Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Let Me Call You Sweetheart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012 г.)
Разпознаване и корекция
beertobeer (2012 г.)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Черни рози

Превод: Стоянка Сербезова

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Петя Калевска

ИК „Обсидиан“ — София, 1995 г.

ISBN: 954-8240-28-9

История

  1. — Добавяне

5.

„Вие променихте живота ми, доктор Смит.“ Ето какво каза Барбара Томпкинс, преди да напусне кабинета му днес. И той знаеше, че говори истината. Беше променил външността й, а заедно с това и живота й. От обикновена, почти невзрачна жена, която изглеждаше направо възрастна за двайсет и шестте си години, д-р Смит я беше превърнал в млада красавица. Всъщност в нещо повече от красавица. Сега тя имаше дух. Вече не беше онази несигурна жена, която дойде при него преди една година.

Тогава Барбара Томпкинс работеше в някаква малка рекламна фирма в Олбъни. Когато за първи път влезе в кабинета му, тя каза: „Видях какво сте постигнали с една от пациентките си. Току-що наследих известна сума пари от сестрата на баба ми. Можете ли да ме направите хубава?“

Той беше отишъл по-далеч — просто я бе преобразил. Барбара се превърна в истинска красавица. Сега работеше в голяма, авторитетна рекламна агенция. Беше умна и след като стана красива, животът й действително се промени.

Д-р Смит привърши с последната за деня пациентка в шест и половина. После измина пеша трите пресечки до старата си къща на Уошингтън Мюс.

Беше си изградил навика всеки ден да се прибира у дома, да се отпуска с чаша бърбън и сода, докато гледа новините по телевизията, а после да реши къде да отиде за вечеря. Живееше сам и почти винаги се хранеше навън.

Тази вечер го обзе необичайна нервност. От всички жени Барбара Томпкинс най-много приличаше на нея. Външността й му действаше емоционално, почти пречистващо. Случайно чу Барбара да казва на мисис Карпентър, че ще води някакъв клиент на вечеря в Дъбовата зала на хотел „Плаза“.

Изправи се с неохота. Това, което щеше да стане, беше неизбежно. Д-р Смит щеше да отиде в Дъбовата зала и да потърси малка маса, от която да наблюдава Барбара, докато вечеря. Ако му провървеше, тя нямаше да разбере, че е бил там. Но дори и да го видеше, той просто щеше да й махне с ръка. Нямаше причини да си помисли, че я преследва.