Мери Хигинс Кларк
Черни рози (40)

40.

Във вторник следобед Джейсън Арнът тръгна от Алпайн към отдалечения район край Елънвил в Катскил, където в просторната му вила, скрита от заобикалящата я планинска верига, се намираха безценните му крадени съкровища.

Жилището бе неговата страст, част от непреодолимото желание да задига красиви вещи от домовете на познатите си. В крайна сметка именно красотата го тласкаше към подобно поведение. Обичаше да гледа, да докосва красотата. Понякога копнежът да държи нещо, да го гали беше почти непреодолим. Възприемаше го като дар, който бе и благословия, и проклятие. Някой ден щеше да му докара неприятности. Всъщност вече му създаваше проблеми. Изнервяше се, когато гостите се възхищаваха на килимите, мебелите, картините или на другите предмети на изкуството в дома му в Алпайн. Често се забавляваше, представяйки си колко шокирани ще бъдат, ако случайно изтърси: „Според моите разбирания тази къща е най-обикновена.“

Но разбира се, той никога нямаше да изрече подобно нещо, понеже не искаше да показва частната си колекция на когото и да било. Тя беше само за него. И занапред щеше да е така.

Днес е Денят на Вси светии, мислеше си раздразнено той, докато караше бързо по шосе 17. Радваше се, че ще изчезне. Нямаше желание да се превърне в жертва на маскираните деца, които непрекъснато щяха да му звънят на вратата.

През почивните дни отседна в един хотел в Бетезда, Мериленд, и оползотвори времето си, като обра в Чеви Чейс дома на хората, на които беше гостувал преди няколко месеца. На събирането Майра Хамилтън се разбъбри за предстоящата сватба на сина си, която щяла да се състои на 28 октомври в Чикаго, като по този начин уведоми хората, че жилището ще е празно.

Къщата на семейство Хамилтън беше малка, но пълна с изящни предмети, събирани с години. Джейсън се захласна по настолния печат на Фаберже от син сапфир със златна дръжка във формата на яйце. Този печат и красивият обюсонски гоблен метър на два с розетка в средата, закачен на стената, бяха вещите, които най-много му се искаше да отмъкне.

Сега и двата предмета бяха в багажника на колата на път за убежището му. Джейсън се намръщи неволно. Не изпитваше обичайната радост от постигнатата цел. Човъркаше го някаква смътна, неподдаваща се на обяснение тревога. Възстановяваше в ума си стъпка по стъпка начина, по който проникна в дома на семейство Хамилтън.

Алармената система беше включена, но лесно я прекъсна. Очевидно къщата бе празна, както очакваше. За миг се изкуши да обходи набързо помещенията, за да провери дали не е пропуснал да забележи някаква ценна вещ по време на гостуването си. После се отказа. Върна се към първоначалния си план и взе само нещата, които си бе харесал.

Току-що бе излязъл на шосе 240, когато две полицейски коли с виещи сирени и проблясващи лампи се разминаха с него, завиха наляво и продължиха по улицата, която той беше напуснал преди секунди. Стана му ясно, че са на път за жилището на семейство Хамилтън. Това, естествено, означаваше, че е задействал някаква допълнителна охранителна система, която работи без звуков сигнал.

Чудеше се каква е тази система, която използват обитателите на къщата. Вече беше толкова лесно да се поставят скрити камери. Както винаги, за по-сигурно Джейсън бе с маска от чорап, но за миг я свали, за да разгледа бронзовата статуетка. Постъпи глупаво, а и се оказа, че предметът е без всякаква стойност.

Вероятността някоя камера да е хванала лицето ми е нищожна, успокояваше се Джейсън. Щеше да се освободи от опасенията и да продължи да живее както досега. Но известно време щеше да бъде малко по-предпазлив.

Следобедното слънце почти се беше скрило зад планинския склон, когато стигна до алеята за коли пред вилата. Изведнъж се почувства бодър. Най-близкият му съсед беше на няколко мили оттук. Мади, жената, която чистеше веднъж седмично — едра, студена, лишена от въображение и свикнала да поставя въпроси, сигурно бе идвала предишния ден и би трябвало да е излъскала всичко до блясък.

Джейсън знаеше, че не е способна да направи разлика между обюсонски гоблен и парче от килим, който се продава по десет долара квадрата, но се гордееше с работата си, която вършеше безупречно. За десет години не бе счупила дори най-обикновена чаша.

Джейсън се усмихна. Представи си реакцията на Мади, когато видеше гоблена, закачен във вестибюла, както и печата. Щеше да си каже: „Не му ли стигат нещата, които искат тупане и бърсане?“, и да продължи домакинските си занимания.

Паркира колата пред страничния вход с радостното предчувствие, което винаги го обземаше, когато пристигаше във вилата. Влезе и посегна към ключа за осветлението. При вида на толкова много красиви предмети устните и ръцете му отново се навлажниха. Няколко минути по-късно, след като прибра малкия куфар, чантата с продуктите и новите си съкровища, Джейсън заключи вратата и сложи веригата. Приятната вечер беше започнала.

Първата му работа бе да занесе печата на горния етаж и да го постави на старинната тоалетна масичка. След като изящната вещ вече си беше на мястото, мъжът се отдръпна назад, за да й се полюбува, после се наведе, за да я сравни с миниатюрната рамка, която стоеше на нощното му шкафче от десет години.

Рамката бе един от предметите, при чиято преценка се беше заблудил. Представляваше сполучливо копие на Фаберже, но все пак не бе оригинална. Сега фактът беше повече от очевиден. Синият емайл изглеждаше матов на фона на наситения цвят на печата. Златният кант, инкрустиран с перли, нямаше нищо общо с майсторството на Фаберже. Но от снимката в рамката му се усмихваше Сузан.

Не искаше да мисли за онази нощ преди близо единайсет години. Беше влязъл в къщата през отворения прозорец на всекидневната, която водеше към голямата спалня. Според него домът на семейство Риърдън трябваше да е празен. Сузан му бе споменала, че има среща и ще вечеря навън. Скип също щял да отсъства от дома си. Разполагаше с кода, но когато пристигна, видя, че прозорецът е широко отворен. Проникна на горния етаж, но там бе тъмно. Забеляза миниатюрната рамка на нощното шкафче. Отдалеч приличаше на оригинална. Приближи се, за да я погледне отблизо. Изведнъж чу силен вик. Сузан! Изпадна в паника, пусна рамката в джоба си и се скри в гардероба.

Джейсън се втренчи в рамката. През всичките тези години се чудеше по каква перверзна причина не е махнал снимката на Сузан от нея и защо изобщо държи тази рамка. В крайна сметка тя беше имитация.

Но докато се взираше в нея тази нощ, за първи път разбра защо я е задържал заедно със снимката. Така по-лесно заличаваше спомена за изкривените и страховити черти на Сузан, когато бягаше от къщата.