което така ви е изплашило.

Тя поклати глава.

— Не сега. О, побързайте! Те идват. Не можете да ми помогнете, ако не тръгнете сега. Веднага… веднага.

Боби отстъпи пред нейната настоятелност.

— Аз съм в „Енглърс Армс“ — прошепна той и хукна обратно по пътечката. Последното, което видя, бе един настоятелен жест, подканващ го да побърза.

Внезапно чу стъпки по пътечката пред себе си. Някой се приближаваше откъм малката врата. Боби бързо се скри в храстите.

Не беше сгрешил. Един мъж идваше по пътечката. Той спря близо до Боби, но беше много тъмно, за да може младежът да види лицето му.

Когато отмина, Боби продължи пътя си. Чувстваше, че тази вечер нищо повече не би могъл да направи.

Така или иначе главата му се бе замаяла. Защото той бе разпознал момичето — разпознал я бе без всякакво съмнение.

Беше я видял на снимката, която така тайнствено бе изчезнала.